Страница 1 от 11

Голямото политическо преструване

През изминалата „политическа седмица“ (както се изразяват мейнстрийм журналистите) не можех да се освободя от усещането за някакъв особен заговор на преструвачеството. Всички се преструват: отиващият си министър-председател се преструва, че „от сърце желае успех на новия президент Радев“, БСП и ДПС сеКалин2 преструват, че „нямат никакво отношение към това какви хора ще нареди абсолютно независимият“ президент Радев в служебното си правителство (макар че някой си Дуранкев специално благодари, че г-жа Нинова го била номинирала за министър, какъвто не станал), журналистическите кръгове се преструват, че ужасно се вълнуват колко точно „надпартиен“ ще бъде въпросният президентски кабинет.
Всъщност всеки, що-годе съобразяващ политическата ситуация в България, бе наясно още преди излъчването на Огнян Герджиков какво ще стане, защо ще стане и защо няма как да не стане точно това, което ще стане.
Мисля, че е крайно време то да бъде изречено в прав текст. На президента Радев са поставени две основни задачи за изпълнение от края на януари до края на март. Първата и основна е да не руинира до парламентарните избори инерционния подем на издигналата и инсталирала го на президентския стол политическа компания – т.е. българските „социалисти“, българските „националисти“ и хората на Ахмед Доган (съзнателно пиша социалистите и националистите в кавички). Това е много важно, защото опитът от последните десетина години показва, че БСП и ДПС имат способността буквално за седмици да „взривяват“ избирателното тяло на нацията, след като бъдат „инвестирани“ с власт и отговорност от същото това избирателно тяло (да си припомним взривяването броени дни след възкачването на „коалиционния“ Орешарски през 2013 г.). Но ето защо никой не трябваше да се прави на изненадан, че в последна сметка Радев излъчи служебен кабинет без присъствие на политици от спектъра на БСП и ДПС.
Прозрачното внушение тук е двояко: първо – Радев, както ви и уверявахме, е съвсем, ама съвсем независим от социалистите и, второ – вие не бива да бързате да очаквате, че „хубавото ще дойде още днес“. То ще дойде едва когато и ако в края на март всички гласуват на парламентарните избори „както трябва“. Защото, ако се спечелят парламентарни избори (както се видя през 2013 г.), каквито и протести да избухнат след това, онези, срещу които ще се протестира, ще имат важна институционална защита: те ще са избрани от „суверена“. И ето: до края на март президентът Радев трябва да направи така, че никой да не си и помисля, че страната (все още) се управлява от БСП, ДПС и другите, свързани с тях кръгове. Не, правителството на Радев – внушават ни – се състои изключително от експерти и „безспорно почтени и обичани от народа не-партийни политици“ (последното е „дървено желязо“).
Така започва следващият кръг „преструвачество“. Служебният премиер Огнян Герджиков е… о, човек с „доказана почтеност“, с „безспорна популярност и сред леви и сред десни“, „има чувство за хумор“ и т.н., и т.н. И нито за миг не се споменава, че влезе в политиката чрез партията на най-големия конформизъм и опортюнизъм – НДСВ; че само седем-осем години след това тази партия (защото той беше от тази партия) се стопи и изчезна напълно, доколкото се крепеше на призрачната „харизма“ на един бивш цар. Служебният пък здравен министър (и вицепремиер) Илко Семерджиев бил „министър на Иван Костов (вижте каква „безпристрастност“ демонстрира „независимият“ Радев – дори министър на „самия“ Иван Костов е взет в правителството му). И никой не казва, че Илко Семерджиев бе ангажиран (при това само преди няколко месеца) с кампанията на… Пламен Орешарски като кандидат за президент на ДПС и значи да се идентифицира той с „правителството на Иван Костов“ е почти толкова вярно, колкото би било вярно Йордан Цонев или Христо Бисеров да се определят днес като „депутати на Костов“ (защото някога са били такива).
