Страница 1 от 11

Ресентиментно живеене на българина… Чета и разсъждавам върху това понятие, което е откритие на Ницше. Самият термин (Ressentiment) (френ.) Ницше обяснява като скрита омраза, затаено враждебно чувство.С малката Качества така типични за подтиснатите, неудачниците, хората които перманентно негодуват от съдбата си.
Ницше разширява това понятие като наслагва върху него едно дълбоко чувство на опротивяване, чувство на възмездие, омаловажаване качествата на другите. Има една тънка омраза към стоящият по-високо в духовно отношение човек. Потребността да го поставиш по-ниско, като подхвърляш лошички неща за него, като му приписваш злонамереност, изглежда за някои хора това е единствен начин да чувстват себе си по-добри, умни и способни. Не чрез действия, не чрез постижения, а чрез омаловажаване качествата на другите. Така преодоляваш собственото си чувство за малоценност.
Достатъчно е да проследите целият предизборен дискурс по телевизията, в който се вижда с просто око как думите, които минават за идеализъм са маскирана омраза и маскирана жажда за власт !
Когато се опитваш до покажеш своите качества, омаловажавайки качествата на другите, ами че това е най-плебейският начин чрез който се опитваш да прикриеш собствената си неудовлетвореност и комплекси. Аз друг по-плебейски начин не познавам.
Приятно гледане на телевизия !

Съвременната старост

В по-ранните, но и недотам отдалечени от нас времена старостта обичайно се е отнасяла до онзи период от живота на човека, когато за последния е можело да се каже, че е осъществил себе си или, по-точно, че еКалин осъществил своя „дял“ в живота. И за традиционните общества представата за този „дял“ е била пределно ясна: когато станеш pater familiae, когато с традиционно наследеното или свободно избрано занятие натрупаш имущество и изградиш дом, който можеш да оставиш на децата си, когато тия деца благополучно бъдат отгледани и започнат свой самостоятелен живот, ти си осъществил своя „дял“. И следователно си вече стар. Вярно е наистина, че в сферата на интелектуалните и духовните трудове „осъществяването“ никога не е имало възрастови граници и по същество, както и днес, може да продължава до края на живота, лишавайки го от „старост“ в този традиционно социален смисъл на думата. Но вярно е също, че доколкото тази сфера винаги е била „дял“ на малцина специфично обдарени люде, особената оцветеност на старостта в нея спокойно би могла да се остави „извън скобите“ на по-общия социологически поглед.

