За безсрамието и политическото униние

Не забелязвате ли колко зачестиха и колко (по-страшното) привични станаха у нас проявите на откровено обществено безсрамие. Само през последните две седмици имахме три особено фрапантни случая. Във Варненската епархия на БПЦ направиха опит да изберат митрополит. И ето: макар в листата на „достоизбираемите” епископи да бяха включени всичките единадесет (или тринадесет) такива,
огромното мнозинство от епархийските избиратели с удивително единодушие бяха посочили точно двама от всичките, при това в още по-удивително еднаква подредба: първи, известният на цялата църковна общност, не е силно да се каже, с хулиганските си прояви игумен на Бачковския манастир, епископ Борис, и втори – почти никому неизвестният Проватски епископ Игнатий. Повтарям, избирателите са имали на разположение за избор всичките единадесет или тринадесет титуларни епископи на БПЦ и никой, никой не е посочил поне веднъж друг, освен споменатите двама и поне веднъж в различен от посочения ред. Че това е предварително уговорено мероприятие, а не избор е повече от ясно, както е ясно също, че тук дори не е направен минимален опит това деяние да бъде някак камуфлирано. Още по-лошото обаче е, че когато (може би неочаквано за „избирателите”) един от двамата кандидати (еп. Игнатий) подаде сигнал за раздаване на крупни суми като подкуп за номинирането на Бачковския игумен, никой, съвършено никой от епархийските избиратели дори за лице не излезе да отрече това обвинение. Всички замълчаха и единственото, което чухме беше: „нямате доказателство”. С други думи никой дори не направи опит за отричане на очевидното, само ни смигнаха издевателски: „така е както го виждате, но ха, докажете го, де”. Като финал на това флагрантно безсрамие Св. Синод обяви, че „касира” въпросния избор без обаче да извади от списъка за повторния (през декември) вот заподозрения Борис и без да направи нищо за разследване на сигналите за подкуп. И също се позова на „отсъствието на доказателства”. Обстоятелството е, както виждаме, изключително срамно, но никой не изпита (или, нека бъдем максимално предпазливи, не прояви) срам.
Малко по-късно – в средата на миналата седмица – в „храма на българската наука”, Софийския университет, трима преподаватели, професори, единият от които с търсено и често агресивно налагано публично присъствие, при това проявяващ го в конфликтни ситуации, бяха заснети в грозна сцена на среднощно пиянство. Още по-грозното бе, че професорите очевидно бяха се възползвали от особения „частично окупационен” режим в Университета (срещу който иначе горещо се борят в медиите), за да проведат гуляя си необезпокоявано. Нито на другия ден, нито до ден днешен някой от тях изглежда потресен и засрамен от видяното от хиляди хора в интернет. Лично аз съм убеден, че в близките дни колегата проф. Драгомир Драганов, изтрезнял и добре напудрен в някое телевизионно студио, ще продължи да обвинява в „непозволени политически действия” студентите, пред очите на които бе влачен под мишница от колегите си.
Почти по същото време най-накрая медиите у нас ни показаха практически без никаква „цензура” блудните словесни излияния на кривящ се и гримасничещ младеж, който се оказа… йеромонах от един от ставропигиалните ни манастири. Както разбрахме, „видеото” не бе направено нито тайно, нито злонамерено от някой друг, а съвсем съзнателно от самия младеж, дал пред Господа Бога обетите за послушание, нестяжание и целомъдрие.
