Кой съм аз все пак?

Аз име ли съм, професия ли съм, ценностна система, чувства, образование, знание,…? Всичките тези неща стигат ли, за да се опиша? Не, но имам нужда да ги призная и да ги изследвам, за да почувствам, че пълноценно съществувам. Това, което мога с ръка на сърцето да опиша като страстната задача на цял един живот.
„Вече не знам как се казвам“ е фразата, която често чуваме. Този израз е станал модерен и верен спътник на интензивния стрес, голямата умора, дълбоките съмнения, без да говорим за второстепенните последици от прекаляването с разни видове субстанции.
Начинът, по който се отнасяме към света е изграден от съзнанието, което имаме, че съществуваме, че възприемаме, че разбираме, че чувстваме, че си изграждаме мнение за другите, че имаме знание за ситуацията в, която се намираме в момента и, че сме наясно какво искаме да правим с живота си. Това, което сме или си мислим, че сме изгражда основната ни структура и визия за живота. Тогава следва да се запитаме как се самоопределяме в собствените си очи?
Да речем на път съм, паспорт в джоба, българин/ка съм, в леглото- жена/мъж съм, на работа- служител/ка съм, по време на конгрес нося името на фирмата, която представям. Това са последователните ми роли, които често изпълнявам през целия ден. И това са само част от хилядите ми фасади. Как точно ми помага това, че съм българин/ка в леглото или, че съм служител на работа ме прави истински и добър приятел? Обичам р ок музика, не се чувствам комфортно докато чакам на някоя опашка в магазина, танците ми доставят огромно удоволствие, самотата рядко ми се нрави. Вкусовете ми, емоциите ми, предпочитанията ми са тези, които постоянно ръководят изборите ми. Желанията ми ме оживяват и ме съпровождат, но въпреки това не могат да са ми достатъчни, за да се опиша достатъчно изчерпателно и цялостно.
Гласувам на всички избори, случва ми се да хитрувам на някой жълт светофар, чу в ствам се виновна ако забравя рожденния ден на някой близък приятел, а понякога ми се е случвало да излъжа, за да не нараня някой мой близък. Моите ценности често се преплитат по пътя ми и то по противоречащи начини. Би ми било трудно да ги обобщя с няколко прости принципа. Още повече, че не успявам до уловя всички аспекти на личността си и на поведението си според различните обстоятелства. Това, което съм е едновременно това, с което се занимавам, това, което чувствам, това, което знам и това, което другите виждат в мен.
Питам се, ако съм завършила образованието си и съм се захванала с това, което правя, дали е заради дълбоките ми лични интереси и убеждения или , за да зарадвам семейството си и да отговоря на очакванията, които другите имат за мен? Ако съм се обвързала с п ар тньора ми това, защото аз го искам ли е или, за да отговоря на социалните норми? Можем да прекараме години задавайки си всякакви въпроси, както и най-често се случва, или в терапия за някои, преди да можем да си отговорим ясно. Такива отговори са обаче от съществено значение, за да се самоопределим успешно.
И така, всеки от нас започва живота си понасяйки голяма доза про г рамиране от страна на родителите си и на образователната система. Дали ще приемем дадените ни ценности или ще ги отхвърлим е личен избор и въпреки това „чашата“ ни със знания хич не е празна, а напротив, прелива. Да успеем да сортираме от списъка си това, което „истински“ сме от това, което приемаме да бъдем за другите е неуморимата и вълнуваща цел на живота ни. Трябва да признаем, че ние не винаги сме способни да различим това, което ни отличава от принадлежностите ни и, което мотивира есенцията на постъпките ни(семейство, религия, социална група, занаят, клуб…) или на идентичността ни, която ни отличава и ни прави уникални( тяло, психични и интелектуални способности, таланти). Не би било учудващо тогава, че другите ни разпознават според принадлежностите ни.
Защо имаме нужда да знаем кои сме? Първо, за да съществуваме пълноценно, а не просто, защото така трябва. Колкото по-наясно сме с това кои сме ние съумяваме да признаем желанията и потребностите си и следователно утвърждаваме автономността си. Това, което дава силата на „Аз искам“ е стабилността на „Аз“-ът.
Да се познаваш, както ни напомня Сократ от преди 25 века, е да приемем пълната стойност на това, което прави живота ни уникален и му придава цвят и блясък. Да се познавам, парадоксално, е също така най-добрият начин, за да опозная цялото човечество. Нашите вътрешни преживявания не са ли единствения ни неопровержим опит, с който разполагаме за човешката ни кондиция?!
Нашата природа, нашата уникалност, се реализира единствено чрез творческия акт, който е предназначен за и към другите и в споделянето ни с другите значими. Не бихме могли да се задоволим самоопределяйки се по отношение на тях, но не можем и да минем без тяхното присъствие и сътрудничество. Това е, което ни кара нас, човешките същества, да сме социални и уникални по отношение на другите биологични видове.
Да бъдеш или да правиш?
Изследвания в сферата на психологията показват, че когато мъже и жени биват запитани кои са, те отговарят по следните критерии: мъжете, като цяло, се определят по това , к о ето правят, с какво се занимават (професия, занаят, спорт, образование, проекти), а жените дават името си, говорят за семейното си положение, след, което описват характера си- чувствителна, енергична, романтична или пък състоянието си- влюбена, тъжна, щастлива…нещо, което мъжете почти никога не описват.
Жената остава в „да бъдеш“, докато мъжът остава в „да правиш“. Мъжът „прави“, защото се чувства мъж, когато действа.
Аз-ът: една илюзия?
За будистите Аз-ът е една илюзия, причина за страданието присъщо на съществуването. Ние страдаме, защото имаме впечатлението, че щастието ни е свързано със задоволяването на желанията ни- задължително мимолетно във времето и смятат, че нуждите на този „Аз“ минават през осем съществени материални обвързаности. Ние търсим печалбата, удоволствието, одобрението и честта и се опитваме да избягаме от загубата, болката, критиката и позора. Въпреки това „Аз“-ът няма самостоятелно съществуване и е неустойчив. Ние сме сумата от това, което сме чувствали, чули, видели и прочели. Ние сме концентрат от безброй минали животи и всичко, което изгражда така нареченият уникален „Аз“ идва отвън.
За да намерим вътрешен покой, будизмът ни приканва да признаем, че не сме нищо друго освен една проекция на човечеството в неговата цялостност, една наченка от огромната човешка верига.

Коментарите са забранени.