ИЗХВЪРЛЕН

Площадката не беше висока. Бях броил стъпалата до нея хиляда пъти, и при изкачване, и при слизане, но числото ми се губи от паметта. Никога не съм бил наясно дали трябва да кажа „едно’, когато кракът ми е на тротоара, и „две’ – на първото стъпало, и тъй нататък, или пък тротоарът не бива да се смята. Горе се натъквах на същата дилема. В обратната посока, тоест отгоре надолу, беше същото, без преувеличение. Не знаех откъде да почна, нито къде да приключа, право да си кажа. И тъй, получавах три съвършено различни числа, без никога да съм сигурен кое е точното. И като заявявам, че числото ми се губи от паметта, имам предвид, че ми се губят и трите числа. Вярно, че ако открия в паметта си, където то със сигурност се намира, едно-единствено от тези числа, ще открия само него, без да мога да изведа останалите две. И даже да извлека две, третото ще липсва. Убийствена работа са спомените. Ето защо не трябва да се мисли за някои неща, за тези, които ти лежат на сърцето, или по-скоро трябва да се мисли, понеже ако не ги мислиш, има опасност те полека-лека да изплуват в паметта ти. Та значи трябва да ги мислиш известно време, доста време, всеки ден, и то по няколко пъти, докато калта ги покрие с непроницаем слой. Това е положението.
В края на краищата бройката стъпала няма никакво значение в случая. Важното беше да се упомене, че площадката не беше висока – упоменах го. Дори и за дете не беше висока в сравнение с другите площадки, познати му от това, че ежедневно ги вижда, качва се и слиза, играе по стъпалата до тях на ашици и разни други игри, за които ще забрави дори как са се наричали. Та какво остава тогава за един изграден, та чак преизграден човек?
Та значи не паднах лошо. Докато падах, чух как се затръшва вратата, което ме поутеши, макар и в разгара на летежа ми надолу. Защото това означаваше, че няма да ме погнат с тояга до улицата, за да ме пердашат пред очите на минувачите. Защото ако такова е било намерението им, нямаше да затворят вратата, а да я оставят отворена, та хората, събрани в преддверието, да се радват на побоя и той да им бъде за урок. Значи тоя път се задоволяваха да ме изхвърлят, и толкоз. Преди да се приземя в канавката, имах време да развия горните разсъждения.
При тия условия нищо не ме заставяше да се изправя веднага. Облакътих се – странен спомен – на тротоара, вместих ухото си в шепа и се заех да разсъждавам относно положението си, колкото и то да ми беше свойско. Но шумът, по-слаб, но несъмнен, от повторно захлопнатата врата, ме изтръгна от унеса, в който вече се очертаваше прелестна картина – с глогини и див трендафил, просто мечта, – и надигнах глава, положил длани върху тротоара и изопнал прасци. Оказа се обаче само шапката ми, която кръжейки, се рееше към мен през пространството. Улових я и си я нахлупих. Ония бяха съвсем свестни, според своя си Бог. Можеха да задържат шапката, но тя не беше тяхна, а моя, та ми я връщаха. Но магията бе разрушена.
Как да опиша тази шапка? И защо? Когато главата ми достигна – бих казал не окончателния, но оптималния си размер, баща ми каза: Ела, сине, ще идем да ти купим шапката, сякаш тя съществуваше предварително, открай време, на определено място. Той се насочи право към шапката. Аз нямах думата по въпроса, нито пък шапкарят. Често съм се чудил дали целта на баща ми не е била да ме унижи, дали не ми е завиждал, задето бях млад и красив, е, най-малкото свеж, докато той вече беше стар, нашишкавял и морав. От този ден нататък вече не ми бе позволено да излизам гологлав и вятърът да развява хубавите ми кафяви коси. Понякога, в странична уличка, я махах и стисках в ръка, но треперех. Сутрин и вечер трябваше да я четкам. Моите връстници, с които волю-неволю бях принуден да общувам сегиз-тогиз, ми се подиграваха. Аз обаче си виках: Работата всъщност не е в шапката, те просто окачат на нея своите остроти като на най-острата смеховитост, понеже не са особено умни. Винаги съм се изненадвал на малкото ум у съвременниците ми, а на мен душата ми се гърчеше от тъмно до тъмно само защото търсеше себе си. А може и да беше мило отношение, както присмех към гърбушко заради големия му нос. След смъртта на баща ми можех да се отърва от шапката, вече нямаше никакви пречки, но не го сторих. Как обаче да я опиша? Някой друг път, някой друг път.
