Страница 1 от 11

Айнщайн: Интуитивният ум е свещен дар

Автор: http://glasove.com

Айнщайн описва неспособността на човешкия ум да разбере същността на Бога чрез следното сравнение: „Ние хората сме в позицията на едно малко дете, което влиза в огромна библиотека, пълна с книги, написани наl_16 множество различни езици. Детето осъзнава, че някой трябва да е написал тези книги. Но то не знае как. То не разбира езиците, на които те са написани. Детето смътно се досеща, че има някакъв тайнствен ред, според който са подредени книгите, но то не знае какъв е този ред. Според мен точно такова е отношението дори на най-интелигентното човешко същество спрямо Бога. Ние виждаме, че Вселената е чудесно подредена и че се подчинява на някакви закони, но само смътно разбираме тези закони. Нашите ограничени умове не могат да схванат тайнствената Сила, която движи космическите съзвездия
В едно интервю за американско списание през 1929 г. Айнщайн изразява своето отношение към Иисус Христос:
– До каква степен сте повлиян от християнството?
– Като дете аз изучавах Библията и Талмуда. Аз съм евреин, но съм очарован от лъчезарната личност на Иисус от Назарет.
– Чели ли сте книгата на Емил Лудвиг за Иисус ?
– Книгата на Емил Лудвиг е повърхностна. Иисус е твърде колосален в сравнение с писанията на разни празнодумци, колкото и хитри да са те. Никой не може да унищожи християнството с остроумни фрази.
– Вие смятате ли, че Иисус е историческа личност?
– Безспорно! Невъзможно е човек да чете Евангелията, без да почувства реалното присъствие на Иисус. Неговата личност пулсира във всяка дума. Не е възможно един мит да бъде изпълнен с толкова живот. Интуитивният ум е свещен дар, а рационалният – верен слуга. Ние сме създали общество, което почита слугата и е забравило дара.
Ето няколко цитата от Айнщайн, взети от негови интервюта, писма и спомени на негови колеги.
„Аз искам да знам как Бог е сътворил този свят. Аз не се интересувам от този или онзи феномен, от спектъра на този или онзи елемент. Аз искам да узная мислите на Бога; всички останали неща са детайли.“
„Ако от юдаизма на пророците и от християнството, както то е било проповядвано от Иисус Христос, се премахнат всички по-късни наслоения, светът ще придобие едно учение, което е способно да излекува всички социални злини на човечеството. Всеки човек с добра воля е длъжен постоянно в своя малък свят да се стреми да превърне това чисто хуманно учение в една жива сила дотолкова, доколкото може.“
„И все пак, различията между евреите и християните не бяха ли преувеличени от фанатици и от двете страни? Всички ние живеем под благоволението на Бога и притежаваме почти еднакви духовни способности. Евреин или неевреин, роб или свободен – всички ние принадлежим на Бога.“
„Колкото по-дълбоко човек прониква в тайните на природата, толкова по-голяма става неговата почит към Бога.“
„Учените и философите често сравняват всичко, сътворено от Бога, с часовник, а самия Бог – с часовникар, който създава и поддържа сложния часовников механизъм. И все пак, човешкото мислене е твърде ограничено, за да може да си представи неограничения Творец на Вселената. В тази връзка Айнщайн казва:
„Разглеждам една картина, но моето въображение не може да пресъздаде външността на нейния творец. Гледам един часовник, но не мога да си представя как изглежда часовникарят, който го е създал. Човешкият разум не е способен да възприема четири измерения, как тогава е възможно да разберем Бога, за Когото хиляда години и хиляди измерения са като едно?“
„Всеки, който се занимава сериозно с наука, постепенно се убеждава, че един Дух се проявява в законите на Вселената; Дух, Който е безкрайно по-могъщ от духа на човека и пред лицето на Когото ние, с нашите скромни възможности, трябва да се смирим. По този начин научните изследвания водят към едно специфично религиозно чувство, което е твърде различно от наивната религиозност.“
„Сигурно е, че една увереност в разумността и познаваемостта на света, увереност, която е сродна с религиозното чувство, стои в основата на всяка научна дейност от по-висок ранг.
