Страница 1 от 11

Всеки ден минавам край стара, двуетажна, градска къща. Цялата е потънала сред зеленината на неголям, покрит с калдъръм двор. Има два високи бора, заобиколени с квадратни фигури от чемшир. Както повечетоПетьо градски къщи строени в началото на миналия век, архитектът е смесил различни архитектурни стилове взети от Европа. Арковидни прозорци с корнизи и фризове с геометрични орнаменти около тях. Различни релефи по фасадата. Балкон с красиви перила от ковано желязо. Каменна ограда завършваща в горната си част с орнаменти от ковано желязо с вплетена в тях увивна, пълзяща зеленина, сякаш да скрие двора и къщата от любопитните погледи.
През по-голямата част от годината къщата е празна. Сигурно вътре бродят призраци. Собствениците или техните наследници отдавна не я обитават. Може би живеят в чужбина.
Всяка година в началото на лятото се появява някакъв възрастен мъж. Винаги е сам. Почиства калдъръмения двор от изпадалите листа. Забърсва прозорците. Боядисва входната врата към къщата . Подрязва чемширите. Понякога сяда на дървения шезлонг на двора и почива с часове. Включва осветлението на втория етаж. Стаите светят до малките часове на нощта.
През останалата част от годината къщата е като мъртва. Но старецът винаги идва за един месец , за да и прелее кръв. Когато е тук не изключва осветлението и през нощта. За да докаже, че къщата е жива, че съществува. Реалното винаги е обект подлежащ на доказателства. Явно къщата е едно пространство, което той носи вътре в себе си. Вероятно гледа на нея като на живо същество. Където и да живее по света той я носи като свое вътрешно богатство. Като съкровено минало. Вероятно тук е роден. Не иска да се раздели с нея. Не иска да я продаде. Кой продава миналото си, детството си, утробата от която е излязъл ? Сигурно смята, че така превъзмогва хаоса, че спира изтичащото време. Носталгията го изпълва с усещане за непрекъснатост, някаква цялост на живота. Затова винаги се завръща. Обикаля нощем осветените стаи на втория етаж. Всяка стая е подгизнала от спомени. Но те са някъде назад във времето, затворени в своята орбита, шепа живот останал в миналото. Но може би така се спасява от тъгата, от връхлитащите го мисли колко суетно е всичко. Колко нашият живот е нищожен, жалък и безсмислен.
Затова всяка година той се завръща. Отново възражда къщата. Завръщането се подчинява на великия ритъм на човешкия живот. Ритъм, който минава през годините и посредством бляна се противопоставя на отсъствието. Колко е трудно да се определят и разположат едно спрямо друго важните стойности на съществуването ни. Ние сякаш се намираме в постоянно търсене на някакъв вътрешен покой и подреденост в живота си, но постоянно ту ги губим, ту ги намираме.
Цяло лято отсъствах от града. Когато се прибрах и минах край къщата старецът го нямаше. Беше си заминал.
Съществува вероятност следващото лято старецът отново да се върне. Да почисти и съживи къщата, Да включи осветлението. Да се разшета из двора.
Но е възможно и повече да не се появи. Защото винаги идва едно лято без нас. Къщата може да бъде продадена, съборена, и там да се появи нова модерна сграда.
А след време никой няма да си спомня, че там е имало някаква стара и красива къща.
Нито пък някой ще знае и помни, че е съществувал някакъв старец.

