Страница 1 от 11

Изгряваща констелация срещу свободата

Има нещо забележително в последния месец. През него например научихме, че в един „клуб“ на поддръжници на новоизбрания американски президент Доналд Тръмп са се събрали бившия началник в комунистическата ДСКалин2 Димитър Иванов (Митьо Гестапото) и шефката на дружество България-Русия, путинистката Светлана Шаренкова, а във вестника на първия – „Нова зора“ е публикувана статията на „ултраконсервативния“ д-р Николай Михайлов под заглавие „Защото Русия граничи с Бога“. Още по-забележително е, че тези тримата, плюс русофила с шарени вратовръзки Петър Волгин, плюс кашмирените левичари антиглобалисти от кръга A-specto, са и сред най-горещите венцехвалители на „натовския генерал“ и президент на републиката ни Румен Радев.Човек наистина може да се обърка. Как така бивш високопоставен милиционер е „фен“ на милиардера, застанал начело на „хегемона на световния империализъм“ и същевременно пуска статия на известен „метафизически русофил“, а двамата, заедно с разнородна лява компания, хвалят споменатия „натовски генерал“. И най-вече, защо, защо всички тези на пръв поглед толкова разнородни люде изглеждат така обнадеждени от възцарилата се върху световния и български небосклон, тъй абсурдна на пръв поглед политическа „констелация“? Откъде в обнадеждеността им проникват така откровено-реваншистки нотки? Как така един консервативен елитарист вижда ген. Радев „позициониран в Народното събрание като народ срещу класа“ (една по същество доста „лява“ визия), а един стародавен комунист интуира Тръмп като „невероятен шанс за световния мир“? От какво идва обединяващата всички изброени отмъстителна обнадежденост за непосредственото бъдеще? Очевидно е, че те от нещо дълбоко са били травмирани през последните години, нещо дълбоко са ненавиждали в цялата досегашна международна и българска ситуация и сега им се струва, че то решително може да се промени под съзвездието на Тръмп, Путин и Радев.
Ние обаче напразно ще търсим идеологическо обединяващо звено у вдъхващите надеждите им политически лидери. Няма да намерим и никаква, издържаща на критика обща политическа черта, предизвиквала ненавистта им от досегашното, която да е присъща едновременно на християндемократката Меркел, звездния Холивуд, украинския „Майдан“ и българския екс-президент Росен Плевнелиев.
Но следователно кой, кой в дълбочина е основният, травматизирал до днес всички тези хора фактор (и който изглежда поставен под въпрос от новата констелация)? Глобалният капитализъм – както са склонни да мислят продължаващите да ги стилизират като „комунисти“, техни политически противници? Или хедонизмът и „консумативизмът“ на западната цивилизация, както ще се изкушат да кажат стилизиращите ги пък като „консервативно-обскурантистки сили“ стихийни либерали? Нищо такова. В една компания може да събира днес всички тия люде само чистата, неподправена и да – почти мистическа омраза към свободата.
Това което казвам само на пръв поглед звучи стряскащо. Защото ние трябва най-сетне да си дадем сметка каква огромна ненавист е трупала в сърцата на разнородните сили, за които говорим, свободата, на която се радваме от почти три десетилетия.
Да, ние започнахме да приемаме свободата като нещо (вече) „напълно естествено“; действително – както се изразява с жлъч един от гореспоменатите – като „антропологична норма“, каквато тя, разбира се, (и тук той е прав) не е, защото съвсем не е вкоренена в „антропологията“ на обществата, а е нещо извоювано в тях с много усилия и за много години.
Та, казвам, ние започнахме да приемаме свободата като нещо напълно естествено и да забравяме, че за редица субекти тя през всичките тези три десетилетия е била травма, нещо, което ги е ранявало всекидневно, отвсякъде, с всичко. И не, съвсем не ги е възмущавал, както сме склонни да си мислим ние, умерено консервативните люде, онзи действително отиващ понякога твърде далеч модерен „либерализъм“: онази хипертрофирана „политическа коректност“, онази предизвикателна „нормализация“ на перверзността, онази безсърдечна идолизация на пазара, онова приемане на социалното неравенство като природна даденост. Възмущението им от всички тези сенчести страни на „либерализма“ е само алиби. Истината, повтарям, е, че тези хора (и сили) е травматизирала самата свобода и всеки от тях по своеобразен начин.
