Страница 1 от 11

Миризливият бурен на злобата

Наскоро прочетох „Черната тетрадка” на Илия Бешков. Това е негов дневник, в който той е записвал своиЗлото размишления от месец май 1950 до август 1951 година. Усещането от тази тетрадка е тягостно и задушаващо, като че ли пространството се обезвъздушава, като че ли невидима примка се стяга около гърлото ти с всяка следваща страница. Тетрадката разкрива тихия ужас на един боговдъхновен човек от онова, което вижда около себе си, от онова, което преживява, от примката, която се затяга около врата му. Ужас и отчаяние. Размислите са писани нощ след нощ в самота и безнадеждност.
Илия Бешков е бил дълбоко религиозен човек, но дори и вярата не успява да му даде упование. Усилията на атеистичната власт са насочени именно срещу вярата, за да бъде тя поругана, смазана, изкоренена. Точно през тези черни години, през които е писана „Черната тетрадка“, са избити десетки свещеници, стотици са затворени по лагери и интернирани. Камионетките сноват по нощите и се пълнят с обречени на смърт и страдания.
Седем години след тази тетрадка той се самонаказва чрез доброволно гладуване, отива си, изгасва от този свят едва на 57 години в разцвета на творческите си и житейски сили. Много е говорено и писано за Илия Бешков, тук искам да се спра на едно негово разсъждение върху омразата, то ме остави без дъх.
Размислям върху омразата. Слушал съм много познати и приятели дори да изказват омразата си към някого. „Да ми падне, ще го режа парче по парче и няма да го дам и да го отстъпя другиму – аз ще го убия. „Със зъби ще го разкъсам и ще изпия кръвта му.” И то показват с ръце и зъби как ще стане това и погледът им е такъв, сякаш виждат това страшно действие…
…Ужасената ми мисъл прониква дълбоко и нашироко нашата земя и видях тази омраза навсякъде; в паметта ми възкръснаха хиляди събития, плод на тази омраза.Всичко, което смятах за гняв, буйност, глупост и дивотия, сега го виждам като студена, дълбока и зловеща омраза. Спомням си от дете направените магии, поливките, тъмните заклинания, завързаните червени конци по плетищата и портите, зеленооките погледи на магьосниците, писъците на майки и деца нощем – всичко това целеше смъртта на някой човек, смърт, която ненаситната и непреодолима омраза изискваше.
Покойната ми сестра бе изоставена от своя годеник. Тя всяка нощ излизаше до един плет, прогнил и обрасъл с миризлив бурен, и започваше да клати плета със страшни думи-заклинания:” Както клатя плета, така да се разклати земята под него, да се провали в нея…” Очите ѝ странно проблясваха в нощта. Аз чаках търпеливо малко настрана. Тя ме вземаше, защото се боеше сама от тъмното. Измина доста време – години няколко, и тя един ден ми каза: ”Илийчо, кака, оня умре!”
Но едва сега разбирам целия ужас на тези събития, които навремето възприемах като чудновата шега или несериозно поведение на неуки хора.”
Тези думи ме оставиха без дъх, защото си помислих – колко първични са били онези прояви на омраза в сравнение с днешните. И как омразата изглежда дълбоко вкоренена в българското сърце, като че ли се е просмукала в него, като че ли го е обвила като онзи „прогнил и миризлив” бурен около плета.
В своята малка Черна тетрадка Илия Бешков назовава нещата с истинските им имена – нарича омразата омраза, не я нарича агресия в училищата или война по пътищата. И също – не се опитва с „позитивна енергия” и с мантри за самоусъвършенстване да я прикрива.
Ние усещаме смрадта и прогнилостта ѝ навсякъде, ежеминутно, примерите са безкрайни. Някои смятат, че омразата се дължи на демокрацията. Други виждат нейната причина в комунизма. Това е плитко и несериозно. Мнозина търсят нейния корен в бедността или глупостта. Но ние сме свидетели, че на злобата и омразата са подвластни и комунисти, и антикомунисти, и бедни, и богати. Явно нейният корен е много по-дълбок. Тогава къде е нейният корен?