Изправих се и тръгнах да движа. Вече нямах представа на колко съм години. Нямаше причина това, което току-що ме бе сполетяло, да остави белег в битието ми. То не бе ни люлката, ни гробът на каквото и да било. По-скоро приличаше на тъй много други люлки, на тъй много други гробове, че се обърквам сред тях. Все пак едва ли ще преувелича, ако кажа, че бях в разцвета на силите си – ако не се лъжа, употребява се също и думата пълноценен. Ами да, съвсем пълноценен. Прекосих улицата и се обърнах към къщата, която току-що ме беше изплюла – обърнах се аз, дето никога не се обръщах на тръгване. Колко хубава беше! На прозорците имаше мушката. Години наред се занимавах с мушката. Хитри са мушкатата, но накрая ги въртях на малкия си пръст. Винаги съм се възхищавал силно от вратата на онази къща, там горе при тясната площадка над стълбите. Как да я опиша? Беше тежка, боядисана в зелено, а лете я обличаха в своего рода калъф на зелени и бели черти, с дупка, от която стърчеше прекрасно чукче от ковано желязо; и с прорез, съвпадащ с този на пощенската кутия, която медна пластина с пружина предпазваше от прах, буболечки, синигери. Та така. От двете й страни имаше пиластри в същия цвят, на десния се намираше звънецът. Завесите излъчваха най-изискан вкус. Дори димът, който се виеше от единия измежду комините – на кухнята, -сякаш се протягаше и разсейваше във въздуха по-меланхолично отколкото съседните, а и повече се синееше. Погледнах на третия, последен етаж собствения си прозорец, обидно разтворен. Чистенето беше в разгара си. След няколко часа щяха да затворят прозореца, да дръпнат пердетата и да напръскат с формол. Знаех си ги. На драго сърце бих се споминал в този дом. Привидя ми се как вратата зейва и излизам с краката напред.
Гледах без притеснения, защото бях наясно, че не ме дебнат иззад завесите, както биха могли, ако искаха. Знаех си ги обаче. Всички те се бяха прибрали в кутийките си и всеки се бе заел със своите дела.
А не им бях сторил нищичко.
Не познавах добре града, където се бях родил и направил първите си стъпки в живота, наравно с множеството други, нескопосано размили дирята ми. Тъй рядко излизах! От време на време отивах до прозореца, открехвах пердетата и се взирах навън. Скоро обаче се оттеглях обратно в дъното на стаята, там, където беше леглото. Изпитвах несгода пред толкова въздух и се чувствах загубен пред прага на безбройни и смътни възможности. Но тогава все още ме биваше да действам, когато се налагаше. Първо отправях очи към небето, откъдето ни идва прословутата помощ, където пътищата не са очертани, където бродиш на воля, сякаш си в пустиня, където нищо не спира погледа в никаква посока, освен границите на зрението. Ето защо вдигам очи, когато всичко върви на зле -донякъде е еднообразно, но няма как, – към небето, което отморява от бъркотията и заслепението на града, природата и земята, дори и да е облачно, дори и да е навъсено, дори и да е забулено от дъжд. Като бях по-млад, си мислех, че би било хубаво да се живее посред равнината, и отидох в лунебургските ланди. С мисълта за равнината отидох в ландите. Имаше и други ланди, много по-близки, но някакъв глас ми нашепваше: Лунебургските ланди ви трябват (рядко си говоря на „ти’). Навярно заради лунната съставка. Е, лунебургските ланди изобщо не ми допаднаха, ама никак. Върнах се разочарован и същевременно облекчен. Да, не знам защо, никога не съм бил разочарован, всъщност отначало се разочаровах често, но заедно с това или миг по-късно изпитвах неоспоримо облекчение.
