Страница 1 от 11

Протестът на децата ни

Две десетилетия след началото на промените студентите отново протестират. Отново сме на изходната точка. Отново търсят път, различен от терминал 1 и терминал 2.
Протестите срещу самонатрапилото се правителство започнаха преди пет месеца и, макар не със същата сила, продължават без да са спрели нито за ден. Управляващите разчитаха на умората, на апатията, на провокациите, на отчаянието, на малодушието, на унинието, на безнадеждността. Най-вече разчитат на дебелоочието  и на дебелокожието си. В общи линии успяват. Затова този път дори не споменаха за танковете, не се наложи. Пробваха с един автобус и разбраха, че манипулациите и провокациите им вършат същата работа.
През унилите години на прехода успяха да убият надеждата и да създадат поколение, затлачено от чалга. Който не харесва чалгата, да емигрира! Някои емигрираха навън, а други навътре в себе си. Не всички емигрираха. Но тези, които не емигрираха, не са достатъчни. Затова манипулациите минават.
През ваканционните летни месеци протестиращите оредяха. Провокациите, умората, безнадеждността и всички останали средства от арсенала им спомагаха за оредяването. Но не всички се отчаяха. Младите хора по-трудно се поддават на отчаяние, по-лесно разпознават провокациите. Затова не се предават. Не се предават, защото ако се предадат, това означава да обезсмислят целия си живот. Младите хора са свидетели как животът на техните родители беше обезсмислен, как беше убита вярата им и премазана надеждата им за по-достоен живот в по-справедливо общество. И сега умореното поколение на родителите с убитата вяра и прегазената надежда гледат с вяра и надежда на своите деца. Ние, родителите на днешните студенти, пеехме „Утре започва от днес”. Това „утре” така и не дойде. Днес вие, протестиращите студенти, продължавате борбата за това несбъднато „утре”.
Така протестът от площада влезе в студентските аудитории. Студентите по право казаха, че не искат да бъдат учени на право от тези, които цинично изкривяват правото – независимо дали от страх, дали от корист. Студентите по журналистика заявяват, че не искат, след като завършат, да работят в медиите, контролирани от Пеевски. Не искат да участват в манипулациите на Пеевски. Не искат да пишат под страх. Не искат да съучастват в лъжата и манипулацията. Трезво, с достойнство и смелост  студентите заявиха, че такова образование и такива дипломи в такова общество не са им нужни. Отхвърлиха дипломите, които ще им дадат Токушев и Пеевски. Показаха, че са осъзнали елементарната истина, че отвратителните идват когато се оттеглят отвратените. И поеха от своите родители щафетата на протеста. На вратите на аудиториите написаха категорично „Не ни учете на вашия морал!”
Засега, досега протестите имат един неоспорим ефект – отнеха комфорта на управляващите. Показаха им, че лъжата и цинизмът им са разпознати. Принудиха ги да ползват задните изходи. Това не е много, но не е и малко. Като начало не е никак малко.
И днес студентите повтарят пак същия въпрос, който се повтаря от пет месеца – Кой предложи Пеевски? Този въпрос не е изгубил смисъл, защото не получи отговор. А щом не получи отговор, значи отговорът е много труден за тези, към които е отправен. Защо е толкова труден този въпрос? Защо отговорите са само лъжи и словесна еквилибристика? Защото истината е опасна за управляващите. Защото истината им нарушава комфорта и може да им отнеме властта. А това означава, че властта им се крепи на лъжата. Ние задаваме този въпрос не защото не знаем отговора му. Ние го задаваме именно защото знаем отговора му. С този въпрос измерваме лъжата и цинизма на управляващите.
И когато протестиращите на улицата се умориха, и когато проглушиха собствените си уши от вувузелите, и когато въпреки това останаха нечути от ползващите задните изходи, студентите подновиха този въпрос с нова сила. Кой предложи Пеевски? – в този въпрос е закодирана всичката лъжа на целия осквернен преход. Затова в отговор на този въпрос Пеевски получи защита и подкрепа – неочаквано за някои и очаквано от мнозина – сещате се от кого. Не, успелият Пеевски не е демонизиран от протестиращите. Успелият Пеевски е събирателн образ на всички демони на прехода. Пеевски пее отдавна омайната си песен. Вувузелите от площада дори не успяха да заглушат песента на Пеевски. Затова същият въпрос сега задават студентите от аудиториите по право.
Затова ние заставаме зад всяка дума от декларацията на студентите: „Колкото и да се опитват да ни манипулират, ние не вярваме на новоизлюпени спасители. Наясно сме, че политическата арена ще привлича винаги недостойни авантюристи, обслужващи всякакъв друг интерес, но не и интереса на хората. Но това може да се промени, ако ние, гражданите, имаме активна гражданска позиция и я отстояваме. Ние, студентите, избрахме да се борим. Не е ясно дали ще успеем поне в една битка, но знаем, че това за което си струва да се борим, е това, за което си струва да се живее.”
Ако вашият протест не успее, Университетът изгубва своя смисъл. Животът изгубва смисъл. Затова вашият протест е протест за смисъл. Затова го подкрепяме. Затова ви се радваме. Затова ви даваме кураж. По-добре е да се борите за промяна в България, отколкото да напускате България, както направиха хиляди ваши връстници.
Подкрепяме ви и ви даваме кураж да се борите, вие, бъдещите юристи, да не бъдете като вашите колеги от Конституционния съд. Подкрепяме ви и ви даваме кураж, вие, студентите по журналистика, да не бъдете като вашите колеги от медиите на успелия Пеевски. Подкрепяме вашата решимост Университетът да има смисъл, животът да има смисъл.
Вие, нашите деца, се превърнахте в наши родители. Ние ви следваме. Ние сме с вас. Времето е ваше!

