Страница 1 от 11

Печалната история на марксизма

В предишния текст под това заглавие аз отрекох марксизмът да може да се определя като някаква научна,Калин2 философска (или философско-политическа) доктрина. В своето действително историческо битие, казах аз, той бе всъщност тип хилиастична (миленаристка) религия – уникална сред многото съществували „хилиазми“ с това, че през XX век направи опит да установи на различни места своето „хилядолетно царство“, отнемащо на човека неговата история и подчиняващо го на „Абсолютната“ ѝ идея, олицетворявана от нейната (комунистическа) „Партия“.
За да уплътня това свое твърдение днес ще започна с един опит за периодизация на „ставането“ и краха на тази религия.
Всъщност, творчеството на самия Маркс аз бих определил като (само) първия етап от предисторията на собствено „марксизма“. Определям го така, защото макар да дава името на въпросната религия, това творчество все още не е „марксизъм“ (не е все още „-изъм“). И не е дори само поради една (всъщност конфузна за марксистите) причина: мързела и пословичната несистематичност на автора Карл Маркс.
Нека припомня, че освен „Капиталът“ (също приведен в напълно завършен вид от Енгелс) самият Маркс е автор най-вече на „ръкописи“ и на „проекти“ за съчинения, т. е. преди всичко на незавършени произведения, често захвърляни за години настрана (предавани – по думите на Енгелс – „на гризящата критика на мишките“), за да се заеме „гениалният мислител“ с (по същество конюнктурна) публицистика, от която да изкара някоя пара. Известно е, че въпреки финансовата помощ на фабрикантския син Енгелс, Маркс почти толкова, колкото за „комунизма“, е мислел за пари.
Но ето защо издаването на по-голямата част от тези Марксови „ръкописи“, тяхното коментиране, акламиране, екзегеза и популяризиране в цели съчинения, далеч надхвърлящи по обем коментираното, е извършено именно от Енгелс. „Развитието на социализма от утопия в наука“, „Анти-Дюринг“ (особено първия и втория раздел), „Лудвиг Фойербах и краят на класическата немска философия“ и т. н., това са все съчинения на Енгелс, които събират, подреждат и придават що-годе систематичен вид на „наброските“ и „записките“, които Маркс всъщност е „произвел“. Към тях следва да се добави и придаването на (фалшив) теоретически ръст на откровено журналистически работи на Маркс (като „Осемнадесети брюмер на Луи Бонапарт“ и „Наемен труд и капитал“), извършено пак от Енгелс. Тъжната истина е, че на опитващия се да „изчопли“ от Енгелсовата черупка „самия“ критически Маркс, негов адепт остават почти само прословутите „Тезиси за Фойербах“, които поради своята фрагментарност и краткост могат да се подлагат на толкова безкрайна екзегеза, колкото Декалога от талмудическия иудаизъм.
Поради всичко това не без основание може да се утвърди, че „марксизмът“ (дори на самия Маркс) е произведение на Енгелс.
Което би останало без кой знае какво значение, ако не бе последвано от нещо по-важно, а именно – от овладяването (направено пак най-вече от Енгелс) на определени групи от зараждащото се (съвсем независимо от „класиците“) по онова време партийно социалистическо движение в Германия. Именно овладявайки части (групи) от това движение, Маркс, Енгелс и ранните им „другарчета“, започват да ги „хилиатизират“, превръщайки ги от политическо в религиозно движение.
И това обаче не би имало особено сериозни последици, защото ранната социалдемокрация бързо отделя от себе си загрижените много по-скоро за „Историята“ и нейния „есхатон“ – комунизма, отколкото за работниците марксисти (свидетелство за което са мрънкащите им „критики“ на Готската и пр. програми). Не би имало, казвам, особени последици, ако в началото на XX век в марксистките „групи“ на социалдемокрацията не бяха се влели руските адепти на учението с тяхната сектантско месианистична психология. В този смисъл Ленин действително може да се нарече създател на „марксизма“ в доста по-голяма степен от самия Маркс. „Марксизмът“ става истинска религиозна визия и се организира в (йерархизирана) „църква“ (да припомня Лениновата „пирамида“ – „маса-класа-партия-водач“) именно благодарение на Владимир Илич.

