Нямам идея какво е „Туитър“

Най-новият филм на режисьора и сценарист Уди Алън „Полунощ в Париж“ откри тазгодишния фестивал в Кан.
В него режисьорът изследва темата за носталгията. Във филма главният герой, в ролята Оуен Уилсън, се пренася в доброто старо време на Бел епок преди войната и вижда Париж през 1920 г. Според Алън героят му би бил нещастен независимо от възрастта и времето – златно или не.
В интервю за „Ройтерс“ в Ню Йорк 75-годишният Алън споделя към какво се стреми, липсва ли му работата и снимането на филми в Ню Йорк и какво не харесва в технологиите и модерните удоволствия.
Все още ли пишете сценариите си на пишеща машина?
– Нямам друг процесор за писане. Не съм човек, който си пада по джаджи.
Значи сте успели да избягате от „Туитър“ и „Фейсбук“?
– „Туитър“ – нямам идея какво е „Туитър“. Но пък знам какво е „Фейсбук“, тъй като гледах филма „Социалната мрежа“ и той ми хареса. Така че знам какво е „Фейсбук“. Имам и уебсайт, който никога не съм виждал и нямам никаква идея как работи или какъв е смисълът му, но има други хора, които го направиха за мен.
Как тогава се адаптирате към света на „Айподите“ и „Айпадите“?
– Имам телефон, имам мобилен телефон, но единственото, което мога да правя с него е да се обаждам и да отговарям на обаждания. Не ми служи за нищо друго.
Виждали ли сте как възрастните хора облепят много от бутоните на дистанционното си за телевизора, за да не се бъркат никога? Правят го, за да не могат да натискат нищо друго – само да го включват и изключват… Аз съм точно като тези хора. Докато има само два бутона за употреба, мога да се справя.
Като бивш телевизионен сценарист, мислите ли за състоянието на телевизията тези дни, за риалити предаванията, за игрите, сериалите?
– Никога не съм гледал нито едно от тях. Виждам имената им във вестниците, но дори не знам какво точно представляват. Гледам телевизия, но не такъв тип. Гледам почти изцяло спортни канали.
Последният ви филм „Полунощ в Париж“ изследва носталгията. Вас обзема ли Ви носталгия и за какво?
– Ставам носталгичен в моменти на слабост… Спомням си за стари неща и размишлявам: „Господи, беше велико, когато можех да играя на улицата, после да се втурна вкъщи, да взема душ и да похапна малко нездравословна храна“. Тогава не съм имал въобще идеята, че е нездравословна, а и да имах едва ли щеше да ме е грижа. Животът преди беше по-простичък.
После обаче се спирам и си мисля: „Наистина ли беше толкова хубаво преди?“ Е, не беше. Мразех училище, справях се ужасно, имах всякакъв вид проблеми. Беше си доста ужасно.
Промени ли се в последно време нагласата ви относно смъртта?
– Не. Бях против нея, още когато бях на 5 години – тогава за пръв път разбрах, че съществува. Продължавам да се боря с това. По природа сме устроени така, че да се опитваме да избегнем смъртта, да се самосъхраняваме, да се грижим за себе си, да се борим за живота си, така че в този смисъл не съм по-различен от всеки друг човек. Може би се различавам в това, че принадлежа към онази група от хора, които мислят за нея по-често. Няма обаче какво да направим по въпроса и може би затова страдаме повече от мисълта, тъй като не можем да я блокираме толкова лесно. Всички сме снабдени с механизъм за отрицание, но моят е повреден.
Защо Ви уважават толкова много в Европа?
– Мисля, че печеля нещо при превода… Правя филм и в цяла Европа, в целия свят, хората го харесват, защото вероятно не виждат грешките ми.
Твърде много ли му идвате на средния американски манталитет?
– Да, ние сме доста религиозна страна, но за мен това си е техен проблем. Аз не се причислявам към тази група. Не съм прекалено религиозен, нито пък скромен. В този смисъл съм малко повече европеец, но това е някак типично за Ню Йорк. Голяма част от хората в този град са различни от тези в останалата част на страната. Той най-много се доближава до европейски град. Когато излезете извън него, в страната не става по-пуританско и няма да срещате наред повдигнати вежди, но не бива да отстъпвате и инч, защото в тази посока се намират безплодието и смъртта.“
Мислите ли, че Америка е готова да ви прости за предишните Ви скандали?
– Какъв беше скандалът? Влюбих се в това момиче, ожених се за нея (става въпрос за брака на Уди Алън със Сун-И Превин – осиновената дъщеря на Миа Фароу, с която Алън също има дългогодишен брак – бел.р.) Женени сме от почти 15 години.
Нямаше скандал, но хората винаги го определят като скандал и донякъде това ми харесва, защото, когато си отивам искам да мога да кажа, че в живота си съм имал един наистина сочен скандал.
Липсва ли ви снимането на филми в „Сентърл Парк“ през есента?
– Не, аз обичам Ню Йорк. Сигурен съм, че ще се върна и ще снимам тук. Единствените две причини, които ме държат настрана от града са, че в единия случай чуждестранен град е платил и държи да снимам в него или в другия случай – не мога да си позволя да работя тук.
Следващият ви филм е в Италия. Вдъхновен ли е от Фелини?
– Не, защо Фелини?… Защо не Антониони? Не е вдъхновен от когото и да било. Той е просто комедия. Не романтична комедия, а една стопроцентова комедия.

Коментарите са забранени.