Теология на делириума

Политическият ислям мобилизира масите, за да установи автентичната и управлявана от Божието слово ислямска държава. Ала не става дума да се намери отвъдното и да се подготви пътуването за него, а картата на земята да бъде изцяло в зеления цвят на исляма.


Мъдростта при мъртвите остава –
с живота несъвместна. А пък властта,
нали дъхти на кръв и с кръв се мие,
остава с живите.

У. Б. Йейтс

1. През 1895 група американски протестанти се събират край Ниагара и в отпор на еволюционната теория на Дарвин, изработват манифест-верую, в който излагат онези fundamentals на вярата, от които тя според тях в никой случай не може да отстъпи: незаблудимостта на Свещеното писание, девственото раждане, смъртта на Кръста за изкуплението на греховете, физическото възкресение и Второто пришествие на Исус Христос. Първият принцип е най-важният за религиозния фундаментализъм: авторитетът на Свещеното писание, което съдържа буквално всички истини, е абсолютен, затова личният и общественият живот трябва изцяло и безусловно да съответстват на съдържащите се в него божествени предписания. През 20-те години на миналия век терминът става популярен с monkey trial, с водения от World’s Christian Fundamentals Association съдебен процес против преподаването на дарвиновата теория в американските училища. Радикализирането на ислямския фундаментализъм през последните десетилетия накара секуларизирания Запад болезнено да осъзнае, че религията продължава да има все тъй решаваща роля за съдбата на света.
2. Фундаментализмът издига крепостни стени против съвременния свят и изключва всяко aggiornamento. Бог вече е открил истината на хората и тя е записана в Свещеното писание. Божествена и съвършена, тя е една, вечна и неизменна: ако се променяше, нямаше да е истина. Ролята на религията е да бъде неин страж. Максимата, която подхранва духа на фундаментализма гласи: „Придържай се към неизменното, само то остава”.
Фундаментализмът е традиционализъм. Традицията (от tradere, лат. предавам, пренасям) е предаването, често несъзнателно, на образци на мислене и живот от едно поколение на друго. Може да се говори за традиционализъм, когато е налице формализирано и ритуализирано запазване на старите практики и обичаи. Амишите например живеят и днес в Пенсилвания, тъй както са живеели в края на ХVІІІ в., когато са дошли в Америка, запазвайки не само външния вид и облеклото, но и отхвърляйки абсолютно всяко техническо и културно нововъведение. Традиционализмът не е просто носталгия по отминалата младост. За него кризата на модерността се дължи на прекъсването на „нишката на традицията” и единствено строгото придържане към някогашните практики и обичаи съхранява връзката с духовните корени и основи. Традиционализмът предпоставя авторитарни идеали, положени в далечното, идеализирано време на началото. Той всъщност преизобретява традицията.
Това именно прави движението на салафите (от араб. предци), които, за да преодолеят упадъка на исляма, се връщат към съвършената чистота на началото и се стремят да живеят точно както са живели първите мюсюлмани. Салафизмът се основава на достопочтената традиция на Мухаммад, ала всъщност избира само малък брой елементи от нея като единствените легитимни символи на първоначалния ред. Отличителен белег на салафите е, че си бръснат мустака и пускат буйни бради. Защо? Следват буквално думите на Мухаммад, който според един хадис е казал: „Пускайте брадата си да расте и си подстригвайте мустака, за да се различавате от езичниците”. Хегел пише, че бръсненето е израз на всекидневната борба на цивилизацията срещу „прорастването на природата”, която позволява на лицето да разкрие своята индивидуалност. Ала мюсюлманите не искат да я излагат, тя е най-съкровеното, което външният вид, брада или було, трябва да прикрие, защити, съхрани. Същевременно космите по главата посочват с изобилие на знаци различието на половете. Брадати мъже и забулени жени. Господство и зависимост. Салафите гордо развяват своята буйна мъжественост, а си бръснат мустака, друг неин характерен белег, за да изразят, подобно на обрязването, но видимо, своето подчинение на Аллах. Пък и доскоро издигането в мюсюлманското общество според наследен от Османската империя обичай се подчертаваше с неговото удължаване. Бръсненето на горната устна отхвърля близката традиция: „предците”, които следват салафите, не са собствените им деди, а тези от началото, в чиято идеална генеалогия те се вписват. Те не само че не желаят съхраняването на съществуващата традиция, а я намират гнила и порочна и я отхвърлят в името на изобретената първоначална чистота. В този смисъл фундаментализмът е движение не за, а против традицията. Изглежда, че се бунтува срещу наложената отвън насилствена модернизация, а всъщност тъкмо той разтърсва и разрушава традиционните религиозни структури на обществото.
