Общностите, познаваеми само „изотвътре”

Преди около седмица седнах да си почина в градината на квартално кафене. Бе късно привечер, бях сам, а в кафенето бе заета само още една маса. На нея седяха петима мъже, очевидно стари и близки приятели, защото говореха точно като такива – оживено, възбудено и същевременно без напрежение. Около компанията витаеше някакъв особен, самозасферен покой, който техните възклицания и повишавания на тона по никакъв начин не нарушаваха. Самата възбуденост на мъжете бе дълбок покой и самият им покой бе кротко вътрешно развълнуван – както се случва в привична и отдавна свикнала със себе си компания. Не можех да не чуя думите, които си разменяха и неволно се заслушах в тях. Определено не бяха „интелигентска”, но не бяха и неинтелигентна група. Говореха „за живота”, за различните „епохи” в него, споделяха достигнатите „прозрения”: нормални, непретенциозни „житейски мъдрости” на хора, които очевидно имаха вкус не само към „живеенето”, но и към съзерцаването на живота си.
Като виждах обаче, искрящия блясък в очите им, страстната вдаденост, с която техните съждения биваха изричани (повтарям, те по никакъв начин не нарушаваха мира, в който оживеността им почиваше) аз внезапно си дадох сметка, че тези хора не просто разменяха, а буквално „вкусваха” в този момент прескачащите помежду им реплики, „угощаваха се” с тях и най-вече – угощаваха се с това, че ги разменяха помежду си, че ги разменяха в своя кръг. И тогава разбрах, че, макар стоящ извън техния кръг, аз да можех да преценя равнището на дълбочина и интелигентност на разговора им, аз все пак по никакъв начин не бих могъл да получа достъп до нещо решаващо в него, не бих могъл да получа достъп до несравнимата екзистенциална наситеност, която този разговор имаше за тях, за техния приятелски кръг. В този смисъл той – макар чудесно да чувах думите му, да преценявах съжденията му – в един свой аспект си оставаше само „техен” – бе „закрит” разговор, същински разбираем и даже съществуващ единствено между тях. И това бе така тъкмо защото той бе брънка от един дълъг общ живот, елемент от света на тяхната заедност. Аз можех да чуя съдържанието на неговите реплики, но никога – и точно защото не принадлежах на приятелската им общност – не бих могъл „да чуя” вкуса му, да преживея „вкусността”, която този разговор имаше в общността им (и който със сигурност бе многократно по-силен, по-„остър” от този който би им доставило едно събеседване с някои външни и по-умни от тях събеседници). Защото чисто и просто онези мисли не биха били мислите на тяхната заедност, на света на тяхната заедност.
Не бих ли почувствал обаче същото, ако би ми се удало да „подслушам” подобен разговор в едно семейство, ако бих започнал да слушам думите, които си разменят традиционно, или пък точно в тази вечер родителите и децата около домашната трапеза. Нали и тогава аз бих разбирал думите – техните лексикални „значения”, но съвсем не бих могъл да усетя – и тъкмо защото не съм „член” от това семейство не бих могъл да усетя – тяхната тежест в него, техния „вкус” в него. За мен темите, над които в семейството ще разискват и спорят ще бъдат преценими по отношение на тяхната обективна същественост или несъщественост, но едно тяхно „свойство” – собствено „семейното” им свойство, тяхната „питателност” за семейните членове – никога не би могло да ми бъде открито. Защото то и по принцип е познаваемо само из-от-общността, в която и от която въпросните теми го имат.