Роман върху романа…
Романът „ Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет „ излиза през 1974 г. Преди това е отхвърлен от над сто издателства.
По-късно много критици определят романа за един от най-значимите в американската литература.жертвите
Всъщност това не е роман, нито биография, макар на пръв поглед авторът да описва реално едно пътуване с мотор през Америка със сина си Крис.
Безсмислено е да го поставяме в чекмеджетата на жанровете. Той е отвъд тях.
Не е и философски трактат.
Макар че вътре да има възхитителна философия.
Самият Пърсиг пише за книгата си : „Това, което следва, е почерпано от действителността. Макар че много неща промених по реторични съображения, в основата си всичко трябва да се приеме като истина. В никакъв случай обаче не бива то да се свързва с неимоверното множество понятия, отнасящи се към теорията и практиката на дзен-будизма. От друга страна пък, няма и кой знае каква връзка с мотоциклетите.”
Всъщност в книгата ще намерим дълбоки прозрения за западните ценности и съпоставянето им с дзен- будизма. Ще срещнем и въпроси свързани метафизика на качеството…
Едно философско предизвикателство в търсене на истината.
„Съществуват толкова пътища, колкото отделни души, пише Пърсиг. Училищата те учат да подражаващ. Цялата система на оценяване се стреми да те предпази от оригиналност.”
Книгата е преведена на повече от 27 езика, продадени са пет милиона екземпляра.
Много университетски преподаватели правят докторантури по книгата.
Спомням си, че съм я чел най-малкото четири пъти. Отпред назад и отзад напред.
Много от почитателите на книгата тръгват по маршрута описан от Робърт Пърсиг. Прекосяват Америка по същите пътища, отсядат в същите мотели в които е отсядал Робърт Пърсиг.
Между тях е Марк Ричардсън.
Той тръгва по същия маршрут, кара същия мотор „Хонда”, спира и пренощува в същите мотели, пие същото кафе в същите чаши в които е пил Робърт Пърсиг.
И написва нова книга : „ ДЗЕН СЕГА „ с второ заглавия: „ По следите на Робърт Пърсиг и изкуството да се поддържа мотоциклет”. Разбира се, след като иска съгласието на Робърт Пърсиг. Той му го дава. Макар че когато прочел книгата казал : „ Почувствах се като призрак на собственото си погребение „.
Затова написах в началото – роман върху романа…
Марк Ричардсън пише : „Забележителната книга на Робърт Пърсиг промени живота ми по много начини. Надявам се да я прочетете и вие и да и дадете шанс да промени и вашия живот.”
От „ ДЗЕН СЕГА….” на Марк Ричардсън проличава, че той много дълбоко е приел думите на Пърсиг :
„ Покоят на съзнанието дава правилните ценности, правилните ценности дават правилните мисли. Правилните мисли дават правилните действия „.
И все пак трябва много да се внимава, защото :
„Някои неща не забелязваш, защото са прекалено малки, за да ти направят впечатление. Други неща не забелязваш, защото са прекалено огромни. А всяко усилие, което има самопрославата за крайна цел, е обречено да завърши с катастрофа.”

В последната си книга Борхес разказва една странна история.
Анонимен богат човек завещава къщата си на бедно семейство. Семейството се премества в къщата. Там гиПетьо заварва един мрачен, с много тежък характер слуга, когото завещанието не им позволява да изгонят. Той ги тормози до края на живота си.
Накрая се оказва, че това е човекът, завещал им къщата.
Странна история нали ? Тя ме накара да си задам безброй въпроси. Например :

Когато получаваме нещо даром, не заплащаме ли определена цена за това ?

Ако искаме да запазим свободата си, трябва ли да се предпазваме от твърде неясните жестове на другите ?

Ако ти си мрачен човек с тежък характер и никой не иска да живее с теб, значи ли това, че само ти си добър, а всички останали са лоши ?

Ако усетиш, че си попаднал в капан и зависимост, трябва ли да стоиш в капана заради материалните придобивки ?

Собственикът на къщата, този човек с труден характер живял дълги години сам, тъй като никой не искал да живее с него. Той сякаш бил принуден да завещае къщата на това семейство, за да има с кого да живее.
Ами върху кого да разгърне трудния си характер ? За това трябват хора нали ?

Как може човек да се спаси от трудния си характер ? Изглежда е по-лесно да се разделиш с къщата си, отколкото с характера си.

А какво друго е трябвало да прави този човек с такъв труден характер, сам в огромната къща до края на живота си ?

Това са само въпроси . Не знам отговорите . Дори не знам дали има отговори.

Може би дзен последователите ще отговарят така : ами трябвало е да стои в голямата си къща и да медитира върху живота и мъдростта.
Като разлюспва пластовете на света като лук.
За да открие, че в крайна сметка няма свят.
Само пластове…

Страница 1 от 11