Фундаментализмът не е консерватизъм. Консервативната нагласа се отнася към миналото с почит, а към бъдещето с тревога, защото е убедена, че човешката природа не се променя лесно и всички радикални опити за нейното подобряване са опасни илюзии. Консервативният човек не изповядва някакви общи, еднакво приложими в абстрактната си форма към всяко общество принципи като фундаменталиста. Той е привързан към исторически конкретни и своеобразни традиции, обичаи, навици, пейзажи, защото вярва, че културата зависи от тях и изпитва силно отвращение към всичко, което небрежно руши постигнатото през вековете. Проектите за коренно преобразуване на обществото го поразяват единствено със своята абсурдност. Консерваторът ясно съзнава, че никаква промяна в човешките институции не може да разреши противоречията на човешката участ. Добре помни, че най-ужасните войни и революции са били водени все за благото на хората и най-вече против предишните им погрешни вярвания. Знае, че човешкото живеене заедно изисква преди всичко търпение и чувство за крайността и преходността на всяко начинание. Нищо не е вечно, но промяната трябва да следва естествения ход на нещата, а не да унищожава революционно всичко предходно и да превръща света в tabula rasa за своите експерименти. Убеден е, че жизнеспособният обществен ред зависи от грижата на настоящето за миналото и бъдещето, защото паметта и почитта към мъртвите са най-добрата гаранция за още неродените. Консервативният човек защитава религията, защото знае, че културата се ражда от религията, и докато поривът на вярата я издига на високо, то нейният упадък я обрича на голямата духовна скука. Вижда, че отдалечилата се от Бог политика създава миражи за изкуствен рай на земята, който бързо превръща в реален ад. Същевременно схваща политиката не като средство за налагане на едно-единствено, пък било то и религиозно, схващане за общото благо, а като ясно ограничена и специфична дейност за хармонизирането на противоречията, което действително съхранява духа на свободата.
Фундаментализмът е анти-консервативен и анти-традиционен. Той отхвърля живата традиция с цялата нейна сложност и разнородност. Традицията постоянно се променя и преобразува – всяко поколение адаптира миналото към настоящето и настоящето към миналото. Тя всъщност не е миналото, а исторически плътното настояще, затова, както учи Валтер Бенямин, трябва да спасим традицията от традиционалистите.
3. Фундаментализмът е легализъм: животът е строго регулиран от религиозния живот. Всичко трябва да се спазва тъй както Бог го е повелил, „правоверният не пита защо, а се подчинява”, гласи формулираният от Ханбал основен принцип на исляма.
През август 2013 суданските власти арестуваха Мериам Ибрахим, дъщеря на судански мюсюлманин и етиопска християнка. На 15 май 2014 г., след проведен по всички правила на ислямското правораздаване процес, присъдата бе произнесена. Мериам бе осъдена като прелюбодейка на 100 бича с камшик според кораничното предписание: „На всяка прелюбодейка и всеки прелюбодеец ударете по сто бича и да не ви обземе състрадание към тях, като прилагате религията на Аллах”. Мериам бе осъдена за прелюбодейство заради брака си с християнина Уани, защото ислямският закон не позволява брак на мюсюлманка с не-мюсюлманин (ала позволява на мюсюлманина да вземе за жена не-мюсюлманка и затова ислямските терористи отвличат християнки в Нигерия, Сирия, Ирак и ги омъжват за мюсюлмани). Нещо повече, Мериам бе осъдена за вероотстъпничество на смърт чрез обесване, тъй като ислямският закон абсолютно забранява мюсюлманите да сменят своята религия. Фактът, че Мериам не познава баща си и никога не е практикувала исляма, няма юридическа стойност за ислямския съд. Присъдата бе плод на строгите принципи на ислямското право, а не на местни, племенни обичаи, както Теофанов[1], Павлович[2] и други апологети представят буквалното прилагане в държави като Саудитска Арабия, Нигерия, Судан на предписаните от Корана и хадисите (двата източника на шариата, дадения от Аллах чрез пророка Мухаммад ислямски закон) телесни наказания.
Ислямското право не признава свободата на вероизповеданието, това основно човешко право. Макар в Корана да е заявено, че единствено Аллах ще съди вероотстъпниците, преминаването от исляма в друга религия се наказва със смърт, според съдържащата се в два хадиса повеля на Мухаммад: „Убий вероотстъпника!”. Мюсюлманите „модернисти” обичат да привеждат аята, че „Няма принуждение в религията”, за да покажат, че религиозната толерантност е фундаментална ценност за исляма. Съвсем не е достатъчно обаче да се повтаря като мантра този стих, за да се прогони демонът на нетолерантността от исляма. Да, в исляма няма принуждение, но има подчинение на „повелята на Аллах, която е предопределена съдба”. В светлината на Корана за родената от мюсюлманин Мериам няма друг възможен живот освен в исляма. Нейният избор да живее според собствената си вяра, бе осъден като неподчинение и възпротивление и тя бе наказана със смърт, понеже, „за който се възпротиви на Аллах и на Неговия Пратеник, Аллах е суров в наказанието”.
Особено драматичен бе фактът, че Мериам очакваше второто си дете, когато бе арестувана. По тази причина съдът постанови отлагане на обесването, но не и на бичуването, докато тя кърми своето бебе. Затворничката роди, окована във вериги, на пода на своята килия. Единствено мобилизирането на световната общност пред потресаващото мъченичество на Мериам Ибрахим успя да доведе до нейното освобождаване. Ала смъртното наказание за вероотстъпничество е в сила и се прилага в Судан, Иран, Пакистан, Саудитска Арабия и други ислямски държави. Над всички желаещи в тези страни да живеят според избора на своята вяра и съвест, виси мечът на исляма.
