Хана Аренд и „Изгубеното съкровище на революцията”

Хана Арендт рядко изразява вижданията си за демокрацията изцяло като политическа система, но може да се спори, че позитивната й идея за политиката може да бъде интерпретирана като синоним на демокрация в най-основния, етимологичен смисъл на думата. Антропологичните основи на нейното разбиране за политическото действие като осъществяване на човека са представени в „Човешкото Състояние”,  но са най-ясно изразени в „За революцията”, която само повърхностно представлява политико-исторически анализ на Американската, Френската и Съветската революции. Всъщност в тези анализи е развит един интензивен проект – проектът за практическа употреба. Аренд наблюдава как в пред-революционната политическа мисъл демокрацията „е отвращаваща, защото общественото мнение е изключено там където обществения дух трябва да имат предимство, и знак за това извращение е единодушието на гражданите”. Но тя твърди, че единодушието на мнения е невъзможно. Мненията, според нея, могат да бъдат само на индивиди и такова нещо като обществено мнение не може да бъде достигнато, защото мненията се формират при свободни взаимодействия и винаги ще се различават при различни хора.
Революциите не успяват да осигурят продължителни институции, които да упражняват и подържат техните постижения и за това трябваше да се трансформират или в терор или в някаква форма на политизирана република, и следователно „съкровището на революцията” се превърна при пост-революционната мисъл в „изгубено съкровище”.  Какво тогава е това „съкровище на революцията”? Арендт подчертава във всяка революция моментът, в който революционният потенциял достига връхната си точка – тенденцията да се организират спонтанно и на хоризонтално ниво социални общества, събрания и т.н., които не са свързани с никакви партии. В случая на Френската революция тези общества „считат за своя основна, ако не и единствена задача да дискутират всички въпроси, отнасящи се за обществените дела, да говорят за тях и да обменят мнения без непременно да достигат до предложения, петиции и други подобни”. Тези общества са изражение или олицетворение на истинския обществен дух. Всички тези форми на спонтанни местни организации и асоциации, докато съществуват, осигуряват „свободни пространства”, нова асамблея за участие в обществената сфера. Следователно изгубеното съкровище е тази надежда за замяна на държавата с нова форма на управление, която ще позволи на всеки член на егалитарното общество да участва в обществените дела.
Политиката е обещание, както гласи заглавието на едно от есетата на Хана Аренд. Тя е обещание, че все още не сме достигнали края на историята. Дори напълно да отхвърлим нейните перспективи, те все пак са ценни като импулс към това да си представим нещата другояче, да инициираме, да променяме, т.е. да бъдем човешки същества. Както Юлия Кръстева отбелязва в своето биографично есе за Хана Аренд: „Нейният интелектуален опит разкрива себе си като просто преосмисля живота – означава живот откъснат от биологията чрез труд, работа и – преди всичко – действие, но кулминационната точка, на която е най-висшата форма на човешко съществуване: плуралистичното и недовършено мислене, ако и само ако се прилага в разнороден и противоречив свят”. Идеите на Аренд са широко критикувани по много причини, някои от тях малко или много легитимни, други – не. Но въпреки всичкия критицизъм спрямо Хана Аренд, набедена в елитизъм и типичен оптимизъм що се отнася до възможностите на човешката природа, има и някои мотиви и черти от нейната мисъл, които са особено актуални за съвременната ситуация в демократичните общества.
Измежду тези характеристики е нейната настойчивост към дълга или задължението на всеки гражданин да участва в обществената сфера, както и подчертаването на персоналната отговорност, съвместимост, визията за човечеството като осъзнаващо себе си само като сбор от свободни, доброволни и креативни публични речеви актове и човешкото същество като политически актьор. Важната точка, която Хана Аренд посочва, е нейната идея за свобода като човешко състояние, но тази свобода винаги се разбира като позитивна свобода – негативната свобода, или така наречената „свобода от…” съвсем не е свобода, в резултат на създаваните от нея институционални бариери от една страна и аксиологична празнота – от друга. Това заради което е най-много критикувана – нейната оптимистична вяра в потенциала на всеки един човек да действа, инициира, създава, съпротивлява и проектира – е в действителност условие за демокрация.
Превод със съкращения: mechanic955

Коментарите са забранени.