Страница 1 от 11

На каквито и височини да се издигне интелектът, той никога няма потенциала да ни поднесе един точен и определен отговор на въпросите, свързани с човешкото съществуване. Отделният живот тясно ограничен във времето, едно безпределно време,ПРОФИЛ за което нашето съзнание няма дори ресурса да долови, е без никакво значение за космическият смисъл, ако въобще има такъв. Ценностите в оазиса на щастието и смисъла, така мощно са обусловени от обществото, че маршрутите на всички бленувания, по които се стига до него, вече са ни познати. Закрепостеността към илюзиите и абстракциите на живота е широко разпространена. Дори се тиражират карти и книги с напътствия, посочващи една обективна топография за местоположението на бляна. Самоизмамата, че това пътуване е необходимо не заради самия живот, а единствено заради някакъв негов резултат или постижение е почти императивна. В този смисъл пътуването се превръща в борба, превръща се в театър в който истината, илюзиите, лъжата, лицемерието, безчовечността и гордостта, така често разменят своите маски, че човекът понякога изгубва реална представа за себе си. Не става ли така, че някакво формално и безлично АЗ крачи през света, декламирайки изтъркани и съмнителни истини, консумира почести и безсмислени награди, носейки скрити зад духовата музика своята човешка нищета и мизерия.
Всъщност ние не знаем какъв е светът в действителност, той е достъпен до нас единствено с нашите преживявания за него. В същото време не може да се отрече, че голямата част от митовете, които човек сам си създава, имат добре звучащи рефрени свързани със смисъла. Всички мажорно ги припяват, защото това е един от начините да се спечели одобрението на себеподобните. Но често става така, че години след като човек си отиде, този смисъл се заличава, останал разтворен във вечно променящият се контекст на времето. Всъщност времето е разсъдъчна конструкция, целяща да обясни факта, че нещата се променят. И те се променят. Всъщност това е всичко, което нещата правят: променят се. През цялото време, когато вървим от една точка на живота си към друга, лежи централното желание, да не е все едно дали сме живели или не. Понякога дори започва да изглежда абсурдно, защото митът никога не стига до абсолютната истина. Всяко поколение я препраща от хоризонт на хоризонт, защото самата реалност е хаотична, тя просто е част от целия абсурд, на чиито фон протича човешкият живот. В този абсурд, човек не може да просъществува без собствени митологии , без собствени прекрасно измислени неистини, които да го утешават и успокояват, докато крачи от една крачка към друга през него. Без илюзии и собствена митология, няма начин да се разбере с нещата и реалностите, няма начин да живее сред тях и да намери смисъл и знание за собствения си живот. Няма начин да бъде това, което се опитва да бъде. Такава е човешката съдба.
Един астроном на име Сеновия твърди, че краят на Вселената няма да дойде с взрив, както началото , а с тишина. Защото космическото време според него, буквално изтича и един ден ще спре завинаги. Може би с него ще спре и цялата логика на света, която и без това не ни е отвела никъде. Края на логиката винаги завършва с тишина. Дали пък оттам нататък започва безкрайното време на Бога ?

И комунистическата диктатура, като всички диктатури, създаде една галактика от ПРОФИЛприслужници, които неуморно се въртяха в орбита около властта. Съществуват две принципно различни визии за човешката природа. Едната – трагичната, признава изначалното несъвършенство на човека, склонността му към порок, злоупотреба с положение и забогатяване. Втората – утопичната, тя играе в театъра на светлото бъдеще свързано с материалното равенството между хората, театър който неминуемо изпълва сцената с трупове, а по нататък следва пътят към бездната, така както каруцата следва коня.
Цялата тази галактика от прислужници, писатели, поети, учени, заедно с огромната армия на репресивния апарат , хилядите ченгета, високопоставени доносници и служители на държавна сигурност, старателно обслужваха комунистическия режим. Изписаха се стотици хиляди книги в проза и поезия, подгизнали от пропагандни обертонове. Домогваха се до научни степени, създаваха хиляди учебници по история, без да има в тях капка история. Пишеха измислени мемоари, фалшиви спомени, несъстояли се битки, измислени победи, съчинени подвизи, подправени биографии. Създадоха цяла армия от борци против фашизма, без да е имало фашизъм. Набучиха страната като игленик с паметници на окупатора, защото той гарантираше противонародната им, примитивна власт. Раздаваха се звания, докторати, постове, ордени и награди, академични звания на хора с тайни псевдоними в службите. Миряни целуваха ръка на архиареи, взели първото си причастие в коридорите на тайните служби. Думите не са винаги и само дом на човешкия дух. Те могат да бъдат и царство на кривите огледала. Човекът притежава страховит потенциал и склонност към вършене на злини. Нима понякога не се съмняваме дали целият този замисъл около сътворяването на човека изобщо си е струвал. Цялата тази галактика от лицемерни прислужници, притежаващи силно обоняние за власт, пари и привилегии, удължаваха, поддържаха и циментираха живота на тази уродлива система. В един момент се оказа, че цялата журналистика, църква, преподаватели в университети, главни лекари, дори обикновени бригадири, стискаха между зъбите си нафората на лицемерието. Цялото общество бе просмукано, прогизнало и отровено от циничната философия, че за да живееш по-нормално, е необходимо да преминеш бариерите на човешкото достойнство, да се заселиш завинаги във вулгарния свят на лъжата. И тъй като декомунизация в България не се извърши, те и сега са тук ! Виждаме ги в парламента, виждаме ги по улиците, на телевизионния екран като журналисти, като водещи, като лидери на гравитиращи около властта квази-партии. Синовете и внуците на едни от най-големите негодници на комунистическия орден, както и на техните прислужници, наследиха господарските архетипи на своите предци. Наложиха най-различно оцветени маски и продължават да манипулират с атрофиралите си идеи онези наивните, необразованите, непроникновените, носталгиращите по миналото люде, покосени от метастазите на идеологическата патология на комунизма. Доброволната слепота на тази прослойка хора, продължава да е подвластна на разказите за сиропираното минало, а това отново бута страната в блатото . Вече се усеща тежкият блатен въздух на агресивното и отмъстително невежество, сред който все по ясно се очертават зловещите призраци на миналото.
Съществува непотвърден слух, че някакъв човек разглеждащ картината на Едвард Мунк „Викът”, малко нервно попитал художникът : „този защо крещи” ? Ако си представим тази случка в нейният български вариант, сигурно великият художник би му отговорил така :
Крещи, защото е разбрал, че българският народ, освен че не вижда и не помни, но изглежда, че не може и да чува !

