ЗА ВЕЧНИЯ И НОВИЯ ЧОВЕК

Най-важният въпрос за нас е въпросът за човека. Всичко започва от него и свършва с него. Говори се за появата на нов човек. Търсят новия човек. И това не е ново, то се е случвало често. Безспорно е, че човекът се намира в процес на развитие или на регрес, той не е неподвижен. Може да се говори за новия технически човек, за фашисткия човек, за съветския или комунистически човек. Също така е ставало дума за католическия или протестантския човек, за ренесансовия или романтичния човек.
На човешкия тип могат да бъдат дадени много определения, но човекът се променя много по-малко, отколкото изглежда по външността и жестовете му; често той е сменял само дрехите си, в един период от живота си е обличал дрехата на революционер, в друг – на реакционер; той може да бъде класик и може да бъде романтик, без да е нито едното, нито другото в същината си. Идеята за новия човек, за новия Адам, за новото раждане е християнска идея, античният свят не я е познавал.
На предхристиянския свят тази идея му е позната под формата на изхвърляне навън, на повърхността. Някога появата на възможност за осъзнаване на греха, покаянието са били по същество поява на действително нов човек. Днес отново е изгубена способността за покаяние. Промяната на социалното положение, когато богатият става беден или бедният – богат, само по себе си не прави човека по-различен. Човекът може да се подобрява или да се влошава в рамките на своя тип, но това не създава новия човек. Трябва да кажа, че дори най-радикалните политически революции сравнително малко променят човека.
Правят голяма разлика между буржоазния човек и комунистическия човек. Но победилият и домогналият се до властта комунист вътрешно, духовно може да бъде буржоа до мозъка на костите си. Духовната буржоазност е много присъща и на социалистите, и на комунистите. Тя е присъща на всички, които прекалено силно искат да си осигурят благополучие на тази земя, за които е затворена безграничността и които утвърждават себе си в ограничаващото. Само едно ново раждане, раждането на духовния човек, който по-рано е бил приспан и потиснат, е наистина поява на нов човек. Промяната, развитието, появата на нов човек е възможна като победа над стария човек. Но тайната на човешкото съществуване се корени в това, че развитието предполага субект на развитие. Няма развитие, ако не е ясно кой или какво се развива.
Грешката на еволюционната теория на XX в. се състои в това, че тя е извеждала субекта на развитието от самото развитие. По този начин е оставала на повърхността; говорело се е как протича развитието, фазите на развитие са взаимосвързани. Човекът може много да се развие, но това си е той, развил се е все същият човек. Ако в процеса на развитие се беше появил напълно нов субект, нова личност, тогава не би имало развитие. Личността предполага сливане на промяната и непроменяемостта. Когато в личността се извърши не само промяна, но измяна на себе си, тогава личността се разгражда и В края на краищата промяна няма. Новият човек, новото в човека се гради върху предположението, че човекът продължава да съществува, запазвайки своята човечност. Никаква промяна и усъвършенстване при маймуната не може да доведе до превръщането й в човек. Ницшеанската идея за свръхчовека е стремеж към извисяване, измяна на човека и човечността. При него става дума за появата на нова порода, на нова раса – божествена, демонична или звероподобна, но не и за нов човек. Новият човек е свързан с вечния човек, с вечното в човека.
Зад новия човек се крие не само вечният човек, Адам Кадмон, но и старият човек, старият Адам. В дълбинния подсъзнателен слой на човека има всичко, има го и първобитния човек, той не е преодолян напълно, в него се съдържа и животинският свят, така както и цялата история. Съзнанието играе двойна роля, то и разширява, и стеснява, ограничава. Дори и в най-радикалните революции властта на миналото над човека се запазва. в революциите действат старите инстинкти на насилието, жестокостта и властолюбието, Можем да ги открием и в бурните реакции срещу миналото. Хората, осъществили Френската революция, са били хора на стария режим.
Същото трябва да се каже и за руската революция. В нея се проявиха хора, на които робството им е в кръвта. Терорът на революцията е старото, а не новото в тях. Нито една революция не може за кратко време да формира абсолютно нов човек, макар и да носи нещо ново със себе си. Революцията е явление от стария режим, сама по себе си тя не е нов свят. Най-силното в революциите е отрицателната им реакция срещу предишния режим, в тях омразата винаги е по-силна от любовта. Най-малко икономиката може да създаде новия човек. Икономиката спада към средствата, а не към целите на живота. И когато я превърнат в цел на живота, тогава човекът деградира. Абсолютно невярно е твърдението, че новият съветски човек е колективен човек и живее в колектива, а старият интелигент е бил индивидуалист.