По-нататък идват „експертите“. Така министърът на отбраната на Радевото правителство бил, видите ли, „натовски генерал“. Сякаш, доколкото България е член на НАТО, може да бъде изненадващо, че генералите й са „натовски“. Сякаш не са по определение „натовски“ и може някой от тях да е случайно генерал на Варшавския договор. Министърът на външните работи бил „експерт“ и „дипломат от кариерата“ (само дето също е стартирал тази си кариера от изчезналото НДСВ и очевидно е успял да „запази“ през изминалите 15-ина години абсолютна обществена анонимност). Следват министърът на образованието, който бил „най-цитираният преподавател в Алма матер“. От 30 години работя в Университета, но признавам, че до днес не бях чувал името на този „най-цитиран“ свой колега. Министърът на културата (добър приятел на Явор Дачков) е даже дважди експерт – мечтаел да бъде като Юри Буков (тоест музикант), пък по-късно станал актьор. И най-трогателното: министърът на не знам кое си имал три момченца и… папагал (ако един ден стана министър, ще държа да се отбележи, че имам рибка и кактус).
Истината, изказана просто, повтарям, е: президентът Радев изпълнява политическата задача да осигури (главно) на БСП комфорт до датата на предсрочните парламентарни избори, да запази „чиста“ от отговорности тази партия дотогава, за да не започне (неминуемият) спад на рейтинга й (напомпан щастливо от избора на самия Радев).
Втората задача, която трябва да изпълни Радев с (очакваното) като състав служебно правителство също е от ясна по-ясна (макар всички да се преструват на „приятно изненадани“). Той трябва да внуши (пак до края на март), че изобщо, изобщо не е „проруският президент“ на България, както твърдят от „гламавата десница“ (цитирам един „анализатор“). Ето защо седмици преди да встъпи в длъжност и да събере кабинета си, всички мейнстрийм журналисти се преструваха на много развълнувани дали президентът ще „потвърди евроатлантическата ориентация на страната ни“. И ето ти триумф: във встъпителната си реч той „заявил“ това, в кабинета си – както казах – назначил „натовски генерал“, довчерашен „посланик в Германия“ (на Меркел) и въобще…
Само че нека си го кажем – кабинетът с „натовския генерал“ и т.н. ще бъде на сцената до края на март. До края на мандата на Радев обаче, до него ще останат неговите съветници и неговата „администрация“, а тя – защо се преструват, че не забелязват това – е почти изцяло оцветена в цветовете на ляво-антиевропейското (финансирано от мистериозната фондация „Урманов“ с мениджър за България Васил Искров Александров, бивш приятел на Андрей Луканов и випускник на школата в Симеоново) списание „A-specto“, в което излизат статии, казващи ни, че „държавите граничат една с друга, но Русия граничи с Бога“, в което се клейми „глобалния либерал-фашизъм“ на „Гей-ропа“ и т.н.
Накрай, при цялата „независимост“ на Радев и на кабинета му, пълен с „натовски генерали“ и „костовисти“, остава изключително чудно, защо по руските медии продължават триумфално да тръбят, че са „взели властта в София“, а в страната ни основни венцехвалители на „независимия президент“ остават люде като Петър Волгин, Димитър Иванов (Митьо Гестапото), д-р Николай Михайлов и Светлана Шаренкова. Защо е тази невероятна обнадежденост на гореизброените мракобеси, че ето сега, с идването на Тръмп (в световен мащаб) и на Радев – в домашен, започва „разчистването“ на „либералните елити“, смачкването на „умните и красивите“, „Сороската клиентела“ и т.н., и т.н.? Защо е този ентусиазъм? Защо са тези надежди? Защо, за разлика от мейнстрийм журналистите у нас, въпросните мракобеси са в проруски възторг; защо никак не се лъжат от „натовските генерали“ в правителството и от „демонстрираната приемственост в евроатлантическата ориентация на България“? Защо е това инстинктивно свързване на Тръмп (там) и Радев (тук)? Защо са тези отмъстителни очаквания?
Мисля, че на всички би трябвало да е ясно защо.
P.S.