Сигурно е прекалено консервативно да смятам, че права могат да имат само почтените хора. Правата произлизат от необходимостта да бъде опазен живота и достойнството на всяко човешко същество. Права и достойнство имат не самоПРОФИЛ квантовите физици, нито само хората чели „Вълшебната планина”, „Игра на стъклени перли” или ”Смъртта на Вергилий” , нито университетски преподаватели познаващи творчеството на Кафка, Пруст или Херман Брох. Права и достойнство има, земеделеца, полицая, пожарникаря и пощальона, хората които поддържат парковете. Всички, които вадят своя хляб честно и допринасят със своя труд за просперитета на общността Единствено, когато правата, са изтръгнати от контекста на задълженията, те увисват в човешкото пространство немотивирано, неудачно, много опасно и твърде деградиращо. Тези, които нарушават човешкото достойнство на други люде, насилниците, терористите, крадците, не могат да имат същите права. Не става ли така, че често убежденията ни произхождат от недостиг на готовност да се доверим на непосредствения си опит. По-нататък, когато утопичните убеждения се структурират, те се превръщат в доктрини и идеологии. Убежденията създават фалшив контекст. Те пренебрегват фундаменталната истина, че за да се ползваш от правата си трябва да живееш в едно постоянно състояние на отговорност. Да живееш, като жертваш нормалния порядък и естествената жизненост в отношенията, заради доктринални абстракции за правата на човека, е деградиращо. Левицата на Изток и на Запад прави именно това. В която и точка на света да се намира, тя ментално е свързана с комунистическите утопии и на практика разширява злото , като го разтегля, разтваря, прикрива и маскира в нови утопични доктрини, противоречащи на фундаменталните естествени закони, определящи човешките отношения. Каноничните принципи за свобода, братство и равенство, в техните съвременни левичарски импликации, реално не работят, защото са мъртвородени. Всъщност те са мъртви още в своята идейна утроба . Там където има свобода е невъзможно да има равенство, а равенството се постига само с насилие и само в отсъствието на свобода. Такава е действителността. А действителност просто е другата дума за истина. Но не и в политиката. Всички леви доктрини на Запад, поддържани от политически лидери, чиито принципи свързани с мултикултурализма и правата на човека , водят до обществена невроза и разпад на ценностите. Те не можаха да ме убедят , че афганистанецът или иракчанинът дошли в страната ми, могат да си построят джамия в двора ми, да ползват права и социални фондове, без никакъв принос към общността. Тези леви политици, продължават да затварят народите си в рамките на фалшивия контекст на провалени системи от убеждения, които водят Европа към гибел, превръщайки я в Еврабия . Не само във физическия смисъл, но също така и в психически и културен смисъл.
Изглежда историята на утопиите започва там, където започва разпада на реалността в нейния естествен, жизнеутвърждаващ вид. Там, където започва цялата палитра и множественост на всички интерпретации, свързани с правата на човека. Тези утопични интерпретации със съпътстващи ги провизорни, пара-утопии, са по близо до лудостта отколкото до разума. Те се превърнаха в поминък, в хранителна среда на редица леви движения , организации, чиито доктрини създадоха нов вид фундаментализъм – този за правата на човека. Той разрушава базови очевидности на здравия разум, изкривява социално-икономически закономерности, създава нови утопични хоризонти. Зад тях ни очакват нови разочарования, чакат ни още по-нови провали в претенциите ни за справедливост. Защото загубата на всякаква вяра в здравия разум и в традиционната християнска религия, води само към едно място – към бездната.

Страница 1 от 11