ЦВЕТЕТО НА КОЛРИДЖ

Тази песен на птица идваща от тъмнеещите борове, точно под нежното зарево на припадащия зад хълмовете пролетен ден, тези разговори за голямото платно на съществуванието и нашият мъничък живот, не са ли водени вече от някои други хора? Не е ли имало някога тук други двама души, които опиянени от пролетта, опиянени от присъствието си в безкрайната спирала на времето, да са доловили огромния екран на природата и въобще на живота, екран който прекосяваме с краткостта на светкавица, едва успявайки да изпърхаме с крила, за да оставим знак за собственото си присъствие? Не е ли нашият разговор част от един сън в който миналото и бъдещето текат като едно цяло в абсолютната река на космическото време, и прав ли е Шопенхауер като казва, че животът и сънищата са страници от една и съща книга? Дали е имало тук, преди нас други хора застанали пред потъващите в мрака безименни борове, хора които точно на ръба на съкрушения от залеза ден, да са открили че ние никога няма да се докоснем до тайната? Дали са си говорили, че нашето мислене чрез образи и предусещания, всичките тези недовършени и смътни размишления по някакъв начин ни заселват завинаги в един свят между въображаемото и действителността? И все пак, не мислиш ли, че дълбоко в нас има някаква недокосната истина, едно особено чувство, един съкровен процес чрез който виждаме божественото с неговата красота и жестокост…
И някак си е все едно дали животът ни е сън, дали ние сънуваме съществуванието или то нас. Защото времето поглъща всичко, цялата световна история, нашата лична история, нашите сънища и будни състояния, нашата меланхолия и нашата участ… Съвсем ясно е, че ние ще изгубим настоящето, защото то е един миг. Но в някакъв смисъл ние никога няма да изгубим нито миналото, нито бъдещето, защото не може да изгубиш онова което нямаш….
Ако стане така, че опознаем вечността, то тя няма ли да ни отнеме всичко? Няма ли да ни отнеме тайнството за смъртта и живота, няма ли да ни отнеме духовната игра в топографията на нашия вътрешен живот, да изгубим тъгата породена от загадката на мистерията? Защото веднъж приемеш ли тъгата, щастието вече никога няма да може да те задоволи… Без една непознаваема вечност, без едно деликатно и тайно огледало на нашите души отпечатали всичките ни радости и болки, няма ли да се превърнем в призраци обитаващи една хладна и мъртва вселена? Ако познаем мистерията, няма ли душата да изгуби погледа си върху собствената си съдба, все едно дали е героична или прозаична, велика или обикновена, няма ли неотвратимо да изгубим онзи дълбоко спотаен копнеж по безпределното с неговата дълбочина и непроницаемост?
Може би нашата разходка в гората е също един сън, чрез който се опитваме да разгадаем самия сън. Приличаме на спящи, които викат насън, които не само чуват този вик, но се и опитват да го разгадаят… Никой човек на земята не знае защо е дошъл тук, и какво трябва да свърши на този свят. Всичко около нас може да бъде грешка или измислица на нашето частично познание. Ние сме части от всемира, тъй неизбежни и необходими както птицата изпърхала от сянката на боровете. Творението е около нас, то си има своята музика своята мистична алгебра, която не може да се познае, тя може само да се чувства, вътрешно да се преживява. Когато сме в делника живеем унесено и инстинктивно, далеч от изгубената невинност на съществуването. Опитваме се да подредим живота и съдбата си като прогонваме случайното посредством система от причини и следствия. Живеем така сякаш непременно трябва да докажем нещо с пребиваването си. В същото време в някаква бездънна глъбина, загадката на съществуването по свой начин опровергава нашата действителност с всичките ни понятия и представи по напълно непонятен за нас начин. Никакви патетични размишления, словесни конструкции и метафори не могат да се докоснат до математиката на нашата участ. Всяко движение на мисълта, всяка картина или песен на птица може да ни направи тъй внезапно самотни. Защото да си разменяш реплики с вечността, означава да водиш монолог, чиито стени все повече ще те зазиждат, докато изгубиш напълно перспективата…
В един от своите текстове Колридж казва: „Ако човек сънува, че е бил в рая и са му дали едно цвете, като доказателство че е бил там, и щом се пробуди, намери това цвете в ръката си… какво значи това… какво?”
Дали вече се е събудил? Или сънят продължава?
И дали сега, когато ние с теб стоим пред смълчаната гора не сме герои в собствения си сън? А тази песен на птица идваща от тъмнеещите борове, точно под нежното зарево на припадащият зад хълмовете ден, не е ли част от този сън…
В привързаността ни към живота има нещо по-силно от нуждата ни от отговори. Съвсем ясно е, че ще се отдалечим от гората, ще потънем в нощния град с някаква незнайна и дълбоко скрита надежда. Тя е толкова измамна колкото цветето на Колридж, с което бихме могли на другия ден да се събудим и да започнем отново с въпросите си.
И всичко ще започне отначало.

Коментарите са забранени.