Тази твърда вяра, която е обвързана с едно дълбоко чувство – вярата в един Върховен Разум, който разкрива себе си в сетивния свят, всъщност изразява моята представа за Бога.“
„Най-прекрасната и най-дълбинната емоция, която можем да преживеем, е усещането за мистичното. То посява семената на всяка истинска наука. Този, който не познава това усещане, който е загубил способността си да се възхищава и да благоговее, прилича на жив мъртвец. Дълбоката емоционална увереност в съществуването на една Върховна Разумна Сила, която разкрива себе си в неразгадаемата Вселена, формира моята представа за Бога.“
„Най-висшият идеал за нашите стремежи и възгледи ни е даден в юдео-християнската религиозна традиция. Това е една изключително висока цел, която ние, с нашата немощ, можем да постигнем само отчасти, но тя дава твърда и сигурна основа на нашите стремежи и убеждения.“
„Колкото повече се занимавам с наука, толкова повече аз вярвам в Бога.“
„Моята религиозност се състои в едно смирено възхищение пред безкрайно възвишения Дух, който разкрива себе си в онази малка част от реалността, която ние, с нашия немощен и преходен ум, едва успяваме да опознаем.“
„Очевидна е хармонията в космоса, която аз, с моя ограничен човешки ум, успявам да схвана, но въпреки това, все още има хора, които казват, че Бог не съществува. А това, което наистина ме вбесява, е фактът, че тези хора твърдят, че аз поддържам техните възгледи.“
„Усърдната интелектуална работа и изследването на сътворената от Бога природа са двата ангела, които ме водят през всички трудности на този живот и ми дават утеха, сила и безкомпромисна непреклонност.“
„Що се отнася до духа, който формира модерните научни изследвания, аз смятам, че най-проницателните размишления в сферата на науката произлизат от едно дълбоко религиозно чувство и че без това чувство тези размишления биха били безплодни. Аз вярвам също, че тази религиозност, която се изявява днес в научните изследвания, е единствената творческа религиозна активност на нашето време.“

Дали в този политически изкривен наш живот има някаква реалност? Дали не живеем в нещо като „Замъкът” на Кафка? В онзи мрачен свят на хора, държани в подчинение от една мистична бюрокрация, живеещи сред илюзии,С малката заблуди, лъжи и обърквания. Нереалното е нелогично. Българинът живее в една хипертрофирала реалност, като от време на време повдига рамене в знак на безсилие и отвращение. Над страната е надвиснал сумракът на една угнетителна неувереност, черна дупка, погълнала едно сякаш предварително проиграно бъдеще. Възприемаме случващото се около нас като безумие, без да търсим неговата причинност. Основната маса хора сякаш страда от историческа амнезия, живее в някаква задъхана дребна логика, разположена някъде между храната и кревата, възприема себе си и нищожния си живот като жертва на времето. Затова постоянно се кланя и целува ръка на псевдогерои. После ги проклина и така губи едно измерение след друго, докато пропадне в нищото, докато бъде обзет от онази вялост на живеенето като героят на Кафка в „Замъкът”.
Гигантският проблем на българина са не парите, а липсата на ценностна система. Петдесет години нашият народ живя, без да различава палача от жертвата. Продължава да не ги различава. Жертвите възхваляваха палачите с фалшив и лицемерен патос в името на собственото си дребно благополучие. Същите тези хора и до днес не различават палачите си от миналото. Ръкопляскат им. Стават им на крака. Безумието продължава. Малко размито, приело други форми, други маски, но то е същото безумие. Същата ниска политическа култура, същата липса на достойнство. За палачите и политическите манипулатори по-добра среда няма. Разпадът на ценностите продължава. Разединението на този народ, живеенето в различни реалности все повече се раздробява.
Големият писател Херман Брох смята, че човекът, онзи, който е прокуден от всякаква общност на ценностите, който живее в някаква своя, лична, „частна теология”, започва да се ръководи единствено от безумното и ирационалното.
А общност, доминирана от такива хора няма бъдеще!

СКМ

Понякога затъваме в илюзията на времето, на своите циментирани представи , водим в себе си някакви скрити битки между миналото и бъдещето.
Преди много години в местността „ Карандила” имаше една стара фурна в която печаха, а може би иС малката още пекат много ароматни хлябове и питки. Бяха толкова ароматни и вкусни, че докато стигнем да въжената линия и се качим в кабинките на лифта, за да слезем в Сливен, вече всичко беше изядено. Прибирахме се в къщи с празни ръце.
Няма да коментирам доктрината за многообразие на избора. Нещата се променят. Това е всичко, което те правят – променят се.
Сега по рафтовете за хляб в хипермаркетите има черен хляб, бял хляб, ръжен хляб, на дебели филии, на тънки филии, пълнозърнест , чабата, чеснов, без глутен, питки и т.н.. Но защо нито един от тези хлябове няма свежия, неустоим, прекрасен аромат и вкус на питките от карандилската фурна.
И така, как би могла политиката на благополучието да продължи да процъфтява и заедно с това да се храним с такива ароматни питки, че да ги изядем по пътя до дома си. Как това се вписва в традиционната политика на икономическия растеж, защо доктрината за многообразието на избора звучи в минорни тонове ?
Някои хора наричат това СКМ – Синдром на консуматорската меланхолия. Него много бързо можеш да го почувстваш, ако влезеш в един от съвременните МОЛ-ве. Там почти веднага ще видиш от какво огромно количество неща нямаш нужда. Русо ни учи да не бъркаме щастието с удоволствието. С една дума удоволствията задоволяват желанията, правят ни заситени, но тъжни. Какво да правим тогава ?
Отдавна съм спрял да чета бълваната в индустриални количества позитивна психология , тя само замества невротичното нещастие с нормално нещастие, а нормалното щастие с невротична инфантилност.