Масираните случаи на безсрамие обаче ме интересуват тук не сами по себе си, а като тревожен обществен симптом. Защото макар да изглежда очевидно, че човек изпитва срам пред другите и поради другите, също така е очевидно, че той го изпитва именно защото и доколкото не му е безразлично собственото му лично битие. И даже – той е тъкмо толкова способен на срам, страхуващ се от срам, колкото повече е ценящ и отговорен за личното си битие, колкото повече го самоосъзнава като, макар и поставено в съществена релация с общността, но в тази релация – като нещо имащо решаваща стойност. Ето защо феноменът на безсрамието е, струва ми се, първо и преди всичко симптом за тревожна деградация на отношението към собствената личност, на начина да имаш и да преживяваш себе си. Срамуващият се и способният да се срамува човек – ще кажа направо – е такъв, защото има базисното усещане, че има (носи, получил е) нещо скъпоценно – нещо, което колкото и парадоксално да звучи, превъзхожда неговото глухо „себе”, което е „негово”, но не е „дошло от него”, което е „за него”, но същевременно и неразделно от това, е за-него-заради-Някой (ако е религиозен) или за-него-заради-нещо (ако е агностик). В този смисъл може да се каже, че способният на срам човек непременно е аристократ в етимологическия смисъл на тази дума – той е „aristos”: „превъзходен”, „превъзходно родéн” и само аристократът е способен да изпитва срам. Срамуваш се от другите, но – защото не си безразличен към себе си, защото си базисно угрижен за себе си, носиш отговорност за това, което си, преживяваш това, че изобщо си като дар и задача (скъпоценен дар и основоположна задача). Ето защо обаче феноменът на безсрамието, особено когато то започне да взема масивни обеми, да се превръща в обичаен обществен стил, свидетелства за една дълбинна промяна преди всичко на себе-ѝмането, на само-битието в общността. Щом не се срамуват (не щом прикриват, отричат, бягат от срамното, но щом просто не изпитват срам), това означава, че и са станали безразлични към самите себе си. Имат спокойно, без трепет, без ужас себе си като нищожества. Какъв съм аз? Всички виждат – аз съм лъжец, който не е „гласувал”, а се е „договорил”, „прибрал е едни пари”. Е, добре – точно такъв съм и въобще не ме интересува, че всички виждат това. Интересува ме само да не би „да се докаже”, защото тогава могат да ме накажат. Хиляди хора видяха – аз съм способен да се държа като свиня; вън от полезрението на камерата аз, „професорът с гражданска позиция”, спокойно позволявам да бъда деградиран до мъртвопияно тяло. Е, добре – не ме е грижа. Аз не живея себе си като „професора”, „гражданина”, аз симулирам себе си като „професора” и „гражданина”.
Но безсрамието е симптом също и на дълбоко раз-общаване. Да не те е срам от „другите” и пред „другите” означава да ги нямаш на хоризонта на своето битие. Те виждат, че лъжеш, те виждат, че плебействаш, че скотстваш. Няма значение! Нали си просто „ти”. Ние – политиците, ние – епархийските избиратели и т. н. сме си просто „ние”. „Ние” сме просто битие, но не съ-битие. А в това има нещо дълбоко убого и малодушно. Защото тайната в „куража” да останеш безразличен към това какво „си” и как „си” в очите на другите е в това, че подозираш – и не без основание – че и другите са вече безразлични към това същото. Вие чисто и просто си „намигате”: „Нали знаете, че лъжем (но нямате доказателства)”, „Да, нямаме доказателства, но виждаме, че лъжете. Голям смях пада, а?”
По повод на последното, ще си позволя накрая да изкажа и една психологическа хипотеза. Политическите вицове заменят горещата политическа борба именно когато безсрамието в „полиса” надмине определени санитарни предели, стане масирано и хората се сринат във взаимно убожество, придобият „куража” да се приемат едни други като лъжци, симуланти, като „излагащи се” и това вече не ги притеснява. Тогава във възцарилото се обществено униние от денонсирания срам припламват вицовете – като „намигане” на изгубилите срама си разказващи си ги. Как иначе да оценим, че централен български вестник наскоро ни осведоми, че „виц за Мая Манолова поставил рекорд по споделяния във Facebook? Вицът е следният: „Ако Мая Манолова водеше прогнозата за времето, тя щеше да гласи: Няма зима, това са само няколко платени хора с кожуси. В малките градове е лято”.
Не съм сигурен дали вицът е смешен, но той казва: Всички знаем, че твърденията на Мая Манолова, че протестиращите са малко и платени са точно толкова истинни, колкото е истинно, че днес, през декември, няма зима и в малките градове е лято. Лошото е, че вицът го разказва този вестник, който инак редовно ни осведомява за твърденията на Мая Манолова. Което значи, че и той знае, но не изпитва срам. А най-лошото от всичко е, че, както се знае, политическите вицове винаги се знаят и от онези, за които се разказват и тези последните също се смеят на тях. Което най-накрая означава, че и Мая Манолова знае, колко лъжливи са твърденията й, но се смее на това, а не се срамува. Защото и ние вече не спорим с нея, не й се противопоставяме – смеем се заедно. Приели сме безсрамието, приели сме без-отговорността. И с убого униние се смеем – ние и Мая Манолова, на Мая Манолова.

Коментарите са забранени.