Борбата на колективизма срещу индивидуализма представлява истинска мистификация. Старият интелигент като правило също е живял в колектив и схващанията му са били колективни. Човекът на миналото е много по-колективистичен, отколкото индивидуалистичен. Хората на индивидуалната мисъл и индивидуалните схващания винаги са били рядкост. Всякога е тържествувало онова, което Хайдегер нарича „das Маn“, тоест колективизмът, който не е първореалност, а фиктивно, илюзорно творение на съзнанието. Съветският човек от периода на т.нар. строителство наистина притежава нови черти, по които много се различава от старата интелигенция. Старата интелигенция по самата си същност беше революционна, тя живееше в разкол със заобикалящия свят. Новата съветска интелигенция изобщо не е революционна, тя е покорна и послушна. От нея се изисква добродетелта на строителството, преди всичко – на икономическото строителство.
Старата интелигенция живееше изключително с мисъл за бъдещето, отношението към което често беше мечтателно. Новата съветска интелигенция живее с настоящето. В новия съветски човек се извършва не само страшно смаляване на свободата, но изчезва самият вкус на свободата, самото разбиране за това, какво е свобода. Старите революционери се промениха до неузнаваемост, след като станаха победители и господари. Но това най-малко означава поява на нов човек; напротив – това е връщане към стария човек. Изобщо не е вярно, че старата лява интелигенция не е проявявала активност, че е била мекушава и раздвоена. Цялата история на революционното движение доказва тъкмо обратното. Героизмът на старата революционна интелигенция, принесените от нея жертви образуват онзи кървав капитал, от който живеят болшевиките. Но се появиха и нови черти, които трябва да признаем за резултат не от самата революция, а от войната. Създаде се милитаристически тип, който по-рано го нямаше, но който съвсем не е новият човек.
Човешките типове многократно са се видоизменяли във времето. В Русия през XIX и XX в. много пъти, почти на всеки десет години, са били наблюдавани претенции за появата на нов човек. И обикновено се е извършвала смяна на един по-мек с друг, по-„хард“ тип: на идеалиста от 40-те години – с мислещия реалист на 60-те, на народника с марксиста, на меншевика – с болшевика, на болшевика революционер – с болшевика строител. Това се е извършвало обикновено чрез психологическо внушение. Но всъщност новият човек така и не се е появявал. Най-голяма новост е появата на техническия човек. Но това е най-неспокойното явление, и то хвърля светлина върху Възможността за раждане на новия човек.
Революциите са дълбоко присъщи на историческата съдба на народите. Можем да се учудваме, че още съществуват хора, които идеализират революциите и са готови да виждат в бъдещите революции тържеството на възвишеното и прекрасното. Революциите, всички без изключение, открояват не обикновената низост на човешката природа като цяло, наред с героизма на малцина. Революцията е рожба на фатума, а не на свободата. И трябва да проумеем фаталното в революцията, за да я разберем….
Справедливостта, която ще се съдържа В това, трябва да бъде приета и приветствана. Но това няма да е последната дума. Човекът винаги е бил склонен да приема средствата на живота за негови цели. Така нареченият нов човек на нашето време, на утрешния ден, ще бъде склонен окончателно да приеме средствата на живота за цели на живота. Истинските цели ще изчезнат от погледа му. Затова той ще смята себе си за колективен и ще съзре в това нещо ново. Но след необходимия процес на социализация ще започне процес на индивидуализация. Ако това не се случи, човекът ще изчезне като личност. Но Вътрешната духовност на човека не може да бъде смазана; колкото и да го притиска жестоката необходимост, духовната жажда ще се събуди в него.
В следващата глава ще видим какво е значението на проблема за смъртта, пред който той е изправен. Вечният човек, човекът, обърнат към вечността и безкрайността, е вечна и безкрайна даденост, същевременно той е и вечно нов човек. Вечният човек не е готова даденост, той не бива да се възприема статически. Новият човек, дейс¬твително новият човек, е реализация на вечния човек, носещ в себе си образа и подобието Божие. В човека има божествена основа, Grund, за която така добре говори Таулер. Затова устремеността към бъдещето е свързана с всичко, което е било вечно в миналото. Човешкото достойнство изисква той да не е роб на бързотечното време. Новият човек може да бъде само творчески човек и затова – обърнат към бъдещето, към още небивалото.
Това е отговор на Божия призив. Но творчеството не може да се отъждествява с труда. Трудът е основа на човешкия живот в този свят. Трудът спада към царството на необходимостта („с пот на челото ще изкарваш хляба свой“, той спада към царството на Кесаря. Трябва да бъде издигнато достойнството на труда. Оттук и значението, което придобиват трудещите се, оттук и необходимостта да се победи експлоатацията на труда, тоест религиозната истина на социализма. Творчеството обаче принадлежи към целите на живота, то принадлежи към царството на свободата, тоест към царството на Духа. Целите на живота не могат да бъдат подчинени на средствата на живота, свободата не може да бъде подчинена на необходимостта, царството на Духа не може да бъде подчинено на царството на Кесаря. Оттук и религиозната истина на персонализма.
Blogspot.com

Коментарите са забранени.