И все пак, все пак – нито така произведената марксистка религия, нито нейната „църква“ биха осъществили някога своето „хилядолетно царство“, ако не бе катаклизмът на Първата световна война и душеприказчеството на такива политически авантюристи и двойни (или тройни) агенти като например Парвус.
Известно е, че Ленин, стриктно следвайки „ортодоксията“ на марксизма, е бил убеден (до самия февруари 1917 г.), че „световната пролетарска революция“ може да избухне (и евентуално да победи) първо и преди всичко в най-развитата капиталистическа страна в света (за Маркс и Енгелс в края на XIX век такава е Великобритания, за Ленин, кой знае защо – Швейцария).
В базираната върху документи (и вставена в епоса „Красное колесо“) повест „Ленин в Цюрих“ Ал. Солженицин изразително ни е описал абсурдните опити на Владимир Илич да убеди швейцарските социалисти (в разгара на войната около тях) да „съборят“ държавата си и да надуят тръбата на пролетарския апокалипсис. Именно в Швейцария обаче, пристигналият (най-вероятно като германски агент) Парвус отваря очите на „гениалния“ Ленин за шанса превратът да бъде извършен в започващата да губи войната, разбунена Русия (за сведение Маркс е нареждал Русия буквално извън Европа и я е определял като страна с докапиталистически, „азиатски начин на производство“).
И ето: именно превратът в Русия слага край на теоретико-политическата предистория на марксизма и полага началото на неговата собствена история, т. е. на историята на марксисткия апокалипсис – изземването на историята от хората (и в този смисъл наистина нейното прекратяване) и подчиняването на хората на „Идеята на историята“, олицетворявана, повтарям, от „Духа“ на нейната истина – комунистическата „Партия“.
Едва от този момент марксизмът като една от световните „религии“ придобива историческо битие – битие, раз-съществяващо обществото на хората през целия XX век: отначало в „една отделно взета страна“ (бившата Руска империя, СССР), сетне в половин Европа, а още по-нататък тук и там по целия свят (в Корея, Камбоджа, Виетнам, Куба и т. н.). В „предисторическата“ си фаза марксизмът остава тук-там в свободния свят, където тутакси се разтваря (още тогава) в пост-фройдизма, структурализма и т. н. на отделни (не първостепенни) мислители, които, трябва да се признае, бяха мразени от собствено „марксистите“ много по-горещо (както се мразят еретици) в сравнение с откровените обективни и субективни идеалисти, неотомисти (и „вся остальная христианская сволочь“).
Та ето: именно този апокалиптичен „марксизъм“ претърпя поражение през 1989 г. и оттогава се намира в третия етап от своето съществуване – в своята пост-история, чиято тъжна (и смешна) картина обещах да обрисувам в самото начало.
Предварително ще трябва да кажа обаче, че „аристократите“ на класическия марксизъм – жреците и теоретиците на комунистическите партии от катастрофиралия „съветски блок“ (които до самата 1989 г. строяха вече „развития“ или „зрял“ социализъм) най-бързо и най-малко травматично изоставиха всеки „марксизъм“ и се превърнаха поравно в квазикапиталистически олигархии (България е типичен пример в това отношение) и в „неоконсервативни“ (фашизоидно-националистически) движения (най-вече в Русия и в бившата ГДР).
В този смисъл „марксизмът“ (изучаван вече на английски и френски – но не на немски в оригинал или на руски – езикът на „свещеното предание“ на религията) остана достояние най-вече на млади, екзистенциално не особено зрели и не толкова безскрупулни „ентусиасти“, които и поради своя (хабитуален) снобизъм и индивидуализъм и до днес, слава Богу, са базисно неспособни да се организират партийно-политически.
Онова, което остана дълбинно присъщо и на тези (млади) марксисти обаче, бе именно духът на религиозния хилиазъм (като правило не осъзнаван от повечето от тях) и който и до днес ги тласка към това да търсят дълбоко „подводната“ субстанция на историята, неминуемо течаща по посока на своя апокалиптичен „океан“, та като се „влее“ в него, да я „приключи“ триумфално.

