Страница 1 от 11

Десният пазарен капитализъм се е превърнал в любимо интелектуално упражнение за критики и на Изток и на Запад. Критиците му сякаш забравиха , че единствено той успя да ограничи и преодолее масовия глад по света. Забравиха, че само десният,ПРОФИЛ консервативен капитализъм, подобно на океанският прилив, повдига икономическото ниво на всички. Повдига малките лодки, големите кораби, дори ръчно скованите салове. Животът и на бедните се подобрява, когато икономиката расте. Т.е. при десният икономически прилив, бедните са по-малко бедни. На онези които не вярват в това, препоръчвам да си извадят билет за Пхенян, Ростов на Дон, Саратов, Венецуела и други китни места. Там ще срещнат милиони тридесетгодишни люде, без зъби в устата си, равни в бедността, защото равенството съществува само в несвободата. Там, според модерните марксисти хората би трябвало да живеят в равновесие, любов и хармония. В Северна Корея любовта не е нито полова, нито платонична, тя е патриотична. Тези, които искат да се спасят от несправедливия капитализъм, лишен от етика, естетика и съпричастност, трябва да отидат да живеят по тези земи. Постоянните обертонове в критиките на западните постмарксисти са , че модерното общество постоянно издига пазара и растежа като върховна ценност. Издигал тази ценност на колективно, на правителствено на индивидуално равнище. Успехът се измервал с растежа, с лукса, с низкия и пошъл характер на консуматорската култура – все неща, които според тях са по-страшни от недоимъка и хаоса. Проповядват, че именно невидимата ръка на пазаря, ще обърне света наопаки. Законът за търсенето и предлагането отдалечавал обществата от нравствеността, красотата и съпричастността. Пазарят създавал свят в който нямало нито Бог , нито рай , нито ад. След пълният крах на вярата, че свободата и равенството са постижими по пътя на марксизма, последователите на постмарксистката наука, ловко замениха идеята за парите с лингвистични трикове свързани с идеята за властта. Започнаха да изграждат нихилистични и деструктивни мисловни структури, свързани с човешките йерархии и репутации. Създавали се измислени компетентности, които изключвали цели слоеве от обществото, за да могат други прослойки да извлекат лична , егоистична изгода. Всичките им теории са насочени към богатите и силните на деня. Всъщност, всички тези постмодернисти, /те постоянно се самоизучават и самоцитират/ не са нищо друго освен едни интелектуални измамници, които продължават да заблуждават много хора на Изток и на Запад. Карат ги да вярват, че техните измислени теории ще помогнат на обществата да живеят в любов, хармония и щастие. Няма и никога не е имало логическа предпоставка за някакво непроменливо човешко щастие. Има отделни моменти на удовлетворение, моменти на усещане, че човек е запълнил празнотата в себе си, а това идва заедно с чувството, че е постигнал върха на своите възможности. Или поне е стигнал близо до него. Всички тези постмарксически интелектуални полюции за равенство и хармония, са не само проява на нихилизъм, те са истински цинизъм, защото винаги водят до ново сомнамбулно изгнание, до разруха и още по-голям хаос. Може би човек просто трябва да се опита да направи една предварителна стъпка, за да подобри живота си. Само така може да се надява на по-добра съдба, ако провидението е решило да бъде така. Но тази съдба не би трябвало да е заложник на утопични идеи, на интелектуални конструкции, заченати първоначално като абстрактни понятия, напълно неприложими в реалността, безкрайно отдалечени от човешката природа.
Човек може да се надява не на поредната утопия или на хороскопа, а само на собствената си индивидуална работа, налагайки си сам ограничения, откривайки собствените си недостатъци и качества. Св. Августин казва, че дори и Исус Христос не може да стори нищо за тези, които не искат сами да направят и една крачка дори….