Тръгнах. Каква осанка, какъв стоеж. Скованост на долните крайници, като че ли природата ме е лишила от колена, необикновена раздалеченост на ходилата отляво и отдясно на оста при вървежа. Но пък туловището, сякаш за противодействие, по силата на компенсаторен механизъм, притежава мекостта на небрежно напълнен с парцали чувал и бурно се лашкаше насам-натам, според непредсказуемите трусове на таза. Често съм се опитвал да поправя тези недостатъци, да изпъна торса си, да превия колена и да местя стъпала едно пред друго, последователно, понеже имах поне пет-шест такива, но нещата винаги приключваха по същия начин – тоест със загуба на равновесието, последвана от падане. Трябва да вървиш, без да мислиш какво вършиш, тъй както дишаш; аз обаче, вървях ли, без да мисля какво върша, вървях както току-що описах, а почнех ли да се самонаблюдавам, правех няколко доста сносни крачки, а сетне падах. Ето защо избрах да се оставя на произвола. Според мен тази стойка се дължи поне отчасти на известна моя склонност, от която никога не съм успявал да се отърва изцяло, и която, разбира се, ми се отрази отрицателно през впечатлителните ми години, онези от първостепенна важност за изграждането на характера -,имам предвид периода, простиращ се в пълен обхват от първите препъвания в проходилка до последната прогимназиална година, бележеща края на образованието ми. А тя се състоеше в досадния ми навик, че след като се напишквах или нааквах в гащите – кажи-речи редовно, сутрин между десет и десет и половина, – непременно държах да продължа и завърша деня си, все едно нищо не е станало. Само мисълта да се преобуя или да се доверя на мама, при все че тя жадуваше да ми помогне, ми беше непоносима, не знам защо, та докато не станеше време за лягане, аз се тътрех така, с вгнезден между детските ми кълки или слепнат към дупето плод на своите излияния – парлив, хрущящ и смрадлив. От това се породиха предпазливите ми движения, сковаността и широко разкраченият стоеж, а също и неистовото клатене на торса, целящо навярно да заблуждава, да внушава, че съм безгрижен, весел и бодър, и да придаде достоверност на обясненията ми относно вдървеността на долните ми части, която приписвах на наследствен ревматизъм. Юношеският ми плам, доколкото имах такъв, се изхаби, без време станах кисел, подозрителен, любител на скришни места и на хоризонталното положение. Жалки младежки способи, които не предлагат никакви обяснения. Та няма място за притеснения. Нека умотворчестваме без страх, мъглявостта ще устои.
Времето беше хубаво. Напредвах по улицата, възможно най-близо до бордюра на тротоара. И най-широкият тротоар никога не е достатъчно широк за мен, когато се задвижвам, а мразя да създавам неудобства на непознати хора. Един полицай ме спря и каза: Платното е за превозните средства, тротоарът – за хората. Прозвуча ми като Стария завет. И тъй, качих се на тротоара, почти с извинения, и се задържах там, сред неописума блъсканица, в течение на цели двайсет крачки, до мига, когато ми се наложи да се хвърля на земята, за да не прегазя някакво дете. Помня, то носеше малък хамут със звънчета, сигурно си въобразяваше, че е пони, или пък впрегатен кон, защо не. С радост бих го прегазил, ненавиждам децата, впрочем така само щях да му сторя добро, но се боях от наказателно преследване. Всички хора са родители, това възпира всякаква надежда. В пешеходните участъци би трябвало да има отделни ленти, предназначени за малките гадинки, за техните колички, обръчи, близалки, тротинетки, летни кънки, деденца, бабенца, бавачки, топки, изобщо – за цялото им тъпо щастийце. Та значи се строполих, при което съборих на земята някаква възрастна дама, цялата в пайети и дантели, с тегло някъде около сто кила. Силно се надявах да си е счупила бедрената кост, стариците си чупят бедрените кости лесно, но все пак недостатъчно, недостатъчно. Възползвах се от суматохата, за да се измъкна, брътвейки неразбираеми проклятия, сякаш жертвата бях аз, то си и беше така, но не бих могъл да го