Dance of the Winged Ones

Преди време слушахме с теб една музикална импресия на Ера, която се нарича Dance of the Winged Ones. Странното в нея бе, че периодично се чуваше плясък от крилете на излитаща птица. Сякаш птицата постоянно се опитва да набере височина и да се гмурне в бездънното синьо на небето. Това изпърхване, мекият и малко нервен плясък на крилете, се повтаряше през равни интервали и създаваше усещането, че тя така и не успява да се издигне до бленуваните висини. Не знам защо, точно тогава ти ме попита как се променя човек в годините, по-точно – кое му пречи да се раздели с онази част от себе си, която по един или друг начин винаги го тегли надолу…
Тогава нямах отговор. Нямам и сега. Знам само, че после дълго слушах тази мелодия. Тя ме следваше почти навсякъде. Дори и когато заминах край морето. Сутрин рано преди изгрева правех дълги кросове на брега. Непосредствено до мен се чуваше тихият и нежен прилив на вълните. Някъде далеч се извиваха пустите и уморени от жегата плажове, прободени от копията на стотиците затворени чадъри. Често откъм скалите се обаждаше някой самотен гларус, издавайки странен стон, подобен на вик на уплашено в съня си дете. Бягах със слушалки в ушите, съпроводен от същата тази мелодия. Заглеждах се в големите крайбрежни птици, които са неизменна част от декора на морския бряг. Виждах как излитаха към хоризонта и изчезваха някъде там, където синьото на небето и морето се сливаха. Най-големи усилия отиваха при издигането и набирането на височина. Изглежда преодоляването на земното притегляне е най-съществената част от полета… Най-трудната… Наберат ли височина, всичко ставаше сякаш по-лесно…Тогава птиците отпускаха криле, къпеха се в хладния въздух с лекота и игривост. Може би там, на големите височини не е необходимо усилие… Не мислиш ли, че ние хората цял живот изпърхваме с криле, правим постоянно несполучливи опити да наберем височина, но не се отделяме от земята и на сантиметър… За да преодолеем притеглянето, гравитацията на егото, са ни нужни грандиозни усилия… Има птици, които цял живот се засилват, размахват криле, сякаш всеки момент ще се отлепят от земята, ще променят представата си за себе си, поглеждайки от високото… Но остават с нокти впити в пръстта… Понякога тази картина е подсилена с грачене… Всъщност тъкмо птиците, който най-много грачат никога не се издигат и на педя от земята. Те само подскачат край камъните и размахват криле. Приличат на щраусите… Често такива хора казват, че не са литнали, защото другите са им попречили… Отнесли са се зле с тях… Сякаш някой друг може да определи границите на индивидуалния ти живот… Няма човек, който да не се развълнува от хубава песен, природна картина или едни невинни детски очи. Но това е преживяване, не е полет, не е опит да измериш границите на собственото си съзнание. Слушаш хубава песен и сякаш нещо повдига съществото ти, почти размахваш криле.. Но музиката свършва, и краят на бляна се сблъсква с действителността…. И ти се оказваш по един глупашки начин същият човек… Защото дълбоко в теб представите ти се въртят, танцуват и размахват крила единствено около собственото ти его… А ти си мислиш че си набрал височина, че гледната ти точка е именно оттам… Каква тъжна картина… В нея сякаш е закодирано цялото ни страдание от непостижимостта на собствената ни личност в неразгадаемият шифър на битието. В този смисъл приличаме на онези птици, които се въртят, засилват и танцуват в усилието си да се издигнат… Но си остават същите… Полетът не се получава… Танцът на крилатите… които никога не литват…
Погледни само как хората описват себе си в личните си сайтове и блогове. Това е галерия от божества. Тези хора обичат истинските неща, обичат природата, тревите, насекомите… Един почти астрален свят от нежни, чувствителни, раними души – всичките подгизнали от свръхестествена доброта и човечност… Те неуморно кълват с мишката на компютъра чужди текстове, копират стихове и си ги препращат, за да заявят своята принадлежност към определена ценностна система, за да ги идентифицираме с нея и изградим представата си за тях. Изказват се по всички въпроси на битието като се започне от любовната мъка и се стигне до глобалното затопляне. Получаваме ята от сладникави картички, напомнящи кориците на розовите романи в началото на 19-ти век. Към нас летят опалесциращи сърца, премигващи пеперуди, птици идващи сякаш от отвъдното. Истински образци от империята на виртуалния кич. Всичко това е, за да доловим, че тези люде са преодолели гравитацията на делничното, че са размахали крила и са се отлепили от посредственото, пошлото и бездарното… Но ако се срещнеш с голяма част от тези хора и ги опознаеш отблизо, ще видиш едни озлобени на себе си и другите същества люде, чиито остър махленски език може да те лиши за седмици от сън. Ще се докоснеш не до истински птици, а до щрауси…. Те не могат никога да литнат… Нямат нито таланта, нито културата или проникновеността, за да ти кажат нещо запомнящо се… Когато присъстваш цял ден във виртуалното, значи от някъде другаде отсъстваш… Отсъстваш от самия живот…