Но следователно, съществува изглежда някаква не психологическа или морална, но екзистенциално-онтологична разлика между типа на съ-общаващите се в едното пространство на света хора. Съществуват различни по своя екзистенциално-онтологичен тип общности. В единия (който имено не е като този, който усетих в градината на кварталното кафене или като този на семейството) хората се съ-общават или биват съ-общени от нещо външно, идващо оказионално – от света: например от определен, възникнал в него проблем, от определени, родили се по отношение на него идеи, каузи и т. н. И ето именно тези „светови” феномени съ-общават хората в този тип общност: общност по разискването (и разрешаването) на въпросния проблем, общност по реализирането (въплъщаването) на въпросните идеи, по урегулирането на въпросните обстоятелства…
Същественото тук е, че всички тези „неща от света” логически предхождат и конституират общността от въпросния тип, задават обхвата и параметрите на общото за нея. Съвсем наопаки – общностите от типа на приятелския кръг, семейството и – убеден съм в това – църковната общност, сами правят свои идеите, проблемите, обстоятелствата и темите на света, правят свой – света, създават света-на-общността-си. Този тип общност сякаш (логически) превалира над света, сред който е инсталирана, „одомашнява” го, „приватизира” го на себе си, при това показва почти безгранична способност да разширява обхвата и параметрите на общото за себе си. Тя прави всичко в света, свят-на-тази-общност; свят, „оцветен” в цвета на тази общност, свят с „вкуса” на тази общност.
Онтологичната разлика между тези два типа общности следователно е, че при втория (семейството, приятелския кръг, църковната община) общността сякаш е някакъв субект, res, някакъв обективен дух, който одушевява света на членовете си, в който светът е одушевен за тях, докато при първия общността е само продукт, следствие на света, който й дава съдържание. Така, общности от този последен тип са всички политически партии (в които определени идеи и каузи съ-общават хората, събрани в тях), всички школи (в които определени теми и предмети на изучаване съ-общават членовете им). Но изглежда също и всички нации от новоевропейски тип, в които хората, които ги съставят биват съ-общени от „световите” феномени на езика, който употребяват, от територията, която са оградили, от институциите, които регулират отношенията им (и още по-точно, от специфичната идеология, която придава съ-общаваща сила на тази трояка сплав). Напротив, общности от другия тип са, както казах, приятелските кръгове, семействата и – отново настоявам на това – църковните общини (доколкото са именно църковни общини, а не квази-институции или институционални подразделения). Защото както приятелският кръг, така и семейството и църковната общност са заедности, които, имайки (вече) битие сами по себе си, при-общават, иманентизират всичко „светово” на себе си. Така да се каже, не езикът ги съ-общава, но те правят от езика (този емпиричен феномен) нещо „свое”, звучащо, значещо в тях по неповторим и уникален начин. Не темите, идеите, проблемите ги съобщават, но те, те правят всички теми, идеи, проблеми, които са налице неповторимо „свои”, „одомашняват” ги, придават им неповторим свой цвят и вкус.
Всичко това ни навежда на мисълта, че този тип общности и по принцип са не някакви съставни (събирателни) реалности, а по-скоро самобитийни, автономни индивидуални (разширено индивидуални) духове – духовни индивиди, в които не само техните „членове” са съ-членени като членове на едното тяло на тези духове, но и всички неща от света (им) като че ли са одушевени от тях, придобили са „свойственост”, станали са техните „неща от света”, направо казано – техният свят.
Ето защо в един приятелски кръг всеки разговор, всяка тема се одушевяват от духа на този приятелски кръг и получават такъв неповторим „вкус”, какъвто нямат и не могат да имат извън него. Ето защо също в едно семейство, дори всеки предмет и имущество става не просто предмет, имущество, а веществен „член” от „тялото” на това семейно същество, а поради това наред с „обективните” си свойства придобива и уникалното свойство „свойственост”, което му придава единствено то. Ето защо, накрай, в една църковна общност Христос има „вкус”, живее се с „екзистенциален вкус”, какъвто не може да има дори в многократно по-дълбокомислената и „просветена” от църковната – „професионално”-богословска общност (школа). Последната може да Го мисли, да Го разбира в много голяма дълбочина, но по никакъв начин не може да Го „вкусва”, да Го има като онова-с-което-се-изхранва[ме]. Църквата въобще е споделеност-на-Христа и е съвършено лишено тъкмо от църковност всяко общество, в което Христос има статуса просто на Учител, на Принцип, на предмет за размисъл.
