Страница 1 от 11

Като отклоним за малко погледа си от културния шовинизъм, като се опитаме да подредим нещата в техния обективен порядък, те могат да изглеждат по-разпознаваеми, по-точни. Не е необходимо археолози, професори или дори туроператори, да излизат по телевизията и като голямата мъжка, сребриста горила, да се удряме в гърдите, за да покажем къде сеПРОФИЛ намираме в йерархията на културата в Европа. Това едва ли ще накара милиони европейски туристи да се юрнат към страната, където в началото на всички градове ще ги посрещнат сивите, приличащи на затворнически общежития, панелни сгради, строени по времето на комунизма.
Да, ние винаги сме имали и имаме велики оперни певци, гастролирали на най-престижните оперни сцени – Миланската „Ла Скала“, Ковънт Гардън, Парижката „Бастилия“, Метрополитън, Виенската Щатсопера, Римската опера и т. и т.н.
Да имаш добри изпълнители – певци, артисти и танцьори, съвсем не означава , че принадлежиш към голяма култура. Същото е и със спортистите. Добри певци може да намерите и в Африка. Брилянтен оперен певец може да намерим и в Кот д’Ивоар, добри пианисти в Джибути , а блестящи цигулари в Кения. Много добри са атлетите на Етиопия. Коя е разликата ли, ами тя е, че в Кот д’Ивоар си нямат Бетховен или Моцарт нито Шьонберг , в Джибути нямат Шопенхаер , в Етиопия не са чували за Ницше или Кант да речем.
Херман Брох пише, че само като погледне фасадите на сградите, може да разбере дали се намира в страна с голяма култура. Понякога е достатъчен само един поглед към покривите. Делението започва от западното християнство от една страна, и от православието и исляма от друга. Не съм съвсем сигурен , че винаги различаваме тези неща. Че хващаме тази линия… Говорим за туризъм, за културни обекти, паметници. Един туроператор пита възбудено по телевизията : защо дори без море, Чехия си докарва годишно 28 милиона туристи ?
Говори за организация, за това как да ги стигнем, за цени и т.н. Може би причината не е само до организацията, не е само до цените. Нямаше ли кой просто да го попита Виена или Прага приличат ли му на София ? А Краков и Гданск – на Пловдив или Стара Загора. Дори няма да отваряме приказка за Флоренция и Катедралата Санта Мария дел Фиоре, за да я сравняваме с храм Александър Невски в София. нито Базилика Санта Кроче, където са гробовете на Данте, Галилей, Микеланджело, Лоренцо Гиберти, Николо Макиавели, Джоакино Росини.
Има едни замъци построени през 1213 г., през 1519 г. те и сега са си там, можеш да влезеш и разгледаш и пипнеш. Дали да не вземем да проверим през тези години какво е имало по нашите земи…
Нашата страна е с красива природа и винаги има начин с какво да впечатлим туристи и чужденци. Има чудесни български кътчета, живописни планински градчета и манастири. Тук няма базилика като Sagrada Familia, като в Барселона. Страната ни се намира в друг религиозен и културен гещалт, в друга цялост и конфигурация, но тя в своята самобитност и затвореност, може да бъде не по-малко изкусителна за западния турист.
Да тропаме и да се удряме в гърдите като алфа мъжкаря на горилите е наивно.
И най- важното – няма да свърши никаква работа.

Във видео връзка наш журналист пита г-н Джеймс Пардю за положението в България. Нахвърляйки няколко изречения за нашата страна, г-н Пардю, бивш посланик на САЩ в България, прави бързо единичен аксел , като във фигурното пързаляне. Завъртва се по посока на часовниковата стрелка, после започва подробно да ни убеждава, как Тръмп трябва да бъде свален, защото еПРОФИЛ извършил закононарушения. Пардю, е политическо животно. Вероятно е член на Демократическата партия. Инстинктивно насочва разговора в друг коловоз , започва да ни разказва как Тръмп върши много поразии в САЩ. Това е стар, много износен, политически похват – уж започваш да отговаряш на въпроса, но още на второто изречение подхващаш друга тема по-важна за теб. Нещо като „Краставицата” на Мирча Кришан. Първоначалният въпрос се изгубва в тресавището аргументи, нямащи нищо общо с въпроса. Преминава се от отговор и описване към предписване. Просто мнение или емоционална реакция, морал извлечен от страстите, както ги нарича Хюм, но не морал извлечен от факти и разумни умозаключения. Става дума за гилотината на Хюм, въображаемото острие, отсичащо света на фактите, от света на ценностите. Всъщност става дума дали да се придържаме към фактите, или просто да говорим за тях така както ни се иска да бъдат.
