За любовта

„Първата стъпка към сполучливото разрешаване на всяка задача е нейното съзнателно и вярно поставяне; но задачата на любовта никога не е била съзнателно поставяна и поради това никога не е решавана както следва.“
Към тези слова на Вл. Соловьов е нужно да се внесе поправка: задачата на любовта не само, че не е поставена правилно, тя въобще не е била поставяна, не се поставя и понастоящем; към любовта се отнасят не като към задача, а като към определен факт, състояние (нормално за едни, болезнено за други), което човек преживява, без да бъде обвързан към него… още повече че това състояние е временно.
Въпросът за обществеността е особено актуален като проблем. Приема се, че към нея „трябва да се отнасяме съзнателно и самодейно да направляваме този процес към висшите цели“. Даже проблемът за човешката личност твърде често се мисли във вид на проблем. По такъв начин съществува „общественото дело“, но то няма нищо общо с „работите на любовта“.
Ето тъкмо тук аз бих искала да направя разграничение: между тези, които макар и несъзнателно чувстват, че любовта е световен проблем, въпрос не по-малко актуален и процесуален, отколкото другите въпроси, че този въпрос е нужно да бъде разгадан даже от хората с друго устройство, неоткриващи в любовта нищо особено, освен един привичен житейски факт.
У тези, последните, естествено не възниква интерес към разглеждането на подобен несъществуващ „въпрос“, а и защо им е нужно да се изкачват на такива „фантастични височини, щом става дума за обикновено нещо като любовта“. Но тях аз всъщност и не ги каня да бъдат следовници на Вл. Соловьов, нито пък да се катерят на такива „височини“ (впрочем тези височини съвсем не са „фантастични“). Освен това въпросът (това не го крие и Вл.Соловьов) е сложен, затъмнен, труден. Който не усеща особена необходимост да мисли върху любовта, той няма защо да се занимава с подобна дейност.
Любовта може да се превърне в проблем само във връзка с други проблеми, тя изисква по повод на първоначалното й поставяне извеждането на няколко общи предпоставки. Преди всичко възгледът на световния процес като процес на възкачването, съпровождан във времето с борба на двете начала: Битие и Небитие. Оттук произтича и поставената пред човечеството тройна – или триединна – задача, три въпроса, свързани неразделно: 1. за „аз“ (личност). 2. за „ти“ (лична любов). 3. за „ние“ (общество).
Само в съотношение с формулираната от мен накратко гледна точка на Вл. Соловьов и на други мислители проблемът за любовта може да бъде тълкуван като проблем; извън тези първоначални предпоставки проблемът действително не съществува и не се поставя, не може да бъде разрешен.
В тройствената световна задача задачата на любовта заема средна позиция, тя е като мост, съединяващ първия и третия елемент, Личността и Обществото. Единичният човек, казва Вл.Соловьов, не може да се спаси, тоест да реализира себе си в Битието освен в досег или заедно с всички, с целия свят. Но пътят на човека към света е лична (истинска) любов и Ерос трябва да бъде възприеман като pontifex, тоест като свещен строител на мостове.
Ние по-нататък ще видим какви са основанията Вл .Соловьов да предостави подобна роля на Ерос.
От всички, които някога въз основа на подобни предпоставки, на същия този възглед за триединството на световния проблем, от всички, които имат нещо общо в мисленето си за любовта със Соловьов, единствено Соловьов е най-определен, защото той е роден синтезатор (или сигизист по неговия израз), с талант да обобщава при ярко разкрита воля към „всеединство“. Това всеединство той сякаш носи в природата си. И поради това въпросът за любовта той поставя с такава смела отчетливост. Но, повтарям, той не е сам; по въпросите за любовта е в диалог с мнозина; и то даже с такива отдалечени от него хора, срещата с които ни изглежда напълно неочаквана.
Аз тук ще се възползвам и от някои помощници и съучастници на Соловьов и главно от самия Соловьов. Но в началото няколко думи за „срещите“.

Има ли, съществува ли наистина „учителство“ и „ученичество“? Аз не вярвам в това. Нещо повече: аз зная, че „ученици“ не съществуват; никой никого и на нищо не може „да научи“. А ако сякаш научава, то в края на краищата това се оказва безполезна видимост.
Действително между хората се осъществяват само срещи, които поразяват с това, че стават независими от времето. Можеш да се срещнеш и със съвременника си, и с човека, живял преди няколко столетия; както знаем, имало е и такива хора, които са се срещали с лица, още неродени през тяхното време.
