Никой не чете от кора до кора

Нима, господине, четете книгите чак до края?” Така британският литератор Самюъл Джонсън (1709-1784) недоверчиво и със забавление отговаря на един човек, който го пита довършил ли е някаква книга. А какво правим ние днес, стигаме ли до последната страница? И ако го правим, не сме ли кретените, каквито Джонсън смята, че би трябвало да сме, щом четем книгите от начало до край?
Немският философ Шопенхауер (1788-1860), който много е мислил и писал върху четенето, заема страната на Самюъл Джонсън. Животът е „твърде кратък за лошите книги” и „няколко страници са достатъчни”, смята той, „за да си изградим приблизителна идея за творчеството на автора”. След което сме свободни да напуснем кораба, ако не бъдем убедени.
Но не така постъпваме с лошите книги, което е също интересно. Всеки заслужаващ уважение читател знае колко време му е необходимо преди да реши да захвърли някаква книга. Може би най-упорити са младите, които подтиквани от разтревожени родители, продължават с четенето, дори то да не им носи никакво удоволствие. „Прочетох тази книга (няма да кажа коя) от първата до последната страница с надеждата, че ще е толкова хубава, колкото твърдят критиците. Ала нищо подобно. Обичам да чета и ако прочетох тази книга до края, то е защото никога не оставям нещата по средата, макар че този път трябваше да го сторя”. Не е нужно такъв читател да бъде подтикван да чете до края. Не само заради лошия финал, но и защото няма да има време да прочете нещо хубаво.
„Стига толкова”
Как обаче изглеждат нещата по отношение на добрите книги? Джонсън има предвид само лошите, когато отправя своята закачка. Трябва ли да ги четем до края? Добра книга ли е по дефиниция книгата, която успяваме да завършим? Можем ли понякога да спрем преди финала или по средата, дори да намираме книгата за добра и да сме доволни от прочетеното, но да не изпитваме потребността да го завършим?
Задавам този въпрос, защото това се случва все по-често с мен. Дали поради възрастта, помъдряването или сенилността? Започвам някаква книга. Наслаждавам й се, но после идва моментът на преситата. И то не защото не изпитвам удоволствие. Нито пък защото намирам книгата за скучна или прекалено дълга. Просто нямам желание да продължа с четенето. Мога ли тогава да твърдя, че съм прочел тази книга? Мога ли да я препоръчвам и да говоря за нея като за добра книга?
Кафка казва, че един писател може да прекрати своя роман във всеки миг и на която и да е фраза. Ето защо „Замъкът” и „Америка” остават недовършени, докато „Процесът” е завършен с непростимата припряност на човек, решил, че „стига толкова”. Същото е валидно за италианския писател Карло Емилио Гада: двете му основни творби – „Пренеприятна суматоха на Виа Мерулана” (1957) и „Познание на болката” (1970) остават незавършени, като и двете се смятат за класика, въпреки усложнената интрига, в която развръзката така и не настъпва.
Други писатели се жалват от това, което аз наричам „катарзис на изчерпването”: техните книги съдържат невероятно богат и вълнуващ опит, но в даден момент авторът, читателят, а и самите герои сякаш не могат повече. Най-старият пример, който ми идва на ум е Д. Х. Лоурънс, но се сещам също и за Елфриде Йелинек, Томас Бернхард и Самюъл Бекет. Фикцията в прозата на Бекет с времето се съкращава и става все по-интензивна, така че той отблъсква изчерпването.
И все пак имаме усещането, че от даден момент нататък една книга може да завърши в който и да е момент. Даже смятам, че всички тези писатели приемат идеята, че читателят може да избира кога да се оттегли (даже от „В търсене на изгубеното време” на Пруст или „Вълшебната планина” на Томас Ман). Едно от най-странните послания, които някога съм получавал по повод на моите романи – при това най-дългото – бе дело на събрат-писател, който ми написа дълго писмо, за да изрази своята възхита. Писма от този род дават полет на суетата. Силно се възгордях, докато не стигнах до последните редове на посланието: моят събрат пишеше, че не прочел последните петдесетина страници, защото стигнал до мястото, където по негово мнение романът имал задоволителен край.
Естествено, че бях разочарован, дори леко ядосан. Очевидно, той се подиграваше с мен. Не беше ли повече от смазваща критиката, че съм написал петдесет излишни страници? Едва по-късно оцених искреността му. Според него моята книга беше добра, дори без края. Ето защо той е бил доволен да спре там, където е спрял.
Елегантното измъкване от интригата
Но след като говоря за книги с естетическа претенция, как изглеждат нещата по отношение на интригата? Щом един роман има интрига, ни казват критиците, е необходимо да се прочете до края, защото едва тогава книгата придобива смисъл. Ето защо в романите, изградени по-скоро върху интригата, отколкото върху стила, авторът е най-вече застрахован от провал. Това, което следим е интригата, не толкова развръзката.
Да дочетеш един роман до края, означава да признаеш, че неговата форма и естетическо качество са обвързани с нишката на интригата, със съюза между интригата и нишката. Щом веднъж структурата бъде изградена и колелото на повествованието се завърти, необходимостта от края вече не се оказва бреме, нещо смущаващо, което да ограничава възможностите. Ала понякога възприемам петдесетина страници съспенс, каквито мнозина писатели предлагат, като психологически тормоз, защото те представят живота като машина за фабрикуване на патос и трагедия, докато всъщност финалите на които вярвам, са по-скоро пропити с тъга.
Питам се, докато някакъв аед е разказвал митове след пировете в антична Гърция или пък някой северен бард край лагерния огън край норвежките фиорди, не е ли настъпвал миг, в който аудиторията е решавала какъв да бъде краят? И се сещам за пиесите на британския драматург Алън Ейкбърн, които той създаде с различен край, оставайки на актьорите възможност да избират във всяко действие версията, която ще следват.
Питам се и дали, изявявайки правото си да не чете книгата чак до края, даден читател не прави услуга на автора, разтоварвайки го от една направо непосилна задача и давайки му възможност елегантно да излезе от интригата. Защото има нещо тиранично в изискването за край.
И най-накрая се питам не е ли време да прокарам достатъчно ясен намек в моите романи, за да могат читателите да разберат, че им разрешавам да захвърлят книгата, щом сметнат това за добре.

Коментарите са забранени.