Хайде, да речем г-н Пардю е политическо животно. При тези животни е валидна максимата, кажи ми откъде идваш /от коя партия/, за да ти кажа защо говориш така.
Но какво да кажем за един наш известен психиатър, бивш член на партията на Иван Костов, който в серия от интервюта, развива тези далеч от здравия разум. Човек изключително начетен и ерудиран, който развива твърде съмнителни тези, представяйки Русия и Путин като политическо , културно и духовно явление. Според д-р Николай Михайлов, това да говорим за Русия и Путин като за агресивна страна, заплаха за другите народи, е клише, примитивна русофобия. Ето какво казва д-р Михайлов в последното си интервю :
„Путин е мантра на европейски терен, която отвлича вниманието европеецът да се замисли за своите кризи. Европа да се преживява като непрекъснато заплашвана идеална политическа общност. А всъщност Путин, отбранява собствената си граница от северноатлантическия пакт, който напредва и без особени успехи. Путин няма мотив да прекосява границите на Руската федерация навън, а да отбранява границите от опасности отвън“.
Нямал мотив ! Но на практика не е престанал да нарушава „чужди граници” и да оставя планини от трупове след себе си. Няма смисъл да споменаваме десетките убити в Украйна, Грузия,Армения, Чечения, нито да изреждаме убитите и отровени опоненти в Русия и в други точки на света. Та, тероризмът, агресията, заграбването на чужди земи чрез насилие, са основния събирателен алгоритъм, основната социо-културна матрица в която съществува Русия от столетия. Руският журналист и философ Игор Яковенко, живеещ в момента в Москва, изнася лекции със следните заглавия :
“ ТРИБУНАЛ ПУТИНСКОГО РЕЖИМА”
„ПОЧЕМУ ПУТИН – ЭТО ПРЕСТУПНИК И УГРОЗА ЧЕЛОВЕЧЕСТВУ „?
„ПУТИНИЗМ- ЭТО ОККУПАЦИОННЫЙ РЕЖИМ“
За да изпадне в подобни „заблуждение „ има само едно обяснение – Игор Яковенко не е чел д-р Николай Михайлов.
Не са го чели историкът Марк Солонин, колегата му Поносенко, Невзоров , Иларионов и още двадесетина люде, все хора, които изнасят лекции в цял свят и в момента.
Един професор от Калифорнийският университет, Хедър Бътлър се опитва да обясни това объркващо явление, как интелигентни и начетени хора, могат да говорят и вярват на глупости / foolish things /. Той смята , че критичната мисъл е съвкупност от някакви познавателни компетентности, които ни помагат да мислим уж рационално, но/ забележете/ в зависимост от някакви емоционални цели, които артикулираме така както ни харесват лично на нас…
Така че винаги ще има хора, които да им харесва казаното от д-р Михайлов.
За съжаление, аз съм от онези примитиви, на които подобни изказвания навяват тъга.