Същността на срещата е такава: това е узнаване на своите мисли в мисълта на другия. Като единствено свои станали общи и с някой друг, мислите започват да горят с нов огън. Срещнатият вече ми е помогнал. Но по-нататък и аз ще му помагам, даже ако вече е млъкнал завинаги. Към неговите думи (наши общи), аз добавям своите (също общи), доизказвам онова, което той не е успял да доизкаже.
Наличието на този факт не се променя от обстоятелството дали се срещат силен със слаб. И това е така, понеже никой на никого не може да даде, а всеки взема от другия онова, което е по негов си аршин – силният не поглъща слабия.
Само в „учителството“ и „ученичеството“ е налице подобно поглъщане. Л. Толстой често се оплаква, че в толстоизма най-малко долюбва „толстоистите“. И той е бил прав. Без да сравнявам Соловьов с Толстой (аз въобще не обичам сравненията), мога да кажа, че и тези, които се наричаха „ученици“ на Соловьов, не оправдаха това звание.
Случва се и следното: човек така и да си умре, без да узнае дали мислите му са се пресекли с други мисли. Тогава неговите следовници ги съединяват, самите те се съединяват в едно цяло.
Подобна среща по въпроса за любовта (даже не само във връзка с този въпрос) става при Вл. Соловьов… с Ото Вайнингер.
Аз не зная дали някой е поставял заедно тези две имена. Пък и какво може да има общо между тях: единият е ясен руски поет-философ, убеден християнин, прекарал светло и пламенно своя не много дълъг живот, умрял също в светлина, оставяйки след себе си дело, на което му предстои бъдеще; и наред с него – един неврастеничен юноша, виенски евреин, способен почти до гениалност, ерудит и чувствена натура, написал две книги (едната от които е пълна с отрови, а другата никому неизвестна) и накрая на 23-годишна възраст безславно загинал. Той сам нарича своята гибел „безславна“, а за него тя означава самоубийство.
Вайнингер живее три години повече от Соловьов. Разбира се, те нищо не са знаели един за друг. Нищо не са знаели за своята среща. А тя въпреки всичко се е състояла. И даже загиналият (във времето по- късно) прибавя по нещо си към думите на спасения, изговаря недоизказаното.
По повод на гибелта на спасението ние ли трябва да бъдем съдниците? Вайнингер загива, но нима той не е бил принуден с нечовешки усилия да завоюва онова, което на Соловьов е било дадено изведнъж свише? Нека не се опитваме никого да съдим, по- добре е да го изследваме.

И така любовта е средищната от трите световни проблеми.
Ерос – pontifex – е строител на мостове между първия и третия (изход в света) въпрос, както и между двете Личности. „1 „3″ – са родствени – споделя Вайнингер. Числото „3″ има монистичен характер. Чрез него отново се утвърждава „1″, единството“.
Личността (към нея и Соловьов, и Вайнингер се отнасят еднакво) – е самостоятелен център на живите сили и потенция на безкрайното усъвършенстване – тя е абсолютна ценност. Човешкият субект е прав, когато осъзнава и усеща своето безусловно значение и безкрайно достойнство. Но да признава такова значение и такова достойнство и у другите хора, това той може да постигне само чрез разума, а не чрез усещането. В усещането си той вижда вътрешно само себе си и всякога се поставя в центъра на света. Това е същата обособеност, разединеност, която Соловьов нарича „егоизъм на личността“.
Именно поради това, че преградата между моето „Аз“ и другите е конкретна, реална в самоусещането – тя не може да бъде победена от разума. Има само една сила, която отвътре, пряко фактически ликвидира преградата, като ни заставя не в отвлеченото съзнание, а във вътрешното си чувство и в жизнената си воля да признаем за себе си безусловното значение на другия, на другата личност. Тази сила е – любовта и главно, половата любов. Благодарение на нея ние наистина познаваме истината на другия като своя и по такъв начин осъществяваме и своята истина, и своето безусловно значение; а то всъщност се състои в „способността ни да преминаваме границите на своето фактическо, феноменално битие, в способността ни да живеем не само в себе си, но и в другия“.
Любовният дар по такъв начин се оказва изпратена ни свише възможност за изход от затворения кръг на самотността. Прокарва се мост от единия единствен през другия единствен към проумяването на единствеността на всеки от нас в опита. Ако човек не крачи по този мост, или застине, или го разруши, проваляйки се, за всичко това няма защо да бъде винен Ерос, а неосъзнатата или зла човешка воля.
