БЯГСТВОТО

В един свой текст Камю разказва как дъщеря облякла майка си за погребението още жива. Изглежда, това става по-лесно, преди още крайниците да са се вдървили. Но странно е все пак, завършва Камю, че живеем сред хора, които толкова бързат.
Щом животът изгуби сили, етиката затъва в хиляди спорни формули, превръща се в абстрактна теория, отстъпва територия на реалността. А там външното ни поведение понякога съвсем не е съпричастно на вътрешните ни преживявания и чувства. Дори и да направим някакви „разкопки” в съзнанието си, ние не разбираме защо действията ни се отклоняват дори от моралните изисквания на собственото ни същество. Това, което сме, и това, което искаме да бъдем, са две съвсем различни неща.
Започвайки живота си като невинни, ние не можем да преодолеем човешката си ограниченост, която все повече ни води към самите нас. А там ни чака с цялата си голота една объркана Вселена, в която изглеждаме едновременно егоистични, великодушни и жалки.
Ако погледнем назад в миналото си, ще видим една карта без граници, в чиято топография доминират ирационални чувства заедно с пресечени, неводещи на никъде пътища. Копнежът по нещо далечно, красиво и непостижимо е типичен за романтиците. Те прокарват тези пътища, които трябва да ни отведат до нравственото и красивото. Но съвестта не е устойчиво състояние и често бива изместена от императивите на нашите инстинкти и влечения. Тогава като защитен механизъм издълбаваме онази пропаст между оценката на съвестта за самите нас и нравствената оценка, която даваме за другите хора. Повечето хора обитават именно този пейзаж. От едната страна на пропастта са хората с определена ценностна система и морал, а от другата страна – също такива хора, чиято нравственост не приемаме. И едните, и другите само показват ирационалното в човешката мисъл и поведение. Страхът от живота изтласква нравствеността от нейния център. Но значи ли това, че тя въобще не съществува. Можем ли да определим дъщерята, която облича майка си за погребението още жива, като безнравствено същество. Нима няма поведения, които са неадекватни на същинското ни съзнание и са неволно предрешени от толкова много неща, за които нищо не знаем. Поведението на всеки човек в даден неповторим момент не може светкавично да се приспособи към очакваното, общоприетото, да се придържа към адекватното съзнание, към ситуацията, да вникне в очертанията на собствените си тревоги и болки.
Никой не познава истински това, което е в действителност. Животът ни протича между копнежът да изживяваме пълно и съзнателно действителността, и обърканите и непредвидими действия на собственото ни поведение. Можем ли да разпознаваме един индивид с категориите „лош”, „добър”, „човечен”, или „състрадателен” само защото една негова постъпка ни е допаднала или отблъснала. Това не са ли просто едни думи, които могат да бъдат прилагани към множество различни реалности от нашето битие. Та нима думите могат да имат такава силна власт над нещата, без да са самите неща. В момента, в който са изговорени, те преминават и отлитат заедно с мига и в този кратък отрязък не можем да видим като на екран целия човек, да го определим като добър, лош, честен или смирен.
Мога ли да предвидя, че в една красиво измазана отвън къща, с красиви пердета и потънал в цветя и чистота двор, живее човек, способен да извърши масови екзекуции на невинни хора. Човешкият интелект постоянно се стреми да сглобява отделните сегменти и с помощта на несъмнено абстрактната рамка на думите да си въобразява, че е постигнал онази реална свързаност на отделните фрагменти и да ги определи като истина за нещата.
Човек живее сред обществото в среда, която далеч го надхвърля и в чиято матрица се вписва, ако иска да оцелее. Понятията щастие, справедливост, права и прочие се артикулират като убежище на разума, но никога не достигат до някаква степен на реалност. Ежедневието се превръща в нещо подобно на безумното и безсмислено бягане на хамстера във въртящото се колело, докато умората и центробежните сили изхвърлят немощното му тяло извън играта. В неизброимото множество на отделните съществувания всеки индивид изживява това като някаква уникална и отделна реалност. Съществуването – такова, каквото го мислим, е килим, изтъкан от абстракции, и всеки човек стиска в ръка някакви шарки, варианти и обобщения и с тях тича в колелото на хамстера.