Щастието като роля и истинското щастие

„Как си?“ „Страхотно. От добре по-добре.“ Вярно ли е това или не?
В повечето случаи щастието е роля, която хората играят, и зад фасадата на усмихнатото лице се крие немалко болка. Депресиите, сривовете и свръхреакциите са често явление, когато изпитваното нещастие се скрива зад усмивка и зад бляскави бели зъби — налице е отричане, понякога непризнаване дори пред самия себе си, че изпитваш голямо, голямо нещастие.
„Страхотно“ е една роля, която егото играе в Съединените щати много по-често, отколкото в други страни, където да изпитваш нещастие и да изглеждаш като човек, който е нещастен, е почти норма и затова по-приемливо в социален план. Вероятно става дума за преувеличение, но ми казаха, че в столицата на една северноевропейска страна може да ви арестуват за пиянство, ако се усмихвате на непознати по улиците.
Ако изпитвате нещастие, ще трябва най-напред да признаете, че е така. Не казвайте обаче: „Аз съм нещастен“. Защото нещастието ви няма нищо общо с това, което сте. Казвате: „Има нещастие у мен“. И след това изследвате. Възможно е то да се дължи на конкретната ситуация, в която се намирате. Възможно е да е нужно да действате, за да промените ситуацията или да излезете от нея. Но ако не може да направите нищо, погледнете ситуацията лице в лице и кажете: „Е, добре, точно сега нещата стоят по този начин. Мога или да ги приема, или да изпълня себе си с нещастие“. Изначалната причина на нещастието никога не е една или друга ситуация, а вашите мисли за съответната ситуация. Осъзнайте какви мисли мислите. Отделете ги от ситуацията — винаги е неутрална, винаги е такава, каквато е. Ето ви ситуацията или факта, ето ви и мислите ви за нея. Вместо да си създавате истории, останете при фактите. Така например, „фалирах“ е история. Тя ви ограничава и пречи да предприемете ефективни действия. „В банковата ми сметка са останали само 50 цента“ е факт. Изправянето лице в лице с фактите винаги дава сила. Осъзнайте, че това, което мислите, до голяма степен създава емоциите, които изпитвате. Съзрете връзката между мисленето и емоциите. Вместо да бъдете мислите и емоциите си, бъдете осъзнатостта зад тях.
Не се стремете към щастие. Ако го търсите, няма да го намерите — стремежът е антитеза на щастието. Щастието винаги е нещо изплъзващо се, докато свободата от нещастието винаги е постижима и то постижима сега, в този момент — в момента, в който престанете да си създавате истории за вашето нещастие. Нещастието срива естественото състояние на благополучие и вътрешен покой, източник на истинското щастие.