„Но кой е мислел някога нещо подобно за любовта?“ – пита Вл. Соловьов. Да, извинете, никой освен спътниците, съучастниците, срещнатите. Вайнингер е мислел. Той е имал познание за „личността“, за „любовта“: „самообладаването на „Аз“ във висшия смисъл на тази дума извежда до принципа: „Ти“ в другия…“
И по-нататък: „Човек, всеки човек – и в това е загадката на любовта – никога не е в такава степен сам със себе си, както когато обича.“
Соловьов говори същото: „И адът, и земята, и небето следят с особено съучастие човека в онзи период, когато в него се вселява Ерос. Желателно е всяка страна да поеме за своето дело онзи излишък от сили, духовни и физически, които през това време се разкриват у човека. Без съмнение това е най-важният средищен пункт от нашия живот.“
Как се ползва от този чудесен дар човекът? Как той трябва да се ползва от него?

Соловьов различава пет пътя на любовта. Първият го нарича „дълбочинно сатанински“ и предлага да го отминем с мълчание. Впрочем в една от своите статии той се докосва леко до този „адски път“, говорейки за така наречените „аномалии“, към които причислява и „естествения“ разврат. Покупката на тялото той сравнява с некрофилството, без да прави разлика между „любителите на мъртвилото“.
Вторият път е „по-малко ужасен“, макар да е също недостоен за човека, привичният път на животните, тоест поддаването на първото физическо влечение.
Третият – добрият човешки път – е бракът. И „ако човекът в своето същество би могъл да си остане само човек“, това би бил и висшият път. Но човекът се отличава от тварите по това, че иска и може да стане повече от самия себе си; в това е неговата „благородна устойчивост“, стремежа му към растеж и възвисяване.
Четвъртият път – стремеж да бъде променен човешкият път на брака с някакъв друг, „сякаш“ по- висш – това е чистата духовност.
Духовната любов („платоничната“) Соловьов не може да я признае за „истинска“, тъй като допуска противопоставянето между дух и тяло: човекът в целостността си е духовно-телесен. Духовната любов няма и не може да побере в себе си никаква реална същина; тя е вън от волята и движението. Що се отнася до пълното отричане от Ерос, до аскетизма, Соловьов разглежда този път на християнското монашество като „ангелски“, подчертавайки, че и той не съответства на човешкото достойнство изцяло, защото „човекът“ е по-висш от ангела (потенциално).
Всички тези пътища – и сатанинският, и животинският, и човешкият, и ангелският – водят към смъртта. Към смъртта на любовта във всеки случай, а понякога и към смъртта на личността в човека. Върху всички тези пътища човекът пасивно преживява състоянието на любовта, не възприема любовта чрез съзнателната си воля, не изпълнява „акта“ на любовта и любовта предоставена сама на себе си изчезва като мираж. Ерос отлита. Крилатият бог, винаги донасящ „полъха на отвъдната радост“, в еднаква степен се отличава и от щастливия баща на семейството, и от страстния похотливец, и от безволевия юноша, който попада от обятията на Ерос направо в обятията на смъртта. Но ако това е така, къде, в какво, как да бъде определен пътят на истинската любов?
Петият, последен, волеви път на любовта е не само човешки, но и богочовешки, тоест път на възкачването.
Соловьов подчертава, че по-видимо би могъл да посочи само основните условия, които определят началото и целта на този висш път.
Целта, разбира се, е една и съща както за любовта, така и за личността и човечеството – победата над смъртта. И делото на любовта – отново е триединно дело на волевото, свободно участие в борбата на битието против небитието. Що се отнася до условията, свързани с началото на висшия път на любовта, те се разкриват в разбирането и приемането на трите основи като реалности: андрогинизма, духовната телесност и богочовечността.
Тези нерушими основи на любовта намираме и у Платон, макар и в неясен вид. При Соловьов двете последни понятия, както виждаме, се поднасят със завършена яснота. Обаче по отношение на първото понятие – андрогинизма – и Соловьов сякаш се подвежда по примитивната и неясна теория на Платон.
Според тази теория андрогинизмът, първо, е присъщ на божеството. Утвърждавайки, че в Бога се намират и двете начала, мъжкото и женското, Соловьов цитира Библията: „В деня, когато Бог сътвори човека по образа Божий, той сътвори и мъжа, и жената.“ Но от по-нататъшните съждения при Соловьов както и при Платон сякаш излиза, че един човек още не е личност, той е само някаква си половинка; „личността“ може да се образува само от двете части, от реалния мъж и реалната жена. Всичко това извънредно много обърква общата постройка, и аз се учудвам как самият Соловьов е могъл да се примирява с подобно положение. Две половинки, от които само при реализация на необходимата любов, тоест при щастливия случай, може да се постигне единното цяло?… Кълбото според Платон, тоест нещото, което в себе си е завършено и е без изход…
Но тук ни идва на помощ Вайнингер.