Ориана Фалачи споменава в една от книгите си, че бившия папа Ратцингер / Бенедикт XVI / има право, когато пише, че Западът изпитва нещо като омраза към самия себе си. От своята история вижда само онова, което заслужава укор и вече не може да възприеме великото и чистото в нея. Има право също и когатоАЗ казва, че ценностният свят, върху който Европа е изградила своята идентичност вече сериозно е заплашен. Кръвоносната система на Европа е парализирана Тази криза не се лекува с преливания на ислямска емиграция, защото ислямът в никакъв случай не може да предложи платформа за духовност.
Ха ! В мен веднага възникна въпросът: защо стана така , че папа Бенедикт XVI, едва като се оттегли / първия папа, който подава оставка през последните почти 600 години/ има смелостта да назове нещата по този начин. Когато от Бенедикт XVI стана отново / Йозеф Ратцингер (светското име на Бенедикт / тогава може да изрича неща, които всички виждаме.
Сякаш не е трудно да се досетим, че сегашния папа Франциск съвсем не говори по този начин…
Защо Ратцингер говори като немския мислител и културен антрополог Освалд Шпенглер в „ Залезът на Запада” ?
Ами Шпенглер например пише, че Западът се е запътил с бързи крачки към своята културна смърт и ще рухне подобно на египетската цивилизация.
Дали защото и двамата са немци ?
Не правя никакви внушения или препратки. Просто задавам сам на себе си въпроси.
Фалачи само споменава Ратцингер. Не казва нищо повече за него.
Исках да намеря други негови изказвания. На друго място. Намерих разбира се.
Една година след като се качил на престола папата цитира думите на византийския император Мануил II, че пророкът Мохамед е донесъл на света само „зло, с неговата заповед да се разпространява вярата с меч“, което провокирало масови демонстрации в мюсюлманския свят.
Нека се взрем по-внимателно и в думите на говорителя на папата, отец Федерико Ломбарди, когато Ратцингер се оттегля от папството си: „ Църквата се нуждае от някого с повече физическа и духовна енергия, който ще бъде в състояние да преодолее проблемите и предизвикателствата в управлението на църквата в този постоянно променящ се съвременен свят .“
Дали е необходима физическа и духовна сила да се спре цунамито от единоверци на Бин Ладен, които ни заливат и се правят на господари в нашата къща.
Ще се върна отново на Ориана Фалачи, че на едно събрание на общинския съвет на Флоренция, председателят на групата, представляваща Демократи от левицата, заявил : „ Време е вече и във Флоренция да има голяма джамия”. Той допълнил, че ислямската общност отдавна е изразила желанието си да се построи/ с общински пари / голяма джамия и ислямски културен център.
Градът на Данте, Микеланджело и Леонардо, люлката на ренесансовото изкуство и култура ще бъде загробен и осмян от тяхната Мека…За да се превърне Европа в Еврабия и европейците да свършат коленичили на килимчето, да се молят пет пъти дневно заедно със синовете на Аллаха. А от джамията виещият глас на мюезина да оглася катедралите на Флоренция докато ги срути…
Постоянно се говори и пише за битката между цивилизациите.
Коя е другата цивилизация ?
Какво цивилизовано има в цивилизация, която се отнася с жените като с добитък, която реже глави като зелки , безскрупулно поставя взривове, за да убие невинни хора по летища и концерти. Цивилизация в която нерядко бащата убива дъщеря си заради джинсите, и снизходителност когато синът му изнасилва петнайсетгодишно момиче в Ница или Лион.
Политическият либерализъм продължава измислицата за „ умерения ислям ”, комедията за толерантността, лъжата за интеграцията, безразличието, скопения либерализъм, фарсът на мултикултурализма.
На Запад обвиняват хора за обида на исляма, но няма осъден за обида на християнството.
Арабинът, който уби режисьора Тео ван Гог, „виновен” за създаването на документални филми за робството на мюсюлманките, просъсква в съда на майката на Тео: „ Не изпитвам никакво състрадание към Вас. Защото Вие сте неверничка”.
Може би папа Ратцингер / Бенедикт XVI / малко завоалирано е искал да каже следното :
Ако продължава този абсурд с навлизането на исляма, Европа отива направо в боклука.

Много често чета в мрежата как хората се оплакват и негодуват от предлаганите програми, шоута и прочие телевизионни „продукти”.
Не гледам нещото, наречено „Фермата“, нито нещото „ВИП БРАДЪР, или „ София ден и нощ”, „ Папараци”,С малката нито стотиците нещица, от които нищо няма какво да се научи. Защо ми се струва, че някой хора приемат телевизията като природно явление, което или ни допада или не. Има дистанционно, има копче с което да изключиш всичките тези глупости, да спреш да гледаш и слушаш семпли хора, които няма какво да ти кажат. Освен това има канали, където можеш да чуеш страхотно интервю със Стивън Хокинг, който чрез синтезатора, ще каже какво мисли за Космоса, за живота, смъртта и бъдещето на хората. Защо да гледам и да слушам интервю с чалга певица, да слушам какви са „бъдещите и творчески планове”, или пък да ме занимават с това, дали Мара Отварачката смята да зачене отново. Да заменя Стивън Хокинг със Сашка Васева за мен е духовно самоубийство.
Има копчета за изключване. Има книги, музика, театър, приятели с които да говориш това, което ти е интересно. Телевизията не е интелектуален начин на общуване, от нея може да получиш информация, да чуеш концерт, които би ти харесал, но да подбереш какво искаш да чуеш и от кого. Никой не отива на театър без да знае какво ще гледа, просто само да стои в театралния салон, без да се интересува какво и кой ще се появи на сцената., кой е авторът, кои са артистите…..
Още от Соц-времето слушам хора, които се оплакват от телевизията, сякаш тя е нещото, което трябва едва ли не по конституция да ги направи щастливи и доволни.
По времето на комунизма имаше един такъв виц:
Попитали един руснак : Щастливи ли сте, живеете ли добре? Руснакът отговорил с „да”. А гледате ли телевизия? Руснакът отговорил: Ама разбира се, иначе откъде ще знаем, че сме щастливи и живеем добре.