Още в древността Теофраст описва характера на злонравния човек, според когото „по природа никой не бил добър и всички били еднакви“. Човекът, който мрази, навсякъде вижда омраза. Омразата помрачава погледа, свива зениците и през тях не може да проникне никаква светлина. За мразещия човек светът е ад и той превръща света около себе си в ад.
Наскоро съдът наложи много тежка присъда на акушерката, която преби с юмруци новородено бебе. Каква бездънна омраза трябва да е стаена в душата на човек, за да се излее така неудържимо, че да нанесе над 30 удара по тялото на четиридневно кърмаче. След произнасянето на присъдата последва нова вълна от неудържима злоба – този път срещу акушерката. Много хора искаха да я удушат със собствените си ръце, да я пребият, да я убият, наложената ѝ присъда им се струваше малка, въпреки, че българският съд отдавна не е произнасял толкова тежка присъда. Искаха мъст, кръв, смърт, искаха да я режат парче по парче – точно както пише Бешков в своята Черна тетрадка. Отприщи се бездънна и неистова злоба. Такава злоба се отприщва често и по всевъзможни поводи. На талази залива интернет, социалните мрежи и цялото общество. Сее зараза и тази зараза прониква и поразява все по-надълбоко.
Преди няколко дни пред входа на една кооперация видях една обикновена, но покъртваща сцена. Майка се прибираше със 5-6 годишния си син. Детето не искаше да върви или нещо друго не беше по волята му и удряше майка си с юмруци колкото сила имаше. Погледът му беше вперен в нейните очи и излъчваше ярост и гняв. Майката го хвана силно за ръката, изви я и по този начин го принуди да влезе във входа. Струва ми се, че това е генезисът на злобата – несправедливостта, налагана със сила. Безсилието срещу несправедливата сила се трансформира в злоба.
В цялото ни общество цари несправедливост. Наскоро дори чух признание от Главния прокурор – „Този дефицит на справедливост е навсякъде”. Да, ние всички се сблъскваме с несправедливост на всяка крачка и виждаме как тя се трансформира в злоба. После виждаме как злобата не помага за поправяне на несправедливостта, а напротив – допълнително озверява и обезчовечава.
Илия Бешков е бил достатъчно честен, за да не спести тежките думи, с които обрисува злобата на собствената си сестра. Колкото повече човек е загрижен, толкова по-честен трябва да бъде. Спестяването или украсяването на истината не помага за изцелението.
Хуманистът Еразъм сякаш не е виждал решение, затова е прибягнал към парадокса: „Дори ако целият народ съска срещу тебе, какво ти пречи сам да си ръкопляскаш? За да стане обаче то, помага само Глупостта“.
Струва ми се, че много по-добро е решението, което предлага премъдрият Соломон в своите Притчи: „Омразата подига раздори, а любовта покрива всички грехове“ (10:12). „По-добре ястие от зеленчук, и с него любов, нежели угоен вол, и с него омраза“ (15:17).
Злобата засмуква като фуния. Когато е изразила задоволството си, че „оня умре!”, сестрата на Бешков е била много по-мъртва от умрелия. И няма друг начин човек да се опази от това засмукване, освен чрез милостта.

Американският астрофизик Нийл Тайсън води едно много симпатично телевизионно предаване, наречено Cosmos . Той така вплита наука и чувство за хумор, че мога да го гледам и слушам с часове.Петьо
От него научих например, че когато гледаме слънцето, ние го виждаме там, където е било преди осем минути и половина, а не където е в момента. Това е така, защото слънчевият лъч пътува осем минути и половина, докато стигне до нас.
Същото е и със звездите – светлината им пътува до нас стотици хиляди години. Ето защо, сега, когато ги гледаме, те вече не са там, може да са някъде другаде…
Затова се питам колко поколения, колко светлинни години трябва да минат, за да разберат една голяма част от българите истината за комунизма и последствията, които остави след себе си. Да не би когато тази истина достигне до нас, светът да е вече някъде другаде…
Едно от тези трудно преодолими последствия е илюзията, че някоя друга страна, ЕС, или някой спасител, мъдрец или учител може да свърши работата ни вместо нас. Дори и най-великият мъдрец на света не може да извърви и една крачка вместо нас. Сами трябва да си я извървим. Дори Св. Августин е изразил това прекрасно. Той казва : „Самият Исус Христос не може да стори нищо за много от тези, които сами не могат да направят крачката…”
Съществува и една почти непреодолима илюзия, че другите непременно трябва да ни харесват , ценят и уважават, без самите ние да се харесваме, ценим и уважаваме.