Легализмът е характерен и за перфекционизма на натрапливите неврози. В името на чистотата на вярата той поставя между човека и Бога закона, с което всъщност налага култ към закона, а не към Бога.
4. Фундаментализмът е интегрализъм. Интегрализмът (от лат. integralis) се бори за пълното и последователно осъществяване, без какъвто и да е компромис, на религиозното учение. Той категорично отхвърля свеждането на религията до сферата на частния живот и се бори тя да интегрира в едно политическата, социалната и дори икономическата сфера. Схваща политиката като проекция на религията и си поставя за цел да преизгради обществото в съответствие с въобразената, или по-добре изобретена от него, „първоначална” форма на религия.
Тоталитарни по своята природа, фундаменталистките движения, подобно на комунистическите и фашистките, се стремят към пълно преобразуване на индивидуалната и колективната идентичност чрез вземането на властта и налагането на нов обществен ред. И те умело експлоатират социалния протест и мобилизират в името на „автентичния Ислям” масите, за да отхвърлят съществуващия ред и да изградят обществото по неговия модел.
5. Фундаментализмът е фанатизъм. Фанатизмът (от fanum – храм) е изпълнен със стремежа целият свят да се превърне в „храм” на истинската религия. Уверен, че Бог е с него, фанатикът е изпълнен с ентусиазъм, т.е. с „пълното, но погрешно убеждение на даден човек, че действията и мислите му са вдъхновени от Божия дух”, докато всъщност собственото убеждение се е превърнало в единствена светлина за неговото поведение, а той се е оставил на „мрака и на властта на неговия Господар”. Фанатизмът, накратко, деформира волята, заличава критичното мислене, мотивира религиозно насилието.
В Първа книга на Макавеите се разказва, че щом Мататия видял в Храма някой да извършва светотатство с жертвоприношение на езически идол, у него „затрепери вътрешността му, яростта му пламна зарад закона, и, като се притече, той го уби при жертвеника… и възревнува той за закона”. Зилот (гр. възревнувалият) е утвърждаващият с насилие своята религия фанатик, който за целта унищожава като профанно всичко „извън храма”.
В Стария завет и Корана идолопоклонничеството често е представено като прелюбодеяние и проституиране с чужди богове, неизменно наказвано от ревнивия Бог. Защо през март 2001 г. талибаните разрушиха статуите на Буда в Бамян? Защото те бяха за тях идоли, които според основната повеля на Корана трябва да бъдат унищожени, тъй както при триумфалното си завръщане в Мека през 360 г. Мухаммад съборил и разбил на парчета статуите на езическите божества около Каабата. Монотеизмът твърде често, уви, е бил налаган с такива прозелитски разрушения. Император Теодосий, веднага след като налага християнството като официална религия на Римската империя, срива до основи храма на Серапис в Александрия и още хиляди други езически храмове и светилища в цялата империя. През 642 г. Александрия била завладяна от мюсюлманите. Историята разказва, че халифът Омар попитал какво съдържат книгите в Александрийската библиотека. Отговорили му: „Цялото знание на света, Ваше Величество”. Тогава наместникът на Пратеника прочуто отсякъл: „Ако в тези книги се съдържат неща, които са вече в Корана, то те са излишни, а пък ако противоречат на Корана, са богохулни. Унищожете ги!”. Книгите били толкова много, че техният пламък в продължение на шест месеца затоплял многобройните бани в Александрия. И днес ислямистката организация Боко Харам (т.е. „Книгите са забранени”) преследва в Нигерия всички, които учат, четат или просто имат други книги освен Корана.
Фундаменталистът заклеймява всички останали като „идолопоклонници” и „политеисти”. Идолопоклонството е главното обвинение: то обхваща, разбира се, култа към образите (телевизия, Холивуд, Facebook, тъй добре наречената „книга на лицата”), преклонението пред новите идоли (консумативните блага, медийните симулакруми, спортните и модните role models) на глобалния свят, религиозните отклонения в самия ислям (превърналите се в „езически” търговци и банкери емири), западните демокрации, които поставят правата на човека в центъра на тяхната система и превръщат следователно Човека в идол. Терминът „политеизъм” също се появява непрестанно. Срещу вълните на измамното политеистично многообразие се изправя твърдата скала на монотеистичното слово.
Непоносимостта към различието като такова е основната характеристика на фанатизма. Той е изключване в името на абсолютния религиозен принцип на всяка форма на другост. Преследването и унищожаването на всяко различие е архаичният елемент в сърцето на фундаментализма. Не става дума просто за утвърждаване и дори за налагане на собствените религиозни ценности, а за унищожаване на считания за въплъщение на злото и сатаната друговерец. Това също сродява религиозния фанатизъм с тоталитарните идеологии: необходимостта да се премахне всяко различие, да се елиминира всеки различен: задача, която трябва неуморно да се преследва отново и отново, защото никога не може да бъде доведена докрай…
Източник на фанатизма е абсолютизирането на религиозното послание, на изискването светът да бъде според него и най-вече да не бъде такъв, какъвто го виждат другите религии. Фанатикът е уверен, че именно това е Божията повеля и по никакъв начин не може да се откаже от нея. Всички, които вярват в нещо друго, са в смъртно заблуждение. Те трябва да дойдат в храма, за да бъдат спасени, ако ли не, Божият гняв изисква те да бъдат унищожени. Такъв е категорическият императив на фанатика. В убедеността в абсолютната стойност на полученото религиозно откровение, във волята собствената религия да се наложи като абсолютна над всички други е източникът на всеки религиозен конфликт.
