Страница 1 от 11

Всъщност най-тъжната истина е, че в голяма част от хората, останали непокътнати, продължават да прозират онези комунистически архетипи, така дълбоко имплантирани в мисленето им, че те на никаква цена не искат да се разделят с тях. Някаква шизофрения на национално ниво. Тези хора сякаш нямат сили да разчистятПетьо напълно подземията на ума си, задръстен от истини и полуистини, запушен от чудовищни лъжи дето много приличат на истини. За тях сякаш никога няма да дойде моментът на помирение със света на настоящето, не съществуват дори дребни цели за постигане . Остават да живеят в своя сумрачен, носталгичен свят като призраци, чиито истински живот е останал някъде в миналото. Сякаш някога са тръгнали към светлината на своя утопичен идеал, но не са пристигнали , защото са им попречили. Затова сега ще живеят ядосано до края на дните си. Ще се съпротивляват с някаква скрита омраза, затаено враждебно чувство към всякаква промяна на реалността около тях. Ще пречат, ще обезценяват дори най-слабия, най-бледия лъч за някакво бъдеще, а когато иде реч за престъпното комунистическо минало започват да мънкат, да релативизират историческите факти, да си измислят цифри и идеали, които да придадат смисъл и на най-престъпните им деяния и жестокости.
Тъжна картина, абсурдна гротеска представляват белокоси професори, захранени с партийната нафора на комунизма, които се опитват да заличат безчинствата и безобразията на своите партийни ментори. Голяма част от тези професори и днес говорят по телевизията, продължават да облъчват младите хора, без да обелват зъб за колосалната разруха на България след 1944 г., когато наложения с танкове руско-азиатският комунизъм напълно промени духовния профил на страната за десетилетия напред. България бе разгромена и разорена, животът на хората бе съсипан. Екзекутирани и вкарани в концлагери хиляди, въоръжен терор, разграбено имущество, унищожена национална документация. Нацията бе обезличена като история, асимилирана като духовност, смазана под грозните паметници- туловища на съветските аватари, които буквално изместиха и заличиха знакови лица от българската история.
Колкото тъжно, толкова и безсрамно изглежда картината с белокосите продажни адепти, разните червени академици и професори, които продължават да внушават от телевизионния екран чудовищните си лъжи. Тези цинични внушения са адресирани най-вече към ограничения, полуграмотен с учудващо тесен хоризонт, едноизмерен носталгик, който след комунизма вече не може да постигне самосъзнание и духовна самостоятелност. Голяма част от тези хора, дори не са ползвали никакви привилегии от тоталитарната система. На много от тях ръцете им са се превърнали на копита от работа. Но те вече са на възраст, повредени, изхабени и безсилни да освободят жизнените си наклонности, да отворят пътя си към един по-интензивен и по-богат живот. За тях сякаш няма живот нито на земята , нито на небето, той окончателно е всмукан от фалшивата утопия на комунизма, от фалшивете кумири на тяхната младост. Не могат да се изтръгнат от глупавите си илюзии и сякаш на инат искат да докажат, че през цялото време не са мамили самите себе си. Иначе няма как да си обясним върволиците от духовни сомнамбули понесли венци към паметниците на Живков, Ленин и други червени аватари.
Юго изразява идеята, че на всички човеци е даден шанс да разширят хоризонтите си. Той смята, че заедно с остаряването, заедно с трупането на опит, имаме шанса да се изтръгнем от вродените си частни особености, от застиналата си собствена партикуларност, която браним фанатично и упорито. Понякога до смърт.
С една дума отворим ли вратите си, ще разширим хоризонтите си, ще обогатим в светогледа си, ще опознаем и другите.
Друг французин, Люк Фери, пише че не случайно в Библията „познавам” и „обичам” са синоними. Без „познавам”, няма „обичам”, смята той. Именно това ни хуманизира.
Но според мен и този извод влачи след себе си цяла опашка от уговорки…

