Страница 1 от 11

Робът не може да пие вода направо от извора, трябва да пие от ръцете на господаря и същевременноПетьо да му благодари за този дар. Само свободният човек пие от извора, ако един извор е зает, той ще намери друг. Но няма да пие от ничия ръка. Робът живее в своя реалност, господарят тъй като е относителен – в свои илюзии. Абсолютен господар е само смъртта, всеки друг господар е относителен .
Господарят непрекъснато трябва да доказва своето господство в борба с други противници. Някъде по тази пътека намира смъртта си. Като в лъвските прайдове.
Трагизмът се състои в това , че и двете страни са жертви на илюзии . Бремето е двустранно. С течение на годините и остаряването, господарят губи своето достойнство, основаващо се на силата. Подложен е на половинчатост и нищожност. Може да се превърне в обект на унижение и гавра дори от довчерашния си роб. Промяната на оценката на роба за господаря е само част от трагедията. Другата част е, че робът пък умира с усещането, че е живял като роб. Някои роби, за да се спасят от това усещане казват, че не са били роби на някого, а „привърженици”…
Всъщност и господарят и робът не разбират , че това са само роли. Те съществуват благодарение един на друг в едно общо съществувание, всеки със своя реализъм и илюзии. Но истината е, че и двамата са роби на своите илюзии.
Свободния човек пък става жертва на друг вид трагизъм. Намирайки сам извора да пие вода, и да си намери хляба, той живее в постоянна несигурност, разбирайки,че трудолюбието и моралните му добродетели, няма да го спасят от физическата ограниченост на човека във времето. Започва да си задава въпроси защо е всичкото това. Превръща се във философ. Започва да живее изпълнен с болезненото съзнание , че въпросите му няма да получат своите отговори.
И започва да си мисли, че всъщност робството започва от самото раждане. Всичко друго е вторично…

Не мога да разбера това постоянно прокламиране и раздуване на понятието „човешки права”. То би ималоПетьо смисъл единствено, ако е подкрепено от твърдението, че няма право без противотежестта на едно задължение. Това постоянно раздуване на понятието „ човешки права „ придобива все по-абстрактен характер, и постоянно ни отдалечава от гаранцията за упражняването на тези права.
Формулирането на това понятие започва да носи все по-големи опасности, да банализира неговото значение, да създава една човешка прослойка, която да е напълно резистентна към всякакви задължения , лишавайки общността от нейната естествена жизненост и благополучие.
Новите въпроси на съвременния свят изискват нови отговори, а постоянно разширяване на „човешките права” се превръща в една постмодерна утопия, чиито горчиви плодове вече се виждат на хоризонта.
Желанието да живеем заедно , да работим съвместно в лоното на една национална общност, която иска да просперира, не може да се изгради на основата само на правата. Либерализмът се определя на базата на индивидуалната свобода на индивида и неговото достойнство, това включва политическата, икономическата и религиозна свобода.
Абсурдът се ражда от факта, когато една твърде голяма част от обществото, или люде от други континенти и култури, започват да превръщат либерализмът и правата на човека в своя обетована земя. В приют, в някакви вътрешни анклави , които не само не дават каквито и да е отговори за бъдещето на общността, но и създават противопоставяне на несравними неща, водещи до някаква обобщено уравняване. Тези анклави не създават материални блага, цели поколения живеят на социални помощи. Така понятието за „правата на човека”, губи изначалното си значение , олеквайки поради онази изгубваща се социална гравитация, която обвързва правата със задълженията.
Андре Бретон в своите „ Пролегомени” пише :
„ Всяка велика идея става предмет на сериозни изопачения от мига, когато влезе в контакт с човешката маса, където е принудена да се съчетава с духове от съвсем различно измерение в сравнение с онзи, от който произлиза… „
Казано по друг начин : в този си вид либерализмът започна да изяжда самия себе си, и е в пълен синхрон с английската поговорка : „ Бъдете бодри, лошото е пред нас ! „

Отдавна е време и в България да произвеждаме действителност на основата на идеи, а не да изсмукваме от действителността идеи, объркани, противоречащи идеологии и бъбриви, безсмислени анализи.Петьо
Красивата ни страна няма нужда от голословни и клиширани анализи на хора като Андрей Райчев , Първан Симеонов или някой си Тома Белев. Тя има спешна нужда от люде обърнати към конкретността и адекватността на фактите. Хора които са обърнали гръб на някакви априорни причини, твърди и циментирани, невършещи никаква работа принципи, и набедени абсолюти.
С други думи за истинността на едно предложение или проект може да се съди по неговите практически резултати. Всякакви спекулации облечени в идеологически , социологически и не знам си какви дрехи, са пагубни и лъжливи, щом нямат никакво практическо влияние върху ежедневния живот на българина. Не може още петдесет години да слушаме анализи по телевизията дали трябва да се прави втори лифт на Банско или не. Хората за три години пробиха на петдесет м. под дъното на Ла Манша 51 км. тунел и си стиснаха ръцете.

Ако практическите резултати от такова начинание ще са от полза за ежедневния живот на българина, може и да трябва по нашите планини да се построят още тридесет лифта.
Не можем да се гърчим в теоретически , политически или социални конвулсии, без реално да осъществяваме нещата , които могат да ни бъдат полезни. Развитите държави извличат логически и прагматични последици от всичко, което може да им бъде полезно и преминават към действие.
Общество, което не се стреми да придаде смисъл на начинанията си, а постоянно пътува безцелно в ирационалните си налудности не стига далеч.
Живеем в отрицание и противоречия и сякаш никога няма да достигнем онази същинска свобода, не формалната, а конкретната, гъвкавата, функционалната и активната , която води до благоденствие. За каквото и начинание, закон или проект да се заговори винаги придобиваме лепкавото усещане за някакво лъжливо, унизително положение на нещата, което служи в интерес на някому или крие в недрата си някаква престъпна схема.
Ние живеем в едно постоянно състояние на концептуализиране на действителността, без да създаваме действителност. Не материализираме идеите. Ние ги само ги обсъждаме. Ние само ги оценяваме като идейна стойност. Анализираме ги с онази ориенталска логорея, след която се оказва, че няма нищо реално направено.
Живеем като в авиационен тренажор, симулатор на полет на самолет. Постоянно се запознаваме, анализираме и говорим за голямото разнообразие от технически средства с които може да се излети. Иначе имаме по всяка тема най-малкото по двама експерти на световно ниво.
Като в шведските приказки които започвали така : „ Имало едно време един дядо и две баби…”
Но така или иначе продължаваме да си стоим в симулатора за полет, и сякаш скоро няма да се отлепим от земята.

Страница 1 от 11