Страница 1 от 11

Некоректни мисли

АВТОР: ЛЮБО КАНОВ
Константин Велики, роден впрочем в Ниш и служил доста време из земите на сегашна Англия и цяла Европа, преди да стане единственият Римски Император, е основател на Константинопол, сегашният Истанбул. Той е Покръстителят, въвел официалноLubo-Kanov Християнството в Империята и първият Римски император приел свето Кръщение преди смъртта си за опрощение на греховете си. Бил е начело на безчислени сражения,войни, кланета и походи из цяла Европа, преди да основе новата си столица на Босфора. Имало обаче един град, който обичал най-много и това не бил Рим. “Сердика, ти си моят Рим!” възкликвал Императорът, когато влизал в красивия град през Западната Врата, любувайки се на неговите огромни крепостни стени, минерални бани, дворци, прави павирани с камъни улици и Витоша, извисена се край него с белоснежни върхове, дори през месец май, когато всичко в полето цъфти и зеленее. Император Константин е обичал този град, който днес се нарича София, наречен така по името на едноименната църква построена вероятно по времето на император Галерий, където през 343 година се провежда Сердикийския Събори и в която се смята, че е утвърдена Светата Троица. София или Пресветата Премъдрост е едно от имената на Исуус Христос. Градът Сердика е бил нападан от варвари многократно, но обсадата му от Кан Крум около Великден през 809 година е сякаш най-печална. Жителите на града след няколкомесечни преговори най-накрая се съгласили да се предадат, за да не бъдат избити от Кана, но след завладяването му, крепостта и всички прекрасни сгради, бани, вили и съоръжения в града били опожарени и разрушени, а жителите въпреки всичко, не били пощадени. Градът бил ограбен и изоставен, Крум Страшний се оттеглил, а църквата едва ли е останала непокътната. Много от руините, които днес се разкопават в центъра на града са останките и крепостните стени на тогавашния величествен град, който след нашествието на българската войска престанал да бъде онзи Рим на Константин Велики завинаги. Уви, така са постъпвали варварите през Средновековието, макар че при завоюването на същинският Рим различните видове готи сякаш са били по-снизходителни. Църквата Света София, според историците, е била възстановявана и разрушавана няколко пъти след това от войни и земетресения, а след нашествието на турците по тогавашният мюсюлмански адет е била превърната в джамия. Но отново и отново упорито тя е била повреждана от земетресения, които изглежда са били не по-малко разрушителни от многобройните нашественици. Едно голямо предимство на Света София е било, че се е намирала близо до гробищата, а през вековете, това е осигурявало връзката ѝ с неизбежната Вечност за всекиго.
Та така…Константин Велики и Крум Страшни. Кой е велик владетел и кой не, е въпрос на интерпретации с патриотичен оттенък. Днес София с цялата си премъдрост е столица на България, държава разширена чрез война и завоевания от нашите прадеди-българите и от Крум Страшний. Руснаците имат един владетел, нарича се Иван Грозни, което на български може да преведе и като Иван Страшни. Убил е без никаква причина много хора, бил е наистина жесток човек, но постоянно се разкайвал след това и поради това построил много Православни църкви и манастири. Разликата е няколко века. Амин.