ЛЮБОВ

Любовта е фундаменталната свързаност
във вселената и е просто начинът,
по който вселената съществува.
Вие ще можете да преживеете любов в степен, съответстваща на Вашата готовност
да я приемете за своя изходна точка
и да не се опитвате да я притежавате.
Обикновено хората мислят за преживяването на любов с понятия и представи от романтиката. Без съмнение съществува любов на романтично ниво и при нея Вие създавате в преживяването си някого като съвършен. Цялостният облик на обичания човек включва и неговото променяне. Така романтичната любов е едно непрекъснато пресъздаване на преживяваното съвършенство на друг човек, докато същевременно той променя формата и съдържанието си. За разсъдъка, който разцъфва, когато открие слабости и грешки, романтичната любов е тежка конфронтация. Все пак могъществото на Вашия Аз е толкова голямо, че можете да обичате някого на романтично ниво безкрайно дълго, ако изберете това. За да създадете в преживяването си някого като съвършен, необходимо е да прозрете и разконспирирате инвентара на своя разсъдък, а също и този на обичания човек. Но има и един още по-фундаментален аспект на любовта от този.
Съществува една фундаментална свързаност, която е просто начинът, по който вселената съществува. Тя е силата, която държи заедно материя и Аз на всички нива, от атомното и клетъчното чак до нефизичното. Не е нужно да правите нищо, за да поддържате това състояние. Така е, винаги е било така, и винаги така ще бъде. Дори няма нищо, което бихте могли да направите, за да го промените. Ако то случайно не Ви харесва или сте на мнение, че трябва да бъде другояче, не можете да направите нищо.
Тази фундаментална свързаност се дължи на факта, че всички ние сме произлезли от едно и също Всичко/Нищо. Засега привидно сме индивидууми. Изглежда Нищото, или Контекстът, е решил да играе някаква игра със Себе си – и ето ни нас. Няма да трае дълго.
Но докато трае, ние ще имаме кратки прозрения за тази фундаментална свързаност, съществуваща извън време, място и нещо, и която сме нарекли „любов”. Това става обикновено с някой друг и винаги включва общуване, т.е. пресъздаване на нечие преживяване. В този миг извън времето ние обичаме и знаем това. След фактическото преживяване на любов в разсъдъка остава спомен за него. Самó за себе си това състояние е приятно, докато не бъде заплетено в структурите на разсъдъка.
И така, фактическото преживяване на любов става извън времето, а разсъдъкът се опитва да го пренесе във времето и да го замрази и запази за продължително наслаждение. Това е невъзможно. Много жалко. Както при всичко останало, и тук е валидно, че ако се противопоставяте на състоянието на необичане, то просто продължава.
Трябва да знаете, че любовта присъства винаги. Това не значи, че винаги ще я преживявате, а просто че тя винаги е тук и е достъпна за преживяване. Вие можете да получите любов дотолкова, доколкото сте в състояние да се откажете да я преследвате. Препятствието, лежащо пред преживяването на любов, е разсъдъкът. Спомнете си, че той е онзи орган, който обхваща цялата ваша телесност и чиято цел е да оцелее. Той ще направи всичко, за да я постигне, освен ако (понякога) не предпочете да бъде прав, вместо да оцелее. Неговите техники за оцеляване са господство и манипулация чрез непрекъснато доказване на правота. Разсъдъкът живее в извънредно голям страх, че няма да оцелее, и търси във всички неща тяхната стойност за оцеляването. За него болката има отрицателна, а удоволствието – положителна стойност. Ето Ви сега преживяването на любов, невероятно блажено. И разсъдъкът се вкопчва в него, веднага го запаметява, опитва се да остане в близост до този, за когото си мисли, че е източникът на блаженството, и най-често пропилява всичко с претенции за право и претоварване на „обекта на любовта” с изисквания за вярност.
Изворът на любовта не е другият човек. Изворът на любовта дори не е онзи, за когото обикновено смятате себе си. Любовта, или фундаменталната свързаност, е начинът, по който съществува вселената. Вие ще можете да я преживеете до степента, в която сте готов да изхождате от нея и да не се опитвате да я притежавате. Не е нужно да тръгнете да я търсите. Тя не е „някъде”. Тя е навсякъде. Любовта е гостенка, която Ви посещава, когато не е длъжна и само когато не е длъжна. Вие не можете да изисквате от нея да дойде и да остане при Вас.
В действителност, за да преживявате чести посещения на любовта, Вие трябва да бъдете в състояние на просветление. Впрочем честите посещения не отнемат никакво време и са най-хубавото, за което можете да мечтаете. Между две посещения Вие просто съществувате и приемате съществуването каквото е. Разбира се, освен ако не решите да не приемате простото съществуване каквото е. В този случай посещенията ще бъдат много редки.
Повечето хора изхождат от контекста за недостиг. Ето какво имам предвид: Вие казвате, че във вселената нямало много фундаментална свързаност и че било по-добре да не давате своята, за да не останете без никаква, или давате по мъничко на „подходящи” хора, в „подходящо” време и при „подходящи” условия. Контекстът, който е по мярка на любовта, е този за достатъчно количество. В него Вие можете да започнете да преживявате истината за нея. Истината е, че не е необходимо да я трупате. Аз Ви каня в онзи контекст, в който можете да подарите действително всичко и пак да Ви остане безкрайно много за подаряване. Любовта Ви принадлежи, само когато я подарите.
Накрая искам да кажа още няколко думи за понятията „обичане” и „нуждаене”. „Да се нуждаете” е състоянието, в което се намирате, когато смятате, че за да оцелеете, трябва да имате нещо определено, което в действителност не е задължително да притежавате. Вярно, любовта е нещо, което трябва да имате, за да оцелеете, но не е задължително да я получите от някоя определена личност. Ако сте обвързан към подобно схващане, в света ще има един човек, когото няма да можете да накарате да Ви обича: онзи, от когото се нуждаете. Вие не можете да обичате или да бъдете обичан от този, от когото се нуждаете. Освен това любовта може да съществува прекрасно в отсъствието на задоволяване на потребности. Тя е твърде могъща и може да мине без секс, физическо присъствие, финансова подкрепа и без всичко останало, което може да Ви хрумне. Любовта е единственото нещо, което дори и времето не може да изличи. Тя е това, което сте и откъдето идвате.
Любимо място за преживяване на любов са отношенията. Затова нека сега ги разгледаме.

