Разговор с Кристофър Хитчинс за писателя Джордж Оруел

Хитчинс: „Джордж Оруел смяташе за своя съдба да бъде самотник и аутсайдер”

В биографичната книга на Джордж Оруел журналистът Кристофър Хитчинс показва какво е „силата да се изправиш пред неприятните истини”. Хитчинс има репутацията на критик на популярните идоли, той сваля от пиедесталите им хора като Уинстън Чърчил и Майка Тереза. Публикуваме интервю на Кристофър Хитчинс за писателя Джордж Оруел пред „Atlantic Monthly”:
Въпрос: Оруел изглежда, според описанието във вашата книга, страда от мъчение на съвестта. Той изпитва огромни болки, отхвърляйки своето консервативно възпитание и предразсъдъци, за да стане честен социалист. Животът му също преминава в неприятности и опасност. Нямате ли впечатлението, че той не се харесва?
Кристофър Хитчинс: Няма съмнение, че той наистина не се харесва много. Винаги е смятал, например, че е физически непривлекателен, че е грозен и отблъскващ, макар мнението на жените изглежда не е било такова. И още нещо. Несъмнено той няма и много висока оценка за своите способности като писател, нито пък постига особени материални успехи. Оруел страда от лошо здраве и това също му създава чувство за неудобство. Без съмнение, той се оценява толкова ниско като човек, колкото и като писател.
Това добро качество ли е за един писател?
Не смятам, че ниското самочувствие винаги е добро нещо, но то не прави и писателя по-неспособен. Предполагам, че най-големият пример за писател, който няма високо мнение за себе си е Марсел Пруст. Той се смяташе за жалко посредствен, малодушен, глупав, бездарен и все такива. Тази скромност изглежда му помогна да стане по-добър като писател.
Във вашата книга има два цитата, две противоречиви оценки за способностите на Оруел. От една страна е коментара на Трилинг, че той не е „гений”, от друга, цитирате Робърт Конкуест, който го определя като „морален гений”. Кое от тези две мнения е по-вярно?
Мисля, че не можем да противопоставим двете мнения. Някои хора например имат навика да си казват, когато забележат, че някой се опитва да ги излъже. Те може да не знаят каква е истината, но все пак казват, че някой се опитва да ги подведе или да им продаде нещо долнопробно. Мисля, че той имаше тази способност в поразителни размери. Например, когато пише за руските пучове, той казва, че според свидетелствата, които се дават, трябва да се е случило нещо ужасно. Не знае какво е то, но според него, има някаква скрита истерия тук.
Мисля, че той смята, без да го казва с думи, че е възможно да убедите една тълпа по-лесно, че нещо е истина, отколкото само един човек. Той бе много устойчив на всичко, свързано с масовите внушения, с масовите истерии и трибализъм. И аз смятам, че това идва от неговия ранен живот. Той се отвращава от начините, с които властите си играят с тълпите.
Мислите ли, че тази устойчивост му дава сили да плува срещу течението политически?
>О, да. Мисля, че той смяташе за своя съдба (макар това да е прекалено грандиозна дума) да бъде самотник и аутсайдер.
Понякога Оруел е описван като един вид „светски” светец. Вие не смятате така. Все пак, трудно е да не забележиш аскетичния живот, който води и жертвите, които прави, заради своите морални възгледи. Смятате ли, че той се е чувствал по някакъв начин призван?
Малко са хората, които пишат и не вярват, че това което правят е в известна степен нещо висше, нещо с по-голяма цел. И аз не мога да кажа, че той никога не е помислял за това. Мисля, че той е смятал за морално да застанеш на страната на губещите. Има една много добра книга за него, написана от приятеля му Ричард Рийс, която се казва „Беглец от лагера на победата”. Това ни отпраща към коментара на Симон Вейл, че справедливостта винаги е бягство от лагера на победителите. Така може да има едно крехко чувство на превъзходство, затова че заставаш винаги до губещите и той вероятно е намирал нещо радостно в това. Аз мисля, че той има извинение за подобна позиция, тъй като страните, към които застава, са по-скоро благородни, отколкото губещи.
Неговият афинитет към губещата страна може също да бъде обяснен просто с факта, че той бе много песимистичен към себе си и към своите перспективи, към перспективите на хуманизма.
Дали с книгата „1984” той не се опитва да изправи пред лицето на хората най-лошото, което си представя и така да ги накара да заемат друга позиция?
