HOMO PERDUTO (загубения човек) І – Приказките

Когато човек отвори една книга или дори случаен текст, той подсъзнателно търси някакъв отговор. Не че има някаква предварителна идея, която трябва да бъде оборена или потвърдена. Не. Той просто търси и се оглежда за подкрепа, идваща от някакви външни правила и етични закони, които да го изведат от дълбоко скритата му безпомощност. Затова и децата четат приказки, защото те ще им спестят усилията да достигнат сами до етичния избор. Разбира се приказките ще ги направят още по-безпомощни, защото там се проповядват идеали, които никога не могат да бъдат осъществени.
Когато се обръщам назад осъзнавам, че приказките са ме въвеждали в опасно заблуждение. Вкарали са ме в клопка от която трудно можех да се измъкна. Така нареченото добро, което винаги побеждаваше в края на всяка приказка имаше лоши последствия. Трябваше да спра да чета тези истории. Една ампула морфин би свършила същата работа. В един момент въздействието на морфина преминава и се оказваш отново в онази реалност в която си бил преди да започнеш да четеш приказката. Ставах все по-безпомощен. Идеята че доброто и злото са абсолютни противоположности, всъщност ме превръщаше в абсолютен глупак.
По-късно започнах да забелязвам, че тъкмо хората които проповядват идеалите, нито за миг не им минава и през ума да ги изпълняват или прилагат. Когато започнеш да вдигаш прекомерно голям шум за доброто, него го няма. В края на всяка приказка победилото добро вдигаше шумни сватби. Всяка свършваше с „ три дни яли, пили и се веселили”. Сякаш това, да се ожениш и вдигнеш сватба, е апогея на човешкото съществуване.
Естествено в мен възникваше един малко нахален въпрос: какво става на четвъртия ден. И по-нататък. Защото същинският живот започва когато заглъхне духовата музика. А дали принцът оженил се за бедното момиче, ще продължава още дълги години да застила брачното легло с рози, или вече ще е в обятията на аристократична и неспасяема меланхолия… не знаем. Ако се е случило второто, това пък не означава ли по някакъв начин, че милото бедно момиче ще бъде любезно проводено отново там от където е дошло в началото на приказката. Разбира се, с малко багажец, с малко сълзи, но все пак нещата ще отидат отново по местата си.
Може би принцът ще наблюдава цялата сцена на тръгването в сянката на готическия прозорец. С бледо лице, аристократичен профил и тихо удовлетворение от раздялата. Защо се е влюбил и вдигал сватби до небесата ли? Та човек може да извлече много удоволствия дори и от най-глупавите си постъпки. Това са простички неща. Вселената едва ли е имала за цел тези двамата да бъдат заедно сто години. Но ние вече излизаме от приказката. Юнг казва, че ако съществува единство на противоположностите, то образа на Бога навлиза в човека не само като светлина, но и като конфликт.
И принцът и момичето са невинни. Въображението не е проекция на вътрешния опит. Има много причина двама души да бъдат заедно, и почти два пъти повече да не бъдат. Дълбоката амбивалентност на човешката природа винаги ще се противопоставя на митът за утвърденото и циментирано добро.
Човек непрекъснато си създава илюзии, и ако бъдещето е това, което предполагаме, че ще се случи, то субективното добро е заекът от шапката който всеки трябва сам да извади.
Една нощ просто оставих принца в сянката на готическия прозорец, и захвърлих и последната книжка с приказки. Исках да се разгранича и да напусна владенията на онзи трибунал от готови етични решения, които ме лишаваха от възможността да търся доброто като моя съкровена тайна.
Просто напуснах колективната кошара на доброто, която макар и топла, излъчваше един тънък неприятен мирис, който усещам и до ден днешен.

Един коментар по „HOMO PERDUTO (загубения човек) І – Приказките

  1. „Мисля, че има и още нещо: всички сме вкарани в психологически капан, заложен от нашата цивилизация. Мама, бавачката, кой ли не, още от мънички ни убеждават, че животът е прекрасен, че човекът е прекрасен, че доброто побеждава злото и че лошият вълк никога няма да дойде. И когато се сблъскваме с нещо омерзително, първата ни реакция е: не може да бъде, станала е някаква грешка – допуснали сме я ние или, още по-добре, някой друг. Майките би трябвало да разказват на децата, че в петдесет процента от случаите лошият вълк наистина цъфва на прага и изглежда съвсем като нас“ – Йосиф Бродски.
    Благодаря Ви за прекрасните статии. С удоволствие чета „Пентименто. бг“.