„Светият“ Сталин в днешната „руска духовност“

АВТОР : КАЛИН ЯНАКИЕВ

Наскоро в интернет попаднах на потресаващи кадри: край задната стена на Кремълск ия палат в Москва, където и до днес се намира гробът на Сталин, до неговия бюст, неколцина мрачно-важни субекти, стоящи мирно, държаха в ръце доста голямоКалин2 изображение в напълно иконописен стил, на което под лика на Пресвета Богородица (т. нар. „Богоматер Державная“) в крупен план, на нещо като постамент, в пълна маршалска униформа, с бял кител, бе изобразен сам… „бащата на народите“ Йосиф Висарионович Сталин, а от двете му страни, с по-дребни униформени фигури като „ангелски сонм“ бе представен „генералитета“ на Съветския съюз от времето на Втората световна война. Най-потресаващото обаче бе, че огромна върволица от народ, губеща се някъде в дъното зад Кремълските стени чакаше своя ред, за да застане пред „иконата“. Щом приближаха до нея мъжете (далеч не само възрастни) сваляха шапки, започваха да се кръстят, да правят поясни поклони и да се навеждат да целуват – по неизбежност горната част на панталона на „вожда“ върху изображението. Същото – и още по-старателно, кръстейки се и кланяйки се, дисциплинирано пребрадени с руските църковни забрадки – правеха и жените.
И по-рано бях виждал тази „икона“ на Сталин и сталинистите, и реших да се заинтересувам за нейния произход. За мое удивление проучванията ми разкриха нещо ужасяващо, което бих нарекъл масово „оцърковяване“ на един от най-големите убийци на ХХ в. и по-специално на самия руски народ и на неговите вярващи. Разбрах първо, че „Богородица Державная“, благославяща Сталин и съветски му генералитет, се е „явила“ за първи път през 2015 г. на някакво тържество във връзка с годишнината от битка през Втората световна война. Била е „изписана“ от иконописци по поръчка на т. нар. Изборски клуб – крайно „кафявото“ направление на „интелектуалния путинизъм“, чийто председател е „писателят“ Александър Проханов, а видни членове са председателят на движението „Анти-Майдан“ (sic!) Николай Стариков и неоевразийският идеолог проф. Александър Дугин.[1] Веднага след възпоменателното тържество през 2015 г. е била извършена и заупокойна служба за „героите“ на „иконата“ от някой си („атонски“ както е било съобщено) йеромонах Афиноген. Да, за чест на местната Белгородска митрополия на РПЦ, последната тогава официално се е разграничила както от „иконата“, така и от отслужилия заупокойната служба йеромонах.[2] Само че още тогава, в отговор на критиките, червено-кафявият „писател“ Проханов е сравнил публично Й. В. Сталин – най-централната фигура на „иконата“ с… Моисей, защото „държавни ръководители, които са били повинни в масови репресии, все пак могат да се сметнат за светци, ако са удържали победа в конфликт, заплашващ съществуването на нацията“. „Има мотив Сталин, както Мао Цзедун, който е убил много хора, както и Моисей, който също е убил множество евреи, да се смята за възвишен и почти свят човек“ – заявява тогава председателят на Изборския клуб.[3]
Очевидно въпреки разграниченията на РПЦ през 2015 г. „иконата“ на „почти светия“ Сталин все пак е продължила да придобива необезпокоявано популярност сред „руския народ-богоносец“, след като в наши дни вече можем да я видим и като обект на хилядно „благочестиво поклонение“ при самите Кремълски стени.