Дали приближаващите избори, за кой ли път, ще препотвърдят библейската история за излизането на евреите от Египет ? Трябва ли да измрат и последните родени по времето на социализма, онези застинали пластове, които продължават упорито да се клатушкат в слепотата на своите нереалистични очаквания ? Става дума за хората, които не можаха да се изтръгнат отПРОФИЛ социалистическите стереотипи и митове, онези които застинаха в пространствено-времевата матрица, очертала младостта им. Те останаха зазидани в демагогията и митологията на левичарството, като една обещаваща равенство религия. Дали защото в културната и политическа карта на Европа, страната ни остана да лежи върху тънък цивилизационен пласт. Дали защото Просвещението и Реформацията започват много по-рано да напластяват на Запад нови, динамични културни пластове, да оформят други ментални и социални модели, докато в страната ни, погълната от Ориента, ставайки част от Османската империя, се е върнала назад, в източното, в азиатското. Премазан от огромната тежест на три империи – византийска, турска и руска, оцеляването на нашият народ винаги е било проблематично. Османската империя е рушала църкви и строяла джамии, съветската набучи като игленик цялата ни земя с паметници на военни върколаци с шмайзери, които някой сомнамбули още наричат „освободители”. И в двата случая целта е била все една и съща – заличаване на българския народ, а това започва с разрушаването на езика, културата и религията му. И както пише в един свой текст изследователят Енчо Мутафов: „България е била една жалка картина за гледане – едва е влачела плачевното си състояние, да те е срам да погледнеш след Кьолнската катедрала към вкопаната в земята църквица, да се изчервиш от съпоставката между един мадригал от Монтеверди и просташкото подвикване на хорото”.
Мисля, че на всички е ясно, че можем да говорим за западна културна география, която се представя като секулярна, рационална, разчитаща на свобода, знание и индивидуализъм територия ? И една Източна – ориенталски-статична, пасивна, съзерцателна, изостанала, колективно-патриархална, фанатично-приемаща деспотизма, като естествена подредба на света ? Не е ли очевидно, че посткомунистическият човек продължава да крачи сомнамбулно без посока, продължава да виси все така страшно над пропастта, затворен в себе си, невярващ в качествата на племето си. Той продължава да броди в носталгични сънища извънсюжетни, чужди, ирационални и неприложими в новата реалност, в която той така и не може да намери своето място. Всъщност по времето на комунизма той оцеляваше чрез симулация, като се вписваше в измислените концептуални схеми на системата, ставайки част от един абсурден театър, който завърши трагично. След това остана смачкан, смълчан и беден, като героите на Бекет, които чакат Годо все до същото дърво. Остана да чака някой, който никога няма да дойде, и нещо, което никога няма да се случи. Българинът винаги е приличал на човек, поканен на тържество, на което така и не доживява да присъства.
Той и сега си стои, все до същото дърво, колеблив, пасивен и изчакващ, без да е сигурен в посоката , която да го отведе до собствената му осъщественост. Остава да чака, невярващ в качествата на племето си, невярващ , че е способен сам да промени живота си, невярващ в нищо. Вероятно бъдещето му ще бъде погребано под същото дърво. Може само да се надяваме, че друго поколение ще намери и тръгне в правилната посока, с едни по-категорични, по-крайни прояви на волята, без които никой народ не е стигнал много далеч.
Може би е бил прав Мойсей като е изрекъл , условията при които само едни други поколения ще достигнат до обещаната от Бога земя.

Паметниците на Червената армия в България – измислени герои и нелепи случайности.