Не знам колко години трябва да минат докато светлината на истината достигне до по-голямата част от българите.
Знам само едно – Св. Августин е напълно прав като казва, че и Исус Христос не може да стори нищо за тези, които не искат да направя и една крачка дори….

Не можем да съдим

Този понеделник имах намерение да продължа критичния анализ на съвременните еврофобии, който започнах миналия път. Признавам, че бях провокиран и от апологията на Сталин на Мария Захарова, и от осемдесетте процента „дебили“, живеещи у нас (с които ни сподоби интелектуалният „тенор“ на БСП Иво Христов).Калин2
Неочаквано обаче, в четвъртък сутрин, прочетох в централен вестник кратката история на момиче – на 21 години – хвърлило се под колелата на влака край гарата в Бургас. Момичето – осведомяваше ни вестникът – останало живо, но колелата на влака прерязали „единия ѝ крак в областта на бедрото, а другия – на нивото на глезена“. В болницата, разбира се, и двата ѝ крака били ампутирани. „Не искам да живея, искам да умра!“ Това, казва ни статията, повтаряло момичето и пред лекарите, и пред полицията в болницата.
Не знам защо тази история се загнезди в мен и постепенно ме отказа тази седмица да пиша за вече намисленото.
Трябва да се съобрази – ще кажа сега – че момичето се е изпълнило с желанието да умре не след като (и понеже) двата ѝ крака са били ампутирани, а очевидно го е имало и в момента, в който се е хвърлило под влака в близост до гарата в Бургас. Имало го е, значи, трайно и съзнателно.
Историята ме замисли, ще го призная, в неочаквана посока. Християнската норма и реалността, в която живеят хората (включително християните) – това бе посоката, която взеха мислите ми. Всеки християнин знае, разбира се, че отчаянието се определя като най-голям, дори – непростим грях. Повечето богослови го отъждествяват с греха на хулата срещу Светия Дух, за който Сам Христос ни е казал, че за нея, на съгрешилия „няма да се прости нито в този, нито в бъдещия век“.
Защо е така?
Защото отчаяният човек, който (съзнателно) решава да отнеме живота си, по същество отхвърля, изтребва най-сюблимния дар, който тъкмо Бог му е дал – дара на живота. Той значи апострофира по радикален начин Божията воля за себе си „да бъде“, противопоставя се на Божия призив: „бъди ти“, с който Бог веднъж завинаги го е извикал в битие и който призив е неоспорим, тъкмо защото е Божий. „Не ти ща дара!“ – казва в сърцето си самоубиецът, хвърлям Ти го обратно, похулвам Духа на Твоята любов – Духа Свети. А това е, да – страшен грях, пределен грях, за който не може да се прости, тъкмо защото извършващият го отказва, отхвърля самия този, на когото прошката може изобщо да се даде. Той не иска да бъде простен, защото не иска, отказва себе си, на когото да се прости. Заявява: „не Ти искам прошката, защото въобще не Ти искам битието, не искам Твоя любовен дар, не Ти искам любовта!“ Което е равно на „не Те искам!“ Самоубиецът – казали са го мъдри хора – посягайки да убие себе си, всъщност желае да убие някого заради себе си, и в най-голяма дълбочина желае да убие Бога заради себе си.Това е християнското учение. Това е нормата на християнската доктрина. И тя е дълбоко обоснована и неоспоримо вярна.
Парадоксът тук обаче е, че християнинът (ако е християнин, а не доктринер) най-често (а може би за всеки подобен случай) много трудно може да приложи тази норма към конкретния грешник. Ако посмее да каже: ето, на този човек грехът на отчаянието, на самоубийството няма да се прости нито в този, нито в бъдещия век, той в края на краищата ще трябва да обвини… и себе си.