Само, че убежденията ограничават и парализират естествения ход на нещата. Смислените промени настъпват въпреки убежденията, а не поради тях. Ние никога не знаем какъв е светът в действителност. За нас е достъпно само нашето преживяване за света. За да може нашия личен свят да отговаря на убежденията ни, трябва да запретнем ръкави и да го направим да заприлича на тях.
С една дума, трябва да сам да си направя фурна, да добия майсторство , и да си пека от ароматните питки и хлябове за които стана дума.
Но тъй като очевидно това няма как да стане, ще се наложи да се кача на лифта и да отида до Карандила да си купя от същите питки.
Не че ще се спася от СКМ – Синдром на консуматорската меланхолия, но поне ще се отдалеча малко от него.

Франц Кафка, обикновеният

автор Зейди Смит

Как да опишем Кафка, човека? Може би така:

Сякаш той беше прекарал целия си живот, опитвайки се да разбере как изглежда, без да разбере, че има такива неща като огледалата.
Един гол човек сред облеченото множество.
Една мисъл, живееща в грях, с душата на Аврам.
Франц беше светец[1].
Или може би другояче, използвайки подробностите от живота му, които намираме в освежаващо-фактическатаФрнац Огромният свят, който нося в главата си: Франц Кафка: биографично есе от Луис Бегли: по-висок от метър и осемдесет, красив, елегантно облечен; незабележим студент, добър плувец, ентусиаст на гимнастиката, вегетарианец; чест посетител на кина, кабарета, денонощни кафенета, литературни салони и бордеи; публикуван автор на седем книги през краткия си живот; сгоден три пъти (два пъти за една и съща жена); ценен от работодателите си, повишаван в работата.
Но този Кафка е също толкова труден за запомняне, както и Пинчън, който пазарува в супермаркета или ходи на бейзболни мачове, както Селинджър, който остарява и се грижи за семейството си в Корниш, Ню Хемпшър. Читателите са непоправими фабулисти. Но случаят на Кафка се простира отвъд литературната мистика. Той е нещо повече от тайнствен човек – Кафка е метафизичен. Читателите, които са особено привързани към този свръх-Кафка намират въвеждането на един толкова ежедневен Кафка твърде трудно за преглъщане. И обратно. Веднъж говорих в едно еврейско литературно общество по тема от времето на Кафка, едно изследване на идеята – както казва критикът Михаел Хофман – че „при Кафка почти винаги е прекалено късно“. След това една пъргава дама на около деветдесет години, с тежък акцент от Стария Свят, прекоси залата и ме подръпна за ръкава: „Но вие грешите! Аз познавах господин Кафка в Прага – и той никога не закъсняваше.“
През последните години се забелязва известен ревизионизъм по отношение на Кафка, макар че онова, което е останало за разглеждане, е не качеството на неговите работи, а по-скоро неговата точна природа. Що за писател е Кафка? Преди всичко това е една ревизия на биографската аура на Кафка. Както се казва в едно остроумно есе от този вид, написано от младия писател и критик Адам Търлуел:
Днес е необходимо да се утвърждават някои общоприети истини за Кафка и кафкианското … Творчеството на Кафка се намира извън литературата: то не е изцяло част от историята на европейската литература. Той няма предшественици – творчеството му се появява сякаш отникъде – и той няма истински приемници … тези фикции изразяват отчуждението на съвременния човек; те са предсказание на а) тоталитарната полицейска държава и б) нацисткия Холокост. Неговото творчество изразява един еврейски мистицизъм, един не-верски мистицизъм, страданието на човека без Бог. Творчеството му е много сериозно. Той никога не се усмихва по фотографии … Много важно е да се познава неговия емоционален живот когато се чете белетристиката му. В някакъв смисъл всички негови истории са автобиографични. Той е гений, намиращ се извън обичайните граници на литературата и светец, намиращ се извън обичайните граници на човешкото поведение. Всички тези истини, всички те, са погрешни[2].
Търлуел обвинява за баналността на кафкианското Макс Брод, приятеля на Кафка, неговият пръв издател и изпълнител на литературното му завещание, в чиято си роля той по-късно не изпълнява волята на писателя (Кафка желае ръкописите му да бъдат изгорени) – един факт, който продължава да покрива Брод, макар и само леко, с ореола на един вид нечестни намерения. От своя страна Брод винаги е поддържал, че Кафка е знаел, че няма да има клада: ако е настоявал на това сериозно, той би избрал друг изпълнител на завещанието си. Много по-трудно за защита е по-късното решение на Брод да публикува кореспонденцията, дневниците и остро-личното Писмо до баща ми (макар че посмъртния литературен морал е нещо доста хлъзгаво: ако едно нещо, намерено в чекмедже, е много лошо, то неговият срам надживява както читателя, така и издателя; когато то е толкова добро колкото Писмо до баща ми, светът игнорира срама). * *
Ако само малцина читатели на Кафка могат да съжаляват истински за съществуването на произведенията, които той беше предвидил за унищожение, то мнозина съжаляват за начина, по който Брод реши да ги представи. Проблемът се състои не само в неговите плоски интерпретации; по-скоро става дума за собствените му интервенции в текстовете. Защото когато се стигна до необходимост от редакции на романите, симпатията на Брод към теологическото изглежда е ръководела ръката му. Системата на Кафка за подреждане на главите често изгледаше неясна, понякога несъществуваща; именно Брод беше онзи, който сортира Процесът по начина, който ние познаваме. И ако книгата изглежда като пътешествие към един отсъстващ Бог – такива поне са аргументите – то е защото Брод поставя в края й една дупка във формата на Бог. Предпоследната глава, съдържаща псевдо-агадичната[3] притча „Пред закона“ би могла да бъде поставена на което и да било място – и поставянето й на друго място би изкривило траекторията на извисяването; това вече би било не пътешествие към висшата неразбираемост, а пътешествие без цел, в което е захвърлена една мистерия и което бива отново последвано от баналното.