Едни (бившите „кадесари“, партийно комунистическата „аристокрация“), нека си дадем сметка, просто не могат да преглътнат изчезването на забравения от нас страх, с който владееха света около себе си. Предизвикателната „цветност“ на новото българско (особено столично и особено младо) население, така различна от по-раншното, станало инстинктивно внимаване „да не се набиваш в очи“, наранява вече десетилетия милиционерския им дух. Дори „присвояването“ на публичните пространства, за които по-рано се знаеше (буквално рефлекторно), че принадлежат на „държавата“ (и охраняващите я „органи на реда“) и затова никой не смееше да ги обживява както му хрумне: прекосяваха градинките, а не се заседяваха по пейките им до среднощ (и, о, ужас – с бутилка бира в ръка), винаги носеха личните си документи извън дома (защото всичко извън него подлежеше на постоянна „проверка“)… Дори това, казвам, днес напълно изчезнало, наранява въпросните хора.
Наранява и травматизира (вече почти три десетилетия) друг тип люде това, че някакъв „елит“, някаква „интелигенция“ вече може да съществува не защото „целокупният народ“ в лицето на своята „власт“ й е разрешила да бъде такава, а защото сама си е извоювала да бъде „интелигенция“, макар и в по-тесни обществени групи. Наранява ги това, че започнаха да стават писатели, без никакъв „творчески съюз“ да ги е издигнал в това „звание“, без да са били поканени на един-единствен банкет на властта; че започнаха да представят определени хора от тях за „интелектуалци“, просто защото са написали някакви книги и си позволяват да говорят на хората без предварителната санкция на казионните митотворци, без да са били причислени към компанията на „академик“ Антон Дончев, „живия класик“ Любомир Левчев и т. н. Дайте си сметка, колко дразнещо – вече от десетилетия – е това за гореизброените „академици“ и за все още живите „живи класици“.
Дайте си сметка, колко ги нараняват днешните генерации, които започнаха да знаят езици, да се информират от всякакви „глобални медии“ и въобще да не разчитат на „централно-ръководени“ информационно-пропагандни централи; които започнаха да пътуват навсякъде из „либералната“ Европа и да усвояват „отровните“ й идеологии, което ги прави доста по-трудни за зомбиране с ксенофобия, с левичарство, с примитивен мачизъм, трибалистки „патриотизъм“ и мрачно зилотство. Дайте си сметка, колко травмиращо е всичко това – вече от десетилетия – за старите идеологически бонзи и тоталитарни геротнтократи.
Дайте си сметка накрай колко травматизирани се чувстват от дълги години всякакви „консервативни“ гуру, които се нараняват от това, че разни „Георги Господиновци“ имат популярност „от само себе си“ и по-голяма от тяхната, че разни „портали“ за култура и разни (за да споменем и по-специализирани сфери) „Двери“ си позволяват да критикуват църковното „свещеноначалие“, да говорят на църковни теми, без да имат „благословение“, без да са „йеросхимонаси“ и внедряват в „източната“ ни Църква някакъв дух на радост вместо страх от „бесове“ (от икуменисти, от католици, от „изкушения“ и т. н.). Без да са (поне) младо-старци, без да са даже чували какво е предсказал за грядущия „либерален апокалипсис“ самият старец еди-кой си, без да обръщат внимание, че както бил казал този и този „духовен авторитет“ – „Молът е съвременният ГУЛАГ и той е много по-опасен от оня вчерашния, сибирския“.
Страшна рана е това за тези самозвани „мъдреци“, които опитаха в политиката, опитаха в интелектуалните среди, опитаха в Църквата и на всяко от тези места „не им се получи“, тъй че финишираха като „анализатори“ в сутрешните блокове на кабелните телевизии и в гореспоменатия вестник на Митьо Гестапото. Защо с тях стана така? Не могат да си го обяснят по друг начин, освен с някакви користни „протекции“, освен с пагубния дух на „либерализма“ и „хедонизма“. Освен с онова, което бих нарекъл „Пансоросоидизъм“. Травмираните им общности се превърнаха в изобличители на „соросоиди“ почти така, както миналото лято цялото подрастващо поколение се превърна за няколко месеца в „ловци на покемони“. Базисно неспособни да се впишат в нормите на съвременната цивилизация, която за техен ужас е цивилизация на диалога, на разговора, а не на монолога от „учител“ към „ученик“ и в която, да – хедонизмът и (известна) безцеремонност действително имат място, те намразиха тази цивилизация с най-люта омраза.
