ИЗПОВЕД НА ЕДИН МЪЖКАР

Бягам с лудешка бързина. Пред очите ми танцуват блуждаещи огньове. Случи се нещо ужасно, или поне можеше да се случи, почти не съм на себе си и не мога да осъзная станалото. Все пак сега, когато съм определено здрав и читав, макар и целият треперещ, бих могъл да заявя, че там само на няколко километра извън града стреляха по мен. Само миг след изстрела си представих как крайниците ми омекват, как се свършва всичко в мен, как падам мъртъв върху влажната пръст. Ей така, по един определен начин мъртъв, като всички кучета от моята порода – с изпънати крака и отметната назад глава. Дори само като си представя тази сцена, ледени тръпки като игли се забиват по нещастното ми тяло. Сега ми се иска да бъда наруган и набит, всичко това би ми подействало невероятно добре.
Изглежда продължавам да имам точно толкова вкус към глупавите постъпки, както и преди години, когато бях съвсем малко кученце. Родителите с болка наблюдаваха моето поведение, често ми говореха, че целият този хаос от глупаво самочувствие, гордост и излишни движения, няма да ме доведат до никъде. Съветваха ме да престана с това безцелно перчене, с нахалната си невъзмутимост към проверени и носещи облага качества. Плашеха ме с неверния, изпълнен с теглила кучешки живот, който преминава в жестока борба за препитание и подслон. Тогава слушах тези съвети като тих ромон от далечни мелодии, сякаш не се отнасяха за мен. Още си спомням тъжните очи на баща ми, легнал кротко до оградата и наблюдаващ лудешките ми подскоци, глупавото ми ежене. Мислех си, че той просто иска да ме лиши от достойнството и величието на нашата порода, да омаловажи качествата ми на узряващ мъжкар, които явно ми личаха. А аз му се подигравах, да подигравах му се и то по най-безмилостния и жесток начин, на който съм способен. Казвах му, че неговата вярност към господаря, незабележимата му саможертва, тежкият нашийник на врата са срам за целия кучешки род, за дивите и свободни наши прадеди.
Кажи ми, можеш ли да мечтаеш, лаех насреща му, имаш ли кураж да живееш като истински свободно куче. Не помирисваш пленяващия, влудяващ дъх на тази магия на живота. Докога ще влачиш жалкия си, изпълнен с ужасяващо подчинение живот и ще тупаш опашка пред господаря за парче сланина или кокал. Това, че кокалът ти е осигурен, не значи нищо друго, освен че си един дресиран стар пес, за когото всичко възвишено, важно и значимо е сведено до храносмилането. Така му говорех. Мислех, че чак опашката ми е изпълнена с достойнство, че природата ме е дарила с качеството да бъда силен и дързък. Ще стана силно и свободно куче, защото имам най-съвършената представа какво значи това.
Тогава Старият изръмжа и подхвърли нещо като: „Ти ще бъдеш затрупан под развалините на собствените си илюзии”. Не се сдържах и се нахвърлих отгоре му. Исках да го поваля и захапя за гърлото. Притежавах огромни излишъци от смелост и безмилостна енергия. Смятах всяко свое движение за ненадминато по обхват и величавост. Интересно бе, че Старият не се разгневи, остана странно тъжен. Замахна с желязна лапа, повали ме в прахта и бавно се оттегли с угаснал поглед. Година по-късно го премаза градският автобус. Това бе страшно и някак закономерно. Напоследък се бе затворил в себе си и не поглеждаше какво става наоколо. Чак сега разбирам, че по времето на нашите кавги, той не е бил един стар, уморен от живота пес, а едър мъжкар в разцвета на силите си. По който въздишаха всички кучки от квартала.
Семейството ни бързо се разпадна. Господарят подари братята и сестрите ми на свои приятели и сега живеят в охолство и сигурност. Майка ни, която е в напреднала възраст, но все още е хубава, за кратко време прежали баща ми и заживя нов живот. От известно време я виждах да флиртува с едро съседско куче с криви крака и отвратителна муцуна на булдог.
Останах сам с квадратния двор и необузданите си мисли. Всичко наоколо ми се струваше под моята мярка и възможности. Пред истинското расово и гордо куче животът непрекъснато изпречва неща, насочени срещу самочувствието му. Дори и не исках да помисля, че мога да си остана завинаги едно добро, бездейно, домашно куче, което да върти опашка и да ближе ръката на господаря след поредното лакомство. Да бъда самата вярност и усърдие, да подгизна от добродетели. Истински завършеното куче поначало е нещо много скучно. А аз имах толкова много кураж да живея. Животът миришеше така примамливо, достатъчно е само да погледнеш към тънкия хоризонт и душата ти се изпълва с нови непознати досега чувства. И тъй, в пустия двор останах аз, най-свободолюбивият, най-безразсъдният и може би най-едрият в рода. Предполагам, че това е накарало господаря да ме задържи и да направи от мен едно послушно нелаещо куче. Това, че имам характер в един определен момент му е харесало. Започна да ми увеличава дажбите, а това е най-голямото изпитание за характера… Повечето от кучета в нашия род погребаха характерите си в паничките за дневната дажба. Поради тази причина не изяждах всичко, оставях половината храна недокосната. Имаше дни в които изобщо не поглеждах към паничката. Това бе цената, която плащах, за да съхраня себе си. Постепенно господарят стигна до заключението, че за такива екземпляри с болно въображение са необходими по-сурови мерки и започна да ме хока. Аз пък започнах да го лая. Систематично, методично и ясно изразена ненавист. Той пък намери хубава и здрава тояга и започна още по-систематично и още по-методично да ме налага. Добрият стар метод да направиш от непокорните и грозните, кротки и симпатични.