докажа. Никога не биват линчувани деца, бебета, каквото и да правят, те предварително са оневинени. Аз бих ги линчувал с наслада, не собственоръчно, не, не съм насилник, но бих насърчил другите, а свършат ли работата, ще ги почерпя по едно. Но едва-що бях възобновил кълченето си, съставено от настъпателни пориви и странични залитания, ме спря втори полицай, досущ подобен на първия, дотам, че се зачудих дали не е същият. Той ми обърна внимание,че тротоарът бил на всички хора, сякаш не беше очевидна непринадлежността ми към тази категория. Дали бихте желали, попитах го, без дори за миг да се сетя за Хераклит, да сляза в канавката? Слезте където щете, каза ми той, но не заемайте цялото място. Прицелих се в горната му устна, плътна, поне трисантиметрова, и духнах връз нея. Смятам, че го сторих доста непринудено, все едно бях човек, жестоко притиснат от обстоятелствата, който въздъхва дълбоко. Онзи обаче не трепна. Навярно бе привикнал с аутопсии или ексхумации. Ако сте такъв левак, че не ви бива да се движите като хората, рече, по-добре се прибирайте у дома. Това, че ми приписваше дом, не ми беше неприятно. Тъкмо тогава мина погребално шествие, както се случва понякога. Настъпи голяма суетня на свалени шапки в съпровод с пърхане на хиляди и хиляди пръсти. Лично аз, ако бях заставен да се прекръстя, щях да подходя добросъвестно: основата на носа, пъпа, лява гръд, дясна гръд. Те обаче, със своите припрени и неопределени докосвания, очертават своего рода кълбовидно разпнат, лишен от пристойност, с колене под брадичката и преплетени ръце. Най-усърдните застинаха неподвижни и забърбориха тихичко. Що се отнася до полицая, той се закова на място, със затворени очи, и козирува. Във файтоните от шествието съзирах личности, които беседваха с плам, навярно припомняха събития от живота на покойния или покойната. Май съм чувал, че украсата на катафалката не е една и съща в двата случая, но така и не разбрах в какво се състои разликата. Конете пърдяха и сипеха фъшкии, като че ли бяха тръгнали на събор. Никой не падна на колене.
Ала у нас последният преход протича бързичко, колкото и да ускоряваш крачка, най-задният файтон, на прислугата, скоро отминава и тогава отминава и отсрочката, хората пак оживяват, пак трябва да се пазиш. Та спрях за трети път, по своя воля, и спрях един файтон. Явно бях дълбоко впечатлен от току-що съгледаните, претъпкани с пламенно разговарящи хора. Файтонът е голям черен сандък, поклаща се върху ресорите си, прозорчетата са тесни, свиваш се в ъгъла, мирише на застояло. Усещах как шапката ми се опира о тавана. Подир малко се наведох напред и вдигнах междинното стъкло. После отново заех първоначалното си място, обърнат в посоката на движението. Вече задрямвах, когато ме стресна глас, беше на кочияша. Беше отворил вратата, несъмнено поради невъзможност да го чуя през стъклото. Виждах само мустаците му. Накъде? – попита. Слязъл бе от капрата само за да ми зададе въпроса. А аз си мислех, че вече сме далеч! Впуснах се в размишления, търсех в паметта си име на улица, на паметник. Файтонът за продан ли е? – осведомих се. И добавих: Без коня. За какво ми е кон? Ами файтон за какво ми е? Можех ли поне да се изтегна вътре? Кой ще ми носи храна? Към зоологическата градина, отвърнах. Рядкост е в столица да няма зоологическа градина. Допълних: Не карайте твърде бързо. Той се засмя. Явно бе развеселен от предположението, че може да стигне до зоологическата градина твърде бързо. Или от изгледите да се окаже без файтон. Или чисто и просто от мен, от моята особа, чието присъствие във файтона навярно го преобразяваше, до такава степен, че виждайки ме вътре, с глава сред сумрака под тавана и долепени до междинното стъкло, кочияшът сигурно се бе запитал дали това действително е неговият файтон, дали действително е файтон. Стрелна с очи коня, успокои се. Но дали сам знаеше защо се смее? Тъй или инак, смехът му прозвуча за кратко, явно нямаше общо с мен. Той затвори вратата и се качи обратно на капрата. Миг по-късно конят потегли.