И ето: изведнъж дойде обнадеждаването. В „либералната“ Европа стожерите на тази ненавиждана (и победила през 1989 г.) свобода, днес имат все по-сериозни проблеми с националисти и популисти. Трябва да се справят с „бежанците“, а не могат, тъкмо защото са узаконили свободата, тъкмо защото са я превърнали „антропологична норма“. Дали пък това няма да ги принуди най-сетне да я минимизират? Дали това няма да ликвидира този отвратителен „космополитизъм“ (който преди три десетилетия срути всички „берлински стени“)? Дали, ако откажат да го сторят, „пасионарните“ ислямисти, явили се като същинска „Немезида“ за падането на евразийската империя, няма да ги изметат от пейзажа?
До този момент мистичният Katechon (онзи, който задържаше настъпването на „либералния апокалипсис“) – Вл. Путин, бе сам срещу тези „наглеци“. Но ето: на власт в „самата“ Америка дойде Доналд Тръмп – невероятно за Katechon-а „полезен идиот“[1] и само за месец успя да се изпокара с „официалните медии“, със „самодоволния Холивуд“, с американската академична интелигенция и с американския съд. И заявява, че трябва да подобри отношенията си с Русия. Ами ако, ами ако…!
Към тази „глобална надежда“ още по-неочаквано се добави щастливият избор на „генерал“ Радев у нас – човек с излъчване на квадрат, нямащ, да, от най-пръв поглед нищо общо с „електората“ от ненавижданите „жълти павета“ и с онези „умни и красиви“ от 2013 г. Заедно с него, точно както в най-ранните години на демокрацията, когато все още непробудилата се провинция изпрати в София тълпи „истински българи“ да крещят фобиите си по повод връщането на имената на „възродените“ турци, сега Слави Трифонов изпълни „Цариградско шосе“ с „въстаници“ срещу „политическата класа“ и издаде ултиматум на още неизбрания Парламент да узакони „референдума“ му и да си ходи, защото „народът“ не щял вече „политиците“, не щял „партиите“, не щял „нито десните, нито левите“, въобще – нищо не щял, понеже е „суверен“ и има „свещеното право да не ще“.
Съгласете се – при тази щастлива „констелация“ какво значение може вече да има, че Тръмп бил милиардер, че личният му живот никак не е в съответствие с „традиционните ценности“? Какво значение, че Радев няма никакъв чар, а „Слави“ не е любител джаза и Глен Гулд? Ние вече не мечтаем за „безкласово общество“, за да се гнусим от „едри буржоа“, не сме и консерватори по скромен старостилски образец, за да се опасяваме от промискуитетни протестантски „мачовци“. Ние имаме надежда, че изгряването на тази (световна и нашенска) „констелация“ може да задуши свободата.

А това е невероятна, не-ве-роятна надежда!

Есе за самотника

Има един особен вид самотници, самото същество на които вече излъчва самота.
Когато ги видим на пейката или пред вратата на някоя църква, или на ъгъла да просят, очите им гледатКалин2 сякаш от бърлога на диво животно и дори когато се повдигнат, за да се взрат в нас, пред тях остават спуснати някакви незрими завеси.
Зениците им са прозорци отворени само навътре, ушите стърчат като къртичини, цялото им тяло е сякаш хипнотизирано заслушано в самото себе си. Техните пръсти са по особен начин глухи за осезаваните повърхности, за ръцете и дланите на другите; стойката им – уязвена от самото това, че стърчи открита и оголена насред света. Имаш чувството, че в тях, макар непрестанно да нахлуват събития, звуци, лица от околното пространство, цари постоянен психически сумрак, в който не се отразява същински нищо друго, освен неподвижния им онемял вътрешен свят.
У тези отдавнашни, дълбоки самотници – самото това, че с тях „няма никой“, се е сгъстило по един особен начин, превърнало се е в „имане на никой“.
Да, с тях вече не няма никой, с тях буквално има никой.
По един парадоксален начин самото пълно отсъствие на близък човек край тях, на жива душа се е сгъстило, започнало е да наличества. Отсъствието е започнало да наличества, отсъствието е започнало да присъства. То е гъсто, наситено, осезаемо отсъствие. Отсъствие, придобило личност – може би изпитата, изсмуканата личност на самотника.