.
От Новия завет става ясно, че Христос цени духа , а не буквата. По-важно за него е сърцето, а не законът. В евангелията никъде няма да открием някакви предписания. Какво трябва да ядем. Как да отчупваме хляба.Петьо Как да се обличаме. В кой час от деня да се бракосъчетаваме. Кога да правим любов. Кога да се влюбваме. Кога да се разлюбваме. По всички тези въпроси изборът идва от вътрешния ни свят и индивидуална природа. Всъщност никой не е способен напълно да познае или предскаже човешката природа. Затова съществуват безброй много вариации и свобода на избора. Това толкова ясно се разбира от епизода с жената, хваната в прелюбодейство. Самият Христос възпира онези, които искат да я убият. Кара ги първо да се вгледат в себе си : „Който от вас е без грях, нека пръв хвърли камък „ С една дума : я първо се вгледайте в себе си, вижте цялата каша която сте забъркали в собствения си живот, вижте помислите си, действията си, необуздания си и грозен език. Тогава слагайте етикети на хората , проклинайте, съдете и наказвайте !
Защото се ражда една религиозна горделивост , едно илюзорно религиозно превъзходство, духовен хюбрис, от хора решили, че вече имат резервация в Рая. Запазени места от дясната страна на Бога.
Силата на християнството е в това, че цени повече съвестта, отколкото външната обредност. Външните добавки, като обредността запазват традицията, но като че ли приспиват централната роля, отредена на свободата на избора. Има хора потопени напълно в парадигмата на християнските норми и обредност, но постепенно започват да се изживяват като специализирана прокуратура към Господа. Започват да съдят другите, да им слагат етикети, да пишат и говорят изрази от рода на : „ Господ забавя , но не забравя, Господ си знае работата. Господ връща всичко” и други такива. Спомням си една самолетна катастрофа при която загинаха много хора. Бяха музиканти. Тогава един политик, бивш председател на Народното събрание, явно не харесваше пътниците, затова бе написал във Фейсбука си : „Господ си знае работата…”
Някой от отците беше казал, че когато можеш да купиш, не започвай веднага да продаваш. По друг начин казано, това означава, че когато си купил от другите, не си изграждай лъжеусещането, че вече можеш да възпитаваш, че вече можеш да поправяш и не дай си Боже да съдиш ! От какво зависи това ? От измамното усещане, че си достигнал до някаква автентична нравствена и духовна пълнота ? Дали от културата, интелигентността или степента, в която осъзнаваш общата човешка участ ? Или начинът по който всеки по индивидуален начин, долавя реалността на смъртта, като мяра за живота… Нямам отговор.
По-скоро ме учудва откъде идва това самонадеяно и в същото време илюзорно упование в собствената святост. Не става ли ясно, че необузданият език, сякаш принизява цялата сграда на християнството до районна прокуратура. До съд чиито ключове са ти поверени. Всеки ден да стоиш в църквата и да палиш свещите от двата им края, това няма да ти даде нито святост нито ще отвори сърцето ти за благодатта. Знаем че е писано : „Не изговаряй напразно Името на Господа твоя Бог; защото Господ няма да счита безгрешен онзи, който изговаря напразно Името Му.” /Изход 20:7/
По друг начин казано разбираме, че Господ не е Съдия-изпълнител на нечии неудовлетворени мераци за отмъщение, нито толерира злословенето. А то, злословенето, е като бумеранг. Двуостър меч. Меч, който тръгва напред. Тръгва и назад. Най-вече назад…
Религиозният философ отец Юзеф Тишнер пише на едно място : „Спрете да дефинирате себе си ! Спрете да дефинирате другите от религиозна гледна точка ! Ако продължавате значи все още не сте разбрали, че културата, интелигентността, самоуважението и смирението са едно и също нещо.