Защото, ето – да се върнем към историята, която прочетох миналата седмица. Оказва се, че момичето, хвърлило се под влака, което и тогава, когато го е направило, и по-късно, когато продължава да настоява, че не иска да живее, а иска да умре, има (и до ден днешен) двама живи родители, които са го изоставили още в най-ранната му детска възраст и никога, никога до ден днешен не са го потърсили, за да го видят. Момичето е израснало в дом за деца, „лишени от родителски грижи“, в село Тотлебен (знаем как се живее и расте в такива държавни домове). Живяло е там до завършването на средното си образование, после учило две години в техникум за фризьорки в Ловеч (разбира се, как би могло отраснало в „дом“ дете да запише висше образование), сетне заминало да търси работа в Бургас. Вестникарската статия сухо ни осведомява, че момичето не желае да отговори на въпросите на лекарите и полицията защо е решило да скочи под влака. Повтаря само, че „се е отказала от живота“.
Аз пък много добре си представих защо не иска да живее, а да умре това момиче. Да, Бог извиква в битие всяка личност, която се ражда. Той я дарява с битие (което е сюблимният дар на Неговата любов). Само че – нека уточним – Той дарява всяка личност не просто с голо (налично) битие, а с човешко битие. А пък човешкото битие е съществено битие-с-човеците, битие, извикано в нечий предхождащ го „дом“. Като го извиква с „бъди ти“, Бог го извиква по правило като „бъди-на-тези-люде“. И човекът, по Божие определение, е не просто „аз“, а „аз-от-определени-нас“. И ако не е „аз-от (и на)-определени-нас“ (от и на определен дом), той в някакъв смисъл е Каспар Хаузер – човек, лишен от нещо решаващо. Фигуративно казано, Бог извиква не просто един „Петър“ или „Павел“, но (винаги) един „Петър (или Павел) Иванов“, т.е. един Петър (или Павел)-на-Ивановите, „Павел“-ът на Ивановите, и ако „Петър“ (или „Павел“) не е „нечий“, ако не е „аз“ от определени „нас“, не се е родил собствено като човек. Той е изпълнил Божия призив („бъди ти“), но други не са го изпълнили, доколкото Бог го е извикал, за да „бъде“ на-тези, извикал го е в „този дом“, а ето – „домът“ не се е оказал налице.
Момичето, за което ни разказва вестникът, е получило дара на живота, но съдещите го от християнска гледна точка трябва да съобразят, че то не е получило дара на дома-на-живота, който е неотделим от дара на живота и който (целият) е собствено дарът на Бога. За това, че не го е получило, виновен е не Бог (защото Той го е извикал именно в дома на родителите му, в и чрез родителите му го е извикал). Но… не е виновно и момичето!
Вместо „дом“, момичето е получило (и живяло) живот на голо (сиротно) собствено име, без-фамилен живот. А ние не можем да си изкривим душата и да кажем, че не знаем колко студен, безприютен, инвалидизиран е един живот в казионния дом за „лишени от родителски грижи“. Ето защо момичето може, уви, може да пожелае да отхвърли такъв един живот.
Защото това не е животът, който Бог ѝ е дарил, а животът, който някой друг (нейният дом) ѝ е отказал. ето тук стигаме до проблема за вината. Кой носи вина за вика на момичето: „Не искам да живея (този живот), искам да умра“? Греха на отчаянието ѝ? То самото? Защото отхвърля Божия дар? Но Бог не ѝ е давал този дар. Той ѝ е дал дара да бъде „тази-на-тези“, а „тези“ са ѝ отнели дара на Бога, те са го отказали и на нея, и на себе си. С това сякаш можем да приключим и да отдъхнем.
Ето ги виновниците, на които този грях „няма да се прости нито в този, нито в бъдещия век“ – родителите изверги. Чудесно. Ами ние? Християните? Ние нищо общо ли нямаме с „родителите изверги“? Ако родителите изверги са отказали на момичето да бъде „аз-от-определени-нас“, не отказваме ли сега ние да приемем, че тези родители пък са „те-от-нас“, че те не са просто „те“ – извергите, а извергите, които са едни от нас? Но те са чужди, непознати за нас хора, какво бихме могли да направим, освен да ги обвиним? Това обаче и казвам сега: това, че са „чужди“ на нас хора – „те“, а не „те-от-нас“ – е пък нашата вина. Защото за християнина няма (не бива да има) „те“, които не са „от-нас“.