Във връзка с появили се публикации в някои електронни медии, държа да заявя, че отказвам да принадлежа по активно-партиен начин към което и да било от трите „крила“ на десницата у нас и смятам, че е много важно, в името на онова, което може да ни очаква, тези три „крила“ да потърсят обединение помежду си. Но за това си заслужава да напиша специален текст.

Учебниците по история

Учебниците по история са написани по сценария на Българската социалистическа партия. Там не става ясноКалин2 защо е престъпен комунистическия режим. Необходимо е да има пренаписване. Това каза в предаването „Лице в лице“ по БТВ проф. Калин Янакиев.
За комунистическия режим се говорят някакви глупости от рода на: баничките били 15 стотинки, всички имали работа и тн. Базисният недъг на комунизма е, че той не смята човешкия живот за свещено право, а за ресурс на държавата. Комунистическият режим в цяла Европа е признат за престъпен. Тук никой не смее да говори на висок глас. Слушаме проф. Искра Баева, проф. Андрей Пантев, които обясняват, че режима имал своите неуспехи, но и своите големи успехи. това не е почтено и честно, каза още проф. Янакиев.
Вече са събрани достатъчни документи за престъпленията на комунистическия режим. За съжаление те се намират в непопулярни сборници и не са влезли в учебниците. Най-подлата манипулация на сценаристите на прехода е, че твърдят, че тогава е имало сигурност без свобода, а сега има свобода без сигурност. Това е нагла лъжа. Комунизмът нито беше сигурност, нито беше свобода. Впрочем, беше сигурност, но Държавна сигурност, категоричен беше професорът.