Автор : Петър Ангелов – Дарев

Заради пандемията, нискостебленият ленинградски Щирлиц, бе принуден да отложи военния парад. Каква истина се крие зад парада на 9-ти май в Русия ? Национално Възкресение ? Съветската идеологическа Пасха ? Тържество на светлите сили надПетьо злото ?
Нищо подобно !
През Втората световна война, две тъмни тоталитарни сили се сблъскаха, тласкани от намеренията да си поделят Европа. При началния сблъсък, „легендарната и непобедима” червена армия, бе катастрофално разбита ! Попаднали в плен, от глад, студ и безнадеждност, умират около четири милиони руски бойци и командири. Останалите живи командири на батальони са изпратени в лагери, или разстреляни от Сталин. На тяхно място са назначени млади, неопитни хора, непомирисали барут през живота си. Заедно с военната некомпетентност, това е една от причините жертвите да са в такива чудовищни мащаби. Това не е победа , а реки от сълзи и море от скръб. Разликата между Хитлер и Сталин е тази, че Хитлер избиваше други народи , а Сталин успоредно с това, избиваше и собствения си народ. Не спря да го избива и след войната. По този повод Валерия Новодворская пише : „ Истината за войната всъщност е тъжна, много тъжна. И най-голямата истина, за която никой не иска да говори е, че заради този мит всички генерални секретари направиха кариера ! Днес Путин също разчита на този мит, всъщност, най-голямата истина е, че НИЕ ИЗГУБИХМЕ ТАЗИ ВОЙНА ! Разбира се, без намесата и помощта на англичаните и американците, тя щеше да завърши още по-трагично ! След войната, нашите танкове направиха това , което направи и Хитлер – заграбихме половин Европа, избихме интелигенцията и, откъснахме я с насилие от цивилизования свят. Но простете, финландците, чехите, поляците, естонците, литовците, латвийците, унгарците, българите, нямат никакво основание да са ни благодарни – и това също е истина. Ето защо трябва да търсим друго основание, друг постамент за нашата гордост. Но този мит трябва да бъде разобличен, защото ние 60 години живеем с този мит и напълно загубихме представа за реалността „.
Една огромна част от руският народ, продължава да живее и днес с този мит. С тази сякаш прикриваща бедността, религия на победобесието. Тя никога не го е напускала. Този народ не можа да се изтръгне от мита, защото извън него няма нищо друго. Останало му е само едно измислено, славно минало, едно линеещо либидо за нови победи, и един парад, продукт на фалшифицираната руска история. Няма бъдеще, дори вече няма и утопия в която да вярва. Остава му сакралния и ретрограден култ към войната, към победата във Великата отечествена… Че ако не е войната, кои сме ние ? Остават патетичните, музикално озвучени шествия на танкове, знамена, тонове медали, военни маршове, Георгиевски лентички, все същия репертоар от стандартните кремълски военни мемове. Просто трябва да се вярва в нещо. Тютчев пише : „ В Русия просто трябва да се вярва. Става дума не толкова за история, колкото за конструиране на митология.” Всичко в Русия е митология. Всичко. Масовият руснак вече не може да се измъкне от нея. Той няма друга самоиндетификация . Войната е издигната в култ. Колкото повече не се вижда никакво бъдеще, толкова повече се усилват децибелите за славното минало. Колкото повече избледняват бляновете на Русия да бъде велика сила, толкова се засилва нейната мрачна, примитивна и все по-обречена агресия към съседни държави. С какво друго да се гордее Русия ? С убийства на опоненти на режима в центъра на Москва ? С куфарите пълни с кокаин, открити в руското посолство в Аржентина ли ? Страната не произвежда нищо, цялата и икономика зависи от цената на това, което тече по едни тръби. Дори котлон не е в състояние да произведе и продаде на западния пазар. При визитaтa cи в бoлницa, руският диктатор бе облечен в защитен американски костюм от марката DuPont. Русия не е в състояния и един дъждобран да произведе. Дори и батискафът, с който Путин показно се спуска в морето, е холандско производство. Малко хора знаят, че и матрьошките не са руски, донесени са от Япония в края на 19-ти век. Само на тридесет километри от Москва всичко тъне в кал, мизерия, разруха и алкохолизъм. Тридесет милиона руснаци живеят с дохода с който се живее в Буркина Фасо. Един канадец посетил руската провинция бе казал : ” все е едно бях попаднал във времето на Чехов”…
Русия никога няма да се превърне във велика сила, докато не се изтръгне от собствените си митове и не се завърне в реалността. Така както направи това Германия.
За съжаление една голяма част от българите, никога не са напускали същите тези руски митове, и изглежда ще си останат там завинаги. .