Около тези родители-изверги е имало хора – техни близки, техни съседи, около тях би трябвало да е имало християни, църковни християни. И за извършеното от „родителите изверги“ те няма как съвсем да не са отговорни. Да попитам радикално: защо те не са приютили момичето? Всички отделни „домове“ са все „наши“ домове. Защо нито един църковно-християнски дом не е заменил отказания родителски дом на момичето? Е, ще ми отвърнат – като знаем колко са и каква обществена тежест имат християните в обществото, нима можем да искаме те да отговарят и за „чуждите“! А пък и „законът не позволява при двама живи родители…“. А пък и да приемеш не свое дете е прекомерно изискване. Да, то е прекомерно изискване, но че е прекомерно, това не можем да не видим като вина. Грехът, за който „няма да се прости нито в този, нито в бъдещия век“, е, значи, извършен и от родителите изверги, и от близките на родителите изверги, и от близките на близките им, и от онези, които нямат нужната обществена тежест да противодействат, и от онези, за които приютяването на чуждо дете е „прекомерно изискване“…
„Не искам да живея, искам да умра“ е значи последна брънка от една обща вина. Викът на момичето не е вик, казващ просто: „Отказвам, отхвърлям своя живот“. Той е вик, гласящ: „Отказвам и отхвърлям вашия – на вашата фамилия живот, защото вие, родителите ми, го лишихте от необходимата за него приютност, общностност“. И още по-дълбоко, той е вик, гласящ: „Отказвам и отхвърлям вашия – на всички вас, които сте около мен, на вашия свят, на вашата общност живота отхвърлям, защото всички вие имате дял в лишаването му от това да бъде живот-с-вас“.
Ето защо, мисля си, никой християнин не може да осъди това момиче. Защото да го осъди, ще означава в края на краищата да достигне до себе си и ето, тогава, да откаже да се осъди сам.
В заключение ще си позволя да бъда още по-жесток. Това момиче, което днес е без крака и все още иска да умре, би могло да чуе как някой от по-ревностните християни (или консервативни „защитници на традиционните ценности“) издига глас и иска – от държавата – да се забранят абортите като противоречащи на нашето учение. Представям си как това момиче размисля известно време върху чутото и след това извиква в лицето на „ревнителите“: „Аз пък не бих подкрепила! Защото бих предпочела да ме бяха абортирали, вместо да получа този живот, който след двадесет и една години студ и предопределено лузърство вече не мога да понасям. Ако ме бяха абортирали, днес нямаше безсилно да искам да умра. Щях да съм мъртва!“ Какво ще му отговорят? „Недей така! Животът е безценен дар. Ти не си сама, ти си на своите родители“. „Не съм – ще отговори момичето – никога не съм била“. „Ти си на своите близки“. „Не съм. Аз нямам близки“. „Ти все пак си на нашата национална общност, на обществото“. „Не съм – аз съм осъдена от него да бъда лузър!“ „Ти си от нас, от нас християните“ – ще кажат. И може би тук ще трябва да се сепнат: всъщност така би трябвало да бъде, но така май не е. Е, като не е – би могло да отвърне момичето – първо, оправете това, пък тогава забранявайте абортите, които биха могли да спасят от живота такива като мен!
Какво искам аз – ще попита накрая моят евентуален читател – да оправдаем отчаянието и самоубийството, защото има случаи (като този), в който то има разбираем от всички нас мотив? Интелигентско християнство! Желаете да релативизирате и този грях, след като приветствахте релативизирането дори на греха на отстъпничеството, представен ни във филма на Мартин Скорсезе „Мълчание“ (така го прочетоха профанните критици). Или да се почувстваме виновни? Но какво бихме могли да направим? Можем ли да познаваме всеки сирак? Можем ли да поправяме греховете на всички безсъвестни семейства? Можем ли да сме навсякъде и с всички? Не можем – ще призная.
Но затова и не бива да съдим.
Нормата – „не трябва да се отхвърля Божия дар на живота; Това е смъртен грях“ – е неоспорима. Но в „блатото на този свят“ ние можем само да се каем за нейната невкорененост и неспазване. Всички! Не само момичето, хвърлило се под влака. Защото в „блатото на този свят“ сила има една друга норма: „Всеки за всичко пред всички е виновен“.

Страница 1 от 11