Да, той смята че, ако вие изправите пред лицето на хората истината, колко и ужасна да бъде тя, както прави с „1984”, това не означава, че ще ги потопите в мрак. Това може да ги направи твърди.
Бях заинтригувана от идеята ви да разглеждате „1984” като обобщение на всички негови лични травми – от пансиона, през Бирма до Испанската война. Как мислите, че е направил връзката между този житейски опит и въображаемата визия на новелата?
Абсолютно съм сигурен, че когато той е размишлявал, какво би представлявало да живееш в едно напълно безнадеждно общество, където властите са абсолютна сила; където властта контролира изучаването на историята; и където, ако срещне някакво несъгласие, може да разчита на робската лоялност на своите поданици, които мразят противопоставянето повече, отколкото мразят правителството си; аз съм сигурен, че докато е размишлявал, той се е връщал в дните на училищния пансион. Пансионът отчасти наподобява на това общество и като дете Вие не знаете нищо по-добро.
Там в действителност Вие сте притежание на някого; и вярвате, че всичко, което Вашите господари ви кажат, е истина. Вие може да подозирате, че лъжат, но не сте сигурни. Те Ви учат на история, на религия, те Ви променят физически така, както Ви променят духовно и морално. И ако не сте популярен сред момчетата, те ще се обърнат срещу Вас. Те не биха Ви харесали, защото се обръщате срещу властите. Вие може да се почувствате напълно изолиран – дотам, че да се запитате дали нещо не е в ред със самите вас.
Една от причините да го разбера е, че като малък, на неговите години, аз също бях в подобно училище, разбира се, не толкова лошо като неговото и не толкова брутално, но все пак подобно. Тогава си мислех: „Боже, това не е за мен”.
Едно от нещата, които създават трудности Оруел да бъде причислен към определен политически спектър, е бележката, която правите в книгата, че докато остава решително ляв в политическо отношение, то културно той е консервативен човек. Той не харесва феминистите, хомосексуалистите и вегетарианците. Той не се съгласява с идеята да се защитава природата и животните за сметка на човека. Беше против абортите. Той недоволства от упадъка на ясната и обективна истина в писаното слово. Къде можем да го поставим в днешната политическа култура?
Джефри Уеткрофт казва за Англия днес, че десните спечелиха политически и икономически, а левите победиха в културата. Оруел обаче би бил по-скоро от другата страна в това разделение.
На много места в книгата вие пишете за дълбоката неприязън, която левите все още таят към Оруел. Чудя се дали това не е нещо типично – левите интелектуалци днес често са обвинявани в нетолерантен критицизъм. Виждате ли в критиката им към Оруел нещо такова или става въпрос за по-дълбоко отношение?
Мисля, че сте права. Хана Аренд бе казала, че едно от най-големите постижения на сталинизма бе да замести всички дискусии, включващи аргументи и факти, с въпроса за мотивите. Ако някой бе казал например, че много хора в Съветския съюз гладуват, те биха отговорили: „Това не се дължи на наши грешки, причината е във времето, лошата реколта или нещо подобно.” Тогава трябва да се зададе въпроса: „Защо този човек казва това, и защо се повтаря непрекъснато? Това изглежда е част от някакъв заговор.” Оруел никога не губи навика си да мисли, въпреки политическите си връзки.
В есе за Испанската война Оруел изразява своя голям страх от това, че обективната истина ще изчезне. Чудя се, дали истината и сега е застрашена.
Не, не мисля. Сега има един окуражаващ извод, който можем да направим. Това, че грубите, механизирани опити за контрол на „истината”, които бяха част от тоталитарния апарат се оказаха по-неуспешни, отколкото изглеждаха. Те бяха толкова безжалостни, толкова силни, толкова безпринципни и ужасяващи, че накрая се самоунищожиха. Но е много трудно сам да изправиш лице срещу тях.
Това, което знам, е, че цензурата върху събитията на площад Тянънмън бе невъзможна. Мисля, че старата идея едно общество да бъде изолирано напълно от външният свят, е вече невъзможна.
Притеснението ми е за нещо друго, за което Оруел предупреждаваше – готовността на хората да се себеконтролират и да вярват на всичко, което се говори. И по-специално, притеснявам се от готовността на интелектуалците да станат служители на някаква власт. С други думи, притеснявам се от конформизма. Той винаги ще бъде заплаха. Хората не запомниха Оруел така, както трябваше – като човек, който се противопоставяше на конформизма.
www.mediatimesreview.com

Коментарите са забранени.