Злодей, жертва, любим

В някои случаи егото, ако не успее да се сдобие с похвала или възхищение, ще се насочи към други форми на внимание и ще играе съответни роли, за да се сдобие с тях. Ако не може да получи положително внимание, ще потърси негативно внимание, например, като провокира негативна реакция у някого. Случва се дори да постъпват така. Те се държат лошо само, за да получат внимание. Стремежът да се играят негативни роли се засилва, когато егото нараства, подхранвано от едно активно болково тяло, т.е. става дума за емоционална болка от миналото, която иска отново да бъде изпитана в настоящето. Понякога егото извършва престъпления в стремежа си към известност. Търси внимание, като си спечелвалото име и останалите го осъждат. „Моля ви, кажете ми, че съществувам, че не съм незначителен“ — сякаш казва то. Такива патологични форми на егото са чисто и просто по-крайни форми на нормалното его.
Една много честа роля е тази на жертвата и формата на внимание, която тя се стреми да получи, е симпатия, съжаление или интерес от страна на другите към моя проблем, към „мен и моята история“. Да гледаш на себе си като на жертва е важна съставка на много его модели, като например, оплакването, чувството на обида, гняв и т.н. Разбира се, след като се отъждествя с моята история, в която приписвам на себе си ролята на жертва, аз не искам тя да приключи и ето оказва се, че егото не иска да сложи край — както всеки терапевт знае — на „проблемите“ си, защото те са част от неговата идентичност. Ако никой не иска да слуша тъжната ми история, аз мога да я повтарям на себе си наум отново и отново, да се самосъжалявам и с това да имам идентичност на някой, към когото животът или други хора, или съдбата, или Бог са се отнесли несправедливо. Тази ми идентичност определя моя образ на себе си, превръща ме в някой, а това са все неща от сферата на егото.
На ранните етапи на много от така наречените романтични връзки играенето на роля е доста често срещано явление, като целта му е да привлече човека, смятан от егото за този, който „ще ме направи щастлив, ще ме накара да се почувствам специален, ще задоволи всичките ми потребности“, и да задържи вниманието му „Аз ще се правя на този, който ти искаш да бъда, а ти ще се правиш на този, който аз искам да бъдеш“. Това е неизреченото и несъзнателно съглашение на двете страни. Ала да се играят роли е трудна работа и не може да продължава до безкрай, особено ако заживееш с партньора си. Когато ролите изчезнат, какво ще остане? За съжаление, в повечето случаи неистинското естество на другия, а онова, което скрива истинското му естество: егото в суров, необработен от ролите му вид, с неговото болково тяло и с осуетеното му желание, което сега преминава в гняв, обикновено насочен срещу съпруга/съпругата или партньора/партньорката заради това, че не е успял/а да премахне усещането за страх и липса, което всъщност е неотделимо от самото усещане на егото за себе си.
Обикновено това, което се нарича „влюбване“, е засилване на его-желанието. Пристрастяваш се към друг човек, или по-скоро към образа, който си си изградил за другия. Което няма нищо общо с истинската любов, в която няма никакво желаене. Най-честният език в това отношение е испанският, в който „te quiero“ означава както „обичам те“, така и „искам те“. Другият израз с първия смисъл — „te amo“, непритежаващ тази двойственост, почти не се употребява. Може би защото истинската любов се среща толкова рядко.