И ето че продължавайки да изучавам зашеметилата ме демонстрация на „образцовата руска православност“ постепенно разбрах, че едно „църковно“ преосмисляне на Сталин всъщност датира в Русия от поне две десетилетия и половина и съвсем не започва с все пак параправославните фашизоиди от Изборския клуб, а идва направо от „църковните низини“ на „най-православния народ във вселената“. Ето примерите:
Още през 1993 г., в Елцинова Русия се появява сборникът на православния писател и журналист Сергей Фомин с одиозното заглавие „Русия в навечерието на Второто пришествие“ (разбира се, в ранния Елцински период страната няма как да не е пред „апокалипсис“). И тъй, в сборника са публикувани (впоследствие придобиват огромна популярност) две ключови легенди: първата за това, че предупреден по благодатен начин от (кой знае защо) ливански православен молитвеник – сам Йосиф Висарионович претърпял дълбок духовен прелом и наредил да се качи на самолет Казанската икона на Света Богородица, за да се извърши с нея въздушен „кръстен ход“ в небето на обсадената от германците Москва. По-късно – и това е втората легенда – пак „бащата на народите“ извършил тайно кръстен ход със същата икона около „стените“ (неясно какви „стени“) на Ленинград. И двата града следователно са спасени от хитлеристите в резултат на тази тайна „благочестивост“ на Сталин.[4]
Това обаче е само началото на „оцърковяването“ на Сталин. Вече в началото на Путиновата епоха – през 2008 г. предстоятелят на храма, посветен на Св. Равноапостолна Княгина Олга край Санкт Петербург – игумен Евстафий (Жаков) поръчва, а след това и инсталира в храма си истинска икона, представяща следващата „православна народна легенда“, а именно: как по времето на обсадата на Москва Сталин лично посетил пребиваващата в съветската столица сляпа провидчица св. Матрона, за да получи от нея благословение за победа над немците. На иконата (с нейни снимки разполагаме и днес) Сталин е изобразен в цял ръст, облечен в шинел, а някъде в „подножието му“ е коленичила светицата, чиято фигура почти се губи, макар формално това да е „нейна“ икона. Изображението предизвиква реакция в средствата за масова информация (а след това и на С-Петербургския митрополит) в резултат на което игумен Евстафий (Жаков) е принуден да отнесе изображението у дома си, а скоро след това и да напусне предстоятелското място в храма. Продължава обаче да дава интервюта в своя защита и най-вече – в защита на Сталин, който, според него „бил дълбоко вярващ човек“. В едно от интервютата отецът между другото заявява: „Освен небесния, аз имам още двама бащи – единият, плътския ми баща, а другия – „бащата на народите“. Чувството, че Сталин е отец на народите, че той отчасти е и мой възвишен отец, не ме е напускало през целия ми живот“.[5]
Вече чувам как някои русофили ще ми възразят, че игуменът, за когото пиша, е просто някаква единично взета „объркана глава“ и значи аз пак съм се заел с „русофобско оклеветяване“ на РПЦ. Само че възразителите ми се лъжат. Веднага след свалянето на отеца от предстоятелското място, в Петербургската митрополия (и в Петербургските медии) постъпва „открито писмо“ от неговите многобройни енориаши, които горещо защитават и о. Евстафий, и иконата. Освен това, трябва да се знае, че злощастният игумен съвсем не се оказва първоавтора на изобразения в храма му „житиен сюжет“. Сам той настоява (и е прав), че се бил вдъхновил да заръча изписването на „каноничното изображение“ от видяна от него икона в храма „Св. Николай“, разположен между корпусите на Московската държавна библиотека (т. е. в центъра на Москва). Там образът на св. Матрона е бил окръжен от по-малки икони (с житийни сцени), показващи чудесата, извършени от нея приживе. И ето на една от тях светицата е изобразена отново в компанията на Сталин, когото благославя. [6]
По-нататък: измишльотините за връзката на новопрославената руска светица със Сталин (впрочем в реалния живот гонена през цялото време на Втората световна война и приютявана в различни комунални квартири от свои близки и почитатели) – оказва се – са били многократно обнародвани и в нейни „неофициални“ жизнеописания, още преди канонизацията ѝ през 2004 г., като изданията са били снабдени с благословението на йерархията на РПЦ (вкл. на патр. Алексий ІІ). В едно от тях например ни е разказано за следните „знаменателни“ думи на светицата: „Кой знае – била казала тя – може би Господ ще прости на Сталин. Той и сам е пленник“. На кого – пита я свидетелката в жизнеописанието? „На Каганович и на всички онези; те висят на врата му, не му дават дъх да си поеме… Той обаче обича Русия, той цялата си душа положи за нея във войната“. И след това в „жизнеописанието“ ни е разказано как светицата предсказала, че Каганович (нали се сещате защо именно той) и неговата сестра щели „да убият Сталин“.[7]