Справедливостта

Преди известно време социолозите Харалан Александров и Антоний Тодоров дискутираха в предаванетоteodora „Панорама” нещо, което дълбоко ме впечатли, цитирам по памет – хората в България се чувстват неуважени, безгласни, сякаш отпаднали, сякаш изхвърлени извън борда, знаят, че от тях нищо не зависи, че тях никой не ги брои в сметките. Ето защо така масово гласуваха на референдума – не само и не толкова, за да изразят своите права и да покажат, че не са безлична маса без мнение и воля, но по-скоро за да покажат, че ги има, че са живи, че съществуват.
Това, разбира се, не е кой знае какво откритие, защото ние сме потопени в тази атмосфера, вдишваме я всекидневно, почти несъзнателно, свикнали сме с нея до такава степен, че не я забелязваме дори и се стряскаме, и се поразяваме, когато тя е изразена и артикулирана по такъв безкомпромисно ясен начин.
Защо това е така, много пъти съм си задавала въпроса, особено, когато сравнявам излъчването, облеклото, настроението, светоусещането на един български и на един европейски пенсионер. Като че ли именно при възрастните хора разликите са най-отчетливи. Болезнено отчетливи. Но да не даваме примери все с пенсионерите. Защо един почтен, честен, работещ, мислещ човек в България се чувства неуважен, пренебрегнат, безгласен, незначителен, изхвърлен, отпаднал. Не ниските доходи са тези, които карат хората в България да се чувстват неуважени, безгласни и незначителни. Не може винаги и всичко да се измерва и оправдава само с пари. Горчивината от неуважението и безгласността би останала дори ако доходите биха се увеличили. Тази горчивина е пропита дълбоко в душите ни, просмукала се е в нас, станала е някаква принадена наша втора природа.
Тази горчивина дойде от сгромолясването на надеждите ни за нормален и справедлив живот, дойде от липсата на справедливост, от липсата на солидарност, дойде от пошлия дъх на незаконно забогателите, от безочливото им самомнение, от безвкусицата на придобитото им богатство, с което арогантно парадират именно защото справедливост няма, именно защото солидарност помежду ни също няма. И омагьосаният кръг се завърта надолу като свредел в живота ни и го бележи с това чисто българско полуотчаяние, полуапатия, полуприсмехулно отношение към другите и към света.
Най-важната функция, основната роля на държавата е да осигурява справедливост. Всъщност това е май единствената роля на държавата. Всичко друго гражданите на държавата го вършат сами. Сами творят материалните и духовни блага на обществото. Справедливостта само им дава стимул да го правят. Справедливостта на държавата се изразява в справедливо регулиране – по-бедният да има възможност да учи, болният да може да се лекува, по-ниските доходи да са достатъчни за достоен живот, за бездомника да има една безплатна топла супа на ден. Справедливостта е стимул. Справедливостта е съзидателна. А когато липсва стимул, всичко застива и замира. Когато липсва справедливост, волята и желанието за работа се парализират. Липсата на справедливост води до липса на цел. От липсата на цел се поражда апатия.
И справедливостта, и несправедливостта са заразителни. Защото обществото е жив организъм. Вирусът не заразява само отделен орган, а целия организъм. Както и лекарството лекува целия организъм.
Държавата е възникнала, за да защити по-слабия да не бъде изяден от по-силния. В течение на вековете държавата е създавала и усъвършенствала механизми, чрез които да въдворява справедливост, защото когато съществува справедливост, обществата просперират. Десетките инструменти и институции, които са възниквали в историческото развитие на обществата са все в тази посока и с тази цел – не да направят хората равни, а да защитят беззащитния от безконтролната алчност на силния. Равенството е вирус, с който обществото беше заразено, и този вирус и до днес ни пречи да видим, че вековната ценност, която стимулира напредъка и възхода, е справедливостта.
Справедливостта играе основна роля не само в държавата. В семейството, където хората са най-близки и отношенията са най-открити, именно справедливостта създава хармонията. В семейството ние виждаме, че справедливостта не означава равенство. Дори напротив, именно семейството е ярък пример за неравенство, защото не е възможно равенство нито между родители и деца, нито между различните поколения, нито дори между мъжа и жената, но справедливост е задължителна и нейната липса го ерозира и разрушава.
В училище липсата на справедливост обезсмисля всичко друго – санирани и ремонтирани училища, компютри, безплатно образование и пр. Там също равенството между учители и ученици по дефиниция е невъзможно. Но липсата на справедливост не може да бъде заменена или компенсирана с нищо друго. В нашата памет за цял живот остават добрите учители, които са ни учили на справедливост, честност и доверие.
Най-яркият пример за неравенство е войската. Чиновете и подчинението са същината на армията. И въпреки неравенство там, потребността от справедливост е по-насъщна от където и да било другаде.
В армията справедливостта играе първостепенна роля, защото там всеки е пред лицето на смъртта. И когато отношението на командира е справедливо, войникът е готов да рискува живота си. Тогава обикновените хора оставят жените и децата си, записват се доброволци и влизат в битки, където всяка секунда са лице в лице със смъртта.
Изброявам тези бегли примери, защото всички те ясно показват, че в основата на здравото общество и стабилната държава стои справедливостта. Изброявам ги, защото ние често се заблуждаваме, че основното, към което се стремят хората, са парите, богатството, успехите. Или пък известността, славата, триумфът. Има много примери, особено при войни и бедствия, когато хората са лишени дори от най-елементарното, но ако е налице справедливост, преодоляват кризите и изпитанията и обществата се възраждат.
Липсата на справедливост не е характерна само за нашата страна. През последните десетилетия сякаш в целия свят изчезнаха лидерите с визия, характер и воля, които градят справедливост. Днес политиците, които са на върха, действат в най-добрия случай като чиновници и счетоводители. А най-често като хейтъри, карикатурни спекуланти и телефонни измамници. В резултат на това светът става все по-несправедлив, все по-несигурен и зареден с все по-голямо напрежение.
У нас тези симптоми са най-болезнени, защото несправедливостта е най-драстична и в резултат на това държавата ни е най-бедна.
Преди един век болшевишката идея победи като протест срещу несправедливостта и в името на справедливостта. В резултат на болшевишката идея за равенство се възцари най-голямата несправедливост, настана най-голямата разруха и мизерия, бяха дадени милиони жертви, проляха се реки от кръв, настана глад, който доведе до канибализъм. Не е трудно народът да бъде подведен и поведен в погрешна посока. Не са малко примерите, когато най-драстичната несправедливост е връхлитала народите, докато са търсили справедливост. Отговорността на тези, които ръководят обществото, е огромна. Ефектът е като при ядреното оръжие – ползата от него е заради възпиращия ефект. То има възпиращ ефект, докато здравият разум на политиците все още не е преминал критичната точка. Но ако я премине, ефектът ще бъде разрушителен.