https://www.dw.com/bg/
В България има 180 паметници на червеноармейци от Втората световна война, според регистъра на посолството на Русия. Върху много от тях, като Братската могила в Карнобат пише: “Тук са положени костите на съветските войни, загинали заПаметник освобождението на България от фашизма”. Част от паметниците, като този на Альоша в Пловдив и на Съветската армия в София, не са посветени на конкретни жертви. До ден днешен няма официални данни колко са загиналите червеноармейци в България, както и колко са загинали в битка “за освобождението”.
Погребаните в България са 1089 души.
Неофициален и частичен отговор на единия въпрос има – погребаните в България са 1089 души. До тази цифра са стигнали “търсачи”, издирвали предците си в няколко руски форума и специализирани сайтове. По-голямата част от погребаните у нас (25-30%) са убити или ранени на територията на бивша Югославия или са починали от стари рани в български болници. Най-голямото масово погребение е било във Видин заради битката с германските сили и сръбски паравоенни при прохода Връшка чука.
В “Държавен архив” се пази “Акт за предаване на военното гробище и паметника на погребаните във Видин съветски войни от Трети украински фронт от майор Фирсов на кмета на Видин” от 8 януари 1945 г. От него става ясно, че там са погребани 131 бойци. Във Видинската болница са починали и десетки германски военнопленници. Големи погребения има и в Кула, която е била близо до бойните действия.
Около 30 души са загиналите при самолетни катастрофи. Един от тези случаи е увековечен в могила във врачанското село Малорад, където на 26 септември се разбива съветски бомбардировач Douglas A-20 Havoc/Boston, доставен от САЩ. Загива целият екипаж от 8 души. На сайта pobeda1945.su са събрани документи за този случай. Впечатляваща е историята на пилота Леонид Грузинский, който воюва от първите дни на войната. През септември 1943 самолетът му е свален, той е пленен и откаран в лагера Stalag Luft II, след година е освободен от Червената армия и веднага е върнат на фронта.
Сред останалите паметни плочи в списъка има загинали подводничари, чиито тела морето е изхвърлило през 1941-42 г., загинали при разминиране, загинали при пожар, по време на учения или от чиста глупост. Пример за това е паметникът в Бургас на 44 войници, натровили се със спирт. Паметната плоча с имената им беше поставена от руското посолство едва в края на миналата година в парк „Изгрев“, но на нея не е документирана причината за смъртта им.
България
Паметниците на Червената армия в България: Колко са на герои и колко – на случайни лица?
Руската дипломация се бори яростно за запазването на съветските военни паметници в България, макар че някои от тях са посветени на измислени герои и на нелепи случайности.
В България има 180 паметници на червеноармейци от Втората световна война, според регистъра на посолството на Русия. Върху много от тях, като Братската могила в Карнобат пише: “Тук са положени костите на съветските войни, загинали за освобождението на България от фашизма”. Част от паметниците, като този на Альоша в Пловдив и на Съветската армия в София, не са посветени на конкретни жертви.
До ден днешен няма официални данни колко са загиналите червеноармейци в България, както и колко са загинали в битка “за освобождението”.
Погребаните в България са 1089 души
Неофициален и частичен отговор на единия въпрос има – погребаните в България са 1089 души. До тази цифра са стигнали “търсачи”, издирвали предците си в няколко руски форума и специализирани сайтове. По-голямата част от погребаните у нас (25-30%) са убити или ранени на територията на бивша Югославия или са починали от стари рани в български болници. Най-голямото масово погребение е било във Видин заради битката с германските сили и сръбски паравоенни при прохода Връшка чука.
Не, съветската армия не освободи Източна Европа
Саможертвата на съветските войници във войната срещу нацистка Германия заслужава респект, но паметниците на съветски танкове просто не могат да бъдат паметници на освобождението, пише Иван Кръстев в това есе. (07.05.2020)
Най-голямата трагедия в новата българска история.

Как беше създаден митът за „двойната освободителка“ Русия
В “Държавен архив” се пази “Акт за предаване на военното гробище и паметника на погребаните във Видин съветски войни от Трети украински фронт от майор Фирсов на кмета на Видин” от 8 януари 1945 г. От него става ясно, че там са погребани 131 бойци. Във Видинската болница са починали и десетки германски военнопленници. Големи погребения има и в Кула, която е била близо до бойните действия.
Около 30 души са загиналите при самолетни катастрофи. Един от тези случаи е увековечен в могила във врачанското село Малорад, където на 26 септември се разбива съветски бомбардировач Douglas A-20 Havoc/Boston, доставен от САЩ. Загива целият екипаж от 8 души. На сайта pobeda1945.su са събрани документи за този случай. Впечатляваща е историята на пилота Леонид Грузинский, който воюва от първите дни на войната. През септември 1943 самолетът му е свален, той е пленен и откаран в лагера Stalag Luft II, след година е освободен от Червената армия и веднага е върнат на фронта.
Сред останалите паметни плочи в списъка има загинали подводничари, чиито тела морето е изхвърлило през 1941-42 г., загинали при разминиране, загинали при пожар, по време на учения или от чиста глупост. Пример за това е паметникът в Бургас на 44 войници, натровили се със спирт. Паметната плоча с имената им беше поставена от руското посолство едва в края на миналата година в парк „Изгрев“, но на нея не е документирана причината за смъртта им.
Паметниците се множат
Bulgarien Geschichte Denkmal aus der kommunistischen Ära
Костите на някои от погребаните войни са премествани на друго място и така се увеличават паметниците, тъй като и старите плочи остават. През 2016 г. на руски парцел в столичния квартал Княжево е открит паметник “на мястото, където са препогребани 14 съветски войници, загинали за освобождението на България от фашизма”. Част от тези 14 войници са починали от раните си, а останалите – в автомобилна катастрофа.
Няма нито един описан случай на загинал в бой с фашисти в България и това вече се признава и от Русия. Но за сметка на това някои от описаните като “руски военни погребения” са меко казано нелепи. Така петербургската обществена организация „Помним всех поимённо“ (Помним всички поименно) е включила в списъка и гробовете на Тодор Живков и Владимир Заимов, тъй като са Герои на Съветския съюз.
Яростта, с която руската дипломация се бори за запазването на тези паметници у нас и другаде в Източна Европа, говори, че на тях се гледа като на артефакти, маркиращи имперската ѝ зона на влияние.
https://www.dw.com/bg/

