Страница 1 от 11

Заспали в мравуняка

АВТОР : ВАЛЕРИЯ НОВОДВОРСКАЯ

Струва ми се, че това е нашето последно приключение. В нашия север има само бели мечки, в нашия юг сме обкръжени от плътна пустиня от ненавист, защото на всички – и на Кавказ, и на Средна Азия, и на Тибет, на който ние даже неВалерия съчувствахме – ние причинихме някакво зло.

На запад ние гнусно и предателски нападнахме Украйна, и тази война завинаги ни лиши от доверието и уважението на цивилизованите народи – от Швеция до Австралия и от Канада до Чили.

А на изток ние се заплетохме в китайската главоблъсканица. Главоблъсканица в буквален смисъл, защото там ще си счупим шията. Правилно е неотдавнашното изказване на полския външен министър Сикорски: „Русия може да бъде само съюзник на Европа или суровинен придатък на Китай”. Разбира се, ние за съюзници не се натискаме, твърде изостанали сме от цивилизацията, но Западът умее да подбира изразите. Суровинният придатък ще го поканят на масата и с кафе ще го почерпят, и няма да почнат да го унижават, както не унижаваха и Елцин чак до войната в Чечня и до „завоя над Атлантическия океан”, предприет от Примаков [1]. Но пък слабата, безполезна, загубила опора в Запада Русия бързо-бързо ще стане не придатък, а нещо по-лошо – ще стане колония на Китай. Китай няма да почне да се церемони с нас.

Това е страшна страна, гигантски мравуняк, желязно единен и споен от тоталитарна идеология. Комунизмът там е само на повърхността, а под него е конфуцианството. Вярност към бащата, към господаря, към държавата и към началството. А още по-навътре, още по-същностна даже от конфуцианството, е една от първите фашистки теории за света – философията на Лао Дзъ, една философия на абсолютния приоритет на анонимната и безлика държава над правата на личността.

През пети век преди Христа се разработват основите на даоизма. Лао Дзъ формулира това, което с горчивина и ирония ще повтори в началото на юни т.г., когато се отбелязваше 25-ата годишнина от разгрома на демонстрациите на китайските студенти за демокрация на площад „Тянанмън”[2] в Пекин, някакъв недоубит и скрил се в нашата телевизия НТВ дисидент. Формулата на китайския философ предава в едно изречение същността на китайския, на немския, на сегашния руски фашизъм. Ето я: „Необходимо е да направим сърцата на хората пусти, а стомасите им пълни”. И още: „Най-доброто правителство е това, за което народът знае само това, че то съществува; много по-лошо е правителството, което хората обичат, а вече съвсем лошо е това, над което те се смеят”.

В светлината на теорията на Лао Дзъ всички западни правителства, по адрес на които избирателите рисуват карикатури и за които съчиняват вицове, за нищо не стават. Мощта им трябва да е мъртва, закрита, анонимна, такава, каквато я описва Кафка в „Процесът”.

Всъщност нещата, които направи Мао, са само дреболии в сравнение с това, което се е правило в историята. А това, което е свършил например основателят на Цинската династия, строителят на великата китайска стена, императорът Цин Ши Хуанди, който можем да смятаме за създател на китайския казармен комунизъм, вече е нещо сериозно. При него хората са живеели в общи бараки, хранели се от общи чинии, обличали се в еднакви червени куртки, а даже изповядването на конфуцианството се е считало за престъпление. Ако обявявали някой за „виновен”, то екзекутирали не само мнимия виновник. Убивали родителите му, жена му, децата, братята и сестрите му. А страшната Китайска стена е била по-дебела от всякаква Желязна завеса. На императора се подчинявали даже боговете: не той изпълнявал волята им, а те неговата.

Китай твърде дълго гладува и това, което му даде Дън Сяопин (жалко подобие на Горбачов) – купичка ориз с три лъжици заливка (месна, рибна и зеленчукова) – вече изглеждаше като благоденствие за китайците. А сега те могат да пътешестват по света, могат да владеят предприятия и да купуват леки коли, а защо не и частни самолети. Но това е само фасадата. Стотици милиони, които живеят вън от промишлените зони (т.е. вън от местата, където пускат туристи), са бедни. По-бедни са от мен и от вас. А 10% от брутния вътрешен продукт на страната отива за армията.

Борис Чичибабин, този поет на Самиздата [3], написа за Китай горе-долу същото, което написа и американският фантаст Хайнлайн в романа „Шестата колона”, където мощта на Китай се стоварва върху Америка и я завоюва. В края на краищата Америка се спасява благодарение на високите технологии и на интелекта си. Но така или иначе е страшно да се чете. А Чичибабин молеше съдбата да му дари смърт една година преди Китай да нападне Русия и Запада. „Когато дойде време за съда, под крясъците на негодниците в една клада ще хвърлят и Ленин, и Бердяев”.

За това, което в Китай се правеше по времето на „културната революция” [4], ни дава представа романът на китайския класик Лао Шъ „Записки за котешкия град”. Лао Шъ бе измъчван от китайските „нашисти” [5] – хунвейбините: те не хвърляха книги в тоалетни от картон, а изтезаваха и убиваха.