Разбира се, съществува и възможността самият Кафка да би поставил тази глава някъде към края, точно като Брод, но любителите на Кафка не са склонни да го надаряват с вида здрав разум, присъщ на Брод. Цялата същност на Кафка се състои в неговата необичайност. Всичко което Брод обяснява, според нас Кафка би оставил необяснено; на каквато и конвенционална интерпретация да ги подлага Брод, самите творби я отхвърлят. По този начин ние мислим и за Шекспир: един писател, оплескан от нашите опити да го дефинираме. В този смисъл идеята за един литературен гений е дарба, която даряваме на самите себе си, едно пространство толкова широко, че ние можем да играем в него завинаги. Отново Търлуел:
Важно е, когато човек чете Кафка, да не го чете прекалено Брод-ски.
Вземете например този пасаж от биографията, написана от Брод през 1947 година: „Онова, което отличава творчеството на Кафка е един нов вид усмивка, една усмивка, по-близка до окончателните неща – една метафизическа усмивка, така да се каже – действително, когато понякога четеше някоя от историите си за нас, неговите приятели, тя ставаше нещо повече от усмивка и ние се смеехме високо. Но скоро отново утихвахме. Това не е смях, подобаващ на човешки същества. Само ангелите могат да се смеят по този начин …“ Ангели! Често се подценява това колко много талант е необходим, за да бъде човек велик читател. А Брод не беше велик читател, камо ли пък велик писател.
Вярно. Може би вместо това ние бихме могли да кажем, че Брод е бил велик откривател на таланти. Относно собствените си литературни способности той имаше малко илюзии. Приятелството му с Кафка беше чудовищно едностранно още от самото начало, едно нещо, изваяно от чисто страхопочитание. Те се срещат след една лекция върху Шопенхауер и Ницше, изнесена от Брод, след която Кафка се обърнал към лектора и го изпратил до вкъщи. „Изглежда нещо го беше привлякло към мен“, пише Брод. „Той беше по-открит от обичайното, започвайки безкрайното ходене до вкъщи с несъгласие относно моите прекалено груби формулировки.“ Познатата проза на поклонника, улавящ мъдростта, посипваща се върху него. В наши дни ние вече сме уморени от прекалено грубите формулировки на Брод: те задаваха тона в продължение на прекалено дълго време. Ние не желаем вече да четем Кафка по Брод-ски, както ентусиазирано го правеха следвоенните американци. Изкусително е да си мислим, че ако самите ние бихме били ония първи читатели, то бихме разпознали начаса – без такова тежко суфлиране – литературното величие на една бивша маймуна, говореща пред академията на дребната Жозефина, „писукаща“ за своя миши народ. Но аз се съмнявам.
Има и още един разказ на Брод за четящия на глас Кафка:
Ние, неговите приятели, се смеехме доста невъздържано когато той за пръв път ни прочете първата глава от Процесът. И самият той се смя толкова много, че имаше моменти, в които не можеше да чете повече. Удивително наистина, когато си помислите за ужасяващата сериозност на тази глава.
Тук престъплението на първия биограф на Кафка е доста меко: една лека доза литературен респект. Брод не можеше да повярва съвсем, че Кафка е смешен тогава, когато той беше смешен. Защото как би могъл Кафка, в неговата ужасяваща сериозност, да бъде смешен? Но това е странно: ревизионизмът на Кафка е до известна степен влюбен в кафкианската чистота. Ние не можем да кредитираме Брод-ската идея, че Кафка пише за „отчуждението на модерния човек“ – това е прекалено очевидно. А как би могъл Кафка да бъде прекалено очевиден? Как би могъл Кафка да бъде нещо, което самите ние сме? Дори нашите демистификации на Кафка са пълни с мистерии.
2.