ЗА ФРАНЦ КАФКА И “ЗАМЪКЪТ” (Das Schloss, 1926)

https://theblogforculture.wordpress.com/

В днешно време личността на Франц Кафка е обвита в мълчаливо, но богоподобно възхищение. Той би докоснал в най-голяма степен истински чувствителните хора, които умеят добре да разсъждават върхуКафка живота и неговите противоречия, като не само се сблъскват с тях, но и ги подминават с ясното съзнание, че пътят е един и той води само напред. За тази непоколебима целеустременост се бори и самият Кафка.

Изисква се голям интелектуален потенциал, за да се разбере Кафка. Познавайки тъжния му личен живот, доста от темите в романите и произведенията му са разбираеми, но не и начинът, по който са предадени. Кафка е автор модернист, плод на една драматична последователност от несбъднати желания. Той е писател, който цял живот е страдал, но който приема парадоксите на обществото и който в крайна сметка откровено и по брилянтен начин се надсмива над всички тях. При това чрез изумителния безстрастен поглед на обикновен наблюдател на света, вместо на изцяло зависим от неговия ход продукт, какъвто продукт всъщност сме всички ние.

Това именно е неговата най-голяма сила. Израствайки над нищетата и посредствеността на тривиалното, Кафка разкрива какви неподозирани възможности съществуват пред човека, който обитава обикновената среда, но който има потенциала и най-вече разума да раздвижи тази статична обикновеност, като предприеме първите стъпки към елиминирането ѝ:

Там, горе, трябва да се задоволяваме с това, което ни отреждат, ала тук, долу, бихме могли все пак и сами да направим нещо.

Човекът е над събитията, той е в пълен контрол на желанията и действията си. И въпреки ясното съзнание за безсмислеността на всичко, той не се отказва от своя оптимизъм за собствена стойност и себереализация:

Че какво друго би могло да ме примами в тази пустош, ако не желанието да остана тук?

Разбира се, всички импулси, с които писателят зарежда своите герои, остават нереализирани, по-скоро нямат достатъчната ударна сила да постигнат гореупоменатите радикални промени. Тъй като обществото ни е общество на бюрокрацията, бумащината, хамалогията и хвърчащите листове, които никога не достигат местоназначението си, тази среда на вечна повтаряемост, физическа леност и психическа обърканост не позволява, дори напълно изключва възникването на един динамичен и съответно справедлив свят. Понеже борбата на Кафка, или по-точно на К. – главния герой, е именно тази – за лична справедливост, постигната чрез достигането до ясен за всички, но същевременно напълно ясен за никого смисъл на живота, както и за живот без посредничеството на институциите и администрацията. За едни по-топли човешки отношения, в които индивидът може спокойно да бъде себе си и да осмисли съществуването си чрез пълнокръвен контакт с останалите хора.

За меланхолия в “Замъкът” няма време, защото около К. постоянно се случват събития. Читателят е в непрекъснато чудене кое е първо – дали пристигането и действията на К., или самите събития. Не е ясно кое от кое произхожда. Пристигайки в селото с ясна, но изведена извън конкретиката от автора цел, К. започва своя дълъг път към замъка. Макар неколкократно да повтаря, че вече е пътувал много продължително и е оставил семейство и дом далеч назад в търсене на работа като земемер, за К. оставането в селото и работата в замъка са от жизненоважно значение. Този път е изпълнен с неясноти и лабиринти, със ситуации, които сякаш някой нарочно заплита все повече. В действителност по време на целия роман положението е такова, каквото е – нито повече, нито по-малко истинно или неистинно. Това е особен белег на “Замъкът”, който е същевременно така характерен за творчеството на Кафка.

Кой знае какво ви очаква тук, пълно е с всякакви възможности. Но разбира се, има и такива, които в известен смисъл са твърде големи, за да бъдат използвани, има неща, които се провалят не заради нещо друго, а заради самите тях.