Ами да, по онова време все още имах някакви пари. До ден днешен се чудя дали не ми е била открадната скромната сума, която наследих от баща си след неговата смърт, просто като подарък, без никакви условия. Защото по-късно вече нямах нищичко. Независимо от това животът ми продължи, и то както аз го разбирах, до известна точка. Основният недостатък на състоянието, което може да се определи като пълна невъзможност за покупки, е че те заставя да се размърдаш. Например, ако си съвсем безпаричен, е почти изключено да си уредиш доставки на храна в убежището си, от време на време. Та си принуден да излизаш, да се размърдваш, поне веднъж седмично. При подобно положение естествено нямаш постоянен адрес. Ето защо със закъснение разбрах, че ме търсят във връзка с въпрос, който ме засягал. Не знам по какъв път сведението стигна до мен. Не четях вестници, а нямам и спомен да съм разговарял с когото и да било години наред, освен в три-четири случая, свързани с препитанието ми. Тъй или инак, явно съм подочул нещичко, по един или друг начин, инак нямаше да се явя в кантората на адвоката Нидер, странно как някои имена никога не се забравят, а и той нямаше да ме приеме. Пожела да удостоверя самоличността си. Това отне доста време. Показах му металните инициали откъм вътрешната страна на шапката ми, те не бяха никакво доказателство, но укрепваха вероятността. Подпишете, каза ми той. Подмяташе в ръка си цилиндрична линия, ако с нея халосаше по главата вол, щеше да го усмърти. Пребройте ги, рече. Млада жена, може би за продан, присъстваше на срещата, навярно в качеството на свидетел. Мушнах пачката в джоба си. Грешите, отбеляза той. Помислих си, че трябваше да ме накара да броя, преди да ми даде да подпиша, щеше да е по-редно. Как да се свържа с вас, продължи той, в случай на нужда? В подножието на стълбището се сетих за нещо. Ето защо се качих обратно да попитам откъде ми идват тези пари, добавяйки, че имам право да знам. Той спомена някакво име на жена, което съм забравил. Може да ме е гушкала, когато съм бил още в пелени, а аз да съм й правил цуни-гуни. Понякога това е достатъчно. Ясно заявявам, в пелени, понеже по-нататък за цуни-гуни би било късно. Та значи благодарение на тези пари все още ми се намираха малко. Съвсем малко. Разпределени за предстоящия ми живот, те бяха несъществуващи, освен при проява на крайно черногледство в предвижданията за неговата продължителност. Почуках по преградата в съседство до шапката ми, точно при гърба на кочияша, ако изчисленията ми бяха точни. От тапицерията се вдигна облак прах. Измъкнах от джоба си камък и продължих да тропам с него, докато файтонът спря. Забелязах, че не забави ход предварително, както е при повечето возила. Не, просто закова от раз. Чаках. Файтонът се тресеше. На капрата си кочияшът навярно седеше заслушан. Виждах коня сякаш с истинските си очи. Той не бе заел грохналата стойка, както при кратките престои на място, беше нащрек, наострил уши. Надзърнах през прозореца, отново се движехме. Пак се заех да хлопам по преградата, докато файтонът не спря отново. Пустосвайки, кочияшът слезе от капрата. Свалих стъклото, за да не вземе пак да отвори вратата. По-бързо, по-бързо. Той беше по-зачервен, направо морав. От гняв или от вятъра, брулил го при пробега. Казах му, че го наемам за целия ден. Той отвърна, че в три часа имал погребение. Ах, покойниците. Рекох му, че вече не искам да ходя в зоологическата градина. Да не ходим в зоологическата градина, рекох. Той отговори, че му било все едно къде отиваме, само да не било прекалено далеч, заради хаиванчето. И ни говорят за особеностите на словото у първичните люде. Осведомих се дали знае наблизо някое ресторантче. Добавих: Ще хапнете с мен. На такива места предпочитам да съм с някой редовен