ПРИСТРАСТЕНОСТ

Пристрастеността към някаква субстанция
е физическо проявление на всичко онова,
от което сте се отрекли в живота си
и за чието възникване
не желаете да бъдете отговорен.
Пристрастеността е разсъдъчно състояние, в което цари дълбоко вкорененото убеждение, че не бихте могли да оцелеете без някаква определена субстанция. Нейната цел е да изтрие изцяло или отчасти преживяванията на събитията в живота. Субстанцията може да бъде всякаква. Дори основните потребности въздух, храна и любов могат да се превърнат в обект на пристрастеност, ако изградите убеждение, че се нуждаете от тях в по-голямо количество, отколкото всъщност се нуждаете.
Ако това е въздухът, състоянието се нарича хипервентилация.
Ако е храната – затлъстяване.
А ако е любовта – зависима личност.
Практически всяка субстанция може да бъде използвана в поведенчески модел на пристрастеност. Почти всеки е пристрастен в някаква форма. Ако не забелязвате пристрастеност в живота си, най-вероятно не я осъзнавате. Пристрастеността е невероятно разпространена. Повечето от нас мислят за нея с категориите грешно/правилно, добро/лошо. С това тя няма нищо общо – и има последствия.
Пристрастеността към нещо е физическо проявление на всичко онова, с което не искате да имате нищо общо в живота и за чието възникване не желаете да бъдете отговорен. Субстанцията може да изпълнява две функции:
(1) да притъпи до неузнаваемост това, от което сте се отрекли, и/или
(2) да бъде схващана от разсъдъка като източника на това, от което сте се отрекли.
Това са разпространени, но не задължителни явления във връзка с пристрастеността. В живота Ви тя може да клечи като жаба между принцове и чисто и просто да не си отива. За това има дълбоки и важни причини. Тя представя разсъдъчни структури чрез несъзнателни асоциации. Не се впускайте в търсене на несъзнателните асоциации. Те съществуват, но тяхното разбиране няма да Ви донесе възможност за избор по отношение на пристрастеността. Тя не е грешна и дори не е проблем, ако можете да избирате. Почти никой няма чувството, че може да избира, когато става въпрос за пристрастеност.
Процесът на пристрастяване протича горе-долу така:
непризнаване на отговорността за преживяването
прехвърляне на отговорността върху някаква субстанция
създаване на убеждения по отношение на субстанцията, за да се оправдае употребата й
неуместна употреба на субстанцията.
След това пристрастеността се затвърждава чрез потребността да бъдете прав и субстанцията си присвоява извънредно голяма власт в живота Ви. Това е всъщност властта, която някога Ви е принадлежала и която сте отдали, когато сте отъждествили себе си с инвентара на своя разсъдък.
По-нататък това състояние започва да изпълнява функцията на самоличност, ако не цялостна, то поне частична. Тогава имате нещо, от което да се срамувате или с което понякога да се гордеете. И в двата случая то Ви придава един вид самоличност. Може би посещавате нещо като клуб на пристрастените. Изведнъж в живота Ви се появяват хора. Вероятно получавате съчувствие от непристрастените. С тези като Вас имате нещо общо, имате тема за разговор: Вашата пристрастеност (може да го наречете и „навик”) или пристрастеността (навика) на другите.
Може би вече подозирате, че пристрастеността е игра с определени правила и резултати. Така е. Сигурно дълбоко сте затънали в нея, зависи каква част от властта си сте отдали. Ако искате да можете да избирате, сега ще Ви кажа как да го направите.
Погледнете живота и знайте, че всичко ще бъде наред.
Нищо не е истински важно.
Президенти и царе идват и си отиват.
Войни и болести идват и си отиват.
Светци и мъдреци се раждат и умират.
Велики преселения разпръсват цели народи по света.
Винаги е ставало нещо, винаги ще става.
Всичко останало, което имате да кажете за това, било то добро или лошо, правилно или грешно, не е нищо повече от безполезен инвентар, който Вашият разсъдък е измислил един ден от скука. Безполезен, защото не променя нищо. Нещата са си все такива, каквито са. Не са ли каквито са? Разбира се, че са каквито са! Винаги са били. Винаги ще бъдат. Сега искам да погледнете своята пристрастеност. Щом войни, болести, царе и държави идват и си отиват, тогава важна ли е тя? Какво казвате? Че е важна за Вас? Не питам това. Питам дали е важна. Важна ли е? Разбира се не. Всеки глупак може да види, че не е важен Вашият мъничък (или голям) навик. Ако можете да преживеете, че няма нищо лошо в него, ето какво се случва:
Отдавна Ви е известно, че е в реда на нещата да не сте пристрастен, нали така?
Сега знаете, че е в реда на нещата да сте пристрастен, ако това е Вашето преживяване, когато стане Ваше преживяване. Впрочем то няма да бъде Ваше преживяване, докато не стане такова.
Когато стане, Вие се намирате в състояние, съществуващо в рамките на това, което е в реда на нещата и което се нарича пристрастеност/ непристрастеност.
В този миг става чудо. Вие имате избор. Можете да изберете да играете играта, наречена непристрастеност. Тя е много лесна. Не е свързана с никакви трудности и усилия. Вие просто правите нужното, за да сте в състояние на непристрастеност. Ако срещате трудности, Вие не можете да избирате и значи не сте схванали, че не е важно.
Можете също да изберете да продължите с употребата на субстанцията и всичко ще бъде наред.