Изглежда следователно, както отделната телесна личност е несъставна и неделима реалност, така и семейната, приятелската, църковната общност не е вече сума от субективности (макар че съществува единствено в участващите в нея субективности), но сама е субективност, личност, на която съпрузите и децата, приятелите, братята и сестрите в Христа са „членове”. И както в тялото живот имат не ръцете, нозете, очите и ушите сами по себе си, но тялото на което са ръцете, нозете, очите и ушите, така и в тези общности: семейството, приятелският кръг, църквата – живот имат те, семейството, приятелският кръг, църквата и в тях, в тях имат живот отделните семейните семейни членове, отделните приятели, отделните причастници към Христос. Тъкмо затова може много отблизо „да познавате” членовете на едно семейство, на една приятелска общност, на една църковна община, но колкото и все пак „да ги познавате”, ако не сте „членове” на тяхната общност, нещо, въпреки това, никога не ще успеете „да познаете”. А именно: неповторимия и сам в себе си и за себе си съществуващ дух на тяхната общност – самото, сиреч, „семейство”, самия „приятелски кръг”, самата „църква”. Между вас и тях постоянно и непреодолимо ще преминава една граница и от едната й страна ще бъдете вие – просто „близките” до тях, а от другата – ще си бъдат те: „семейството”, „приятелите”, „църквата”. И тази граница няма да има нищо общо с някаква скритност или неискреност, защото тя въобще не е психическа или морална. Тя е битийна, повтарям, екзистенциално-онтологическа.
Да, както единствено телесната личност, самобитийният „аз”, мога да чувствам ръката си като своя (макар всеки „да знае” какво означава да чувстваш ръката си), така само семейните членове, само приятелите, само църковните братя и сестри могат да се знаят едни други по семеен, по приятелски, по църковен начин. И това е така, защото както семейните членове, така и приятелите и църковните братя и сестри се знаят не просто един с друг – те се знаят в (а значи – чрез) онова уникално „духовно същество”, което и е семейството, приятелската общност, църквата. Колкото и да се е отчуждил определен човек от семейството си, все пак той познава едно чувство, което не би могъл да сподели с никой друг извън него – чувството на „член” на едно реално духовно тяло, което го има – изначално и постоянно – като брат на братята си, като син на баща си и майка си; в което езикът му, общ с много други хора извън това „тяло”, е все пак майчиният и бащиният му език.
Или: припомнете си по колко интимен, несподелим с никой от другите хора начин, вие се знаете с хората от приятелската си „компания”. И това е така, защото в нея – и тъкмо в нея – вие „се знаете” не просто с всеки от тях, но по-дълбоко (и по-първо) „знаете” онова неповторимо „едно”, на което единият от приятелите ви е „философът на компанията”, другият е „житейският скептик”, третият – „съзерцателят” и т. н.
И тогава най-накрая възниква въпросът – а как се ражда този тип общност, как се появява в битието този субект, на който субективностите са „членове”, този дух-на-душите, при-общаващ на себе си света, след като не „светът” го създава, а той създава света (си)? Без да мога да отговоря на този въпрос тук, струва ми се, че никак не е случайно, че както семейството, така и църквата се раждат чрез тайнство. А пък Христос, в последната беседа с учениците Си им казва: „Не ви наричам вече слуги, но ви нарекох приятели, защото ви казах всичко, що съм чул от Отца Си” Иоан. 15:15). Не прави ли Христос тъкмо с тези думи дванадесетте вече нещо повече от „ученици”, т. е. съ-общени от просто „слушането” и „следването” – превръща ги в „начатъка на Църквата”, на духовното Тяло, в което светът става нов – християнски.
http://kultura.bg

Вашият коментар