Новият глобалист страда от носталгия

Идеята, че можем да се чувстваме у дома навсякъде по земното кълбо, се основава на мирогледа, който възхвалява самотата .
Световното проучване на Галъп“ твърди, че 1,1 милиарда или една четвърт от хората в зряла възраст в целия свят искат да се преместят временно в друга държава с надеждата да намерят по-доходна работа. Други 630 милиона смятат да отидат в чужбина, за да си намерят постоянно препитание.
Глобалното желание за напускане на дома възниква от бедността, но и от убеждението, че не съществуват пречки за подобна подвижност. Хората с космополитни възгледи приемат, че могат и трябва да се чувстват у дома навсякъде по света, без да се привързват към определено място. Навремето това схващане бе определяно като странна и заплашителна рожба на Просвещението, но днес се приема като основоположно за глобализираната икономика.
Идеята за мобилност открива големи възможности за печалба, но има висока психологическа цена. Преди десетина години направих изследване за емоциите и преживяванията на имигрантите, в което открих, че много хора, които напускат дома си, за да открият по-добри перспективи, в един момент стават депресирани хора без родина. Малцина от анкетираните, обаче, успяха да говорят открито за болката да напуснеш дома.
Тази емоционалност се превръща в модел сред мобилните американци през ХХ век, но е един вид връщане към миналото. През ХIX век жителите на Америка от всички „касти“ – заселниците, златотърсачите, войниците и милионите имигранти, които се вливат в нацията, се съгласяват, че миграцията е емоционално изморителна. Медицинските списания изследват това състояние, обяснявайки го с клиничното му име: носталгия.
Историите за опустошителния ефект на носталгията са сходни. През 1887 година статия във „Вечерния бюлетин на Сан Франциско“ носи заглавието „Жертва на носталгията: свещеник умира, жадувайки да зърне своята родина“. В текста пише как свещенникът Дж. М. Макхейл, роден в Ирландия се е разболял от носталгия, след като пристигнал в Бруклин. Малко преди да умре, той написал: „Обзет съм от носталгия, моя мила родино. Никога повече няма да стъпя върху твоите зелени брегове. О, майко моя, колко бленувам да те видя!“
Днес, ясно формулираните дискусии по въпроса са рядкост, тъй като емоцията обикновено е смятана за неудобна пречка за индивидуалния успех и благополучие. Това мълчание кара миграцията да изглежда измамно достъпна.
Технологиите също ни съблазняват да си мислим, че миграцията е безболезнена. Реклами от „Скайп“ ни внушават, че „безплатните видео разговори ни събират заедно, дори и да сме далеч един от друг“. Утешителната заблуда за близост, която ни предлагат технологиите, прави придвижването от едно място на друго да няма голямо значение, тъй като другият е винаги на разстояние от един клик или едно обаждане.
Ако „Скайп“, „Фейсбук“, мобилните телефони и електронната поща можеха наистина да победят носталгията и да ни направят граждани на света, болката, която ни е присъща от времената на „Одисея“, щеше да се изпари.
Преди повече от век е популярно схващането, че тогавашната технология е решение на проблема. През 1898 година американски анализатори пишат, че сериозните случаи на носталгия са „станали рядкост в дните на бързата комуникация, скоростната трансмисия на новини и широкото познание на географията“.  Подобни изказвания, обаче, звучали твърде оптимистично, а носталгията продължавала да мори онези, които мигрирали. Днешните технологии също не успяват да победят носталгията. Изследване на Корпорация „Карнеги“, показва, че имигрантите започват да имат по-голяма близост с роднините си от преди да напуснат своята родина. През 2002-а година само 28 процента от тях са се обаждали вкъщи поне веднъж седмично, а през 2009-а са го правили 66%.
Тези данни, обаче, не са достатъчни, за да преборят меланхолията, основният спътник на преселника. Друго проучване от 2011 година, публикувано в изданието „Архиви на общата психиатрия“, открива, че мексиканците в САЩ имат нива на депресия и безпокойство с 40% по-високи от техните роднини, останали в Мексико. Големият брой изследвания показва, че новодошлите в Америка обикновено страдат от високи нива на депресия и стрес при възприемането на чуждата култура. Рикардо Валенсия, имигрант от Гуадалахара участва в подобни статистики. През 2005 година той отива да работи в Невада, за да изплаща ипотеката на къщата си. Но само ден, след като пристига, си помислил: „Искам да се махна!“ Разказва, че винаги е бил много близък със семейството си. „Трябваше да издържа, трябваше да издържим…, но през цялото време си мислех как ще се върна“, обясни ми той.
Рикардо използва имейли и телефонни карти, за да държи връзка със съпругата си, обаждайки ѝ се няколко пъти на седмица. Но дори тази постоянна комуникация не е могла да смекчи ужасната носталгия и в крайна сметка той се връща при своето семейство през 2009-а. Също като Валенсия, между 20 и 40 процента от всичките имигранти в Съединените щати се завръщат в родните си земи, защото знаят, че „Скайп“ не може да ги замести. Мария Елена Ривера, психолог в мексиканския град Тепик вярва, че технологията даже усилва чувството на носталгия. Нейната сестра Кармен живее в Сан Диего от 25 години. С помощта на евтините международни обаждания Кармен е могла да разговаря с близките си всеки път, когато сядали да вечерят. Кармен винаги ги пита какво ядат и кой е с тях. Технологията подобрява контакта ѝ с роднините, но също така ѝ напомня постоянно за факта, че тя няма как да бъде с тях в този момент.
Непосредствеността на телефонните разговори и интернет напомня на тези, които са далеч от дома какво им липсва. Те създават илюзията, че човек може да се намира на две места едновременно, но и подчертават невъзможността това да се случи реално.
Упоритата носталгия посочва ограниченията на космополитната философия, която е прекалено подкрепяна от пазара и обществото. Идеята, че можем и трябва да се чувстваме у дома навсякъде по земното кълбо, се основава на мирогледа, който възхвалява самотната, мобилна личност и вижда мъжете и жените отделени от семейството, дома и миналото. Но тази представа не съвпада с нашите емоции, защото връзките ни с дома, въпреки че са често подценявани, са силни и трайни.

 

Коментарите са забранени.