Страница 1 от 11

Човек винаги виси между идеалите и разума. Само един полъх на вятъра и той е в пропастта. Следва сблъсъкът с реалността. Тя няма мотиви. Тя просто е. Ако решим да и наложим идеалите си падаме отПетьо огромна височина. Понякога се налага мъчително, трудно и болезнено да изстържем всичките си теории и вярвания, за да достигнем до самите неща. Пък и съвсем не е сигурно , че някога ще достигнем до тях.
Чувах и виждах хора, които радостно крещяха под звуците на духовата музика своите доктрини и идеи за бъдещето. Напълниха влакови композиции с написани от тях книги , пееха песни, рецитираха стихове. Сега хората ги няма, а после се оказа, че разкритите истини за доктрините им разтърсиха света със своята жестокост и безчовечност. Други написаха книги против съществуването на Бога, после пък ги видях в сумрака на църквите със свещ в треперещи ръце, откъснати от книги и от хора.
Естествено знаем за теориите, как в съвременния свят всичко е замислено така, че да превърне хората в маса, да ги деморализира, да ги уеднакви и слее с множеството. Само че няма начин да не забележим, че нивото на интелигентност няма никакво значение. Така наречените интелектуалци стават част от същото определено психологическо множество, изгубвайки изцяло или частично здравия си разум. Как тогава да разберем какъв е истинския генезис, на човешкия идиотизъм, на съдбовните политически грешки в историята и културата на нациите. Екзистенциалистът Сартър, истинска културна звезда в следвоенна Европа, на когото всяка втора написана дума е „свобода”, така попада в калъпа на комунистическата зараза, че ако прочетете текстът му „Комунистите и мирът” ще го помислите за пълен идиот. На друго място казва, че е готов на лична саможертва, за да спаси комунистическата държава. Дори посещава СССР по покана на съветските писатели. Цялата културна тайфа от писатели, приятели и съмишленици около него като Симон дьо Бовоар, Албер Камю, Морис Мерло-Понти и др. почти се разболяват от любов по комунистическата идея. Разбира се преболедуват я ! После започват жестока словесна и писмена война помежду си, до степен да не отидат дори на погребенията на довчерашните си приятели и духовни съмишленици. За Сартър първия „удар” идва през 1956 г., когато съветските танкове вероломно навлизат в Унгария и с нечувана жестокост, мачкат хората като насекоми.
След като приел поста ректор на Фрайбургския университет Хайдегер пък става член на националсоциалистическата партия . Последвали няколко надъхващи пронационалистически речи пред студенти и преподаватели. В дъждовната привечер на 10 май 1933 г. се състояло първото публично изгаряне на книги. Хайдегер бил забелязан сред редиците на множеството, марширувал под светлината на факли към кладата пред университетската библиотека – почти на стъпалата на собствената му катедра. Същият този човек пише : „ Тълпата : безлика същност, която ни отнема свободата да мислим със собствените си глави. В стремежа си към автентичен живот ние трябва да се съпротивляваме на тази сила и т.н…” Ще спра дотук. Е, през 1945 година в кратко есе признава че се е заблудил, че за кратко е провидял в партията, „възможността за вътрешно самосъбиране и възраждане на нацията, както и към откриването на историческата съдба на Запада”. Само, че някой тълкуват и обобщават този текст с лаконичното: „ Опа, не исках да ставам нацист!”
Трябва ли да споменаваме имената на Андре Жид, Бърнард Шоу, Бертран Ръсел, които тежко преболедуват левите утопии. Но други като Клод Леви-Строс , Ролан Барт, Жак Лакан, Мишел Фуко Ноам Чомски, Жижек и много др. никога не ги изоставят. В момента една огромна армия западна академична общност проповядва леви убеждения до степен да ги приравнява до Второто пришествие. Целта на второто пришествие е да се установи Божието царство на земята и вече да няма болка, скръб и глад.
Левите идеи никога и никъде на планетата Земя не са постигнали това.