Но ако не трябва да четем Кафка твърде Брод-ски, то как да го четем тогава? Сигурно можем да направим нещо по-лошо от това да го четем по маниера на Бегли. Леко скептичен относно биографичната легенда, Бегли все пак вярва в „метафизическата усмивка“ на творчеството, във възможността то да изразява нашето модерно отчуждение – тук пророкът Кафка и обикновеният човек Кафка не се намират в конфликт. Той се занимава първо – и най-успешно – с обикновения човек. Кафка, който – както и други хора, водещи дневници – се отдава на безкрайна драматургия на самия себе си; натрапчиво-постоянният автор на писма който веднъж пита един от кореспондентите си „Не изпитвате ли удоволствие от преувеличаването на болезнените неща колкото е възможно повече?“ За Кафка, перспективата за едно пътуване от Берлин до Прага е „една безразсъдна смелост, чийто паралел може да бъде открит само чрез разлистване из страниците на историята, да речем до наполеоновия марш в Русия.“ Едно кратко посещение до годеницата му „не би могло да бъде нещо по-лошо. Следващото нещо ще бъде набучване на кол.“
Дневниците са същите, но още повече: малко хора, дори и в тази солипсистка форма, са писали „аз“ толкова често колкото Кафка. Хора и събития се появяват рядко; началото на Първата световна война бива оценявано еднакво с факта, че в този ден той е ходил да плува. Пишещият белетристика Кафка е човек с много истории, личният Кафка пее единствено песента за самия себе си:
Оставах изцяло при всяка идея, но изпълвах всяка идея … Не само се чувствах доведен до собствената си граница, но и до границата на човешкото като цяло.
Аз съм в края на началото.
Животът е просто ужасен; аз го чувствам по начин, който малцина изпитват. Често – а в най-дълбокото си „аз“ може би през цялото време – аз се съмнявам, че съм човешко същество.
Човек би могъл да цитира цели страници с подобни усещания: изследователите на Кафка често го правят. За щастие Бегли има по-добро усещане за комичното от повечето изследователи на Кафка, като е склонен да намира Кафка и в съвсем други настроения: понякога плачлив, от време на време ласкателен, често хитро-неискрен и, нерядко, откровено лъжлив. Резултатът е нещо, което не очакваме. Той е малко смешен:
Излиза, че наистина постоянно пишем същите неща. Понякога аз те питам дали си болна, след това ти пишеш за това, понякога аз искам да умра, а след това го искаш и ти, понякога аз искам пощенски марки а след това ти искаш марки …
Това пише Бегли, е
Характеристиката на Кафка (в момент на униние) за писмата, които той разменя с Милена [и то] не е чак толкова по-различно от много от тях, и важи дори в още по-голяма степен за писмата до Фелице.
Да, любовните писма се повтарят; има нещо механично в тях, не дълбоко чувство, поне не към техните получателки. Усещането е за мъж, пишещ до самия себе си. Невъзможно е да се повярва, че Кафка е бил влюбен в бедната Фелице Бауер, тя с „костеливото, празно лице, носещо празнотата си открито … Почти счупен нос. Руса, някак странна, непривлекателна коса, подчертана брадичка“; Фелице с нейните буржоазни нрави, с нейното предложение да седи до него докато той работи („в такъв случай“, отговаря той, „не бих могъл да работя изобщо“), нейният беден вкус за „тежки мебели“ (един шкаф, избран от нея кара Кафка да мисли за „перфектна гробница или паметник на живота на пражкия чиновник“).
За Кафка тя е символ: точилният камък, на който той изостря усещането за самия себе си. Техният годеж е повод да й обясни (както и на баща й) защо никога не би трябвало да се ожени. Перспективата да живее с нея вдъхновява цели страници с възхвали на самотата. Бегли, самият той автор на белетристични текстове, има добро око за начина, по който писателите натрапчиво защищават персоналното си пространство, дори и когато изглежда, че го отстъпват. Може да се каже, че той истински разбира Кафка:
Тук виждаме всичко в концентрирана форма: сантименталната офанзива, която Кафка започва, с цел да завоюва Фелице; рефлексивното бягство от тази цел щом само тя стане достижима; настояването на това да се занимава с нея и с тяхното бъдеще само при тези условия; самоочернянето като мощно оръжие срещу интимността, която изисква нещо повече от думи.
Бедната Фелице! Тя никога не е имала и най-малък шанс. В първото си писмо Кафка твърди:
Аз съм непостоянен писач на писма … от друга страна, никога не очаквам отговор на едно писмо … И никога не съм разочарован, когато той пристигне.
Всъщност, контрира Бегли,
Вярно е обратното: Кафка изпитва остра потребност да пише много писма и се превръща в истеричен деспот ако не получава моментални отговори, бомбардирайки Фелице с телеграми и протести.
Кафка преследва Фелице френетично, а след това се опитва да избяга от нея, пише Бегли, „с едностранчивата целенасоченост и страст на лисица, отхапваща собствения си крак, за да се освободи от капан“ – една реплика, която съдържа не малко кафкиански дух. „Жените са примки“, каза веднъж Кафка, „които лежат от всички страни в очакване на мъже, за да ги повлекат в онова, което подлежи на просто ограничаване.“ Това е един перфектно обичаен израз на женомразие, нещо обезсърчаващо у един дух, който често избираше по-малко отъпкани пътеки. А пропо: след като един млад приятел му казал, че Пикасо е „преднамерено изкривяващ“ художник, който рисува „розови жени с гигантски крака“, Кафка отговаря:
Не мисля така … Той просто регистрира деформациите, които все още не са проникнали в нашето съзнание. Изкуството е огледало, което „избързва“, подобно на часовник – понякога.