Пред фигурата на такъв самотник не можеш да не си помислиш, че в мярата, в която човекът губи своята личност – оглушала от самота, ослепяла от самота – в същата мяра отсъствието намира себе си. То вече е така трайно и постоянно, така дълбоко и окончателно, че придобива парадоксален лик.
Самотникът оглушава и ослепява от самота, а самотата около него започва да се вижда, да се осезава, да се „чува“. Самотникът забравя за погледа си, който никой не гледа, който никой не в-нимава, не среща, не следи. Самотникът забравя да чува, защото отдавна никого не слуша и никому не ответства. Затова, ако бихме могли да го съзрем в дома му, ще видим, че той се движи като сляп и глух сред вещите в своята стая, а „никой“ господства в нея и е на мястото си там.
Да, при такъв човек буквално се чувства, че вече не е точен изразът: „С този човек няма никой“, или „този човек си няма никой“. Напротив, натрапва се да кажеш (защото това се вижда, даже се осезава), че с този човек има никой, този човек си има никой.
И този „никой“ така плътно присъства около самотника, че той, парадоксално казано, по един особен начин не е сам. С него е самотата му – присъстващият, почти видим никой, който ни кара при среща дори да заобиколим такъв човек по-отдалеч. Сякаш около него крачи още един, преграждащ пространството до него.
Убеден съм, че в дома на такъв самотник вещите придобиват странна плътност и страховита самостоятелност. Отпуснати от човешката ръка, отвикнали да служат, забравили непроизнасяните си имена, подивели – те сякаш си възвръщат своята гола битийност, стоят някак по-сурово и дори агресивно.
Отдавна захвърленото, неупотребявано канче, покрито със засъхнала кой знае кога кафеена утайка, търкулнато съвсем не на място до метлата под умивалника, наполовина все още е канче, наполовина вече е престанало да бъде такова. И тъкмо неговата лишеност изпъква, натрапва се, еманципира се. Защото домашната вещ, преставайки да „шета“ в дома, откъсвайки се от будната ръка на човека няма какво друго да стане и става просто едно наличестващо нищо. Нищо, което присъства, осезава се, вижда се, и затова – в дома на самотника не „няма нищо“, а напротив – има нищо и него го има – многолико, плътно, тежко – в толкова много бивши неща – наполовина съблечени от своята нещост, наполовина придобили своята нищост.
Сгъстилото се до осезаемост отсъствие – този „никой“, който живее със самотника има своята консистентност. Затова стаята на самотника никога не е просто празна – тя е осезателно, съвсем осезателно пълна със самота. Отсъствието – този „никой“, който живее със самотника, има свой мирис, свои привички, дори могат да се отгатнат и да се напипат чертите и силуета му. Той е незрим и изразителен, изразително-пуст силует.
Понякога те побиват тръпки, виждайки особената далечност, особеното отсъствие, особената безучастност в лицето и в цялата фигура на самотния просяк. Същевременно ти усещаш и осезателно усещаш един близък до теб, който всъщност проси и от чието име като че ли просякът протяга ръка.
„Кой е?“ – питаш се стреснато. „Никой“ – казваш, но не се успокояваш, защото той е – този „никой“.
Той не е самият просяк, не е самият самотник, но той е – онзи, който го няма.
Него тъй напълно, тъй невъзвратимо, тъй никъде и никога го няма, че – парадоксално казано – него осезателно го няма. Има го – напълно и безизходно липсващия.
Той така абсолютно отсъства, че отсъствието му се материализира в призрачна персона – в осезаем „никой“. Той е, може би, отчуждената, захвърлената и оживялата вън от себе си – самостоятелно – съвест на отсъстващия. Абсолютно, завинаги отсъстващият – за наказание (неподозирано за себе си наказание) присъства тук – присъства като уплътнило се до присъствие негово отсъствие. Като съществуващ „никой“.
Ето защо, озовали се до такъв самотник, изпитваме вече по-скоро страх, отколкото състрадание. Страх, че липсата ни, общата ни, всеобщата ни – на всички, всички нас липса – ще изскочи иззад гърба на самотника като някакво същество и ще ни потегли в нищото си. Защото то е по нечия вина. То е.
И още как е.

Страница 1 от 11