Егото се нуждае от превъзходство

Съществуват множество фини, но лесно забележими форми на егото, които може да наблюдавате у други хора и — което е по-важно — у себе си. Запомнете: в момента, в който осъзнаете егото във вас, възникващото осъзнаване е именно това, което сте отвъд егото, по-дълбокия ви аз. Осъзнаването на погрешното (т.е. недействителното — бел.прев.) е началото на възникването на действителното.
Например, каните се да съобщите на някого нещо, което се е случило. „Познай какво? Не знаеш ли още? Слушай да ти кажа.“ Ако сте достатъчно осъзнати, достатъчно присъстващи, може би ще съзрете как във вас възниква моментно чувство на задоволство преди да съобщите новината, дори ако тя е лоша. Това се дължи на факта, че за един кратък момент според вашето его е настъпило неравновесие между вас и другия — неравновесие във ваша полза. През този кратък момент вие знаете повече от другия. Задоволството, което изпитвате, е задоволство на егото, то произтича от усещането за по-силното ви его (с оглед на притежаваното от него, но непритежавано от другия знание) в сравнение с егото на другия. Дори ако другият е президентът или папата, пак ще се чувствате по-висши в този момент само защото знаете повече. Много хора са пристрастени към клюкарстването именно поради тази причина. Наред с това, клюкарстването често съдържа в себе си и елемент на злостно критикарство и осъждане на другите, така че то усилва егото чрез предполаганото, но въображаемо ваше морално превъзходство, което се появява винаги като усещане, когато изказвате негативна преценка за някого.
Ако някой притежава повече, знае повече или може да направи повече от мен, моето его се чувства застрашено, понеже усещането за „по-малко“ намалява въобразеното му виждане за позицията му спрямо другите. Възможно е да се опита да възстанови важността си, като по един или друг начин разкритикува или омаловажи ценността на притежанията на други хора, на техните знания и способности. Но е възможно също така егото да промени стратегията си и вместо да се съревновава с другия, да усили себе си, като се сближи с него, ако той или тя са важни хора в очите на останалите.

Страница 1 от 11