6. Фундаментализмът се бори със съвременния свят като секуларизиран, плуралистичен, релативистичен. За него религията е средство за съхраняване и възстановяване на разклатената от глобалните процеси на модернизация социална връзка и идентичност. Той прокарва, според присъщата на свещеното логика на разделяне и противопоставяне, ясна разграничителна линия между себе си и всички останали. Оттук и силната тенденция към ритуализиране на поведението. Така религията се превръща в убежище с добре очертани институционални и символични граници, където царува изискването за чистота в противовес на нечистия и покварен външен свят. Така се формира нова идентичност на чистота, отхвърляне на другостта и съпротива срещу външния свят, която намира опора в религиозните предписания и практики.
Ако обобщим. Фундаментализмът е продукт на модерността, своеобразен „модерен антимодернизъм”. Той изцяло отхвърля съвременния живот като вероотстъпничество и морална развала, ала съвсем не призовава към оттеглянето, пеш или на камила, от света в пустинята. Напротив, фундаментализмът си служи с всички възможности – нови технологии, финансови спекулации, глобални комуникации, мощни оръжия – които тъкмо ненавистната модерност му дава в борбата против нея. Той умело използва и демократични ценности и процедури. Саудитска Арабия например не признава свободата на съвестта и не допуска други религии на своя територия, ала нейните фондации най-добре от всички се възползват от подобна свобода в демократичните държави. Фундаменталистите участват в избори, когато знаят, че ще ги спечелят, но веднъж дошли на власт, както в Иран, те разграждат структурите на демократичната държава, защото за тях властта е израз не на народната, а на Божията воля и не конституцията, а Божият закон следва да бъде в основата на общественото устройство. Цялото законодателство, управлението на държавата следва да произтича от Бог или поне да изглежда, че е така: политиката се скрива зад божествената фасада. Друго основно измерение на ислямския фундаментализъм е подчиняването и затварянето на жените. Ала съвсем модерно е тяхното политическо мобилизиране: забулени, жените, когато е нужно, участват в протестни демонстрации, нямат право да карат автомобили, но могат да се само-взривяват.
На какво се дължи успехът на фундаментализма? Той е остра реакция на процесите на модернизация, бунт срещу новите условия на съществуване, които брутално късат с миналото, ерозират хилядолетни традиции и своеобразия, подриват установения ред и начин на живот, поставят под въпрос вярвания и идентичности, релативизират и най-твърдите истини. В тази ситуация изгубването на фундамента лесно се заменя с неговата зловеща карикатура: фундаментализмът. Тъй като религиозните общности са по принцип най-устойчиви и най-силно съхраняват традицията, то и съпротивата срещу разпадането на застрашените от модернизацията културни идентичности намира своята най-здрава опора в тях. Религията, с нейните неизменни практики и устойчиви ресурси, естествено се противопоставя на бързо променящите се съвременни форми на мислене и живот. Тя често има и компенсаторни функции, лекува неизбежната неудовлетвореност от цивилизацията, запълва отворените от нея пробойни. Изобщо хората се нуждаят от вярвания, но те лесно могат да бъдат превърнати в параноичен кошмар, особено когато той се подхранва от гледката, пораждаща несъмнено силен ресентимент на благоденствието на неверниците.
7. Ислямът днес е най-податлив на фундаментализъм. Докато на Запад християнството се задъхва, застаряващо в опустелите храмове, то в страните на исляма се завръща младежката динамика на първите завоевания. Сегашният устрем се подхранва от най-възвишени намерения: разпространяването на вярата в Аллах и отпорът на идолопоклонството. Богът на монотеизма, в тази нова симбиоза на светско и духовно, взема образа на воина унищожител, сякаш Той, с Неговите „безгранични съвършенства”, се нуждае за Своята слава от небитието на много от Своите създания. Действително ли възвеличават Единствения тези, които твърдят, че следват „прекрасния образец” на Пратеника, или само сляпата и безгранична воля за власт?
Наистина, основополагащото понятие на исляма е единобожието, което препраща, както към единичността на Бог, така и към единството като всеобщ идеал: защото Бог е един и човешката общност трябва да е една, под един закон, за да пропие единството целия човешки опит.
Уммата, ислямската общност, не е Църква и няма как да се очаква тя да се раздели от държавата в ислямския свят. Самият принцип на разграничаване между политика и религия е християнски по произход: няма да намерим никъде в Корана и сянка от „Божието Богу, Кесаревото Кесарю” и той, логично, е неприемлив и дори неразбираем за мюсюлманските общества. Ислямът като абсолютна религия заявява върховенството на своето религиозно послание, което единствено трябва да изгражда структурата на държавата и да определя нейните закони. Мухаммад предприема своята хиджра, за да стане „кесар” и успява не просто да вземе властта, но да изрази в политически ред откровеното послание.