Някой беше писал, че сега е особено необходимо да се строят манастири. За вярващите във всичко и за невярващите в нищо. Не съществувало вече място, в което професионално да ненавиждаш света. Всъщност имаПетьо толкова много места, че дори не е необходимо дълго да търсиш . Достатъчно е да включиш телевизора, да разтвориш вестник или да влезеш в глобалната мрежа. Там ежедневно се открива пред погледа ни такава планина от ненавист, че сравнени с нея Хималаите изглеждат като купчинка пясък, забравена от дете на плажа. Всяка новина изглежда ужасяващо реална, и в същото време нереална. Защото още същата вечер идва друга новина, а старата е изхвърлена като камъче някъде в планината от ненавист.
„Онзи , който се стреми към нирвана, да направи така, че нищо да не му е скъпо”, четем в един будистки текст.
Това би означавало всеки ден да губим по нещо от себе си, без да страдаме за хората и нещата, които ни заобикалят. Да овладеем екзистенциалната си тревога, да надмогнем страха от смъртта и намерим спокойствие в контекста на вечността.
Но когато обитаваме настоящето, моралът е единственото нещо, което умиротворява отношенията между човешките същества. Защото именно в него се съдържа зачитане, любезност, доброжелателност, а там където е възможно и благодетелност. Някъде далеч отвъд всичко това е манипулирането, грозният език, липсата на уважение и злината във всичките и превъплъщения.
Една от тези отблъскващи новини днес е, че в Руския-информационен център, БАН е организирала конференция за русофобството. Водещ – Жан Виденов. Всъщност това е поредното сборище на комунистически динозаври-родоотстъпници, на които Русия им е по-скъпа от тяхната родина България. Няма нужда да изброявам имената им, но на поне половината от тях децата им учат или работят на Запад.
Почти съм готов да се съглася с един малко известен у нас американски историк Хейдън Уайт, който смята, че имаме нужда от история, която да ни учи на неприемственост. Защото изучавайки най-големите историци на 19-ти век, той стигнал до убеждението, че те много често заменят или попълват липсата на факти, като използват литературни похвати, с някакви емоционални и морални императиви. По този начин конструират една благовидна приемственост между настоящия свят и онзи, който го е предшествал. Твърде познато нали ?
Тъй като по-горе стана дума за родина и родоотстъпници, днес четох за един човек, Тенцин Ригдол, известен художник от Тибет. Той пренесъл 20 тона пръст в чували от родината си на 2000 км. до Индия, за да изпълни предсмъртното желание на баща си.
Както знаем Тибет е окупиран от Китай и 200 хиляди тибетци живеят в изгнание в Индия. Между тях бил и баща му. Завръщането на изгнаниците в Тибет би означавало смърт.
С риск за живота си Тенцин Ригдол прекарал контрабандно тази пръст, минал през две граници и близо петдесет контролни пункта.
Направил художествена инсталация с тази пръст в Индия. Това било много повече от изкуство. Дал възможност на хората, избягали от Тибет, и на тибетците родени извън пределите на страната, да се докоснат до истинската си родина.
Просто Тенцин решил, че след като не могат тибетците да се върнат в Тибет, той ще направи така, че Тибет да дойде при тях…
Тази история няма как да бъде разказана на хора като Волгин, Вацев и цялата сбирщина от червени професори, които днес цял ден са се обяснявали в любов към Русия.

Забелязал съм, а сигурно и вие, че има хора, които хвърлят толкова много енергия да се бунтуват срещу постоянните си разочарования, че не успяват през живота си да свършат почти нищо. Те многоПетьо често, понякога дори свенливо, крият самонадеяните си претенции, че трябва непременно да бъдат харесвани, обичани и почитани. И ако това навсякъде и с всички не се получава, започват да си внушават, че светът е против тях, че ги мразят или, че всички водят някакви невидими битки с тях. На практика никой не ги мрази, защото обратното на любовта е безразличието, а хората са твърде много заети и то предимно със себе си. Омразата е плебейско чувство. Слугинско чувство.
Мартин Бубер изгражда своята философия върху разграничението между отношенията : Аз – Ти и Аз – То. Първото е отношението между две личности, а второто е отношението на личността към всичко останало , което я заобикаля. Ако отношението към всичко което те заобикаля вече не съвпада с отношението на другата личност към заобикалящия ни свят , то няма нищо по – естествено от това тези отношения да се разпаднат във времето. В това няма нищо неестествено. В същото време няма нищо общо с каквато и да е омраза, воина или желания за унижения или отмъщения. Подобни чувства биха означавали твърде ниска топка, твърде елементарна оптика, тя може да бъде само в полезрението на хора от други съсловия, на хора с друг културен код.
Дълбочината на проблема идва от все по-голямата нужда от осмисляне и преосмисляне на общуването във всички житейски сфери – културни, духовни, социални. Съвсем естествено е стари детски, ученически и други приятелства, състуденти, интимни приятелства и всякакви близости с времето, да са се отдалечили в различни галактики, тъй като житейските гравитациони сили са направили така, че светоусещането, самоизграждането на различните хора просто са тръгнали в различни орбити. В тези нови орбити те се срещат други хора с които диалога Аз-Ти, и Аз – То, в голяма степен съвпада и това са естествени процеси. В крайна сметка истината за нас самите и за другите е във висша степен динамична, тя не се предлага никому в завършен вид като хляба.
Не искам да съдя никого за нищо, но натрапчиво да смятаме, че всички постоянно трябва да ни оказват специално внимание е вид незрялост.
Друга форма на незрялост е да съдиш другите, стъпвайки в основата на илюзорната представа, че си на върха на моралната пирамида и Божият храм е в твоя дом.
Вероятно зрелостта идва, когато не изпитваш потребност да се харесаш на когото и да е, когато не се чувстваш жертва на никого, когато прозреш собствените си грешки и напуснеш собствените си митове.
Може би тогава става ясно, че не си бил жертва в сферата на отношенията си, на когото и да е.
Освен на самия себе си…

Страница 1 от 11