От същия този общ социологически поглед обаче трябва да се забележи, че съвременният човек днес вече по-малко екзистира като същество, имащо свой определен „дял“ за осъществяване, а това означава, че и старостта му в наши дни престава да бъде онова, което е била някога – дори като чисто жизнен хабитус. Някои обясняват тази дълбинна промяна с разпадането на т.нар. „големи (исторически) разкази“, в които човекът се е намирал базисно интегриран до настъпването на [пост-]модерната епоха и с превръщането поради това на жизненото му време днес в чиста и безсъдържателна „кумулация“ на години. Независимо обаче дали тези обяснения са удовлетворителни или не, ние не можем да отречем, че човекът днес действително едва ли се изживява като „осъществяващ“ някакъв [пред-]определен му от живота „дял“ и в този смисъл в нито един момент от житейския си път не може да си се яви като напълно „осъществил“ себе си – станал до края си човек. На него само “му се събират” години – години, с които обаче до самия си край той не става „станал“ (биографически, исторически) човек, а чисто и просто „има“ повече проживяно време и съответно повече е загубил.
Наистина, като не „ставаш“, ти о-ставаш и си все същото същество с по-малко сетивни и биологически сили.
Но именно поради тази причина днес ние все по-често срещаме хора, които са „стари“ не в смисъл че са „осъществили“ живота си, но, напротив, сблъскваме се с един тип на възрастен човек, който ни изненадва със своята екзистенциална незавършеност и като че ли (принципна) незавършимост: човек, на когото ще се сложи предел, но който не може, просто не може да достигне предел. Пак казвам, това е типът на люде, на които чисто и просто са им „се събрали“ критично количество години, които чисто фактически „имат“ повече години, но които – въпреки целия си акумулиран жизнен (и хедонистичен) опит, въпреки целия професионален път, който са извървяли, и децата, които са родили, в нищо все пак не са се о-съще-ствили. Те просто – виждаме го ясно – са преминали през активния жизнен цикъл, „претърпели“ са го, за да бъдат „отпуснати“ от него в една цялостна и всеобхватна жизнена „пенсия“. Това са не „въз-раснали“, дораснали до предела си хора – senes, а именно просто „отпуснати“ хора – „пенсионери“. Точно това е все по-разпространеният тип на съвременен възрастен човек, когото срещаме из богатите исторически мегаполиси на света и в чийто неизвестно от какво точно самодоволен вид има наистина нещо гротескно. Забелязваме го в тълпите от перманентно „екскурзиантстващи“ белокоси мъже и жени, ентусиазмично „отвързали се“ сякаш от всичко, което е било тяхна професионална и домашна „тегоба“, за да се озоват в едно начало на „просто живота“, по парадокс и по икономическа целесъобразност поместен в неговия биологичен край.
Има, потвърждавам, едно осезателно [само-]инфантилизиране на съвременния възрастен човек, дължащо се тъкмо на това, че той отдавна вече не живее в режим на осъществяване на живота, че е загубил дълбинното усещане, че човекът е същност, която не просто е „дадена“ като иманентност, а е о-съще-ствявана и следователно винаги е „нацелена“ към из-вършване до с-вършек.
И все пак, ако това, което казвам дотук, очертава един дълбинен проблем на самите остаряващи в постмодерното общество, то следващото е проблем на обществото, в което те остаряват. Аз говоря тук за една специфична за съвременния свят социална маргинализация на старостта.
Наистина вярно е, че от една по-дълбока екзистенциална гледна точка „старостта“ по принцип би могла да бъде видяна като маргинализиране. Защото нали именно в старостта всички многобройни „валенции“, с които сме били свързани с другите, чрез които сме се реализирали като същностно съ-битие, започват да изчезват, да угасват и човекът, би могло да се каже тогава – колкото повече остарява, толкова повече става самия себе си. Той не е вече съществено обективиран нито като член на определена професионална общност, нито дори като непосредствено отговорен за материалното и душевното израстване на следващата генерация баща (майка). Той все повече и повече се у-само-тява от обективациите си, а доколкото всички те в по-раншните периоди от живота му са го и острастявали, и „подменяли“ по многообразен начин, би могло да се каже, че той става в старостта си и по-“бистър“, по-автентичен.
Има обаче нещо, което произтича днес не от екзистенциалната, а от социалната траектория на живота и което собствено маргинализира неговата „старост“ по един специфично травматичен начин.
Защото не можем да не забележим, че усамотявайки се от своите „валенции“ и обективации в старостта, съвременният човек усеща днес не просто че става нещо все повече усамотено и безстрастно, но и че става нещо все по-чуждо в този свят. А това далеч не е чувствал старият човек от миналите времена. Днешният възрастен човек вижда как около него други стават „стопани“ на живота и как с тези други той все по-малко има нещо общо. „Общ“-ността, която стопанисва живота, от който той не си е все още отишъл, се е затворила за него, той не е същинска част от нея. Той си е отишъл от обществото, преди да си е отишъл от света физически, и поради това този живот представа пред него все повече като един чужд живот. Би могло да се възрази, че описаното е обща съдба на старостта от всички времена, но аз мисля, че днес то се усеща с една съвсем специфична острота и травматичност. И преди да обясня защо ми се струва така, за да не изглеждам като твърде строг съдник на съвременната старост, ще кажа, че наистина точно толкова, колкото различните форми на нейната авто-инфантилизация в охолните общества, мен ме възмущава и нейното инфантилизиране от страна вече на по-младите генерации на съвременния свят. Защото не може да се отрече, че тъкмо в мярата, в която възрастният човек престава да се чувства днес съ-общник на живота на социума, с него започват да се отнасят по начин, много близък до начина, по който обичайно се отнасят с децата, с непълнолетните. Нека да припомня тук например организираните преди две-три години у нас (не без политико-рекламна цел, разбира се) казионни едноседмични „почивки“ за стари хора в различни четири- или петзвездни хотели. Разбира се, че в настаняването на тези хора в места, така подчертано предназначени за отдиха именно на младите и жадни за веселие и еротика генерации, имаше нещо дълбоко унижаващо и направо неприлично. При това с възрастните „пансионери“ почти демонстративно се държаха като с несоциализирани субекти: организираха им общи забави, „водиха“ ги заедно на различни „забележителни“ места. За разлика от децата обаче, които наистина все още не са станали „стопани“ на живота и затова за тях би следвало да се организират подобни „мероприятия“, които да ги социализират, възрастните (които вече не са му „стопани“) все пак не са без опит в социума, така че с подобна снизходителна „покана“ в пределите му ние много по-скоро правим една перфидна демонстрация на тяхната отчужденост от нас, отколкото проявяваме същинска „грижа“.