При това уммата по своята същност е транснационална и обединява всички правоверни, независимо от тяхното племе, народност, раса. Мюсюлманите са повече от един милиард души по света, видимо твърде различни по език, начин на живот, манталитет. Да, обичаите и практиките са действително многообразни и няма две ислямски държави, в които дори правото да е едно и също. Ала за всички тези, инак тъй различни, общества тъкмо религията на Мухаммад е векторът на ислямската идентичност, която се наслагва над националните и регионалните принадлежности.
Ислямът е религия на Закона, в която теологията и юриспруденцията съвпадат. Шариатът (думата, препраща към идеята за „пътя”, по който се стига до познаването на Божията воля) е не просто източник на законодателство, но преди всичко на общо религиозно и морално вдъхновение, с което ислямските юристи (фикх) разглеждат всеки казус във всяко време и пространство в светлината на Божия авторитет.
Въпреки огромните територии, над които се разпростира и независимо от различните културни контексти и традиции, в които е живян, ислямът изгражда действително единна цивилизация. Принадлежността към уммата, единната световна общност с историческа мисия, остава винаги по-важна от верността към всяка друга група, включително род, нация, държава, още повече че задължението на мюсюлманите да се подпомагат взаимно е един от петте стълба на исляма, а пък и хаджът реално ги събира в Мека, и петъчната молитва също ги обединява. Докато политическото приятелство създава връзки между живеещите заедно в дадена територия, то религиозното братство свързва отдалечени един от друг люде около една обща кауза. Така и днес ислямът не само продължава да бъде определящият общностната идентичност фактор, но и преграда за асимилирането и приемането на западния начин на живот. Не трябва, значи, да се учудваме, когато и днес 80% от мюсюлманите във Великобритания поставят принадлежността си към уммата като далеч по съществена от британското си гражданство. Интересно е впрочем какви биха били резултатите при подобна анкета сред българските мюсюлмани?
8. Същественото е, че след дълго време на упадък ислямът днес отново е изключително жизнен и динамичен, revival, който се характеризира с общо възраждане на религиозността на мюсюлманите по света, с активна и ефективна политика за укрепване на тяхната идентичност, с все по-широко и все по-стриктно налагане на социалните ценности на Корана и нормите на шариата, с кампания за възстановяването на халифата и съответно джихадизъм.
Основен фактор за това възраждане на исляма е уахабитсткият ортодоксален импулс. Уахабитството е появило се през ХVІІІ век в Арабския полуостров пуританско, архаично и ултраконсервативно течение, което търси да се върне към изначалната чистота на исляма, като го освободи от всяко считано за суеверие нововъведение. Особеното, значи, при него е, че то не започва в резултат на конфликт с модерния Запад, а възниква далеч преди това. Впечатляващото в историята му е, че тясното сътрудничество между духовния водач (шейх Ибн абд ал-Уахаб) и племенния вожд (емир Ибн Сауд) успява да наложи стабилен политически ред в свещената земя на пророка. Изобщо племенните и етническите групи лесно се ислямизират, защото шариатът снема, и то без да трябва да премахва племенната система, клановите разделения и междуособици и през модерните времена успешно съдейства за етническото им и национално обединяване. Така днес афганските пущуни намират израз на своя етнос в талибаните, палестинските мюсюлмани в Хамас, ливанските шиити в Хизбуллах.
После, в годините след Първата световна война, с помощта на англичаните се създаде и държавата Саудитска Арабия, единствената страна в света, която носи името на управляващия я клан. Бликна и петролът, който превърна саудитския режим в основен играч в световната икономика и днес той е пример на религиозен и политически консерватизъм, съчетан с икономически ултралиберализъм. Саудитска Арабия щедро използва парите и влиянието си за разпространяване на уахабитството сред другите мюсюлмани и като резултат тази държава се превърна за мнозина мюсюлмани по света в образец на доброто обществено устройство, докато за либералите тя стана образ на политическото осъществяване на екстремната теология на ислямизма.
Два са основните социални фактори за плашещия бум на ислямизма. Най-напред е наличието на големите петролни находища в Близкия изток и произтичащото от тях огромно богатство, съчетано с лошо управление в ръцете на корумпирани олигархии. Другият голям фактор е демографският взрив: за последния век населението в мюсюлманския свят се е увеличило 10 пъти.
Хана Арент в изследването си на тоталитаризма се спира на ролята на масите, сред които той намира своята най-благоприятна почва. Тя нарича тези маси „излишно човечество”, свръхнаселение, което процесите на модернизация са изтръгнали от корен, за да се окаже то ненужно за новите начини на производство, без никакви собствени икономически и политически интереси. Само една искра възпламенява принудително шляещите се из градовете младежи, изпълващи улиците на Кайро, Хартум, Исламабад. Тези маси са податливи обаче и на въздействието на активно обърнатата към тях идеология, която умело ги мобилизира за своята цел. И макар уммата да е вътрешно раздирана от най-различни социални и национални конфликти, ислямизмът със своята религиозна, политическа и социална амалгама представлява идеално средство за „тотална мобилизация”.