Истината никога не е романтична. Романтични са представите. Тук въобще не става дума за културен принос на тези люде в европейската култура и тази на света. Той е безспорен.
Тук се опитваме да надникнем в дълбините на непознаваемата човешка природа, която кара човек да затъва в тресавището на доктрини, без да разбира напълно истинското им същност и съдържание. Не само да се включва, но да ги проповядва и на други хора. Да участва в сюжети които завършват трагично, да изговаря думи, които не са сякаш негови и чрез които сякаш иска да надмогне живота. Но той не е нещо , което може да бъде надмогнато. И най-големите идеи, най-възвишените планове или разтърсващи любовни истории винаги някъде се изкривяват, зацапват и потъват в пясъците на нищото. Пък и отдавна е известно, че гениалното и етичното не са брат и сестра.
Гюстав Льо Бон в труда си „ Психология на тълпата” пише че индивидите превърнали се в тълпа имат нещо като колективна душа. Когато се съберат и образуват маса, задръжките им изчезват, а всички жестоки, брутални и разрушителни инстинкти се събуждат и търсят свободно удовлетворяване.
Това безспорно е така.
Само, че има един тревожен факт – най-разрушителните и пагубни утопии не тръгват и не са проповядвани точно от тези индивиди, с колективната душа.
Те тръгват от други индивиди…

Разбирам Блез Паскал и ужаса му от безмълвието на безкрайните небесни пространства. Разбирам и Августин, който дълго се гърчи в огъня на страстите, докато с безкрайни усилия и обиколни пътища, намира това коетоПетьо търси. Разбирам и Йов, дръзнал да се усъмни в Бог и в крайна сметка заставен да се смири. Не разбирам обаче обществото „Плоска Земя”, което въпреки че разполагаме със снимки и филмови кадри от Космоса, продължава да твърди, че Земята е плоска. Според тях ръбът на Земята, който държи океаните да не изтекат е ледена стена, която се намира в Арктика…
Не разбирам и онези близо милион българи, които подобно на „плоскоземците“, досущ като едни сомнамбули, продължават да отиват до урните, за да пускат бюлетини в подкрепа на една престъпна комунистическа партия, превърнала страната в морална и икономическа пустиня.
Между тези хора и вярващите, че Земята е плоска, няма никаква разлика. След почти половин век наложен отвън азиатски комунизъм, в страната се създаде една твърде голяма маса от психологически уеднаквени люде, едно анонимно човешко множество, затънало безнадеждно в убийствена посредственост, лишено от всякаква мисъл и любопитство да прозре светът в който живее. Тоталитарната пропаганда до такава степен е обезличила индивидуалността на тези люде, че те сякаш вече никога няма да могат да съществуват извън черупката на утопичните си светове , живеейки в състояние на безсъзнателност и сомнамбулна убеденост в своята правота.
Нищо не е в състояние да промени мисленето на тези хора, да ги изтръгне от мъртвешката хватка на собствената им нищета, тъй като те окончателно и безвъзвратно са изгубили своята индивидуалност, превърнали са се в една присадка на своята пагубна утопична идеология. Подобна общност няма собствена мисъл, отлики и разум, тя създава една блатна среда от едноизмерни хора с перверзно поведение и недоразвито морално съзнание. Изглежда няма как да бъдат изтръгнати тези архетипи от две или три поколения, те съществуват в своите духовни леговища в състояние на някакъв „остатъчен” носталгичен сън, без да са изградили в младостта си свое собствено вътрешно познание за доброто и злото.
Има нещо перверзно, сякаш мотивирано от налудна мазохистична пристрастеност към страданието, да вървиш с организираните партийни стада към сборищата на връх Бузлуджа. Да пееш там, заедно със събралия се Джурасик парк „Партизан за бой се стяга”. И всичко това под полуразрушената, издънена и осрана от вътре коруба на чинията, от чиято утроба се носи вонята на разлагащите се комунистически идеали, примесени с мирис на евтини кебапчета и бира. А после вечер да говориш по СКАЙП с децата и внуците си живеещи отдавна в Чикаго.
Това е като децата ти в момента да се намират в Международна космическа станция на триста и петдесет километра над повърхността на планетата, а ти да си член на обществото „Плоска Земя”. Да ходиш на неговите сбирки, да пееш неговите песни. Да твърдиш и проповядваш, че кълбовидната форма на планетата е конспирация на астронавтите. Тези реставратори на злото непрестанно се опитват да проектират еднотипните си панелни души, върху заобикалящият ги и променящ се външен свят. Правят измислени и изкривени кройки на отминали и несъществуващи събития, съшиват бутафорни кръпки към тоталитарното минало, за да прикрият огромната мрачна посткомунистическа разруха, заедно с зеещите морални и етични дупки на своя минал живот.

