Ванда

Когато старецът тръгна към почивната станция, всички сенки бяха все още дълги и хладни. През бялата пролетна мъгла долу прозираше градът, а още по-нататък – неясното очертание на един полусъбуден хоризонт. По скалите блуждаеха остатъци от нощта. Старецът вдигна яката на шубата си и закрачи по пътеката.
Управата на курорта му бе издействувала да се храни безплатно в стола на станцията. Почиващите така бяха свикнали да срещат пазача по стръмните пътеки на местността, че го възприемаха като част от пейзажа, а децата го разглеждаха с огромно любопитство. С дългата си бяла брада той изглеждаше като излязъл от руски приказки. Старецът живееше в малка къща в гората на половин час от станцията. Някога тази къща е била фурна. Пещта ú още стои, закрита с черен капак, и напомня за себе си само през зимните вечери. Тогава вятърът се вмъква през порутения комин, завърта се вътре и с невидима ръка траква по капака, сякаш се мъчи да го отвори.
Тази сутрин старецът се чувстваше неспокоен. От известно време някой, тайно влизаше в къщичката. Е, случвало му се беше и друг път да заварва чужди хора в нея – я заблудени туристи, я закъснели ловци. Но сега беше друго – някой упорито почти всеки ден влизаше и ако имаше оставена храна, взимаше я. старецът се чудеше какво да предприеме. Не спа през нощта, а сутринта просто не го свърташе у дома и рано-рано излезе. Искаше му се да върви, да върви…. Като стигна до завоя се успокои. Пъпките по дърветата се бяха раззеленили, а тревата скърцаше под нозете му, просмукала обилната роса. Въздухът миришеше на изгнило и сладко. Отпусна се. Помисли си колко е хубаво, че зимата свърши и сега го чака само светлина, топлина и зелено.
В стола на станцията беше топло и уютно. Старецът седна до прозореца и заразглежда почиващите. Възможно ли беше да има някаква връзка между тайнствените влизания и някои хора от тук? Би било смешно да се оплаче, тъй като именно той бе пазачът, а и подобно нещо се случваше за пръв път, въпреки че никога не заключваше вратата на дома си. Дълги години бе живял той в тази къща, беше обходил всички пътеки чак до зелените безмълвни поляни, бе срещал зима и лято, есен и пролет в нея. Познаваше всички шумове в гората, можеше да се разхожда сам през нощта и никога не изпитваше страх.
Изпи си чая, обходи отново с очи всички маси и сам се присмя на съмненията си. Излезе от станцията и се насочи към гората. Обувките му затъваха в килима от изгнили листа и клонки. Обичаше пукането под краката, студенината, която минаваше през подметките. Това го ободряваше, изпълваше тялото му с живот, прогонваше мрачните мисли. Навътре в гората всичко замря. Шумът, идващ от хижите, заглъхна. Знаеше, че по скришните места има полузаспали, вцепенени от утринния хлад птици и въпреки това, когато изведнъж чу плясък на криле, се стресна. И както стоеше настръхнал сред смълчаната гора, изпита отново безпокойство и страх, че нещо лошо ще се случи. Върна се.
Целия ден се суети около станцията и едва привечер се запъти към дома. Скалите постепенно разливаха очертанията си в тъмно лилави сенки. Чу се познатият, тънък стон на вятъра, който се носеше откъм дола. Преди да се спусне по пътеката, старият човек се спря и погледна към бялата къща. Изглеждаше притихнала и някак нереална. Вратата отново зееше отворена…. Старецът блъсна рязко дървената портичка и влезе в градината. Огледа се. Сърцето му замря, сякаш някой го стискаше с ръка. Седеше и чакаше всеки момент някой да изскочи и да го повали на земята. Изведнъж нещо тъмно притича край дърветата и се шмугна в храстите. Старецът не помръдна. Никаква определена мисъл или чувство не можеше да изплува в напрегнатото му съзнание. Извика:
– Кой е, кой е там?
Храстите се раздвижиха. Една дълга сянка се измъкна от гъсталака и тръгна към него. Приближи се и спря на десетина крачки…. Куче…. Голямо, с щръкнали уши и дълги крака. Остана така застинало, като го гледаше внимателно, сякаш го изучаваше. Старецът въздъхна с облекчение. „Ама че работа! Крадец на четири крака!”