Какво се случи с арабската „пролет на народите”? Тя се роди от повсеместния гняв от корумпираните авторитарни режими. Мюсюлманските народи искат несъмнено по-малко бедност, унижение, корупция, по-добро управление, но демокрацията носи и култура на индивидуализма, която те не са готови да приемат – чувстват, че той застрашава тяхната почит към традицията, любов към родното място, уважение към възрастните, благочестие и добродетел, семейни ценности. Мисленето, че могат да ги запазят непокътнати, е илюзия – тъкмо индивидуализмът бе скалата, в която се разбиха арабските пориви за демокрация. Това позволи на фундаменталистите бързо да се размножат. За това не трябва да се учудваме, че непосредственият резултат от арабската пролет бе повсеместното вземане на властта от ислямистите.
Така политическият ислям мобилизира чрез религията масите, за да вземе властта с претенцията да установи автентичната, вдъхновена и управлявана от Божието слово ислямска държава такава, каквато Мухаммад я осъществява веднъж завинаги в Медина. „Ислямът е решението”, тръбят мюсюлманските братя, единствено той решава всички проблеми на съществуването. Ала не става дума да се намери отвъдното и да се подготви пътуването за него, а картата на земята да бъде изцяло в зеления цвят на исляма.
Политическият ислям се основава на джихад, „борбата за достойна цел“. Хората трябва да живеят в мир, който единствено подчинението на Бог дава (ислям), ала някои отхвърлят върховенството на Аллах. Според юридическата традиция на исляма светът е разделен на две: верни и неверни и те помежду си могат да бъдат единствено в състоянието на война поради неподчинението на онези, които отказват да изоставят своите идоли и заблуждения. Затова Коранът повелява: „И се сражавайте с тях, докогато не ще има заблуда и религията ще е на Аллах!”. Свещената война е характерна още за Мухаммад, който води седем военни експедиции срещу неверниците, докато управлява в Мека.
Задължението за „джихад в името на Бог”, т.е. за война против неверниците, е основно в Корана и сунната (ислямската традиция). То се отнася до всички мюсюлмани и на първо място, разбира се, до имамите (които водят молитвата) и халифите (които водят политиката). Халифът или наследникът на Мухаммад, Божият наместник, управлява в земите на исляма според религиозния Закон. Той, щом защитава общността на верните от враговете и продължава нейното разширяване по света, независимо как е стигнал до властта, е „праведен” и има нужния авторитет да управлява. (Съответно управникът, който не води дхижад, се саморазобличава в очите на правоверните като „неправеден”). На това основание на 29 юни 2014 г. Ал-Багдади възвести повелята за джихад от минбара на джамията в Мосул и се самопровъзгласи за „халиф”. Водената от него свещена война удостоверява, значи, че той е автентичният „делегат на Пратеника” в наше време и като такъв следва да бъде предводител на всички правоверни.
Близо пет века след Мухаммад големият богослов ал-Газали прави важното разграничение между двата вида джихад: „голям” – борбата на душата срещу собственото неверие и лоши наклонности; и „малък” – войната срещу външните неверници. Ала и при него не става дума за сублимация, тъй като извеждането на духовното и нравствено усилие по „пътя към Бога” на преден план ни най-малко не снема кораничното задължение за воденето на „война за Бог”. Изобщо, колкото и да е мирен и благороден, големият джихад е само вторична и производна форма. Ала най-същественото е, че досега в историята на исляма няма примери той да е използван, за да бъде религиозно отхвърлен „малкия джихад”, настъпателната война.
Няма противоречие между Мека и Медина, между духовно и политическо. Те са неразделни. Така или иначе днес е очевидно връщането към воинското значение, без да се наблюдава, уви, какъвто и да е процес на „одухотворяване” на насилието в исляма, както в източните бойни изкуства например.
От собствен опит знаем, че демокрацията не е само пускане на бюлетина в урна. За да е действена, тя трябва да е либерална и правото в държавата следва да произлиза от народния суверенитет, а не от външен на него авторитет, какъвто е религиозният. В ислямските държави гражданският закон обаче се подчинява на шариата, т.е. на неподлежащото на оспорване свръхзаконодателство на религиозния закон. Системата е демократична и същевременно авторитарна. Народът избира своите управляващи, но управлението и цялото общество се подчиняват на външен и по-висш от тях върховен религиозен авторитет. Ясно е също, че без законов ред, солидни институции и компетентен и безпристрастен бюрократичен апарат, без цивилен контрол над армията и службите, без прозрачност на икономиката, без граждански добродетели – модерната либерална демокрация е невъзможна. Действително ще заслужи Нобеловата награда за мир онзи мислител, който успее да развие работещ модел на конституция в мюсюлманска държава, който едновременно признава и ограничава авторитета на религиозния закон и е съвместим при това с доброто обществено управление.