Ти всъщност искаше да ме попиташ защо човек не може да надскочи себе си… Знаеш ли, това е един тъжен разговор… Мисля, че човек е склонен постоянно да митологизира мястото си под звездите. Склонен е да идеализира възможностите си да управлява своя живот в съответствие с висши, вътрешни и субективни нравствени подбуди. Пак той е създал една огромна парадигма от ценности, за да отмести изплашеният си поглед от бездната на нищото. Постоянно артикулира мислите за доброто и злото, вселенската любов, прераждането и космоса. И знаеш ли защо го прави – за да превъзмогне страха от смъртта, страха да не изгуби битието си, начин да се отдалечи от смъртта, от нейната зловеща, но проста и естествена логика… Говори за отвъдното и животът след прераждането, а тук не може да се измъкне от тресавището на дребния си егоизъм и злобен речник. Сега не може да превъзмогне дребнавата си злоба, лепкавата си завист, но говори за вселенската любов и участието си във вечността… Чрез думите размахва криле, издига се на онези височини, където разреденият въздух на съзнанието граничи с метафизичното, където всичко звучи като промисъл, но в живота си обитава ниското, плоското – там където е долината на елементарното его…. Говори за височините до които достигат птиците, а живее като щраус… Ако си бил щраус през този живот, след прераждането едва ли ще се появиш като лебед….
Не е ли време да замълчим по темата за тоталната любов с неизбежните заблуди, с престорената пожертвователност, с дремещата вътре в нея жестокост и егоистична взискателност, за които никой не иска да говори… Защото ако проникнем до нея, в дълбочината на съзнанието ни се прокрадва смътната догадка, че колкото и да е сърцераздирателна една любов, често тя не е нищо друго освен едно прекрасно произшествие заложено в нас чрез верига от предпоставки и пристрастия които са ни предхождали и ще ни надживеят… Фундаменталният въпрос на любовта е дали обичаме другия заради самият него или заради самите себе си…. Задайте този въпрос сами на себе си и ще чуете предсмъртните стонове на идеята си за любовта…. Те ще се появят още когато доловите вроденото си зложелателство и дребнавост, когато надникнете в себе си, в онази дълбочина, където разривът между външните клишета и скритата ви същност ще натроши романтичните представи, които сте изградили за любовта… Наслушал съм се на перифрази, на куртоазни формулировки, цитати и словесни еквилибристики… За да се долови истината е нужна дистанция, височина, определена перспектива…. Трябва самия ти да се опиташ да набереш височина, да се отдалечиш, да станеш част от голямото и оттам да погледнеш… Скоро някъде четох, че никой велик човек не е велик за лакея си. Те виждали само дребните недостатъци в господарите си. Не защото само били хора злобни и дребнави. Просто били много близо до тях…. Ако вземем един камък в ръцете си, ще видим всички пукнатини, шупли и гъбички по него… Но за да видим добре една катедрала, не може да я гледаме от същото разстояние… Нейните камъни също имат пукнатини, шупли и недостатъци, но за да видим величието и, ние трябва да се отдалечим или извисим на птичи полет над нея… Лакеят не вижда в господаря си нищо велико… Твърде близо е до него…. Малкото не може да вижда голямото… За да видиш голямото, трябва и ти да си голям… Излиза така че Малкото не може да вижда голямото… За да видиш голямото, трябва и ти да си голям… Бягайки в ранното утро край съненото море и гледайки излитащите към него птици, аз всъщност разбрах, че не мога да видя морето…. Само можех да го усещам… Вече споменах, че само голямото може да види голямото… А аз бях малък като песъчинка… Нямах и гледната точка на птиците, този смущаващо прост начин да видиш нещата от височина… Но за нас хората той е мъчително труден, почти мистично непознаваем… Затова бягайки край брега и слушайки звуците на тази мелодия, преплетена с мекото пляскане на крилете на птица, аз проумях че не мога да ти отговоря защо не се променяме, защо не се освобождаваме от нещата които ни теглят постоянно надолу…
В същото време наблюдавайки морето и птиците усещах че ние няма да можем по интелектуален начин да построим света…. Но дори само за да доловим неговите отделни картини, се изисква една различна гледна точка, една височина, намираща се много над привичните схващания. Един полет на голяма височина със зашеметяваща едновременност на свободната воля и съдба… Може би тогава можем да дадем своя отговор на живота… Всъщност само издигането на съзнанието на голяма височина може да ни помогне да хванем парченце от пъзела на мистерията. Иначе ще продължим да тълкуваме живота си, любовта си, проблемите си, чрез евтините емоции и сълзи на делника, чрез клишетата на изхабената логика, без проблясъци на прозрения, без дори спонтанните опити на съзнанието да надскочи само себе си. Ще останем да бягаме край камъните, пляскайки с немощните си крила като щрауси…Това е един тъжен танц… Последният ден, преди да си замина, някъде по средата на кроса изпитах силно притегляне към морето. Изпитах внезапно желание да вляза във водата.. Бързо хвърлих дрехите и с бавни плахи стъпки прекрачвах тихите вълни. С всяка крачка навътре усещах нежно-хладната плът на морето и сякаш всички понятия изчезваха от съзнанието ми… Когато усетиш голямото, мистичното и безбрежното, когато се докоснеш до голямата тайнствена и целомъдрена многоликост на космоса, оставаш тих, смирен и безвучен… Сякаш нещо ме влечеше навътре, нещо изключително примамливо и тайнствено ме теглеше натам, където се виждаше тънката синя линия на хоризонта… Тогава се сетих за героя на Хесе, Йозеф Кнехт, който притеглен от водната безбрежност, влиза все по-навътре и по-навътре… И не се връща повече никога, защото навярно не успявайки да разгадае мистeрията, той е потърсил спасението си, като се слее и изчезне в нея…

Един коментар по „Dance of the Winged Ones

  1. Фундаменталният въпрос на любовта е дали обичаме другия заради самият него или заради самите себе си…. Задайте този въпрос сами на себе си и ще чуете предсмъртните стонове на идеята си за любовта….”

    Този „фундаментален” въпрос е изграден върху пропукан фундамент. Надали човек обича ЗАРАДИ някой друг. Вие самия си представете, че любовта Ви към някоя жена се е появила, продължила (а в много от случаите впоследствие прекратила) ЗАРАДИ нея. Неизбежно тогава ще последват предсмъртните стонове на идеята за любовта…