– И какво сега – промълви той и се учуди на собствения си глас. – Откъде се взе?
Влезе вътре, изнесе парче сланина и го подхвърли на кучето. Големи бели зъби просветнаха в тъмното и уловиха парчето във въздуха с мощна захватка. Старият човек постоя още малко на двора, заслушан в тихия стон на вятъра, после се прибра и легна.
Сутринта животното стоеше пред вратата. Загледа го – беше кучка, вълча порода. Като видя новия си стопанин, завъртя опашка и показа незлобливо белите си зъби.
– Ама ти, какво – рече старецът. – Да не мислиш, че ще взема сега да се грижа за тебе? Аз имам работа, разбираш ли, имам се работа…
Но след това се нахрани в станцията, той влезе в кухнята, зави кокали в един вестник и ги занесе на гостенката си. Тя стоеше отвън и го чакаше. Чакаше го и на другия ден и продължи така всяка вечер. Старецът не я прогони. Остави я да се върти край него. Нарече я Ванда. Може би това беше първото име, което му хрумна, може би преди години бе имал куче със същото име.
Цяло лято обикаляха двамата. Старецът оглеждаше да няма някъде забравен от туристите огън. Когато намираше димящи купчинки, изваждаше от колана си малка широка лопатка, приклякваше в топлата шума и зариваше огъня с пръст. Постепенно Ванда взе сама да открива местата, където има забравени въглени. Втурваше се към стареца с лай и сама го водеше до мястото. С времето той така свикна с кучката, че когато тя потънеше в гората и изчезнеше задълго от погледа му, не на шега се ядосваше. Ванда пристигаше запъхтяна и поглеждаше виновно към стареца. Животното не можеше да проумее защо стопанинът му е ядосан, но чувстваше упрека в гласа му и не смееше да се приближи.
– Ти какво си мислиш! – навикваше ú старецът. – Да не взема да тичам цял ден подире ти! Няма да я бъде тая работа! Работа ме чака. А теб ще взема да те вържа, да знаеш.
На няколко пъти се бе опитал да хване Ванда, но тя бягаше, въпреки че неотлъчно вървеше по петите му. Когато у дома той се суетеше из двора или из стаите, тя оставаше вън до портичката и чакаше търпеливо да ú подхвърли храна, но никога не се приближаваше много до него.
Така лятото неусетно се изниза. Вечерите станаха хладни, разходките из гората все по-кратки. Старецът гледаше плахо жълтеещите се листа. Зимата наближаваше, а в планината тя е дълга и студена. Тази мисъл с възрастта все повече го плашеше. Едва в топлите обедни часове се ободряваше, напускаше дома и се скиташе без посока, само и само да е по-далеч от къщата, от леглото, което му вдъхваше смътен страх. В тия кратки мигове той се радваше, че е още жив, че се движи – мъничък като насекомо сред огромното пространство, удивен, че заема в него някакво място като дърветата, бягащата наблизо Ванда или стрелкащите се в клоните катерици.
Една вечер Ванда изчезна. На сутринта старецът преброди гората, обиколи хижите, пита навсякъде – нямаше я. „Ще се върне – мислеше си той. – Ще огладнее и ще се върне.”
След два дни Ванда наистина се върна. Беше възбудена, нервна. Не смееше да се приближи. Прибягваше в кръг около стареца и виновно потреперваше с предните си крака.
– Ще те науча аз тебе – мърмореше тихо старецът. – ще те вържа, та никъде да не мърдаш!
Отиде към малкия навес зад къщата и измъкна цяло руло навит тел. Завърза единия му край за едно дърво и разви рулото до другия край на двора. Прекара тела през клупа на един синджир, завършващ с метален оглавник, изтегли го и върза края му на оградата. Изнесе кокали. Ванда бе страшно гладна и веднага се спусна към храната. Старецът използва момента, надяна на врата ú оглавника и го закопча.
Чак когато се нахрани Ванда разбра измамата. Хукна напред, после се върна, притича отново и жално залая.
