Страница 1 от 11

Трябва ли мъдростта винаги да се свързва с натрупаните през годините житейски премеждия, с количеството наслоена информация, изградила същностен опит, дестилиран до степен да оформи представата ни за живота и света ? Голямото количествоПРОФИЛ информация, добре усвоена, дори преподавана, предполага ли също така и голямо количество мъдрост ? Това което сме приели да наричаме мъдрост, само с възрастта и опита ли идва, или съществува интуитивно, без съзнателни разсъждения, без да може да се дефинира дори ? Не идва ли , без никакви външни предпоставки, от едни твърде неведоми дълбини на познанието и речта в индивидуалната природа на човека. Като една особена енергия на живота, която тече непрекъснато, която се променя всеки миг, подминава дребнавото, привидното на нещата, докосва се до истинската им същност, без да ги запаметява, без да ги формулира. Моралният избор не се ли намира дълбоко в автентичната същност на всеки отделен човек ? Не е ли той повече свързан с достойнството и самоуважението, отколкото с опита и белите коси ? Това не е ли онази енергия, която те кара винаги да пътуваш в потока на времето, без да спориш с неизбежното, да си винаги част от цялото, и заедно с това в морален и чисто човешки смисъл да се чувстваш винаги у дома. Вероятно съществува мъдрост, която не е минала през везните на радостите и страданията. Която съществува латентно в индивидуалното съзнание, без да може да бъде обяснена, нито с натрупаните житейски години, нито с количеството информация, нито с всякаква верига от премеждия. Може ли опитът и натрупаните знания, да бъдат заличени и обезсмислени, поради най-обикновена суета, или егоистичен персонализъм. Възможно ли е знанията да бъдат обезсмислени, поради чувство за преувеличена лична значимост, или периодични протуберанси на високомерие, невъзможни за преодоляване страсти, идеологии, зависимости или слабости ? Ами възможно е разбира се ! Трупането на познания и информираност от една страна и мъдростта от друга, не вървят ли по различни пътеки, които водят до различни крайни точки ? Имаме ли право да подозираме , че мъдростта твърде малко зависи от опита и познанието и твърде повече от устройството на вътрешния ни свят ? Дали пък тя не представлява едно повишено ниво на будност, на една пълна власт на съзнанието, власт над едно разхвърляно АЗ в света на илюзиите, страстите, нагоните, зависимостите и обикновените човешки слабости.
Нима всички не сме общували с побелели, много образовани и информирани люде, останали сомнамбулни изгнаници в своите замръзнали високопарни концепции. Без да искат да излязат дори за малко отвъд заучените ментални полета, на измислени идеали за безкласови общества, за братства и равенства, обезценявайки и отричайки нормалността и естествените импулси на живота. Сякаш само тези измислени идеали могат да придадат смисъл на нашите действия, сякаш само те могат да бъдат ценни сами по себе си, макар и винаги да са стояли извън реалния живот и да са носели единствено беди и трагедии.

Корабът „Пекод“

Двама души стоят до едно дърво и чакат някой си Годо, а той никога не идва и не се знае дали въобще съществува. „Винаги намираме нещо, за да си даваме вид, че съществуваме“ – казва единият човек.
Някои не се задоволяват с действителността, не виждат смисъл да стоят под дървото и тръгват да си създават свояПРОФИЛ действителност. Други пък решават да изграждат действителност за всички. Измислят идеали, извънвременни , универсални, за всякакви случаи и за всяко време. Казват, че си поставят високи морални цели. Заради тях избиват милиони люде, но те не спират да повтарят, че целите им били висша версия на човешкото. Всъщност, никога не са давали и пет пари, нито за сложността на човешката природа, нито за отделната човешка съдба. Ако се опитате да погледнете идеала през оптиката на действителността, съществува вероятност въобще да не го видите. Лидерите на идеалистите само сочат съвършенството, дават посоката, правят изявленията, пишат книгите по темата. Друг брои труповете, най-вече историците. Книгите за смисъла на живота, за равенство и справедливо общество, са колкото небесните тела в галактиката ни. Действителността е нещо друго. Тя не се интересува от идеологически и морални рецептурници. Действителността е това , което е, и не е това , което не е. Земното притегляне е действителност. После се появиха и едни други умни люде, които със самодоволен песимизъм и натруфени фрази, започнаха да пишат и говорят, че старите идеали вече не вършели работа. Имало вече нова „постмодерна ситуация”, която променила обществения пейзаж. Само, че зад новите постмодерни скептици, колкото и да се крият, отново се показаха лицата на старите идеалисти. Те решиха, че в напредналите демокрации, трябва да се въведе нов мултикултурен, глобален човешки модел. Той насърчавал общия морален напредък. Вече сме свидетели как този утопичен модел, се сгромолясва със страшна сила. Заклани и застреляни хора лежат по павираните улици на Стара Европа. Други вече се страхуват да отбелязват християнските си празници. Абстрактните, политически и социални рецептурници, с претенции за морална всеобхватност на стремежа за справедливост на съвременните идеалисти, вече ни водят към пропастта.
Има и един трети вид, само че самотни борци против злото. Те наподобяват фанатичния капитан Ахав от „Моби Дик” . Образ толкова мистичен, че се намира дори извън представата ни за човека, който не признава пречки за осъществяване на целите си. Неговият кораб „Пекод” се носи из безбрежните пространства на океана, за да срещне огромното туловище на злото – Белия кит. Идеята-фикс, цялата енергия на непримирението срещу злото, до такава степен е обзела Ахав, че той налудничаво не признава никаква вселенска пречка, която да може да го спре. Нито спи, нито яде, всичко което го влудява и измъчва е час по-скоро, да постигне целта си – да унищожи Злото.
В крайна сметка тези, които чакат Годо под дървото, всички създатели но големи утопии, желаещи да построят най-висшата версия за морал и напредък на обществата, заедно със самотния, умопобъркан капитан Ахав, се оказва, че пътуват в един и същи кораб из океана. Ето как Мелвил описва крушението и потъването на същия този кораб:
„Дребни морски птици закръжиха с писъци над зиналия водовъртеж; гневна бяла пяна се блъсна о̀ стръмните му стени; после всичко стихна и необятният саван на морето се залюшка полека, както се е олюлявал и преди пет хиляди години.“…

