МЪЛЧАНИЕТО

Мълчанието е най-многословният и изпълнен със скрити значения начин да изразим себе си.
То може да разцъфти като хилядолистен лотос, в чиито аромат се потапяме заедно с делириума на влюбеността. Превръща се в красиво изживяване между двама, оказали се в сладък плен на невъзможността да изговорят онова, неизречимото.
Мълчанието има и голяма спасителна сила. Често ни избавя от опасността да убием отношения, достойнство, приятелство. Въпреки, че не означава непременно забравена болка, може да бъде бряг, по който са останали следи от стъпките на любовта ни към някого, докато на устните ни напират обидни слова. Мълчанието е опитът ни да напомним на себе си и другия, че все пак любовта е тук и трябва да се опази, брани, закриля от всички бързопреходни светкавици на настроенията. Ако не успеем да замълчим в такъв миг, рискуваме да изпепелим не просто нечия гордост, а цели десетилетия от отношения. Това често се случва  между близки хора.
Тишината, която бавно изцелява душата, всъщност изминава дълъг път.
Понякога започва като гняв, отправен към някого или нещо. Гняв, който дълго се е спотаявал в дървесните пръстени на душата ни. Друг път се превръща в убежище на самотна птица, търсеща заслон от бурите на собствените си въпроси.
Често се трансформира в болка, дълбока и особено жестока в своята повторяемост при всеки спомен за обидата, отключваща стари и често позабравени преживявания. Тогава мълчанието се превръща в самота. Стремеж да изживеем болезненото състояние безброй пъти, докато изчовъркаме и последната останала треска в плътта на нараненото си его. После…може би просто свикваме да мълчим за определени неща.
Може би точно тогава откриваме раждането на едно непознато изживяване – милост към онзи, който е причина за болката. Милост към всичко човешко в него, което откриваме и в себе си и за което забравяме в миговете на ярост. И състрадание. Защото знаем колко е примамлив пътят на грешките, колко е лесно да изречеш присъди над нечия чужда постъпка, колко е изкушаващо да проповядваш „истини”, да изказваш определения за останалите.
Истините между близки хора не се изговарят с крясъци. Истините не обичат „публика” и „сцена”. Те се приютяват в тишината между двама души, поели по страшния, рискован и все пак омиротворен път на уединението. Там може да се говори за всичко онова, което мъчи и убива отношенията . Това се случва между истински обичащи се хора, защото дълбокото споделяне е важно именно заради споделената ценност на любовта. А иначе всички чуваме ежедневно чуждите „истини” за самите нас, изречени от колеги, познати и хора, които са далеч от автентичния ни живот . С близките ни хора присъдите и оценките не могат да открият свободно кътче, защото в пространството между тях вакуумът на безрезервната обич не дава шанс на нищо друго.
Мълчанието не е забрава, то е молитва, приемане. Дълбоко в сърцевината му се крие нашето уважение към онези, които не желаят присъствието ни, уважение към тяхното свещено право да направят своя избор, дали да ни харесват, или не, дали да ни обичат, или не.
Но то е и нашият начин да прошепнем на себе си, че ние, такива – каквито сме, все още носим обичта си към другите, щом избираме да замълчим.

Един коментар по „МЪЛЧАНИЕТО

  1. страхотно казано…и е истина