Но това не е всичко. Взе че сложи тоягата пред дървената ми къщичка, за да я гледам. Нещо като будилник за заспалите ми добродетели. Това бе върхът на лошите му обноски. От сутрин до вечер имах възможност да наблюдавам този древен, мълчалив бог, накарал моите горди прадеди да гледат сега като питомни зайци. Във всичко това имаше психологически момент. Душевният ми пейзаж беше заплашен. Тук не издържах, оттук започнаха моите теглила. Когато дойде ред за следващия ми бой (той ми се предлагаше редовно като антибиотик), скочих с див лай срещу господаря си, ухапах го и избягах, тогава си мислех, завинаги.
Не знаех накъде да тръгна. Мислех, че притежаваш ли свободата посоката е без значение. Все пак реших да се отдалеча от града, тъй като свободата и града винаги са отстояли на почтителни разстояния. Ето ме на чистотата, простор, навсякъде се носят аромати волност и сила. Бягах до изтощение, лаех до прегракване, с една дума радвах се на живота. Често лягах на топлия мъх и с часове слушах чуруликането на птичките., шума на водопадите, веселото клокочене на потоците. Изпитвах онова космическо чувство, което усеща всяко куче, изправено пред вселената, пред явленията на външния свят. Вълшебно, упойващо чувство, в което инстинкта натежава пред разсъдъка, защото усещаш как в цялата тази хармония, той, разсъдъкът просто не е необходим. Унесен и щастлив, замислен върху този гениално подреден хаос – природата, съм заспал.
Събудих се през нощта от мощни гръмотевици, рукна пороен дъжд. Първото ми разочарование от свободата се яви във вид на влага. Макар че не е типично за нашата раса да се плашим от нея, смея да кажа, че е доста неприятна. Работата идва оттам, че моят така свободолюбив дух се бе дълго таил в едно тяло, свикнало от рождение да стои на сухо. Цяла нощ обикалях да намеря подслон, измъчван от най примитивен страх и болки в ставите. Сутринта с изгрева ме нападна гладът. Най-обикновен, болезнен, кучешки глад. Появи се реална опасност идеята ми за свобода да бъде унищожена, стрита, замразена като в хладилник… с празен стомах имах за нея косвено, смътно и разсеяно виждане… Трябваше да се направи нещо. Насочих се към някаква кошара, за да потърся подслон и храна и за малко не изгубих живота си. Няколко охранени овчарски кучета скочиха срещу мен и едва не ме разкъсаха. Тези мои далечни родственици, докопали добра служба, без колебание щяха да разкъсат своя измършавял и гладен гост. Гледайки охранените им тела, разбрах, че проблемите на свободата не ги занимават или поне са им дотолкова далечни, доколкото не е необходимо да стоят гладни. Бях унизен, обхванат от смътното съзнание за своята непълноценност. Болките в стомаха нарастваха с такава бързина, ЧЕ СЕ СТИГНА ДО ЕДНА ТОЧКА, В КОЯТО БЯХ ТОЛКОВА ГЛАДЕН, ЧЕ НЕ ЗАБЕЛЯЗВАХ КОЛКО СЪМ СВОБОДЕН. Фактът, че можех да правя каквото си искам, започна да предизвиква в мен отегчение, а след няколко гладни дни и отвращение. На скалата на емоционалните състояния бях на мястото на вечния и неразбиваем лед.
Последното място, към което тръгнах бе градското сметище. Вече бях изгубил способността си да възприемам въображаемото и призрачното. Самият аз станах въображаемост, гладен призрак, търсещ сред боклуците поне един единствен, макар и оглозган, но съдбовно реален кокал. Не знам, може би са ме помислили за безстопанствен, може би за бесен, но точно тук до купчината отпадъци, стреляха по мен. Това бе най-ужасният миг в моя живот. Кървави пламъци избухнаха пред очите ми, краката ми се подкосиха от страх. Усетил само за частица от секундата, че съм жив, хукнах през глава към моя добър господар….
И ето ме сега, бягащ и треперещ едновременно… Устремен към малката ми, но топла къщурка, към пълната ми глинена паничка… Здрав и читав, здрав и читав, това ще си го повтарям до мига в който вляза отново и навеки в стария двор и легна в краката на господаря… Милата и добра моя стара тояга, колко ми липсва сега… Тя не е нищо друго освен материализираното чувство за хумор на моя господар… Искам един хубав, здрав пердах, жадувам за него, не бих могъл да живея без него. А ако стане така, че не ме набият, бих предпочел да се хвърля в дълбоката бездънна тъмнина на смъртта, защото без този бой животът ми просто не би имал вече никакъв смисъл….

Коментарите са забранени.