Да, казва той, съществуват две Начала, или две чисти субстанции: чистата Мъжественост (М) и чистата Женственост (Ж). И двете съществуват в Божеството. В реалния човек обаче, несъвършен, но създаден по образ Божий, в духовно-телесния субект също присъстват двете Начала, макар и да не пребивават в него равномерно, а с преобладаване на едното от началата. Никога, подчертава Вайнингер, живият мъж не е само мъж: той е и жена. И живата жена не е само жена: в нея присъства в определена доза и мъжкото начало.
Нещастният Вайнингер, изричайки с такава яснота думи, които остават недоизказани при Соловьов, не успява да извлече от тях логическите изводи; той дори изоставя от този момент каквато и да било логика, оправдавайки собствения си афоризъм: „Този, който изостава от логиката, само доказва, че самата логика предварително го е изоставила. Подобен индивид попада върху пътя на безумието.“ Първо, той формулира двете начала като две чисти субстанции, лишавайки ги от равноценност, което е недопустимо. Второ, той забравя необикновено бързо своите постановки, че няма жив субект само с мъжко или женско начало; и в своята първа книга („Пол и характер“) той поставя откровено знак на равенство между реалната жена и чистата Женственост, която той унищожава, макар че изхожда от Бога). Нима това не е била първата му стъпка към гибелта, отново съгласно собствените му слова: „Човек може да загине само от недостиг на религия“. Неслучайно, когато се появява книгата „Пол и характер“, Вайнингер изрича: „Тази книга е изпълнена със смърт: собствената или на нейния автор.“
Но личното нещастие на този удивителен юноша не може да отнеме значимостта на неговите дълбоки размишления по повод андрогинизма. Те са толкова прости и ясни, че ние оставаме с убеждение за нещо познато. Точно така си е. Есенцията се съдържа в насочеността на вниманието и в избора на момента, когато тези думи биват произнесени. Ето ги по същество:
Всеки човек предварително носи в себе си, в своята личност тайнствената сила, която съединява двете начала. В какъв възел се сплитат посоките на тази сила? В какви неравни пропорции присъстват в живото същество Мъжкото и Женското начало? Ние, обикновените смъртни, не сме в състояние да определим, да разгадаем тази мяра или непонятна хармония.
Ние обаче сме длъжни да признаем, че тя е уникална и неповторима, както и самата личност. Не съществува жив субект, без в него да преобладава едно от двете начала; и в тази мяра – в подобна неравномерност – откриваме възможността „за преход извън границите на собственото феноменално битие“ в другата личност, което е и потенция на любовта. Не едната половинка търси другата половинка, а Мъжко-женското същество се стреми към съединяване с другото Женско-мъжко начало, както е истина, че Женско-мъжкото начало също се стреми към съединяване с Мъжко-женското същество. Подобна среща на обратни пропорции и зависимости, необходимостта от тяхната реализация създава възможностите за истинската любов, винаги и всякога единствена (това Соловьов също не го доизказва). Ерос не наранява и двамата влюбени с една стрела. Ерос има две стрели. Той строи двоен мост между тях: от мъжествеността на едното човешко същество към женствеността на другото, и от женствеността – към мъжествеността на второто.
Такива са основите на андрогинизма. Такова е едно от условията на идеалното съединяване, което е невъзможно да се постигне изцяло, но към което се стремим и можем да се приближим, ако във волята си осмислим любовта.
Соловьов е напълно прав: възприета като факт, като човешко състояние – реално и преходно, – любовта-влюбеност е нелепица; тя и за двата субекта не притежава никаква значимост, не се случва в името на никаква цел. Съображението, че любовта служи на целите на рода, самият Соловьов опровергава с достатъчна убедителност; но и без Соловьов, дори с минимални интелектуални усилия ние можем да се досетим, че за целите на размножаването любовта – тази, която я назоваваме като „полъх на отвъдната радост“ – е излишен разкош. Без любовта човешкият род не само че би продължил да се размножава, но вероятно и по-успешно. Резюме: любовта или притежава онзи смисъл, който ние заедно със Соловьов й придаваме, или тя няма абсолютно никакъв смисъл, никаква цел.

Коментарите са забранени.