посетител. Имаше дълга маса, а от двете й страshy;ни също толкова дълги скамейки. През масата той ми говори за живота си, за жена си, за хаиванчето, после пак за живота си, ужасен живот бил неговият, най-вече заради собствения му характер. Попита ме дали ми е ясно какво представлява да си навън при всякакво време. Разбрах, че все още се намирали кочияши, които си прекарвали деня на топличко, в спрелия файтон, очаквайки появата на клиент. Това било възможно по-рано, но сега били нужни различни подходи, ако човек искал що-годе да си уреди живота. Описах му положението си, какво съм загубил и какво търся. И двамата се стараехме да схванем, да обясним. Той схващаше, че съм загубил стаята си и че ми трябва друга, но всичко останало му убягваше. Въртеше му се в главата и вече нищо не можеше да го избие оттам, че търся обзаведена стая. Измъкна от джоба си вечерен вестник от прежния ден, или дори от по-прежния, и се зае съвестно да преглежда обявите, огради пет-шест с мъничко моливче, същото, което навярно трепереше по фишовете за конни залагания. Сигурно ограждаше онези, които би оградил, ако беше на мое място, или пък които бяха наблизо, заради хайванчето. Само щях да го хвърля в смут, ако му кажех, че откъм покъщнина не допускам в квартирата си друго освен легло, и че трябва да се махнат всички останали мебели, дори и нощното шкафче, преди да склоня да стъпя там. Към три часа събудихме коня и отново потеглихме. Кочияшът ми предложи да седна на капрата, до него, но аз от доста време вече си представях с умиление вътрешността на файтона и се настаних пак там. Обходихме последователно и, надявам се, методично, оградените адреси. Краткият зимен ден преваляше. Понякога ми се струва, че съм познавал само такива дни, по-точно онзи най-прекрасен отрязък от тях, който предшества нощното изличаване. Адресите, които бе оградил, или по-скоро отбелязал с кръстче, по обичая на хората от народа, той зачеркваше диагонално, щом се окажеха неподходящи. По-късно ми даде вестника и ми прикани да го пазя, за да съм бъдел сигурен, че не ще търся повторно там, където вече съм бил на оглед напразно. Въпреки вдигнатите стъкла, скърцането на файтона и шума от уличното движение го чувах как си пее самичък, там високо на капрата. Предпочел ме беше пред погребение, това бе нещо действително, което вечно щеше да пребъде. Пееше: Далече е тя от земята, где спи мъртвият неин герой, само за тези думи се сещам. Всеки път, когато спирахме, той слизаше от мястото си и ми помагаше да сляза от своето. Звънях на вратата, която той ми указваше, и понякога се озовавах вътре в къщата. Помня, беше ми странно, че отново, след толкова време, осезавам около себе си къща. Той ме изчакваше на тротоара и ми помагаше да се кача обратно във файтона. Вече ми идваше до гуша от този кочияш. А той пак се покатерваше на капрата и продължавахме нататък. По някое време стана ето какво. Той спря. Аз се изтръгнах от вцепенението и заех стойка за слизане. Ала той не дойде да ми отвори и да ми подаде ръка, та се наложи да се измъкна навън сам. Той палеше фенерите. Обичам газените лампи, при все че освен небесните тела те и свещите са първите зракове, които съм съзрял. Попитах го дали може да запаля втория фенер, понеже той вече бе запалил първия. Той ми връчи кибрита, аз отместих изпъкналото стъкълце на панти, запалих и мигом го прихлупих обратно, та фитилът да гори безметежно и ярко, на топло в къщичката си, заслепен от вятъра. Да, изживях тази радост. Макар фенерите да грееха, ние не виждахме нищо освен, и то смътно, снагата на коня, но хората ги съглеждаха отдалеч – две жълти, обособени петна, които се рееха бавно. Когато впрягът завиваше, се открояваше едно око, червено или зелено, според случая, изпъкнал ромб, прозирен и искрящ като във витраж.