9. Насилието взема днес образа на ислямските терористи. Глобални номади, сходни по своята подвижност и сила с някогашните пирати и партизани, от различни раси и народности, те прекосяват с гладко избръснати лица чакалните на Мадридската гара и Бургаското летище. Целят се най-общо в Запада, когото смятат за колос на глинени крака и вярват, че ще го повалят, всявайки паника с добре премерени удари в жизнените му центрове. Стратегията им е глобална и детериториализирана.
Тероризмът (от латински terror, ужас) е метод на политическо действие, който се състои в непредвидимо безогледно насилие срещу мирни хора, с цел да се въздейства върху общественото мнение и управляващите. Тероризмът това е „силата на слабите”, която успява да победи най-модерни технологии и всезнаещи разузнавания. Действително борбата с тероризма е изключително трудна, защото терористът не е „законен враг”, а особен вид престъпник, действащ не за да се обогати лично като бандита, а движен от идеологически или религиозни мотиви. Терористичният акт е плод на сакрализирането на политиката, директно се основа на кораничните „стихове на сабята”: „Убивайте съдружаващите, където ги сварите, и ги хващайте, и ги обграждайте, и ги причаквайте на всяко място за засада!”. Кръвта на неверниците е „халал”: тя съвсем законно може и трябва да бъде пролята. „Да заблуждаваш, е по-тежко, отколкото да убиваш”, отсича безпрекословно Коранът. Терористът утвърждава правата вяра, убивайки идолопоклонниците, тъй както Бог унищожава идолите.
Жертвата е на колене, със завързани зад гърба й ръце, палачът изправя главата й към кибла, в посока на Мека, прерязва й гърлото, тялото рухва на ляв хълбок. Убийството „със собствени ръце” е според очистващия ритуал в исляма: жертвата става курбан с бликналата кръв, а палачът, влязъл в ролята на жертвоприносител, вика: „Бог е велик”. После обезглавява жертвата и вдига победоносно главата й. Ужасът! Ужасът!
Човешката природа е способна да извърши такова престъпление като съзнателен избор. Извършителят му не изглежда психопат, жертва било на несъзнавани нагони (които изследва психоанализaта), било на органично заболяване (което е обект на психиатрията). Не може да задоволи и обяснението, че той е просто неизбежен „продукт” на своята социалната среда и обстоятелствата. Винаги можем да мислим самите ние и от наше име. Тук очевидно става дума за съзнателен избор и извършителят следователно носи морална отговорност за него. Същевременно има нещо бездънно и страшно в подобно наистина радикално зло, което разумът се опитва някак да овладее, да направи по-малко неразбираемо, значи по-малко непоносимо.
Във всеки случай символиката на деянието е ясна. Това не е просто дивашко варварство. Екзекуцията възпроизвежда обредната колитба на Курбан байрам, големия празник, който слага край на хаджа. Ритуалното жертвоприношение, в което насилие и свещено са неразделни, възвеличава с кратката, но страшна тръпка на агонията Аллах и смирява човека. Ала в Корана се говори единствено за „едрия жертвен добитък”, най-често овен, с който Бог заменя сина, който Авраам Му принася по Негова повеля в жертва. Поклонникът или празнуващият заколва животното в памет именно на това събитие, което извършва прехода от човешкото към животинското жертвоприношение. Ислямският терорист преобръща ужасяващо ритуала, като заменя животното с човешка жертва. Именно обосноваващият действието си с буквалното следване на свещения текст най-чудовищно го изкривява. Човекът е сведен до животно, просто месо, очистено със заколването от скверността на „нечистата кръв”. Всъщност по-малко животно дори от самото животно, защото екзекуцията завършва с обезглавяване, което трябва да направи невъзможно съчленяването на тялото в Съдния ден, а понякога и с изгаряне на трупа, което символизира огненото мъчение, което Коранът отрежда за отхвърлилите Аллах.
Чудовищен, делириумът има своята логика. Как обаче да разберем бомбените убийци-самоубийци, които със своята смърт повличат колкото се може повече мирни хора в смъртта. Още Тит Ливий разказва за консула Деций Мур, който в 340 г. пр. Хр. ритуално принесъл своя живот в жертва на подземните божества, като се хвърлил с коня си сред враговете и паднал мъртъв, след като поразил много врагове. Нарицателен е и японският камикадзе (букв. „божествен вятър” на японски), който през Втората световна война, превръща тялото си в бомба, за да порази американските кораби. И двамата поразяват обаче само военни цели, докато ислямският терорист жертва своя и чуждия живот за „святото” дело, без изобщо да прави разлика между виновни и невинни.
Защо някой жертва себе си? Несъмнено, има най-различни основания някой да стане терорист самоубиец.
Самоубийството е забранено в исляма. Ала джихадистите се вдъхновяват за своята саможертва от аята: „И не смятай за мъртви убитите по пътя на Аллах! Не, живи са! При своя Господ те се препитават, ликуващи за онова, което Аллах им е дарил от Своята благодат”. Този дар се състои в приемането им в рая, където ще могат да седнат отдясно на Аллах и да се съберат със своето семейство в Съдния ден, като междувременно се наслаждават на 72 хурии.