И ето именно във връзка с казаното току-що аз се изправям пред възможността да се опитам да дам един по-конкретен отговор на въпроса как трябва да се определя днес настъпването на старостта – кога собствено човекът днес става вече „стар“ (като при това отново ще се абстрахирам от случаите на интелектуалните, на „великите“ стари, където нещата по обясними причини стоят по различен начин).
Ще кажа, че в най-определен социален смисъл на думата човекът днес става „стар“, когато (освен професионална) престава да има и действителна семейна (домашна) роля.
Какво имам предвид?
Известно е, че в модерните общества домовете все повече и повече стават домове на две, а не на три генерации (както е било толкова време и както допреди не толкова отдавна е било и у нас). Разбира се, че за този феномен има най-различни, включително съвсем емпирично-социални причини, като например възрасналата обществена мобилност (поради фактори от икономическо естество), водеща до „задомяването“ на младите генерации далеч от бащините им домове, или пък увеличаването на потенциала на „обществата на благоденствието“, позволяващи много по-лесното придобиване на собствен дом на по-ранна от традиционната за това възраст. Съществуват и по-дълбоки причини за разпадането на тригенерационния дом, на които ще се спра малко по-късно. Същественото е обаче, че поради посоченото обстоятелство практически всеки човек, отгледал вече до ранната им младост своите деца, изпада от каквато и да било семейна роля. В семейството на своите деца той вече наистина няма реално присъствие. Дотогава той е бил „баща“ („майка“), имал е „синове“, „дъщери“. Тези „синове“ и „дъщери“ обаче са израснали и на свой ред са създали семейства – родили са свои деца. И ето: доколкото домовете вече не са домове на три генерации, а само на две, след достигането на въпросния предел (а нека припомня, че днес той, общо взето, съвпада и с предела на активната професионална дейност) човекът престава да има каквато и да било социална роля. Той става, разбира се, „дядо“ („баба“) на своите внуци, но по същество най-често той именно само номинално, само de jure става такъв. Екзистенциално той практически не изживява тази трета степен на домашната йерархия. Днешните възрастни, би могло да се каже, имат внуци, но не живеят като баби и дядовци. Те остават в своите отделни домове и не е необходимо тези домове непременно да са институционално „старчески“ (това е само най-травматичният вариант). Дори собствени обаче, тези домове са такива – старчески – по своята изолираност и оставеност от по-младите генерации, а това още повече задълбочава усещането на съвременния възрастен човек, че този свят му е „чужд“, че той е свят на други, на социално „чужди“ нему хора.
В съвременния свят, следователно, се е изгубила дълбоката, именно социална „добротност“, която е имал тригенерационният дом, където екзистенциалното у-само-тяване на възрастния човек не е било равнозначно и на едно негово социално маргинализиране. И макар да знам колко неудобства създава тригенерационният дом на съвременните „млади двойки“, аз не мога същевременно да не отбележа и колко дълбинна естественост и интимна педагогика е била винаги съхранявана в него. Колко възпитателно в най-базисния смисъл на тази дума е например за едно дете да се покорява някому – на баща си, на майка си, които вижда в същото време сами да се покоряват на други – на своите баща и майка – на дядо му и баба му. От това произтича някакво примордиално убеждение за органичната йерархичност на човешкото общежитие, за една непрекратяваща се никога „синовност“. Съхранява се, ако щете, и едно много по-дълго време на дома, на традицията, намираща се непосредствено пред очите. Домът на трите генерации е, тъй да се каже, много по-обширен във времето. Един много по-голям дял от време е в непосредственото жизнено полезрение и се осезава, усеща се от живеещите в него. За това време не се просто „чете“, то не е дял на „историята“ в писмовния смисъл на тази дума (този домен на експлицитно „чуждото“, отчуждено от нашето време). То се зре: в старите домашни вещи на дядо и баба, чува се в техните специфично архаични думи, присъства в онова, което гласовете им са пренесли, за да звучи и да трае то тук. Но и обратно: препълненият жизнен „еон“ на дядото и бабата в тригенерационния дом е не просто кладенец на кънтящи минали образи и преживени дни – той ехти от дисканта на детските гласове, тоест продължава да е разтворен напред, да не е „завършен“.
В тригенерационния дом „животът на земята“ действително се живее като нещо „по-дълго“ и „по-добро“, както ни се казва в петата заповед от Декалога: „Почитай баща си и майка си, за да ти бъде добре и за да живееш дълго на земята“ (Изх. 20:12).

И тъй като етичното е винаги в сблъсък с едни скрити лица на природата ни, винаги имаме основание да не допускаме да бъдем осветявани чрез една прекомерна близост с другите. За да вкараме себелюбието вС малката собствения му капан, трябва от време на време да си служим с маската без да я заклеймяване. Все пак маската понякога е атрибут на едно култивирано поведение, което внимава да не нарани другите. Истината не води задължително до добри отношения. Пък и сама по себе си не винаги води до добродетел. Фанатиците на тема истина не са най-привлекателните хора на планетата, а ако прибавим и факта, че истината е субективна категория, рисковете се удвояват.
Въпрос на интелигентност, а понякога и на човечност е, да не се опитваме да навлизаме в тайните на другите. Почти няма човек, който иска да го виждат винаги такъв какъвто е. Стремежът да научаваме и да навлизаме в тайните на другите може да направи така, че да попаднем в пространства, които най-вероятно няма да ни харесат , защото там съществува вероятност да се срещнем със самите себе си.

Страница 1 от 11