След като посетихме и последния адрес, кочияшът ми предложи да отида в някакъв известен нему хотел, където щяло да ми бъде добре. Връзва се, нали, кочияш, хотел, съвсем правдоподобно е. Той щял да ме препоръча, та нямало нищо да ми липсва. Всички удобства, каза той и ми смигна. Тоя разговор го водехме на тротоара, пред къщата, от която току-що бях излязъл. Помня хлътналия, влажен хълбок на коня, под фенера, а върху дръжката на вратата – пръстите на кочияша във вълнена ръкавица. С цяла глава стърчах над покрива на файтона. Предложих му да се почерпим по едно. А конят нито беше ял, нито пил. Изказах тази забележка пред кочияша, а той ми отвърна, че конят му щял да бъде нахранен едва след като се прибере в обора. Ако по време на работа хапнел каквото и да било, даже ябълка или бучка захар, щял да го заболи коремът и да получи колики, а те пък щели да му попречат да се движи и дори можело да го убият. Ето защо се налагало да пристяга челюстите му с ремък всеки път, когато поради една или друга причина не го държал под око, та да не си изпател той от добрината на минувачите. След няколко чашки кочияшът ме помоли да окажа честта, на него и на жена му, да пренощувам у тях. Не било далече. Като размислям сега, от прословутото отстояние на времето, смятам, че той цял ден само бе обикалял около дома си. Те живееха над някакъв склад в дъното на двор. Много приятно разположение, напълно би ме задоволило. След като ме представи на жена си, надарена с изключително обемист задник, той ни остави. Личеше си, че й е неловко да е насаме с мен. Разбирах я, а в подобни случаи подхождам ребром. Няма причина да се тъпче на място, да се протака или да се сложи край. Тогава да се сложи край. Кочияшът се върна. Рекох, че ще сляза да си легна в склада. Той възрази. Аз настоях. Той насочи вниманието на жена си към една гнойна пъпка на темето ми – понеже бях свалил шапката си, от вежливост. Трябва да махнете това нещо, каза тя. Кочияшът спомена името на някакъв лекар, високо тачен от него, защото го отървал от голям мазол в областта на седалището. Щом иска да спи в склада, обади се жената, нека спи в склада. Кочияшът взе от масата газената лампа и тръгна пред мен надолу към склада, по стълбата, стръмна, скована от две дъски с напречници, оставяйки жена си в мрак. Просна един чул в ъгъла, върху купчина слама, и ми даде кутия кибрит, в случай че ми потрябва да си светна нощес. Не помня какво правеше конят междувременно. Лежах в тъмнината и чувах звуците, които издаваше, докато пиеше, бяха много особени; чувах стремителното топуркане на плъховете, а над себе си – приглушените гласове на кочияша и жена му, които ме одумваха. Стисках в ръка кибрита, голяма кутия ветроупорен кибрит. Изправих се сред безпрогледността и драснах една клечка. Краткото пламъче ми позволи да видя файтона. Прищя ми се, после ми се отщя, да подпаля склада. Пипнешком намерих файтона, отворих вратата, оттам се шмугнаха навън плъхове, качих се. Още докато се настанявах, забелязах, че файтонът беше килнат назад, а и нямаше как да е иначе, тегличите лежаха на земята. Така бе за предпочитане, имах възможност хубавичко да простра краката връз отсрещната седалка, да ги вдигна по-нависоко от главата. През нощта неведнъж усещах през прозорчето погледа на коня, а също и дъха от ноздрите му. При положение, че беше разпрегнат, на него навярно му се струваше странно присъствието ми във файтона. Забравил бях да взема чула, та ми беше студено, но не чак дотам, че да ида да го взема. През прозорчето на файтона виждах това на склада, все по-хубаво се получаваше. Излязох от файтона. В склада леко просветляваше, бегло съзирах яслата, решетестите прегради, провесения хамут и какво още… кофи и четки. Пристъпих до вратата, но не успях да я отворя. Конят ме следеше с очи. Нима конете никога не спят? Според мен кочияшът трябваше да го върже, пред яслата например. Та значи принудих се да се измъкна през прозорчето. Не беше лесно. Но какво ли е лесно? Първо проврях главата си, положих длани върху земята в двора и продължих да извивам таза си, заклещен в черчевето. Помня снопчетата трева, в които се вкопчих с две ръце, за да се изскубна. По-лесно щеше да е, ако предварително бях свалил палтото си и го бях метнал в двора, ама не ми беше дошло наум. След като се озовах извън двора, се сетих за нещо. Чак тогава, от умора. Мушнах една банкнота в кибритената кутия, върнах се в двора и сложих кутията върху перваза на прозорчето, през което току-що се бях измъкнал. Но подир няколко крачки по улицата пак се върнах в двора и си взех банкнотата. Кибрита оставих, не беше мой. Конят си стоеше зад прозорчето. До гуша ми беше дошло от тоя кон. Едва-едва се зазоряваше. Не знаех къде съм. Поех по посока на изгрева, поне по моя преценка, за да бъда осветен възможно най-скоро. Петимен бях за морски или пустинен хоризонт. Когато сутрин съм навън, вървя към слънцето, а когато вечер съм навън, го следвам, докато умре. Не знам защо разказах тази случка. Спокойно можех да разкажа друга. Навярно друг път ще мога да разкажа друга. Хора, ще видите, че ще си приличат.

Коментарите са забранени.