Незабравими преживявания в Австрия – 2

СВАТБА В АЛПИТЕ: Сватбите са си веселие, особено за младите хора, все още не са захитрели….
Тук не смесват подписването в кметството, (нищо, че пред закона то е важното), със същинската сватба. За тях същинска е църковната. Католици!
На подписването отиват само младоженците, свидетелите и няколко близки. Винаги в петък след обяда. Докато чакат да им дойде часа, пият пред съвета малко шампанско с дребни сладки. Там може да дойде всеки, който иска да ги поздрави и без покана. С обикновени дрехи, ееее не дънки де, но не и официални рокли и костюми. Но в залата при подписването и после в ресторанта или у тях на хапване – само поканените с покани. Никой от другите не се чувства пренебрегнат. Цялата дандания не е дълга, просто една вечеря и довиждане. Семпло. Да отбележа, че тук младежите си плащат всичко, а подаръците са само в пари в красиво пликче с картичка с надпис.
Този петък сватбата беше църковна. От важните. Гостите – само хора с покани, връчени ни лично от младоженците.
Бяхме предупредени да си носим ниски и удобни обувки. Имах чувството, че съм участник в романтичен филм. Пътувахме доста време с колите, нагоре, нагоре в Алпите – завои, обезопасени със серпентини, красиви планински гледки около лишеното откъм дупки шосе. Паркинга – чист и широк, и преобуването настъпи. Официални дълги рокли и сандалетки на ниско токче.
Поехме пеш по една утъпкана тясна пътека, виеща се през полянки, склонове и гори. Дълга рехава колона по двама, оглеждащи разкошните кулиси на планината, огрени от следобедното слънце. Мека като персийски килим, свежа трева, приканваща да събуем сандалките и нагазим босички в нея. В далечината съвсем нагъсто – огромни тъмнозелени борове, застинали и не мърдащи в своето гордо, невъзмутимо дълголетие. И тази свежо-зелена красота, завършва с величието на заснежените върхове там, в далекото и много високото. От време на време ти се иска да протегнеш ръка към меката листовина на близките дървета. Приятен свеж, леко влажен боров въздух ни помага да вървим плавно и спокойно. Вървим си и си се усмихваме и не ни се иска да свършва.
Е да, ама всяко нещо си има край – в случая, една осветена обилно от слънчевата светлина весела поляна, а в средата бяла спретната къщурка, обградена от тъмна и гъста борова гора. Изобщо, боровете са толкова много и толкова големи, че и да има някакво друго дърво, изключено е да го забележи човек. По тази причина и въздуха е с боров свеж мирис. На поляната – пейки и масички с бели покривки, отрупани с блестящо полирани чаши, бутилки с шампанско, торти и сладкиши, плодови сокове за пременените и озаптени дечурлига. С чаши в ръце се поопознахме, докато дойде отеца. Къщурката е параклис с предверие, а в стаята – скамейки и прозорци-витражи, чиято разноцветност подсилваше приказната красота на случващото се. На амвона, отеца и младоженците – прекрасни в своята младост и бялата разкошна рокля.
Няма как да спре човек да се усмихва. На отеца всичко му се разбира, мек и приятен глас, дори в церемонията са предвидени шеги и закачки с нас – публиката. Толкова грижливо я е подготвил божия посредник. Няма помпозност, липсва скованост, сред нас се усеща единствено дружелюбие и непосредственост. Живи цветя навсякъде, където е възможно… и свещи, естествено – те са един от задължителните атрибути за такова тържество. Приключваме със смях и ръкопляскане, задължителните пожелания към младоженците и отново на поляната, за да завършим с почерпката. След това поемаме назад по виещата се дълга пътека, сред борчета и полянки, чак до паркинга.
Даваме газ с колите в обратна, но съвсем различна посока. Няма клаксони, шумотевица и показност. Всичко са го измислили за тях самите, а не – за пред хората: „Вижте ни, подписваме в небето с парашути”.
Ресторанта е шатра – огромна, в убито зелена шатра долепена до къщата им, която е още в строеж, но отвън и първият етаж завършени. Пода на шатрата е от дърво, за да се танцува удобно, а и за да е изолирана от влагата на земята. Има подиум за китаристите, трима страхотни млади музиканти, свирещи всичко, на което може да се танцува по двойки и общо. Масите четворки и за шестима, като в ресторант. Всичко е безупречно чисто, блестящо и отрупано с естествени цветя. Навън – също – високи масички за аператив, а и за пушачите.
Привечер е, слънцето и то доволно от себе си, потъва бавно зад красивата алпийска панорама – всичко те пленява. Онемял си и само се усмихваш, какво друго… и около теб красиво облечени усмихнати хора, вежливост и леки парфюми… Вечерята изискана, достатъчно, но не помпозно. Питиетата също с мярка. Поздравленията от най-близките – кратки и сърдечни.
Нямам достатъчно красиви и изискани думи, за да предам не само удовлетворението си, но и естествената изисканост на това събитие. Синоними в българския има много, но ще направят речта ми натруфена и ненужно украсена. Всичко беше с точната мярка и изискано в своята естествена красота. Стояхме там, кой до когато си иска, но нямаше пияни хора.

МИСТИЧНО ПРЕЖИВЯВАНЕ В ХАЛЛАЙН: Тук има само три големи града – Виена, Грац и Линц. Само те са разположени на голямо равно място. Мегаломанията не ги гони, такова нещо като селянин-гражданин, няма тук. Когато отидох за първи път в Залцбург, останах очарована, но не очаквах, че не е огромен. Наблизо, в Халлайн е написана невероятната коледна песен „Тиха нощ, свята нощ“ от Франц Грубер. Той е роден там. На една Коледа, преди около 6-8 години бяхме там. Сутринта на закуска взехме спонтанното решение да отидем в църквата Халлайн. Беше претъпкана, отопляемите седалки заети, правостоящи навсякъде, където това е възможно. Най-отзад, наааай-отзад в ъгъла, две подвижни столчета празни, една жена в кожух ми се усмихва и ми ги показва с глава и поглед. Седнахме, слушаме смълчани. Тук не само отеца, а и всички хора говорят с умерено тихи и дружелюбни гласове. Гледаме хората, гледаме службата, пеем с останалите, сядаме и ставаме – когато трябва, краката ни мръзнат от каменния под, и изведнъж горе в ложата влиза хора на Залцбургската опера. Започват си изпълнението на коледни песни, подбрани и изпълнени перфектно. Слушах и не вярвах, че е възможно такова прецизно изпълнение. Божествено! За първи път в живота ми се случи нещо невероятно – да изпадна в състояние на немислене. Така обясняват медитацията, което за мен е невъзможно. Съзнанието ми е винаги в действие. След като песента на Грубер свърши, се пробудих и разбрах какво съм постигнала – несъзнателно чрез нея. Студът също си каза думата. Да не помислите, че съм мръднала? Ама и песента е божествена! (Тиха нощ, свята нощ)

Един коментар по „Незабравими преживявания в Австрия – 2

Вашият коментар