ЗА НЕЯСНОТАТА НА НАДЕЖДАТА

Понякога нямате ли усещането, че в страната съществуват едновременно две враждебни нации, които никой не е в състояние да обедини в контекста на някакъв бъдещ просперитет. Идеята за едно пространство в което съществуват отношения, впрегнати вПРОФИЛ някаква обща национална идея, не само не се забелязват, но сякаш дълбаят все по- големи разломи. Мисълта, че идващите избори могат да сближат двата бряга на тези разломи, изглежда все по-имагинерна, все по-неосъществима и аморфна. Може би трябва да го кажем директно – народът ни не успя да преодолее дълбоко проникналите метастази в мисленето си, от времето на комунистическия режим. Продължава скрито, полускрито и полуясно, да затъва в тресавището на интерпретациите, заобикаляйки фактите за миналото. Само теориите, които подреждат и категорично посочват фактите, могат да бъдат полезни. Интерпретациите около осмислянето и осъждането на комунизма, никога няма да стигнат далеч. Обществото продължава да бъде болно, а всичките тези гърчове около неизлекуваното минало, вече дават симптомите на едно още по-болно бъдеще. Истините си съществуват и без да бъдат изказани, но доказателства за морала могат да бъдат единствено резултатите и последствията от действията. Всички партийни фрази, идеологически формули, изказани от обвързани, оцветени експерти, свързани с престъпния комунистически режим, наподобяват на японския театър на маските. Зад тези маски се чува приглушения нервен смях, изкуствените усмивки, престорена загриженост на една и съща галерия от герои. Тяхната отработена демагогия, продължава да пуска кълнове сред маргинализираните, сънливи слоеве от населението, които отраснаха и свикнаха с нея. Тези люде така и не разбраха, че същата престъпна червена партия, която убиваше невинни хора с права лопата по концлагерите, нейните партийни и държавни водители и прислужници, всъщност точно те започнаха да правят промените след 1989 г. Онова, което тогава се наричаше опозиция, имаше само поддържаща роля, тъй като в голяма част от нея бяха внедрени хора от службите. Всъщност, идеолозите на руско-болшевишката идея, техните деца и внуци, идеолозите на насилието започнаха да изнасят беседи против насилието. Атеистите убили десетки свещеници, започнаха да палят свещи и целуват ръка на владиците, повечето от които също бяха сътрудници на службите. Децата на палачите започнаха да носят цветя не на жертвите, а на бащите си. Започнаха да им вдигат паметници, да ходят на стада на Бузлуджа, да размахват руски знамена, да пеят песни за измислените си геройства и подвизи. И цялото това необяснимо, сомнамбулно стъписано мълчание на хората, наблюдаващи този грозен спектакъл, ще си остане зарито някъде в дебрите на българския ни характер. Понякога мълчанието изглежда по-страшно от вика на жертвите. Има нещо много унизително в това, да наблюдаваш как палачите и техните потомци, стъпвайки върху костите на десетките хиляди убити, да извършват своите ритуали, да веят своите знамена и да пеят своите песни. Те дори не промениха отброяването в последователността на своите конгреси, зле прикриват своят реваншизъм, заедно с всички остатъци от господарския си манталитет. Къснокомунистическите циници, заедно с огромната си армия от бивши прислужници във всички сфери на живота, вече имат твърде малко общо с какъвто и да е социализъм. Интересува ги само властта. Те отдавна не е вярват в идеи и лозунги с вкус на лимонови резанки , тъй като окончателно са се заселили във вулгарния си безцеремонен свят на охолния живот. Окончателно са прекъснали връзката си със застаряващите, полуграмотни глупаци от червените низини. Веднъж приели своята комунистическа Евхаристия, своето червено причастие, отворило им възможности и инструменти да заграбят материалните ресурси след промените, те вече обитават един друг свят, за който сомнамбулите, които гласуват за тях дори не подозират. Затова не е странно, че дори и децата на приелите червено причастие, някои от които живеят в Чикаго, когато се върнат отново гласуват за червената партия, може би защото думата Евхаристия / ευχαριστία / означава и благодарност
Тъжното е че същите тези фанатизирани сомнамбули, които не са малко на брой, ще продължават да подкрепят всички видове и подвидове криптокомунисти. Ще продължават да гласуват за тях, превръщайки се в техни ентусиазирани съучастници.
Без дори да осъзнават , че трябва да бъдат свалени и изтръгнати веднъж завинаги, всички маски, на все същото зло, което отнема бъдещето на децата им за десетилетия напред.

Страница 1 от 11