Изглежда освен ужасът от безмълвието на безкрайните небесни пространства, съществува и един друг ужас – от тъмните, неясни и разрушителни пространства на човешкото съзнание.

Когато се ровим в старите черно-бели фотографии, ние прехвърляме късове хартия с отпечатани върху тях мигове от отдавна отминали съществувания. Може би след нас, или след още едно или две поколения,Петьо никой няма да е в състояние да разпознава тези лица. Те принадлежат към милиардите съществувания, не успели да надхитрят времето, обречени безследно да отминат. Заедно с историите около тяхното раждане, заедно с радостите, съдбите, злочестините , страстите и любовите на техния живот. Всичко, което в един замах ражда живота, заедно с илюзиите на живота. За да стигне до нас нещо от тези съдби е нужен лъч светлина идващ от паметта, който да ги озари и изтръгне от нощта на забравата. Но с всяко следващо поколение светлината на паметта губи от своята сила, тези лица окончателно изчезват в нищото, за да не се появят повече никога.
Отделният живот тясно ограничен във времето, едно безпределно време, за което нашето съзнание няма дори ресурса да долови, е без никакво значение за космическият смисъл, ако въобще има такъв.
Това което ни прави победители в митологията на делника, са понятия от рода на: „достойнство”, ”репутация”, ”награда”, „успех”, ”благородство”, ”чест” – всички онези обществени фикции, чрез които изграждаме фалшивата представа за себе си. Тъжното е, че си оставаме „победители” единствено в рамките на тази митология, но не и победители в самото съществувание. Там победители няма. От гледна точка на необятното време и нашият мъничък и преходен живот в него, ние нямаме по-голяма роля от тази на песъчинката, която е част от праха, пред лицето на невъзмутимо излегналият се Сфинкс на вечността. Конкретното човешко съществуване, обвито от болката, страха и нищетата на смъртта, никога не може да се окаже оправдано от гледна точка на успеха. Гробовете на „победителите” ще бъдат изличени от времето, заедно с всички изкуствени пози, надути речи, заедно с онези дрипи, одеяния и знаци на успеха, с които в зависимост от епохата тези люде са се кичили. В откритите прастари човешки останки, върху съкрушените от времето човешки кости, ние продължаваме да откриваме знаците на успеха във вид на гривни и украшения. Но знаците за нещата никога не могат да бъдат самите неща. Чрез тях разчитаме само кода на времето, кода на онази неистинност и илюзии, чрез които преминава човешкия живот през различните епохи, но никога няма да намерим отговора на индивидуалната човешка съдба. Сърцата ни са жадни за този отговор , но той сякаш никога няма да дойде от баналния и мизерен театър на успеха, нито от неговите накити.
Всички сме виждали онези скрити задни дворове и пространства в музеите, наречени лапидариуми. Там се съхраняват късове от статуи, отломъци от плочи с епиграфи, акротерии, парчета от капители, фризове, надгробни и оброчни надписи, чийто текст не може да се разчете докрай… Издълбани в камъка и излетели в нищото мисли, корозирали символи, проядени от влагата надежди, пожелания и изветрели почести от далечни йерархии, отнесени от годините, потънали в нищото на всепоглъщащото време. Дори камъните на паметта не могат да съхранят фрагментите и руините на живота, потънал в символите и фикциите на ежедневието. В някаква точка на времето ние попадаме в лапидариума на собствения си живот, без никой друг да може да сглоби фрагментите на отминалите ни действия, устремености и очаквания, чийто смисъл е безвъзвратно загубен сред отломъците на изминалите дни.

Страница 1 от 11