Можете ли да си представите руснаци, които биха (макар и принудително) лели чугун в домашни доменни пещи? Но в Китай това го правеха. Сталин ни причини много ужаси: отне ни всичко, унищожи 30 милиона души, но той даже лагерниците не превърна в мравки. Затворниците в ГУЛАГ се стараеха да оцелеят с помощта на некачествено изпълнение на заданията или като се самонараняваха, за да станат негодни за работа. Те се стараеха да избягват водещите до смърт „общи работи”. При това вън от лагерите колхозниците и работниците се стараеха нещо да откраднат. А китайците влачеха хомота. Страшен мравуняк, където всеки е длъжен да знае мястото и предназначението си. А ние няма да живеем на Запад в т.н. „чайнатауни”, нас ни научиха да декларираме любов към държавата, но не и да я изпитваме. Китайците мъкнат и слагат всичко в общия казан, а ние – всеки в своя си. Ние крещим за това, че сме се посветили на държавата, но я разграбваме. Може би това ще ни спаси. Но китайците служат наистина. При тях не бе извършено преустройство на съзнанието.

Нашата страшна държава няколко пъти я разрушаваха. Първият път беше по времето на Хрушчов, през т.нар. „размразяване”. Между другото, до 1917 г., при тримата последни императори ние живеехме почти прилично. И така, Хрушчов повреди монумента. Втория път рушеше Горбачов – Господ здраве да му дава. Монолита изкореняваше Елцин. За Путин няма надежда: този монолит не може да бъде възстановен със силите на православните казаци, на екстремистите и на фалшивия естаблишмънт. А ако стомасите се окажат празни, макар и само за едно десетилетие, сърцата на тези хора, разбира се, ще се препълнят от възмущение. А между другото, през това време ще измрат тези, които се появиха на бял свят като вярващи съветски роби, тези, на които им беше нужен Крим, хората, за които думата „Донбас” значеше нещо. Време да ги погребваме тези наши мъртъвци, за да не ни закопаят те.

А в Китай монолита нито веднъж не го разрушаваха. Опитът през 1989 г. бе жестоко пресечен. И досега никой от обвинените тогава в метеж не е реабилитиран, мумията на Мао си седи в мавзолея му, държавата е винаги права, а днешният китаец говори: „Ние сме твърде много, нашата страна не може да бъде поради това управлявана по демократичен път”. Затова и там има 10 хиляди души политически затворници, затова са и инквизициите с електрически ток. Китайците не се борят. Тези, които се бореха, са в Тайван, в Хонгконг, на Запад или в затвора. Даже бившият лидер на КПК, който някога съчувстваше на метежните студенти, седя до смъртта си под домашен арест.

И ето – на тази държава, на която така е нужен нашият Далечен изток, Путин хвърля Русия. Тук и ядреното оръжие няма да ни помогне. Путин за хилядолетия напред предаде Русия.

Когато искам да се почувствам по-малък от буболечка, по-невидим от стрък трева , започвам да гледам американския астрофизик Нийл Деграс Тайсън, в неговите предавания от Американския музей по естествена история. Нийл е достоен наследник на Карл Сейгън, всички си спомняме сериала „Космос“, той си остана едно от най-гледаните предавания вПРОФИЛ историята на телевизията. Как да не се почувстваш по-малък от насекомо, след като чуеш Сейгън , който казваше, че ние живеем в твърде малка, незначителна планета, изгубена в галактика, прибрана в някое забравено кътче от вселената, в което има много повече галактики , отколкото хора. Нийл Тайсън пък ни казва, че ако погледнем към звездите, ние всъщност гледаме несметни години назад в миналото, тъй като за да стигне тази светлина до нас е трябвало да пътува милиони години…
Международният астрономически съюз кръщава астероид с диаметър приблизително 10 километра на името на Нийл (13123 Tyson), тогава той иронично казва: „Надявам се никога да не удари Земята!“ Смята , че не е атеист, повече му прилягало да се нарече агностик. Убеден е, че силата и красотата на физичните закони е в това, че важат навсякъде, все едно дали сте избрали да вярвате в тях : „Вселената няма задължение да има смисъл за теб”.
Вдовицата на Карл Сейгън казва, че той също не бил атеист, смятал че науката може да се учи от религията и обратно.
Разбира се има и други интересни случаи. Джан Полкингхорн, физик по образование, професор по математическа физика в Кембридж, колега на Стивън Хокинг, приема свещенически сан в Англиканската църква. Той пък смята, че нашите научни, естетични, морални и духовни сили, далеч надвишават онова, което се счита за необходимо в борбата за оцеляването. А да гледаме на тях като на едно щастливо стечение на обстоятелствата, което е просто страничен продукт на тази борба, означава да не се отнесем с необходимата сериозност към мистерията на тяхната наличност. Нали еволюцията на съзнателния живот, се очертава като най-значимото нещо, случило се в историята на Космоса, затова нямаме ли право да бъдем заинтригувани от факта – каква ще да е тази толкова специална Вселена, че да предостави неговото съществуване. Каква е тази прецизна Вселена, толкова фино настроена, че да осигури всички тези физични закони, позволяващи нашето съществуване. Вероятно това са неща, които ние не можем да проумеем, и никога няма да можем да го направим. Изглежда преобладаващата част от реалността, ще си остане завинаги необозрима за човешките същества, независимо от необходимостта ни от демистификация на непознатото. Но така или иначе астрофизиците казват , че и планетата Земя ще изчезне заедно с нас. Всички като в хор казват едно и също :
„Изчезването е правило. Оцеляването е изключение !”

Страница 1 от 11