Мисълта на Кафка е нещо такова, тя избързва по забележителен начин – и все пак, когато става дума за жени, тя върви не по-бързо, отколкото го позволяваха времената. Ония, които намират личните слабости на писателите отблъскващи, ще се отвърнат от Кафка тук, както читателите се отвръщат от Филип Ларкин по подобни причини (фамилното сходство между двамата писатели е отбелязано от самия Ларкин). По този въпрос Кафка има един по-малко осъждащ биограф в лицето на Ендрю Моушън; Бегли, макар и съвсем наясно с „проблема на Кафка с момичетата“, не агонизира прекомерно по този повод. Литератур-идиотите може и да се наслаждават на факта, че и за двамата литературни негативисти (близки съседи на всяка сносна полица за книги) модерните отоплителни инсталации могат да послужат като синекдоха за Светската Женственост:
Той се ожени за една жена, за да й попречи да си отиде
Сега тя е тук по цял ден,
И парите, които той получава за това, че пилее живота си в работа
Тя приема като свое право
Да плаща за партакешите на децата и сушилнята
И електрическата камина …[4]
Аз не отстъпвам дори и частица от изискването си да водя фантастичен живот, организиран единствено в интерес на работата ми; тя, безразлична към всяка мълчалива молба, иска средното: удобен дом, да проявявам интерес към фабриката, добра храна, лягане в единайсет, централно отопление…“[5]
Но, както и при Ларкин, представите на Кафка относно жените и неговия опит с тях се оказват различни неща. Жените са неговите перфектни кореспондентки и вдъхновения (през 1912 кореспонденцията с Фелице се конкурира с писането на Америка; през 1913 тя печели), неговите най-стимулиращи интелектуални спаринг-партньори (Милена Йесенска, с която той дискутира „еврейския въпрос“), най-близките му приятели (любимата му сестра, Отла) и, накрая, средствата за неговото бягство (Дора Диамант, с която през последната година от живота си той се премества в Берлин). Не, жените не притегляха Кафка към ограниченото. Както би казал Бегли: вярно беше обратното. Кафка казва в дневника си, че единственият живот, който би могъл да живее, е онзи на сексуално аскетичния ерген. А в действителност той не беше чужденец в бордеите.
Бегли е особено интересен когато става дума за странната организация на работния ден на Кафка. В Assicurazioni Generali той е отчаян от дванайсетчасовите работни смени, които не му оставят време за писане; две години по-късно, повишен до поста на шеф на офис в Института за застраховка срещу работни злополуки, той вече е на единична работна смяна, от 8:30 до 14:30. И какво от това? Обяд, до 15:30, след това сън до 19:30, после спорт, вечеря със семейството. След което той започва работа около 11 часа вечерта (както посочва Бегли, писането на писма и дневници му е отнемало поне по един час дневно, по-често два), а след това, „в зависимост от силата, желанието и късмета, до един, два, три часа, веднъж дори до шест часа сутринта“. А след това „всяко мислимо усилие, за да заспя“, докато той почива на пресекулки преди отново да излезе сутрин за работа. Този ред го поставя постоянно на ръба на колапса. Но
Когато Фелице му пише, твърдейки, че може да се намери и по-рационална организация на работния ден, той се наежва … „Сегашният начин е единствено възможния; ако не мога да го издържа, то толкова по-зле; но все пак ще го издържа някак.“
По мнение на Брод родителите на Кафка трябвало да му дадат някаква кръгла сума „ за да може той да напусне офиса, да отиде на някое по-евтино място в Ривиерата, за да създаде ония произведения, които Бог, използвайки мозъка на Франц, желае света да получи.“ Бегли, оставяйки Бог настрана, учтиво отказва да се съгласи, намирайки желанието на Брод
вероятно погрешно. Неспособността на Кафка да предприеме дори един-единствен опит да се изтръгне от двойния затвор на Института и собствената си стая в семейния апартамент може би не са били нищо повече от избор на онзи начин на живот, който парадоксално е бил най-добър за него.
Рядкост е за писателите на белетристика просто да седят зад работните си маси, пишейки, в продължение на повече от няколко часа дневно. Ако Кафка би бил в състояние да използва времето си ефективно, работното време в Института би му оставило достатъчно време за писане. Както той разбира сам, истината е, че пилее време.