Неочакваното и почти метафизично глуповато състояние на нещата се преплита с мрачната, задушна атмосфера на обречеността и безсмислието. Изтънченият стил на Кафка и лекият, подигравателен тон, с който пише, кореспондират по много нетипичен начин със сериозността на засегнатите от него проблеми. Само истински смел или разочарован, но при всички положения изключително интелигентен човек би могъл да създаде и да се придържа към подобна авангардна писателска стратегия.

И така, беше се сбъднало онова, което можеше да се предвиди, но не и да се предотврати.

Макар че К., освен като изгубена в натрапеното ѝ отчуждение личност (всички постоянно го наричат “чужденец”), може да се охарактеризира и като голям оптимист, който преминава през живота и се опитва да извлече максимума от него. Борбата му за това да му се позволи да работи и живее в селото, е вдъхновяваща, въпреки целия сюрреализъм на мястото, както и на самия замък, за който се знае, че е там, но никой няма реален достъп до него, макар и да е посещавал някоя от многобройните му канцеларии. По този начин остава неясно дали случващото се е реалност, или не, дали хората са реални, или не, тъй като са описани с множество особености, повечето от които са почти само физически очертани елементи с празни погледи и безжизнени лица. Също така са страховити и плашещи, особено помощниците на К., за които въпросът дали са умствено повредени, или са злодеи убийци, е почти метафизичен. Съмнението е постоянно присъстващ елемент в книгата, освен в отношението на Фрида към К., в което пък се крие една от големите изненади. Засегнатите теми също са страшни – за разврата и покварата, за скритите лични подбуди, за манипулацията на обществото от властите, както и тяхната всевластност, за подмолното присъствие на нещастието и разочарованието, които никога не си отиват. Що се отнася до бюрокрацията, тя е основен противник на Кафка. Авторът безмилостно я осмива. Осмива и желанието на ограничения, подчинен човек да се почувства като един малък Клам. Думите, които използва, описвайки действието в романа, също са много силни: разпит, измама, лудост, безумие. Забавно, но и отвратително е как след всеки секретар следва още един и как зад всяка канцелария има следваща. По този начин К. никога не успява да се добере до самия Клам, с когото иска да обсъди бъдещето си в замъка. За съжаление ситуацията наистина е безнадеждна за К.:

Заповедите минаваха някъде над него – и неблагоприятните, и благоприятните – и сигурно сърцевината на благоприятните също бе неблагоприятна, във всеки случай всички те минаваха над него и той се намираше твърде ниско, за да ги промени или – което бе още по-невъзможно – да ги отмени и да направи така, че думата му да се чуе.

В последната част на книгата действието протича много бързо. Има поредица от събития, които коренно преобръщат представата на читателя за самия роман, както и неподозирани обрати във взаимоотношенията между героите. Пред К. се разкрива една истина, една тайна, която звучи толкова абсурдно, а всъщност представлява една потискаща житейска драма, често срещаща се в реалния живот.

Тъжният имагинерен свят на Кафка от романа “Замъкът” е проекция на ужасяващите го през целия му живот кошмари от собственото му ежедневие. Впечатленията от нерадостния си начин на живот той имплантира в К. и историята му, за да създаде накрая един удивителен, макар и незавършен роман. За голямо съжаление, при Кафка романите винаги остават недовършени. Дори пожелал след смъртта му всичките му ръкописи да бъдат унищожени. Той притежава невероятния талант чрез писането си да внушава на читателите внимание към общочовешките проблеми, които може да са дребни в малкия, изолиран свят на К., но всъщност са с огромно значение не само за самия него, но и за нас, хората от реалния свят.

Кафка има чудовищно въображение и безкомпромисна стерилна строгост към самия себе си. “Замъкът” е философски катаклизъм. За да бъде разбран този роман, той трябва да бъде разпаднат на фрагменти, но това изглежда е възможно единствено за човека, който го е писал.

Начинът на писане на Кафка е тайнствен, подсъзнателен, неконвенционален, безкомпромисно предизвикателен, а неговият силно подчертан индивидуализъм е в основата на литературния му талант. Той сякаш е пазел цялото си желание за живот, за да го вложи в литературата, която пише. Твърде жалко е, че творец с толкова висока стойност не е вярвал в себе си и непрекъснато се е изолирал все по-дълбоко в своята неизлечима потиснатост. И ако “Замъкът” е гениална творба дори в незавършената си форма, едва ли бихме могли да си представим в какъв шедьовър щеше да се превърне, ако беше завършен.

https://theblogforculture.wordpress.com

Страница 1 от 11