Homo Perduto/ загубения човек/

ІІІ — Човекът, който винаги бързаше

В нашият град живееше един човек, който винаги бързаше. Всъщност неговата походка беше повече от бързане, беше нещо средно между ходене и тичане. Някой би помислил, че самолетът му излита след десетина минути, а пилотът вече е запалил машината и витлата набират скорост. Откъде ли се бе появила в живота му потребността от това безумно бързане, от това трескаво движение?
Бях дете и в момчешкото въображение, си бях създал един тайнствен и романтичен образ на този забележителен господин. Беше висок, красив мъж на средна възраст, с леко прошарени коси и орлов нос. Ходеше винаги добре облечен и въпреки неестествено бързата му походка, в нея имаше една неспокойна елегантност на чистокръвно животно. Понякога не можех да устоя на връхлитащото ме детско любопитство и с присъщата на всички деца нахална невинност, приближавах близо до него, за да го разгледам по-добре.
Той дори не ме забелязваше. Всъщност не забелязваше никого, сякаш не беше от този свят. Никога не спираше погледа си върху някой или върху нещо. Гледаше към хоризонта, където вероятно се намираше някаква негова загадъчна цел.
Уловен в безпощадната паяжина на детския ми мързел, по цели дни се реех из града, свободен и безпосочен като птица. Кацах по циментовите парапети на градските фонтани, стоях на скамейките в парка, или се катерех по дърветата, за да видя как изглежда хаосът на света оттам.
В някакъв час на деня странният господин профучаваше край мен, все така забързан, с поглед, който можеше да принадлежи единствено на бъдещето. Бях вече почти сигурен, че това е човек, от който до голяма степен зависи съдбата на света. Явно беше от онези гениални хора, изобретили телефона, железницата, самолета, електрическата крушка и всички онези чудати неща, които ние обикновените хора смятаме за даденост. Защото само гения живее извън делничното, дребното, незначителното, извън блатото на битовото монотонно оцеляване. Само такъв човек може да не прахосва нито секунда от времето си, защото и времето му и самият той принадлежат изцяло на бъдещето. Да живееш така динамично, да работиш с такова усърдие и жестока самодисциплина, създавайки ценности за идните поколение, бе по силите само на малцина.
Явно истината, знанието и всички идеали на човечеството се осъществяват от хора като него. Геният има свои модели и цели, които не зависят от обществото, потънало в пластовете на статичните ценности. Може би поради това между него и обикновените хора винаги зейва пропаст в общуването. Зейва мълчание, разстояние, отчуждение, и макар, че геният и другите стъпват на една и съща земя, те нямат общ интелектуален смисъл и посока на стъпките си.
Веднъж излязъл от бутилката на обществените ограничения, духът на гения никога не може да бъде върнат там, където се намира баналното човешко общуване. Затова не видях нито веднъж този човек, да бъде сред други хора, да говори с някого, да поздрави, или дори да кимне на някой минувач край него. Сякаш бе затворил всички пътища към себе си. Може би интелектуалното му еволюционно ниво не можеше да си позволи лукса да бъде разсеяно, отклонено или погълнато от всичко онова, което може да се нарече случайно, дребно и незначително.
Няколко пъти приближавах до него, за да го разгледам по-внимателно. Но за да успее човек да го разгледа трябваше или да умее да крачи също толкова бързо или буквално да бяга до него , за да го види от близо.
Любопитството ми беше толкова силно, че не се спрях и пред това. Веднъж реших да го проследя. Бях сигурен, че отива в някаква тайнствена лаборатория в подножието на планината, където извършваше своите научни опити. Беше ми мъчително трудно да го следвам , защото крачките на едно хлапе и един голям висок мъж се разминават драстично.
Тогава ми се наложи да тичам съвсем близо и успоредно с него. Той дори не ме погледна. Все едно до него летеше някоя богомолка или водно конче. Проблемът се появи, когато стигнахме до края на града. Тогава той внезапно спря. Постоя няколко секунди дълбоко замислен, после се обърна и тръгна обратно към града. Помислих си, че е забравил нещо важно и необходимо свързано с научните му опити, и отново хукнах близо до него. Но някъде по средата на обратния път силите ми не издържаха, краката ми омекнаха, сърцето ми биеше така учестено, че когато навлязохме в градския парк просто се хвърлих върху първата скамейка. Проснах се по гръб и поне половин час дишах като родилка. Когато се успокоих, разбрах че за да успея да го проследя до тайнствената лаборатория, ще трябва да тренирам известно време. Започнах ежедневни тренировки в парка, отначало на по-къси, а после и на по-дълги разстояния.
Бях вече добил известна тренираност, издръжливост и самочувствие, че ще мога да проследя този човек до края, когато баща ми веднъж дойде в парка да ме прибере за обяд.
Точно в този момент край нас профуча вечно бързащият човек. Тогава не издържах и попитах баща си:.
– Кой е този човек! Професор, учен , та той не спира да работи дори и по обяд
Баща ми ме погледна малко разсеяно, даже бих казал отегчено, дори имах усещането,че няма намерение да ми отговаря.
– Този човек никога не е работил. Никога. Не е преместил и една кибритена клечка през живота си.
– Как така! – почти подскочих от разочарование – та той винаги бърза, отива някъде…
– Не отива никъде. – продължи все така отегчено баща ми – Светът ни се вижда такъв, какъвто сме в състояние да го видим.Ти го виждаш така. Но този човек никога не е работил, никога не е промълвил и дума с когото и да е. Живее в своя реалност и може би това постоянно бързане е за да докаже на себе си, че не отсъства от тази реалност, не отсъства от съществуването… Живеейки в своя свят, той не може да осъществи заедност с никое човешко същество… Това негово неприсъствие в живота на другите, все пак не го спасява от потребността по цял ден да кръстосва града, давайки си вид че прави нещо, имащо дълбок смисъл, докато в действителност не прави нищо… Нещо подобно правим и ние, без дори да го забелязваме. Но това е неговият начин да прегърне нищото… Ще ти го кажа направо – това е градският идиот!
Вървях до баща си като онемял. През целият път до в къщи не промълвих дума. После повече от седмица не излизах да скитам из града. Сякаш нещо ми беше отнето, но не можех да разбера точно какво.
Оттогава минаха почти тридесет години. Бях напълно забравил за тази история, докато един ден тя отново ми напомни за себе си.
Вървейки по един от булевардите водещ към дома ми, неволно погледнах отражението си в една огромна витрина. Полазиха ме тръпки.
Във витрината видях себе си в цял ръст. Вървях със същата неестествено бърза походка като странния мъж от детството ми.
След това няколко дни не излязох от къщи, оставяйки се в плен на мълчанието.

3 коментара по „Homo Perduto/ загубения човек/

  1. във всеки от нас има нещо от градския идиот, щъкаме насам натам и си мислим че правим нещо. Това бързане е спасение от нищото…

  2. Който бърза – далече не стига!
    Бързата работа – срам за майстора!
    Бърза бързица – мътна водица!

    Родих се столичанка,
    но живях като на село..
    Гръбначна съм,
    но оцелявам само като мекотело…
    Гимнастичка бях
    в младежкия ни клас,
    а сега съм изкривена
    от лумбален ишиас..
    Закъсня фатално
    нашият месия-
    правдата я няма
    даже на хартия…

  3. Всички политици непрестанно бързат и ни пришпорват с изпълнение на плановете, все по-високи данъци и цени!