Истината е, че той пилее време! Писателският еквивалент на признанието на любовника, който казва, че не е чак толкова запален по вас. „Имайки на разположение Института и условията в апартамента на родителите си като извинение за дългите неизползвани периоди, в които не можеше да пише, Кафка притежава нещо като убежище: това му позволява да запази някакво чувство за самоуважение.“
И тук Бегли въвежда още един Кафка, за който ние рядко мислим – един писател, намиращ се в конкуренция с други писатели в една малка пражка литературна сцена, сравняващ се с постиженията на литературните си колеги. Защото през 1908 Кафка публикува само осем кратки текстове в Хиперион, докато Брод публикува откак е станал на двайсет години; неговият близък приятел Оскар Баум е успешен автор на сборник с разкази и един роман, а Франц Верфел – седем години по-млад от Кафка – вече има една възхвалявана от критиците стихосбирка. През 1911 Кафка пише в дневника си: „Мразя Верфел, не защото му завиждам, макар че и това е вярно, завиждам му. Той е здрав, млад и богат, всичко, което аз не съм.“ И по-късно през същата година:
Завист поради очевидния успех на Баум, когото харесвам толкова много. Към това се прибавя усещането, че в средата на тялото ми има кълбо от вълна, което бързо се усуква, безкрайните му нишки дърпат от овърхността на тялото ми към себе си.
Разбира се, това кълбо вълна – един изгубен ред в дневник! – ни напомня за това колко малко причини той е имал да завижда на когото и да било.
3.

Невъзможността да не пише, невъзможността да пише на немски, невъзможността да пише различно. Човек би могъл да прибави една четвърта невъзможност, невъзможността да пише … По такъв начин резултатът е една литература, невъзможна във всички отношения, една циганска литература, която е откраднала германското дете от люлката и набързо го е подложила на някакъв тренинг, защото все някой трябва да танцува по въжето. (Но това не е германско дете, това е нищо; хората просто виждат, че някой танцува).
Един перфектен резен от Кафка. На 3 май 1913, дневникът на Кафка си представя един месарски нож „бързо и с механична регулярност режещ ме отстрани“, разделящ тънко, като пармска шунка, pezzi di Kafka …Горният цитат е нещо такова: той проследява едно типично за Кафка пътуване, от конкретното към метафоричното, към алегоричното, към идейното, което накрая – както толкова често при него – изглежда става толкова по-неразбираемо, колкото по-ясно бива изразено. От същия цитат Бегли много ефективно разопакова „ужасното вътрешно състояние“ на Кафка, породено от неговия странен исторически момент. Един пражки евреин от средната класа („най-западноевропейските от всички тях“), едновременно влюбен в и ужасен от живота в източния щетл[6], който никога не е познавал; един евреин в период на болестотворен антисемитизъм („Прекарвах всеки следобед навън на улицата, въргаляйки се в антисемитска омраза“), който остава безразличен към ционисткия проект; един немско говорещ човек, заобиколен от чешки националисти. Невъзможната „циганска литература“, един аспект на едно невъзможно циганско „аз“, един асимилиран юдеизъм, който в края на краищата не е нито едно, нито друго нещо.
В света на Кафка всъщност налице са два „еврейски въпроса“. Първият е външен, зададен от не-евреи и добре познат: „Какво да се прави с евреите?“ И отговора на който е или преследване или „толериране“, тази противна дума. (Пишейки до Брод от един италиански пансион, Кафка описва как с мъка е бил „толериран“ от един австрийски генерал, който току-що открил, че той е евреин: „От учтивост той бързо доведе нашия лек разговор до един вид край, преди да побърза да напусне с големи крачки … Защо винаги трябва да бъда трън в очите?“)
Вторият еврейски въпрос, онзи който Кафка си задава сам, е екзистенциален: „Какво общо имам аз с евреите?“ Бегли не се притеснява да цитира този и много други откъси „използвани от изследователите, за да подкрепят аргумента, че самият Кафка е бил еврейски антисемит, един мразещ самия себе си евреин“:
Възхищавам се от ционизма и се чувствам отвратен от него.
Понякога ми се иска да ги натъпча всичките, просто като евреи (включително и самия мен) в, да речем, чекмеджето на шкафа за пране. След това ще почакам, ще отворя чекмеджето малко, за да видя дали са се задушили, и ако не, ще го затворя отново и ще продължавам така до края.
Не е ли естествено да напуснеш място, където си толкова мразен? … Героизмът на оставането е въпреки всичко героизъм на хлебарки, които не могат да бъдат унищожени, дори и в тоалетната.
Към тези доказателства, фройдистие добавят и експонат номер едно: мечтите за самоунищожение („Между гърлото и брадичката изглежда е мястото, където е най-добре да се ръгне“), проследяване на произхода на Кафка, (внук на месаря от Восек), както и онези истории за еврейски ритуални убийства, които са толкова стари, колкото и самият антисемитизъм. За Бегли обаче обвинението в авто-антисемитизъм е „нечестно и, в края на краищата, без значение.“ Той вижда по-скоро конфликтната драма на асимилацията: „страхът е от пукнатина в облицовката … през която той би могъл да изпадне в миазмите на щетла или на средновековното гето.“ В тази версия, привличането и отблъскването са двете страни на една и съща монета:
Би било удивително, ако той, който беше толкова отблъскван от вулгарността на баща си на масата и в речта, не би бил отблъснат по подобен начин и от странностите на облеклото, навиците, жестовете и речта на самите евреи, от които беше направил фетиш, поради общностния дух, сплотеността и истинската емоционална топлота, която беше убеден, че те притежават.