Думите, чрез които общуваме, често се превръщат в имагинерни идеи, кухи пожелания, неспособни да почувстват нито човека отсреща, нито истината за него. Те се опитват да си присвоят реалността, да създадат една привидна картина, зад която се крият нашите интереси и щения. Истината често се появява във вид на малки кристализации, дребни, откъслечни, накъсани и преливащи частици, които не заплашват привидния образ за себе си, който сме си създали. Така всички съществувания се оказват раздвоени и разстроени между прокламираните универсални истини и частния живот, който се върти в хаоса на човешката обреченост.
Зад всеки светещ прозорец на нощния град се крие една лична драма, отчужденост на хора, напразно търсещи своята идентичност. Натоварен с обичайните ежедневно-битови задачи, човек постоянно се движи сред един банален, прозаичен и дори отблъскващ свят, който го обезличава и отчуждава от самия себе си. Затворен в своя вътрешен диалог, в своите безпокойства и потребности, той не намира никакъв мост между обществения дискурс за справедливост и порядък и собствената си съдба. Светът бива възприеман през оптиката на индивидуалната ни съдба, а не през прокламираните обществени ценности и смисъл. Витгещайн пише: „Всичко, което може да се каже, може да се каже ясно и открито, а за това, което не може да се говори, за него трябва да се мълчи.”
Родени случайно, ние попадаме в един свят, проникнат от автоматизми, които дори не осъзнаваме. Живеем в някакво глухо и развълнувано усилие, където всичките ни интуиции имат за цел успешно да ни вместят като парченце от пъзела на една общоприета картина.
В момента, в който се впишем в картината и се опитаме да я погледнем като цялост, започва онова изпитание на мисълта, свързано с драмата на човешката обреченост, самотата, отчуждението и страданието на индивида, неусетно изгубил своята идентичност. Галопиращата експанзия на живота за натрупване на материални блага и социално положение, за които се смята, че развиват и укрепват живота на индивида, трупащ всичко за увеличаване на своят мощ, се оказват измамни. Някъде в този бяг е пропуснат мигът, който не е нищо друго освен прекъсване на хронологията, внезапност, поглед към миналото с неговите морални проекции. Идеите и понятията, които сме следвали, се оказват кухи знаци на нашата субективност, опит да си присвоим реалността в наша полза. Само че животът няма отношение към това, което отговаря на тясната ни гледна точка. Неговата непредвидимост отива отвъд очакванията, отвъд хронологичните ни представи и развития. Тогава започва онзи интимен вътрешен диалог, с който започва разривът на идеите, техният разпад, който се опитваме да превърнем в нов опит. Следвайки топологията на някакви идеи как да живеем, ние стигаме сякаш на края на смисъла, където започва ирационалното.
Смъртта на бляна и утопиите ни въвеждат в един пейзаж с екзистенциални безпокойства, което прави често действията ни конвулсивни и ирационални. В този смисъл не се наемам да съдя дъщерята, за която разказва Камю, облякла майка си за погребението още жива. Ние вярваме в хиляди твърде установени неща, зад които наднича един друг ирационален и непредсказуем живот, а това прави действията ни подобни на човек, изгубил пътя си. Той се върти в кръг, изгубил посоката на принципите си, и намира спасение единствено в хазартни и нелогични действия, за да се спаси от своята изоставеност.
Живият живот, този на непосредствения миг, често ни противопоставя на големите застинали морални системи. Сблъсъкът между конкретното и концептуалното ни изправят всеки миг пред възможността да изпаднем в конфликт с общоприетите модели, непоклатимите истини, в които малко или много има нещо въображаемо. Човешката природа не е една и съща дори през часовете на едно денонощие. Мъките и безчестията на съществуването следват своя хаотичен и непредсказуем ритъм. Насред твърде обремененото поле на човешките действия, психиката намира спасение, като се изплъзва на този натиск чрез ирационални ходове.
