Страница 1 от 11

При всичките ни житейски действия и избори, все едно правилни или грешни, съвсем определено съществува едно състояние, наречено „ последствия”. Независимо от това какви представи имаме за нещата, независимо какви основания рецитираме пред другите, за да им обясним защо сме постъпили така или иначе – последствията се движат срещу нас, или заедно с нас, но винаги по собствени коловози, без да ги е грижа за нашите преценки, вярвания или измамно чувство за правота.
Докато не ни стане ясно, че в основата на нашето съществуване преди всичко става въпрос за лична отговорност, ние ще продължаваме да обитаваме в покрайнините на онова, което се опитваме да наричаме смисъл, истина или правота. Отговорността е огромна тежест, защото ни изправя в жестока битка със собственото ни его. Налага се да свалим маските, да остържем грима на изкривените възприятия за реалността, да премахнем всичко изкуствено и да погледнем в себе си, за да потърсим отговорите.
А отговорите без грим изглеждат съвсем различно.
Нашите убеждения, системи от вярвания, словесни арабески с изкусно гравирани мотиви, сентенции, основания или оправдания, не всякога отразяват истината. Тя не е това. Всъщност истината не изпитва никаква нужда от подкрепата на нашите убеждения. Не са и необходими никакви цитати. Описанията за живота биват постоянно опровергавани от самия живот. Картата на Хималаите не са самите Хималаи. Добре звучащите думи са си просто добре звучащи думи. Те изпълват общественото пространство, но ако почукат на вратата на автентичния ни живот дори няма да ги чуем…
Истината е това, което преживяваме непосредствено при сблъсъкът си с последствията. Често този сблъсък е много драматичен. Когато нещо е истина, то просто съществува и му е съвсем безразлично дали го забелязваме или не Летящият по линията влак въобще не се интересува с каква идея, убеждения или вярвания, тръгваме да пресичаме, когато бариерата е спусната…Можем да игнорираме реалността, но никога не можем да игнорираме последствията. Те са най- истинският отговор, който получаваме за нашите действия…Всичко останало е една конструкция от преценки, изфабрикувани от разсъдъка с неговото вечно желание да ни изкара прави.
И ако личната отговорност е основна същност на човека, то тя във всички случаи би означавала да направим крачка назад от егото си. Защото недостигът на човечност има тънка и почти невидима връзка с отговорността. Напълно възможно е да запазим достойнството си и заедно с това да бъдем полезни и загрижени за другите. Подобно на науката с нейните две основни цели : да предвижда и да бъде полезна.
Изглежда личната отговорност и последствията са фатално свързани в едно махало, което се мята от отговорността към последствията и обратно, през цялото ни съществуване, което е един неподвластен на всякакво измерване отрязък от вечността.

Петър Ангелов-Дарев

Провидението със своя божествен цикличен ред, надхвърля рамките на отделната човешка съдба, надхвърля рамките на НОВАисторичното. Вероятно си има някаква своя реалност отвъд човешката. Историята е твърде меланхоличен процес. Човешкият живот поради своята ограниченост, попада в различните етапи на една нация , на един народ или на един етнос. Захвърлен е в случаен исторически момент от неговите падения, зрелост или възход. Понякога, в отреденият му във времето отрязък живот, на човек се налага да хвърля силите си в търсене на оцеляване , в други случаи за изграждане на кариера или пък постижения. И въпреки, че Бог му дава правото на избор и свободна воля, същият този човек трудно може да се изтръгне от всички обстоятелства, състояния и роли, предопределени му в една историческа и географска сцена, която той не е избирал.
В процеса на историята, на тази сцена се пораждат и развиват съвкупност от обстоятелства. Понякога бурни, понякога трагични или жестоки, друг път насочени към точка на зрелост, криза, или пък война с намеса отвън. Може би времето е разсъдъчна конструкция, целяща да обясни факта, че нещата се променят. И те това правят – променят се. Но изглежда нещата, които управляват Вселената не са създадени от преценките на разсъдъка. Бергсон пишеше, че разумът не е единствената инстанция в тълкуването на света. Разбира се, историята на всеки човешки живот и нация са уникални. Само, че не са ли уникални единствено и отново в рамките на провиденциалния исторически ред ? Ако въобще има такъв ред… Просто като парченце от определен цикъл от пъзела на някаква вечна история.
После човек напуска историческата сцена, която той не е избирал. Нашите бащи и дядовци не дочакаха рухването на комунизма. Ние няма да присъстваме в театъра на бъдещите исторически промени. Свети Яков казва: „вие не знаете що е животът ви, вие сте пара, която се явява и после изчезва”.
Какво ни остава, дали да не погледнем на света през духа на Омировия Епос, в който се очертават четири основни стълба : „никога не вярвай, че можеш да избягаш от съдбата, никога не се възхищавай на силата, не мрази враговете си, и не презирай нещастниците” ?

Страница 1 от 11