Да минем още по-нататък: вероятно дълбоко акцептирал тъкмо тази „свещена версия“ за смъртта на „вожда“, през 2018 г. вече не просто предстоятел на енорийски храм (като одиозния о. Евстафий), а сам членът на Синодалната богослужебна комисия на РПЦ, доцентът от Института по история на С-Петербурския държавен университет, протодякон Владимир Василик пише в своя статия, именно във връзка с годишнината от смъртта на „бащата на народите“ следното: „Преди 65 години почива Й. В. Сталин. От юридическа гледна точка смъртта му е естествена. От гледната точка на цял ред преки и косвени исторически факти, тя едва ли е била такава. Съществува убедителна версия, че са му помогнали да умре неговите сподвижници.“ И след това, в същата статия, членът на Богослужебната комисия на РПЦ, позовавайки се на „владика Тихон Шевкунов“ (в Русия всички знаят, че това е „духовникът на Путин“), ни заявява: „Йосиф Висарионович се явява трагическа фигура и нека да добавим – велика; фигура от мащаба на Йоан Грозни и Йоан ІІІ (курс. мой)“. Следва „обоснован“ опит протодяконът да опровергае и „мита“ за репресиите, извършени от „трагическата и велика фигура“ на Сталин. „Огромният мащаб на репресиите от 37-ма – 38-ма г., пише той смело – въобще не е свързан със Сталин, който ги е мислел като ограничена спецоперация само срещу ленинската гвардия (sic), но с интересите на същата партокрация (която в края на краищата го е и убила – б. м.)… и с устрема на троцкистите да отклонят удара от себе си и накрая, с низките чувства на някои граждани, които чрез тях са решавали свои жилищни, служебни и лични проблеми. Някой справедливо отбеляза: нима Сталин сам е написал няколко милиона доноса? Разбира се, че не. В редица случаи не някой друг, а Сталин и Берия са спирали машината на терора (курс. мой)“.[8] Подчертавам, че току що цитираните безумия са написани не от някой беловлас маниакален сталинист, а от клирик на „най-православната“ и „нападана чрез САЩ от „фанариота“ Вартоломей РПЦ“ – доцент и член на Синодалната богослужебна комисия. Който впрочем завършва опуса си с „произвеждането“ на още една „благочестива легенда“: „Ние имаме свидетелство – възможно е то да се нуждае от проверка, но в същото време очевидно е вероятно: че не много преди смъртта си Сталин се е изповядал пред митрополит Николай (Ярушевич). Сигурно изповедта е била страшна, но тя е била приета (както виждате протодякона знае и тайната на изповедта – б. м.). И него са го опяли, при това опяла го е цяла Русия“.
Обръщам внимание на опита на протодякона да ни внуши в статията си, че с репресиите от 1937-38 г. Сталин е целял да отстрани… „ленинската гвардия“. Нека в тази връзка кажа, че с тази дивотия стигаме до пределните крайности в днешното руско „оцърковяване“ на сатрапа. Ако не са запознати съвременните почитатели на „великата руска духовност“ трябва да научат, че в средите на РПЦ (не като секта извън нея) след 1989 г. се развива едно направление, наречено „царебожники“ – типична проява на болна руска мистика, според чиито представители появата на Сталин е ни повече, ни по-малко Божие наказание, стоварило се върху убийците на… императора-мъченик Николай ІІ – първо разбира се върху „жидо-масоните болшевики“, които Сталин неслучайно периодично подлагал на терор (разбирате ли сега защо протодяконът ни говори за „спецоперацията“ на Сталин срещу „ленинската гвардия“), но второ – и върху целия руски народ, допуснал в революционния си бяс този „велик грях на цареубийството“. Сталин, с две думи, е стилизиран в болната мистика на тези люде като избран „бич Божий“, отмъщаващ на „грешната“ Русия и на болшевиките за Николай ІІ.
Ще цитирам – за да не си помислите, че съчинявам – от новия акатист на царя-мъченик Николай, публикуван в книгата на архимандрит Петър (Кучер), духовник на Свето-Боголюбовския девически манастир край Владимир: „И посла карающую десницу Свою (т. е. Бог – б. м.) – правителя Иосифа (т. е. Сталин – б. м.) да накажет народ непокорный сей за преслушание клятвы, древле отроку Михаилу Романову данной“.[9]
Както виждаме, безумието на църковната „рецепция“ на Сталин съвсем не е изолирано явление в „руската православна духовност“. Не е затова и необяснимо хилядното кръстене, покланяне и целуване на „свещеното изображение“ на един от най-големите убийци на ХХ век край стените на Кремъл в наши дни.