Традиционната грижа за семейството и рода не може да придаде окончателен смисъл, нито окончателен отговор на екзистенциалните дилеми, които ни връхлитат ежедневно. Усещането за абсурдност на живота намира своите бягства в ирационално поведение. В книгата си „ Животът, начин на употреба” Жорж Перек описва историите на хората, живеещи в една сграда в Париж. Наблюдавайки какво правят тези хора зад вратите на жилищата, ние попадаме извън границите на нашата интелектуална нагласа, където не можем ясно да разграничим нормалното от естественото, мятаме се между смеха и ужаса. Един от героите прекарваше почти денонощно, редейки огромни пъзели на пода. Така се бе пристрастил към тази дейност, че тя почти изцяло изпълваше живота му.
Ирационалното поведение произвежда своя реалност. Налудното, въображаемото и абсурдното създават една непоклатима действителност. На Героите на Кафка се случват най-налудничавите неща, които могат да се случат на един човек. Но те дори не се удивляват. Хайдегер казва, че човек е така завладян от ежедневието, така вплетен в наложените му съществуващи неща, че той не може да открои личното си битие като свободно. Той усеща, че някак си изначалното му битие е вместено в нищото. Тази безперспективна екзистенция така го обезличава и смазва, че инстинктивно търси спасение на своята идентичност в света на ирационалното. Рационалното, ежедневната матрица на нашето поведение, доминирано от страха за бъдещето, води до чувството на изолираност и безсилие. Прави човека да изпитва откъснатост от своята дълбинна същност и наложените обществени парадигми. Прави живота му безвкусен.
В разказа на Кафка „Издръжливец на гладуване” става реч за един човек, овладял изкуството да се гладува. За тази цел е затворен в клетка с малко слама, а отвън го пази надзирател, за да бъде постижението доказано. Всички го наблюдават удивени и човекът става шампион по гладуване. Най-удивителен е краят на разказа, в който надзирателят се обръща към него:
„- Ние наистина ви се възхищаваме!
– Но вие не би трябвало да ми се възхищавате – каза шампионът.
– Ами защо да не се възхищаваме – отвърна надзирателят.
– Защото на мен всъщност ми се налага да гладувам, иначе не мога да живея – обясни шампионът.
– Я гледай! – извика надзирателят. – А защо не можеш да живееш иначе?
– Защото – поде шампионът… защото не можах да намеря ястие по вкуса си. Ако го бях намерил, повярвай ми, не бих създавал такъв шум около себе си и бих ял до насита също като теб и всички други…”
Превръщането на ежедневието в безкрайна поредица от правила, в поредица от единосъщни, повтарящи се като гипсови отливки събития, постоянно се сблъсква с някакви уникални копнежи и потребности на човека. Това е бягство от изначалната предопределеност на аза, от нищетата на смисъла, който той непрестанно и безуспешно търси през целия си живот. Защото живеенето само в рационалното, прагматичното, е някакъв вид чезнене, неприсъствие, непринадлежност към онази наша скрита същност, без която не бихме могли да се усещаме живи. Някаква реставрация на гордостта да бъдеш уникален човек.
На едно място Юнг пише, че живеейки само в социалните стандарти, човек изтласква своите автентични истински чувства. Но това не остава безнаказано, защото той се отделя от своята същност в полза на една изкуствена личност. Истинският смисъл се подменя със социални стандарти.
И ако отново се върнем на текста на Камю, където дъщерята облича майка си за погребението още жива, преди да се вкочаняса, то бихме могли и да стигнем до друго предположение.
Може би човек, живеейки само в социалните шаблони, традиции, норми и самоконтрол, в онази почти патологична фиксация в „правилното”, „допустимото” и общоприетото, не разрушава ли самия себе си?
Нима той, подобно на дъщерята, която описва Камю, не се облича още жив, нима не се вкочанясва дълго преди физическата ни смърт?

Коментарите са забранени.