Колкото и примамливи да изглеждат за някои обещаните в рая наслади, те едва ли са достатъчни той толкова да бърза да се откаже от този живот? В главата му фантазмите за очакващите го в рая девици несъмнено се съчетават с насърчаващите го проповеди на имама. Особено силно го възпламенява за действие образът на шахида (на арабски „свидетел”), геройски загиналия за своята вяра. Постепенно това „свидетелство”, което ще му отвори дверите на рая, става най-пламенното му желание. Вече е готов за него. Преди жертвения акт обикновено прави видео-завещание. Думите му са изпълнени с коранични цитати, заучени изрази, позоваване на примера на предшествалите го „пътя на Бога” шахиди. Младежът е заснел сцени от своя живот, най-вече от военната и ритуалната подготовка, за да остави след себе си образа на шахид. Филмчето ще го видят после хиляди, на някои от тях то също ще въздейства силно. Изобщо видеото, със своята ефикасност и имитативен потенциал, е съвременната форма на призива за джихад.
Несъмнено всяка религия удовлетворява по някакъв начин дълбоко архаичната потребност от жертвоприношение. Християнството също познава саможертвата. Паскал казва: „Вярвам единствено на свидетели, които са се пожертвали”. Християнският мъченик свидетелства за своята вяра, като й остава верен, въпреки мъченията и смъртта, без сам да упражнява никакво насилие. Докато в исляма шахидът се схваща като Божи инструмент, който чрез свещеното насилие срещу „неверника” постига върховния опит на Славата. Именно идеята за необходимото пречистващо наказание на „неверниците” и „вероотстъпниците” води до пожертването на невинни хора: най-случайни пътници, минувачи, купувачи, включително и мюсюлмани. „Бог ще познае своите!” През последните десетилетия се наблюдават и публични самоубийства на будистки монаси по политически причини (във Виетнам през 60-те години на миналия век или и днес в Тибет). Ала будизмът не познава понятие като „неверник” и учи на състрадание към всички живи същества във възможно най-висока степен. Будистките монаси изгарят в знак на протест само себе си, без никога да посягат на ничий живот.
Терористът самоубиец изгражда идентичността си чрез жертвоприношението на другите и себе си. Той парадоксално утвърждава себе си чрез смъртта. По-добре да избухне в нищото, отколкото да бъде нищо. Терористичният акт е крайното убежище от чувството за безсмисленост и безцелност, което подхранва религиозния екстремизъм. Включването в джихада разрешава хронична екзистенциална криза, дава светоглед и начин на живот, осмисля съществуването. Кандидат-терористът си пуска най-напред брада, прекарва цял ден в джамията, защото поне там е някой, забелязан е, обгърнат с внимание, най-сетне има чувството, че съществува. Там той изгражда своята идентичност чрез строгото разделение между принадлежността си към уммата на правоверните и отхвърлянето на покварената сган на неверниците. Ритуалната чистота, в която живее, го предпазва от досег с реалния свят, от неговите проблеми и противоречия. Вярата в обещаната на небето награда не е обвързана с принципа на реалността, това прави още по-лесно и пълно обезценяването на този свят и този живот, който се превръща в зло.
10. В демократичното общество използването на насилие не само е незаконно, но и по никакъв начин не може да бъде оправдано, тъй като публичното пространство е отворено за всички и има множество мирни начини за изразяване на несъгласие и постигане на политическа промяна.
Несъмнено терористичният акт следва да бъде взет за това, което е: не просто предизвикателство спрямо държавата, а чудовищно посегателство върху живота на невинни хора и е нужно той като нетърпимо варварство да получи твърд и решителен отпор. Същевременно трябва ясно да си даваме сметка, че нашият свят е отворен за неподозирани досега възможности, щом има все повече хора, които умират, единствено за да убият други хора, които никога не са виждали и нищо не са им направили. Видя се, че е безполезно борбата с тях да се води, като се овладяват техните бази и огнища, защото когато хилядите войници нахлуха в Ирак и Афганистан, терористите, малобройни и подвижни, вече си бяха тръгнали оттам. Нещо повече, войните в тези страни, както и гражданските войни в Сомалия и Либия, в Нигерия и Сирия създават големи зони от неуправляеми пространства, истински благодатната почва за тероризъм и джихад.
В земите на исляма ефикасната борба с ислямистите минава на първо място през добрите отношения с населението и местните власти и авторитети. Глупавото високомерие и нехайното невежество несъмнено са сред основните причини за огромния ресентимент против Запада и особено против Америка в страните на Близкия изток.
Какво да се прави тогава? През 1946 г. Джордж Кенан изпрати от Москва своята прочута „дълга телеграма”, с която зададе насоките на политиката на САЩ към Съветския съюз в годините на студената война. В нея американският дипломат на първо място призова своето правителство да изследва съветската система „смело, безпристрастно, обективно, тъй както лекарят преглежда неуправляем и безразсъден пациент, ясно осъзнавайки при това опасността да не бъде заразен от неговата ирационалност”. Намирам, че именно такъв трябва да бъде и днес подходът срещу тероризма и радикалния ислям. Във времена на опасност светът се нуждае не от мисионери и кръстоносци, а от политици и интелектуалци с безпристрастен ум и ясен поглед, с твърд дух и решителен реализъм.

Вашият коментар