ВРАГЪТ В МОЕТО БИТИЕ

В пъстрата рулетка на действията ни винаги е трудно да предвидим кога сме печелещи и кога губещи. Способността да осмислим пълната схема на постъпките си бързо изчезва още при първите опасни кръстовища, плаващи пясъци или неочаквани възвишения. Внезапно пътят на нашите стремежи се оказва преграден, слънцето залязва, напада ни натрапчиво чувство за нещо нередно, липсващо – не-що като мирова скръб. Тогава неизменно вървим към състояние на изолация, запуснатост и отчаяние, неувереността става наша майка, а наша муза – недоверието.
В такива моменти най-ясно се очертава образът на на-шия враг. Най-често това е човекът до нас. Колегата, началникът, премиерът на Републиката, а защо не и папа Карол Войтила. Откриването на врага ни помага да отдъхнем от самите себе си, да насочим мисловната си дейност към него, да го подложим на един разяждащ анализ, да го сринем и ако е необходимо веднага да го заместим с друг. Сякаш враговете са истинските прешлени на света и ако всички те се изгубят ненавременно, нашият всемир ще се сгромоляса.
Според един испански философ в човека няма почти нищо съществено, отличаващо го от другите примати, освен желанието и стремежа да бъде нещо, което не е. Дори най-развитата човекоподобна маймуна е в пълно съгласие със себе си и няма нещо на света, което да я подтиква да бъде по-друга. Именно по пътищата, чрез които човек се стреми и домогва да подобри положението на собствения си живот и да бъде нещо, което не е, винаги се изпречват другите, т.е. ВРАГЪТ. Но ако борбата с врага стане най-вътрешна ПРУЖИНА на нашето поведение, то животът не се ли превръща в безсмислена война. Която не знаем дали ще спечелим, докато е твърде възможно да я загубим всички? Може би най-продължителните битки трябва да водим със самите себе си – до момента когато примирим противоречивите си мисли и чувства и открием черти, които са единствено наши и ни извисяват над всяко съперничество. Зависимостта ни от хора, обстоятелства и неща едва ли може да попречи на свободата, която ни е нужна да се променяме в някаква посока, щом сме убедени в необходимостта да го правим.
Отделната личност е достатъчно уникална и несъпоставима, за да капсулира неспирния си, неутолим копнеж по нещо повече единствено в състезание с другите. И ако наистина желае да усети и прозре някакъв вътрешен, по-дълбок смисъл в своето съществувание, то тя трябва да се състезава и надмогва сама със себе си. Пред личностния хоризонт няма врагове, там има планини от трудности, по чиито стръмнини никой няма да ни последва, дори и неприятелите ни. Може би след преодоляването още на първото възвишение ще усетим, че съществува по-ярко, по-богато и по-значимо измерение на нещата, от това да наблюдаваме постиженията на другите, просто защото ще престанем да се страхува¬ме да бъдем самите себе си. Или както казал един излекувал се алкохолик:
„Искам да постигна единствено себе си. В това мога да бъда наистина добър. Всъщност няма да пропадна никога, ако аз бъда АЗ и оставя тебе да бъдеш ТИ.“

Коментарите са забранени.