Примамени от необичайната тишина, на обезлюдените и хладни булеварди на Лондон, пристигат странни силуети на неканени гости. Малки стада от сърни и елени се движат между къщите, разхождат се в централната част на огромния град,ПРОФИЛ необезпокоявани от никого. Елегантните им тела прескачат с лекота и първична енергия всички ограждения, всички тротоарни препятствия, разхождат се в парковете. Те не са уплашени. Дори в движенията им личи някаква игрива лекота и детска наивност. Без страх и недоверие към всичко враждебно на живота. Без страх от всичко, утвърждаващо смъртта в битието на съвременния човек, скрит зад прозорците на своята уязвимост. В сивата, безплодна тишина на полумъртвите булеварди, ситното тупкането от копитата на красивите животни, сякаш наркотично смекчава болката от стълкновението с реалността. Сякаш в този звук има нещо пречистващо, нещо подобно на светъл лъч насочен към втвърдената утайка на колективния страх, спотаен зад затворените плътно врати и прозорци. Уличното безмълвие, размило топографските граници на града с живата природа е накарало сърните, излезли сякаш от сънищата на поет, да заемат пространствата на домакините. Стадата се разхождат по паркове и алеи, сякаш обсегът на съществуването на дивите животни на мястото на хората, мистично се е разширил в някаква многозначност и хипнотична печал.
Картината с полумъртвите сгради и пусти тротоари с движещи се по тях елени, прилича на кадър изваден от филм на Хичкок . Кадър от несигурността на битието, пред дамоклево надвисналата и трудна за превъзмогване опасност, породена от отслабената имунна устойчивост на обществения организъм .
Сякаш насред внезапното прекъснатия задъхан ритъм на модерните общества, изведнъж става ясно, че фундаментът на живота не е нито в многото, нито в малкото. Някъде дълбоко под него, недостъпна за сетивата ни, пулсира застрашителна сеизмичност. Изглежда там се спотайват кръговратите на съществуването . Те винаги и периодично ни поднасят, непредвидими и неназовими опасности. Сякаш, за да ни припомнят , че трябва да уравновесим везните, чиито блюда препълваме до степен да застрашим живота, чиято стойност се покачва с миза, все по-опустошителна и все по- висока.

В първата половина на двадесети век страховете за бъдещето бяха свързани с големите тоталитарни и деспотични системи, които смазваха и обезличаваха личния живот. Сега наблюдаваме масовите страхове от изплъзнал се от контрол вирус, причиняващПРОФИЛ висока смъртност и паника. Независимо от мащабните комуникации и високи технологии, оказва се, че не сме защитени от големите сътресения на прастарите пандемични уязвимости, които бързо ни накараха отново да се чувстваме изолирани, фрустрирани, нещастни и отчуждени от другите човешки същества. Може би ако хората вярват, че могат да направят реални и полезни неща, да имат някакъв контрол, независимо колко незначителен е той, биха се справили по-добре, отколкото ако се чувстват напълно безпомощни. Можем да допуснем, че тъкмо чувството за безпомощност може да направи едно преживяване субективно съсипващо. Определено възходът на индивидуализма и личната свобода имат своя голям положителен принос за просперитета на общностите в модерния свят. Но не сме ли изгубили нещо от способността да изграждаме предварителни, превантивни ресурси, които биха били много полезни в случаи на бедствия и трудни моменти. Защото някак не разбирам, как мощни икономически държави в момента говорят за недостиг на дихателни апарати, маски и защитни облекла. Всъщност не схващаме ли точно сега, точно в тези моменти, че фундамента на живота не е нито в многото, нито в малкото. Виждаме, че просто има конкретни неща от които имаме най-голяма нужда в дадения случай, и чиято липса страшно затруднява полезните ни действия и ходове. Бързото развитие на технологиите вече позволява, дава мощни инструменти да се прави компютърно моделиране, симулация на неслучили се още бедствия, да се правят цифрови модели в лабораторна среда. Те биха могли да откроят и посочат практическите нужди, конкретните неща, чрез които да се предотвратят процесите, да се намалят последствията от подобни пандемии. Създаването на мрежови платформи за бързо предаване на данни и информация между специалистите. В тези модели вероятно могат да бъдат начертани и регламентирани, дори предварителни транспортни коридори за снабдяване , информация и комуникация. Това могат да го свършат талантливи люде, на които академичната подготовка и умения не ги задоволява, хора на които не им е достатъчно да се развиват само в рамките на системата. Такива талантливи хора има навсякъде. Един американски учен бе разделил специалистите на такива с два вида мислене – на конвергентно и дивергентно. Първото подразбира точно използване на усвоени алгоритми за търсене на решения на конкретна задача, а второто се основава на изработването на множество нови идеи за установяването на същите проблеми. И едните и другите са полезни, и от тях има страшно голяма нужда.
Просто едните спасяват положението сега, а другите спасяват бъдещето.

Страница 1 от 11