не

Учителят по физика Теодосии Теодосиев смята, че за да успее едно дете, до 9-ти клас, трябва да е прочело поне 1000 книги.
Звучи чудесно и мотивиращо !
В същото време съм преизпълнен със съмнения, че родените след второто хилядолетие, независимо дали учат в гимназия илиПРОФИЛ университет, непременно ще четат „Вълшебната панина”, „Игра на стъклени перли”, или „Смъртта на Вергилий”. Не съм сигурен, че ще отворят книгите на Майстер Екхарт , Киркегор, Ницше, Спиноза или Ръсел.
Не знам дали Илон Мъск е чел Кафка, Музил или Чехов. Големите заглавия ще се четат, но вероятно от люде със специални интереси, или подготвящи се за преподавателска кариера.
Технологическото развитие в третото хилядолетие, ще създава някакъв друг вид елит. Това ще са хора, които ще живеят в друг гещалт, в друга цялост, интелектуална конфигурация и свързаност, в друга изключително динамична, променяща се среда. Няма да бъде достатъчно да се възпроизвеждат готови модели, защото времето на готовите решение ще остане назад в миналото. . Интензивното навлизане на нови технологии, ще промени и начина, по който ще се възприема информацията . Хора с висока интелигентност, ще разработват нови типове несъзнателен интелект, който да изпълнява задачи по-добре и по-прецизно от хората. Тези дейности ще се основават върху търсене на нови алгоритми, които ще изпреварват човешкото съзнание в различни области. Знаем съдбата на конете след индустриалната революция. Автомобилите изместват конете, а в третото хилядолетие шофьорите на таксита ще ги сполети съдбата на конете.
Двама учени от Оксфорд, Карл Фрей и Майкъл Осбърн, правят изследване за бъдещето на наемния труд. Всъщност разглеждат математически вероятността, различни професии да бъдат превзети от компютърни алгоритми в следващите двадесет години. Най-застрашени са работещите в сферата на телемаркетинга и застрахователния риск, спортни рефери, касиери, юридически асистенти, екскурзоводи, шофьори и т.н. Списъкът е много дълъг. Най-малко се оказват застрашени археолозите, тъй като тяхната работа изисква типология на разпознаване. Това не носи големи печалби, за да се инвестира в компютърни алгоритми, които да ги заместят. Единственият начин да не останеш без работа, е да продължаваш да учиш през целия си живот, да си готов непрекъснато да се преквалифицираш.
Разбира се ще се появят нови професии, като дизайнери на виртуални светове. Професии, които ще изискват голяма креативност , гъвкавост , склонност към постоянно експериментиране. Но така или иначе, технологичните алгоритми ще изпреварят хората. Много от нещата, които учат днес децата в училище, ще се окажат без значение , когато същите тези деца станат на четиридесет. Съществува вероятност, големи маси от хора да останат без работа, а как ще запълват времето си, как ще намират удовлетворение, едва ли някой може да каже.
Вероятно именно тогава, някой от тях могат да посегнат към романа на Хесе „Игра на стъклени перли”, а други да посегнат към Кафка или Чехов.
Знае ли човек…

Страница 1 от 11