HOMO PERDUTO (загубения човек) – ІІ СЦЕНАТА

Живеещият някога във френските кафенета Сартър, казва че човек не притежава вечна природа, и затова трябва сам да се създаде, да сътвори собственото си същество. Изтърсват те в някакъв миг от вечността на сцената и те оставят. Не знаеш сценария, репликите, не си и чувал за сюжета. Нищо. А залата е вече пълна с публика. На сцената също има актьори, но те имат вече роли, заучени реплики, включени са в пиесата на точно определени места, горди са от това, че знаят кога точно да се включат в действието.
Само ти стоиш глуповато, твърде далеч си от подобна степен на познание. Опитваш се да слезеш от сцената или поне най-малко да се скриеш там някъде между завесите. Но някой доста рязко, даже грубо те побутва. Казва ти, че тук на сцената не може всеки да се разхожда където му хрумне. Чуват се думи като културно равнище, знание, естетическо чувство, изкуство и философия. В един момент си толкова уплашен, че всъщност вече не се опитваш да направиш и крачка, защото вече не знаеш дали това е правилно. Стоиш неподвижен като мумия, не смееш да дишаш. Обзема те такова силно чувство за паника и унизително безсилие, че вземаш че се наакваш. Подсъзнателно разбираш, че това което си направил не е в хармонично съответствие с атмосферата наоколо. Явно че дори силата на духа не може да се противопостави на някой природни закони. Просто нещастно стечение на обстоятелствата. Вече си сигурен,че ще те изхвърлят от сцената. Но за твое удивление не се случва нищо подобно.
Към теб приближава едра, силно гримирана дама и ти шепне на ухото, че колкото и да се чувстваш обвързан със земно-човешкото, душата ти е част от Царството на Вечността. После ти обещава ,че безрезервно ще ти помага истинското ти съществувание да не изтече напразно. Докато те осени Светлината на истината.
Ти все пак се опитваш да се придвижиш към дъното на сцената, преследван от онова неприятно лепнене под кръста, но там те причаква един висок господин на неопределена възраст. Той също те успокоява. Чувствал се длъжен да ти каже, че според Юнг индивидът напълно се обезличава ако няма някоя дълбоко скрита тайна. Всъщност всички били в твоето положение, но теб просто са те разбрали. Твоето публично наакване било нещо като психична компенсация на тайните ти страхове и смътни предчувствия за неприспособимостта ти към обществото. Този вътрешен конфликт винаги завършвал така.
Но тъй като усещаш вече влага и в обувките си, все пак успяваш да се измъкнеш от високия дръглест господин, и се насочваш към някаква врата, надявайки се да се измъкнеш от сцената. Мечтаната ти цел е да намериш тоалетна. Но вратата се оказва бутафорна, нарисувана върху талашитения декор. Точно тогава пред теб се изпречва дребен брадясъл господин, вероятно режисьорът на пиесата. Държи се така, като да те е чакал цял живот. Посреща те с усмивка, с която сякаш се е родил. Веднага си личи, че не се е къпал от времето когато са изобретили първия телефон.
– Вижте – казва ти той – Не виждам причина да се разстройвате. В моментът умът ви се страхува. Той е вихър от мисли. Вие сте невинен. Това което ви притеснява, да речем това в панталоните ви, е дело на ума. Стопете мислите, и всичко ще изчезне. Освен това дишайте дълбоко. Самото дишане е толкова красиво. Гледайте позитивно. Наслаждавайте се на живота, просто бъдете тук и сега.
– Точно тук и сега не мога да се наслаждавам – казваш с отпаднал глас. Целият съм измърсен. Просто търся тоалетната.
– Грешите господине – продължава режисьорът. Не улавяте същността. Ако в този момент умът ви е празен и пуст, като стая без мебели, ще усетите красотата на мига и ще погледнете на всичко позитивно. Четете Куелю, Букай….
– Умът ми е празен, но панталоните ми не! – изкрещяваш насреща му – Освен това не чета Куелю, Букай и компания. Това е поп-философия, те просто ти продават пици. Вземат тестения плат от Изтока нарязват отгоре свои парченца, грахчета от съвремения език, артикулират ти го с нови усмихнати саламчета, изпичат го и всичко е готово. Или вземат тестото на Изтока, правят от него кроасани и ги пускат за широката публика.
Режисьорът явно се ядосва, приближава по близо до теб и веднага усещаш как неговата миризма взема отчетлив превес над твоята.
– А Вие какво четете в момента?
– Мисля, че Шопенхауер…
– Моля ви, не четете Шопенхауер – някак си заговорнически прошепна режисьорът.
– Защо, каква е разликата!
Тук режисьорът притихва, дори прави крачка назад.
– Ами защото позитивистите ни внушават, че само от нас зависи дали да се наакваме, и че само някой от нас го правят. А Шопенхауер казва че всички се наакваме. Без изключение. И че така се раждаме, и така умираме. Наакани.
Махнете се! – крещиш в лицето му, после отново тръгваш да търсиш тоалетната.
Най-после излизаш от сцената и тръгваш по дълъг осветен коридор, в дъното на който се вижда вратата на бленуваната тоалетна. Остават ти само няколко стъпки до спасението, когато пред самата врата се изпречват неколцина облечени в черно мъже, които започват да те наблюдават с умиротворени месиански погледи. Вероятно чакащи да излязат на сцената актьори. Най-възрастният от тях, леко подпийнал с дълга сплъстена брада, ти дава тържествен знак с ръка да спреш и тихо ти говори.
– Не бързай! Бог ти е изпратил това изпитание, не от липса на любов към теб, а просто за да осъзнаеш колко си жалък, да се смириш и отхвърлиш злото завинаги.
– Но аз не съм причинил никому зло, не съм настъпил мравка дори. За пръв път стъпвам на сцената, не разбирах дори къде съм.
– Божията любов не се побира в нашите представи – заговори друг от брадатите, едър и твърде затлъстял мъж – неговата мяра е друга, ти просто трябва да походиш с тези поизмърсени панталони, докато достигнеш съвършената праведност.
– Вие постигнали ли сте я, това де… съвършената праведност? – казваш му и отново се опитваш да влезеш в тоалетната.
– Сега говорим за теб, а не за нас – гневно казва, едрият мъж и те изблъсква грубо назад.
Тогава потресен от страшното и непоносимо унижение, хукваш в обратна посока на коридора и излизаш през първата появила се врата на улицата. Но за да не ходиш така нечист и унизен по тротоарите, влизаш в първата висока сграда. Изкачваш се на последния етаж и преди да полетиш към паважа си мислиш, че в крайна сметка само не си могъл да се сдържиш, там на сцената… И това е всичко. Имало е неща по-силни от теб, съществувал си по силата на неща, които не си познавал, и над които си нямал власт. И колкото повече неуверен си се чувствал, толкова повече си забелязвал отчуждението на другите към теб, докато цялата тази отчужденост идваща от тях така се е заселила в твоя вътрешен свят, че си станал чужд и на самия себе си…

Коментарите са забранени.