Нека добавя, че едва ли „право правящата“ йерархия на тази църква ще продължи да се разграничава особено активно от този абсурд, след като сам „цезарят“ Владимир Путин неотдавна (в документалния филм на Оливър Стоун, разговарящ обилно с „господаря на Кремъл“) ни заяви, че: „Сталин е противоречива личност“, незаслужено демонизирана извън Русия, но сравнима в безкомпромисността си с такива исторически фигури като… Оливър Кромуел, а пък в самото навечерие на 2020 г. с възмущение отхвърли резолюция на ЕС, в която сталинизмът и хитлеризмът се приравняват като исторически престъпления.

Народ от тодорживковци

АВТОР : МИЛА ИСКРЕНОВА

„… В целия окръг имаше само двама порядъчни интелигентни хора: аз и ти. Но за някакви си десет години еснафският живот, презреният живот ни погълна, той отрови кръвта ни с гнилите си изпарения, а ние станахме също такива простаци като всички.“
„Вуйчо Ваньо“, А. П. Чехов
Трагедията, наследена от соца, е празнотата, която той създаде в естетическо, морално, етично, икономическо, социално иМила всякакво отношение. За 45 години той успя целенасочено и планирано по петилетки (девет) да изтрие всеки вид индивидуално мислене, което стои в основата на създаването, на откритието, на строежа и просперитета – дейности в служба на обществото. Така се появи голямата празнота, в която боклукът от целия външен свят навлезе у нас под формата на клишета, мрачни перспективи, псевдокултура, развратени представи за живота и какво ли не бутафорно безумие.
Соцът премахна всички видове авторитети в съзнанието, разчупи йерархията на стойностите, заместавайки я с партийна йерархия, остави съзнанието оголено от всякаква самозащита и способност да взема собствени решения и го обрече на външно узурпиране. Отгледа празнота, вид екзистенциален вакуум, поддържан от празни слова и лишени от реализъм постулати. Тя дехуманизира обществото, което никога не е блестяло с милосърдие. Но ако преди комунизма жестокостта му е била диктувана от егоистични интереси и страсти, сега тя е неосъзнато самоцелна и самодоволно перфидна.
Социализмът успя да внедри у всекиго по един партиен секретар, който размахва пръстче над главата му. Създаде народ от тодорживковци, народ, който постоянно се обединява във всякакви комитети, съюзи, подписки, петиции поради липсата на „другарски съд“, за да разчисти някакви сметки с някого, който през 1900 и еди коя си година го е настъпил… „Бравос, ашколсун, евала!“, наречете ме „враг на народа“ – ще бъде вярно! Мнозинството дори няма да разбере иронията и ще я порицае.
Не вярвам в способността на такава философия за живота да функционира успешно. Социализмът тук сега е по-силен от всякога, защото му е отнета възможността да праща директно в лагери. Или както би казал Ницше: „Човешко, твърде човешко!“
Човешкото достойнство има силна връзка с културното ниво, лично и обществено. Достойнството е култура. Прискрипаният/прищипан ум не е силно нагънат ум – той е ум, който мисли трудно и дълго, изразява се отегчително и всява смут и всеобщо притеснение, защото никога не става ясно какво точно мисли. Това е ум, притеснен от табута, притиснат от съображения, възпитан в подчинение и поставен в четвъртит аквариум, в който плуват акулите на страховете. Прискрипването може да се осъществи по най-различни начини, най-сполучливият от които е да се подложиш.
Формализмът не е „упадъчно западно влияние на разлагащата се западна култура“. Не е и липса на съдържание… Формализмът е липса на личност на сцената. Както и в живота. Всеки по-радикален жест, особено в областта на изкуството и културата, среща тежка опозиция. Интелигентното, за да не кажа „интелектуалното“, отношение към новостта се изразява в опит за разбиране, а не в отрицание. Тук инфантилно властва отрицанието, зад което обикновено стоят съображение от не-културен и далеч не-естетически характер. Заяждането. Влизането в кухненски подробности, а не в разчитане на принципите… Някакви сили с дълбинно-провинциално-махленско мислене постоянно се опитват да налагат вкус и мерки, каквито те самите не притежават или притежават със съмнителна стойност, и точно затова, когато забележат ясна позиция, се втурват с всички сили да я елиминират. А после цъкат с език „колко сме назад от света“, без да отчитат, че те са основната причина за този факт.