Това е странен аргумент, опитващ да представи отблъскването като „ефекта върху Кафка от обичайния антисемитизъм“, заобикалящ го от всички страни, който от своя страна причинява един вид „дълбока умора“, принуждаваща го да „надхвърли еврейския си опит и еврейската си идентичност“, така че да може да пише „за човешкото състояние“ – едно заключение, което е напълно погрешно, защото Кафка намира братството на хората също толкова неразбираемо, колкото и братството на евреите. За Кафка, невъзможното нещо е самата колективност:
Какво общо имам аз с евреите? Аз едва ли имам нещо общо със самия себе си и би трябвало да си седя мирно в някой ъгъл, доволен от това, че мога да дишам.
Ужасът на Кафка е не еврейството само по себе си, защото това е ужас не само пред еврейството: това е ужас пред всеки споделен опит, всяко споделено съществуване, всеки род. В едно време и място, в което националните, лингвистични и расови групи бяха дефинирани с все по-абсурдна прецизност, как би могла самата идея за нещо общо да не стане също толкова абсурдна? В своите Спомени на един антисемит, неговият съгражданин от Австро-Унгария Грегор фон Рецори представя обезпокоителната идея, че филосемитът и антисемитът имат нещо общо по същество: една вяра в някаква колективна еврейска природа, една еврейскост. Кафка, напротив, беше спрял да вярва. Изборът да принадлежиш към един народ, да участваш в една споделена природа, вече не е на негово разположение. Той често си желае това да не е така (оттук и сантименталното му увлечение по живота в щетла), но то все пак е така. В тази връзка Бегли одобрително цитира Хана Арендт, макар и да не следва нейното брилянтно заключение:
… тези мъже [асимилираните немски евреи] не искаха да се „завърнат“ нито до нивото на еврейския народ, нито до юдеизма, те не можеха и да го желаят – не защото … бяха прекалено „асимилирани“ и прекалено отдалечени от еврейското си наследство, а защото всички традиции и култури, както и всяка „принадлежност“ бяха станали еднакво неприемливи за тях.“[7]
Самата еврейскост беше се превърнала във въпрос. Показателен за това колко объркващо е това наистина кафкаианско понятие, е фактът, че то поражда конфликт и у самия Бегли:
„Моят народ“, писа Кафка, „ако изобщо имам някакъв“. Какво изобщо означава това, да имаш народ? Едва ли има друга тема, по която да сме толкова сантиментални и толкова малко способни да артикулираме. В какво, например, се състои целостта на „чернокожието“? Или „ирландството“? Или „арабството“? Кръв, култура, история, гени? Юдеизмът, с неговата майчина линия, е имал историческия късмет да има в началото си един красив отговор, елегантен в циркулярната си простота: Еврейскостта е в това да имаш еврейска майка. Но какво е това еврейска майка? Кафка я намира нещо толкова неустойчиво, че погрешният превод би могъл да я премахне напълно:
Вчера ми се стори, че не винаги съм обичал майка си така както тя го заслужава и както бих могъл, само защото немският език не го позволява. Еврейската майка не е Mutter, да я наричам Mutter я прави малко комична … Mutter е нещо особено немско за евреина, заедно с християнското великолепие то съдържа подсъзнателно и християнската студенина. Еврейската жена, която бива наричана Mutter, става по този начин не само комична, но и странна … Аз вярвам, че само спомените от гетото са онова, което все още запазва еврейското семейство, защото думата Vater също е далеч от смисъла на еврейския баща.
Еврейскостта на Кафка е един вид мечта, чийто автентичен момент е винаги разположен в носталгичното минало. Неговото наблюдение за насекомо-подобната ситуация на младите евреи във Вътрешна Бохемия едва ли може да бъде изказано по-добре: „Със задните си крака те все още бяха залепени за еврейскостта на бащите си, а с махащите си предни крака не можеха да достигнат сигурна опора.“
Отчуждението от самите себе си, заредената с конфликти асимилация на емигранти, загубата на собственото място, без да е спечелено друго … Това изглежда като Кафка в истинските дрехи на екзистенциалния пророк, Кафка в неговия аспект от двадесет и първи век (ако можем да допуснем, както с Шекспир, че всеки следващ век ще довежда един Кафка по-близо до собствените ни грижи). Защото има един определен смисъл, в който еврейският въпрос на Кафка („Какво общо имам аз с евреите?“) е станал въпрос на всеки един от нас, както еврейското отчуждение е станало образец на нашите собствени съмнения. Що е мюсюлманство? Що е женственост? Що е полскост? Що е английскост? В наше време всички ние откриваме, че предните ни крака се размахват пред нас. Ние всички сме насекоми, всички Ungeziefer[8], сега.

Страница 1 от 11