– А-а, тежко е, тежко е за хайманите да ги държат вързани – засмя се старецът. – Зная го по себе си…. Ще постоиш така ден-два, после ще видим…
Сетне запали цигара и влезе в къщата. Не се радваше, че върза животното, но беше ядосан и не искаше да отстъпи. От няколко дни сърцето го мъчеше и това още повече усилваше раздразнението му. Повъртя се и излезе. Поиска му се да се махне, та хем да не чува скимтенето на Ванда, хем да отскочи при лекарката в почивната станция. Спусна се надолу по пътеката и… вече не се върна.
През цялата нощ Ванда не заспа. Ходеше от единия край на тела до другия, спираше се и гледаше към къщата. Очакваше всеки момент вратата да щракне и на прага да се появи дребната фигура на стария човек. Но вратата не се отвори и през следващите дни. Къщата замря…
Ванда остана прикована за синджира. Дните се нижеха и тя все по-рядко поглеждаше към вратата. Смътно чувстваше, че тази врата никога няма да се отвори. Тревогата се преля в горчива тъга. После я нападна гладът. Безброй пъти се мъчи да се отскубне от синджира, но напразно. Засилваше се по протежение на тела и опъваше с всички сили. Желязото се впиваше в шията и причиняваше непоносима болка. Постепенно умората и гладът надвиваха волята и Ванда изнемощяла заспиваше.
Един ден минаващи покрай къщата туристи ú подхвърлиха парче хляб. След като го изяде, Ванда сякаш посъбра сили и започна отново да се бори със синджира. Неравна битка! Шията се охлузи и започна да кърви… Не оставаше нищо друго, освен да слухти – дочуеше ли стъпки по пътеката, притичваше до оградата и виеше жално, докато ú подхвърлят нещо. После отиваше до другия край на тела и пиеше вода от вадичката край храстите. Беше разбрала бъдещия си живот. Чувствата, силата и волята бяха строго ограничени – до края на тела, нито сантиметър повече…. Оставаше привидната свобода да се движи из двора и да вие жално, когато наблизо минават хора. От време на време правеше отчаяни опити да се освободи от пленничеството си, после уморена отстъпваше. Привечер мракът изпълваше дола, а къщата се открояваше, ставаше по-бяла. В такива часове я обземаше отново тъга, изгубваше желание да се движи, лягаше под някое дърво и гледаше към гората. Стареца го нямаше, но бялата къща беше тук. Това донякъде я успокояваше. Преди да затвори очи, си представяше утрото и отправяйки всичките си надежди към него, заспиваше.
Една вечер сънува как вратата на къщата се отваря и от нея излиза старецът. Той тръгна бавно към Ванда, спира, погалва я по гърба и я освобождава от синджира. Ванда се изправя на задните си крака, лизва от благодарност лицето му и после с един-единствен стремителен скок прескача оградата и хуква към гората…
На сутринта се събуди с усещането, че не е сама, че нещо особено става с нея. Завъртя се на място и подуши въздуха. Тръгна, подрънквайки със синджира към оградата, като душеше всяка педя земя. Почувствува краката си тромави и немощни. Опита се да се протегне и да излае. От гърлото излезе само приглушен вой. Не се приближи даже до парчето салам, което ú бяха подхвърлили вчера. Подръпна няколко стръка трева и легна. Дишаше тежко и ускорено. Обхвана я някаква силна, неизпитвана досега тревога, страх от нещо и от някого. Инстинктивно искаше да остане сама в изнемогата си. Малко по малко допълзя до храстите, легна под тях и не стана. Коремът бе натежал, очите потъмнели, лежеше немощна, отпуснала глава върху предните си нозе. Вече не мислеше за синджира и за глада. Последните сили бяха насочени към преодоляване на тази страшна сграбчваща болка, към започналата от утробата борба с изнемощялото тяло. Всеки напън, всяко усилие като че ли я водеше към един копнеж, който бе започнал да се осъществява…. В един миг почувствува как болката постепенно напуска тялото и то потъва в някаква сладостна лекота и умора. Очите се премрежиха съвсем, муцуната остана зарита в пръстта, нямаше сили дори да извърне глава и да види рожбите си. Усети само топлите им влажни телца до корема си.
Преди да издъхне, открехна клепачи и погледна за последен път към запустялата къща, сякаш подканваше духа на стареца да я последва отвъд…

Коментарите са забранени.