ПЛАХО УПРАЖНЕНИЕ ВЪРХУ ЩАСТИЕТО

Хората, които са щастливи, не знаят, че са такива. Те не анализират състоянието си. Когато пием вода, в съзнанието ни не изплува формулата на водата. Просто пием вода. „Задайте си въпроса дали сте щастливи, и мигом ще престанете да бъдете щастливи”, казва Джон Стюарт Мил, британски философ отС малката деветнадесети век. Освен това няма такова нещо като денонощно щастие. Има мигове на удовлетворение от добре свършена работа, секунди на радост, на близост с любим човек, поемане на въздух от красива гледка, вълнуващ стих или картина. Думата „щастие” ми прилича на онези стари и лъскави, чупливи играчки за елхата, които след Рождество увиваме в памук и прибираме в картонени кутии за следващата година. Прекалено лъскави са за ежедневието. Прекалено чупливи за реалността. Не харесвам въпроси от типа „ Щастлив ли сте?”. По-лесно бих отговорил имам ли температура в момента. Например сега тя е 36.5. Но да ви отговоря дали съм щастлив – спестете ми този въпрос, за Бога…Мога да ви кажа, че към момента не съм нещастен. И да спрем дотук. „ Не ме питай! Не ми говори ! Остани с мен !” казва Бекет. Явно и той не вярва в щастието на Робинзон Крузо. Щастието /каквото и да означава тази дума/ винаги е свързано с други хора. Само че това едва ли означава, че сядаме с тези „други хора” и цял ден обсъждаме дали сме щастливи. В този смисъл Бекет ни доизяснява : „Това, което има да се каже, е толкова малко, че трябва да се казва все в излишество на това, което се цели…”
Когато питаме хората дали са щастливи, те заглъхват веднага след въпроса. Смятат, че им се е полагал някакъв друг живот, който така и не им се е случил. Усеща се някаква отместеност, отдалеченост, откраднатост на щастието поради редица външни обстоятелства, независещи от тях. Значи имаме едно автентично настояще, в което не сме щастливи, и едно неавтентично минало, в което бихме били щастливи, но са е появила цяла верига от обстоятелства, които са ни попречили. Понякога разнасяме тази раница на миналото, натъпкана с онзи неавтентичен и неслучил се живот, до степен да не сме в състояние да изпием една бира и да се порадваме на красивата жена, седнала на съседната маса и която сякаш е слязла от картина на Амедео Модиляни.
В крайна сметка щастието, ако се опитаме да опростим това почти мистично понятие, ще да е това да не изпитваш потребност да се намираш на някакво друго място, да не изгаряш от желание да правиш нещо друго, освен това, което правиш в момента, и да не се измъчваш от желание да бъдеш някой друг, освен този, който си в момента.
Не се сещам за друго обяснение. Поне към този момент…

ПЕТЪР АНГЕЛОВ – ДАРЕВ

Страница 1 от 11