Откъс от „Роден съм да живея в самота“

Понякога ми се струва ,че имаме една стая с две врати, разположени една срещу друга, всеки от нас е хванал дръжката на една от тях и само едно трепване на миглите на единия е достатъчно, за да излезе другият през своята врата, а ако в този миг първият каже макар и само една дума, тогава вторият вече положително ще заключи вратата след себе си и ще изчезне. Но той пак ще отвори тази врата, защото това е стая, която вероятно не може да бъде напусната.
Ако първият не беше досущ като втория, ако беше спокоен, ако предпочетеше уж изобщо да не гледа към втория, ако започнеше лека-полека да подрежда стаята така, като че ли тя не се различава от никоя друга стая…
Ала вместо това той прави при своята врата съвсем същото, дори понякога и двамата са зад вратите и стаята е празна.

Коментарите са забранени.