Една от причините да обичам италианците е усещането им за класа (classe) – вродено и възпитано също като усещането за Бог. Когато казват, че нещо е от „висока класа“ (alta classe), те го свързват с Бога, а не с Политбюро…
Не разбирам защо една голяма част от обществениците ни не заявят честно и открито, че са комунисти… Няма нищо лошо в това – на теория комунизмът има и хубави страни, далеч по-приветлив е от редица други идеологии. Комунизмът ги превъзходжа с идеализъм и човечност, които за жалост човешката природа не може да усвои на практика. Но никой днес не казва: „Аз съм комунист“! Казва: „Е, ами аз май съм с леви убеждения“. Убежденията обаче, в повечета случаи, са само параван. А единствената вяра зад тях са парите. Дали ще се стигне до тях по „комунистически“, или по някакъв друг път – е все едно.
Социализмът беше строй, в който хората мълчаха пред самите себе си. И постепенно изгубиха способност да чуват самите себе си. Ето защо тук нещата ще бъдат все такива, докато не се постигне разбирателство относно близкото ни соц минало. Не е възможно да се претендира за демократични възгледи с носталгично вперен към миналото поглед, към реалността, в която „всички бяхме равни, но някои бяха по-равни”. Уморително е да търсиш консенсус с хора, пред които е „неуместно” да се критикува „комунизма“, защото са убедени, че тогава е имало много повече радост.
И, да, вярно е – при социализма имаше много повече радост!
Радост , че са пуснали банани за Нова година.
Радост, че след 10-годишно чакане ти е дошъл редът за лека кола „Лада“.
Радост, че си получил ключове за панелно жилище след 15 години търсене на връзки.
Радост, че си се сдобил със софийско жителство, женейки се за жена, която не можеш да понасяш.
Радост , че си станал член на БКП.
Радост, че не са те арестували след разказване на политически виц.
Радост, че задграничната ти виза не е спряна.
Радост, че си се откачил от бригада за домати и арпаджик.
Така живееше социалистическият човек – от радост в радост. Че и пари му даваха! Направиха всичко трудно достижимо и радостта сама пристигна. Радостта, която се првърна в трагедия.
Имам остра нетърпимост към това някой да размахва пръст в лицето ми и да ме назидава публично за моята социална неутралност – било то виден музикант, съмнителен критик от претенциозен вестник или лудият на квартала. Реакцията във всички тези случаи е отхвърляне – на мнението ми, на критиката ми и на мене самата, защото съм си позволила да мисля различно. Ваксинирана съм преди много години и не мога да се разболея от обществената лудост по никоя тема. Не се намесвам в ничие пространство, без да ме питат, и не позволявам същото за моето.
Тук винаги са убивали със „секира“ тези, които не се подлагат… Вярно е също, че носталгия към злото изпитват различни кръгове навсякъде по света – към фашизма са особено много, но не така явно, както към комунизма у нас. Проблемът е, че комунизмът отглеждаше злото и това, което преживяваме в момента, е резултатът от вече отгледаното зло – проследете генезиса му и всичко ще стане ясно. Двойните стандарти са като куфари с двойно дъно, в които открай време се пренасят незаконно разни неща.
Проблемът на културата ни е преди всичко „културен“ – останалите финансови, организационни и прочие проблеми са следствие – в икономическата му част властва битът, тотално.
Как затънахме в тази Чеховска безизходица? Не задавам въпрос, защото и Чехов не е имал отговор на това „питане“. Или може би му отговаря неговият колега Камю:
„Да си различен, не е нито добро, нито лошо нещо. То означава само, че си достатъчно смел да бъдеш себе си.“

Страница 1 от 11