Страница 1 от 212

Патологичното его

В по-широкия смисъл на думата самото его е патологично, независимо от формата, която приема. Разглеждайки древногръцкия корен на думата патологично, откриваме колко подходяща е тя по отношение на егото. Макар обикновено да се използва в смисъл на болестно състояние, думата произхожда от patbos, което означава „страдание“. И страданието като характерна черта на човешкото съществуване е откритието, което Буда прави преди 2 600 години.
Ала човекът, сграбчен в хватката на егото, не осъзнава страданието като страдание, а като единственият подходящ отговор на всяка ситуация. Заслепеното его е неспособно да види страданието, което нанася на себе си и на другите. Нещастието е създадена от егото умствено-емоционална болест, достигнала до епидемични мащаби. То е вътрешният еквивалент на замърсяването на околната среда на планетата. Негативните състояния като гнева, тревогата, омразата, негодуванието, недоволството, завистта, ревността и т.н. не се осъзнават като негативни, а като напълно оправдани и погрешно се тълкуват като причинени не от аза, а от някой друг или от някакъв външен фактор. „Ти си отговорен за моята болка“. Това се подразбира в позицията не егото.
Егото не е в състояние да направи разграничение между дадена ситуация и своето тълкуване и реакция на тази ситуация. Може да възкликнете: „Какъв ужасен ден!“, без да съзнавате, че студът, вятърът, дъждът или на каквото там реагирате, всъщност не е ужасно. То си е каквото е. Ужасното е вашата реакция, вашата вътрешна съпротива срещу обстоятелствата, емоцията, създавана от тази съпротива. По думите на Шекспир: „Няма нищо, добро или лошо, което да не е направено такова от нашите мисли.“[3] Нещо повече, страданието или негативността често неправилно се възприема от егото като удоволствие — до мига, до който егото вече не успява чрез него да усилва себе си.
Например, гневът, или негодуванието, усилва изключително много егото, тъй като усилва усещането за отделеност от другите, подчертава другостта на другите и създава привидно непобедима, силна като крепост умствена позиция на „правота“. Ако можехте да видите колко лошо влияят физиологичните промени, настъпващи в тялото ви при такива негативни състояния — върху сърцето, храносмилателната и имунната система, както и върху множество други органи и системи, — щяхте незабавно да разберете, че те са чисто патологични, форма на страдание, а не на удоволствие.
Винаги, когато сте в негативно състояние, у вас има нещо, което желае тази негативност, възприема я като удоволствие и вярва, че именно тя ще ви даде това, което искате. В противен случай кой би желал да се вкопчва в негативността, да прави себе си и другите нещастни и да причинява болести на тялото си? И така, ако винаги, когато у вас има негативност, у вас незабавно възниква и осъзнаване, че нещо вътре във вас изпитва удоволствие от тази негативност или вярва, че тя е полезна, значи сте постигнали пряко осъзнаване на егото си. В момента, в който това се случи, вашата идентичност се измества — от центрирана в егото към центрирана в осъзнатостта. Това означава, че егото намалява, а осъзнатостта нараства.
Ако посред негативността сте способни да осъзнаете, че „в този момент аз създавам сам за себе си страдание“, това ще е достатъчно, за да ви издигне над ограниченията на обусловените его състояния и реакции. Ще се открият безкрайни възможности, които могат да станат действителност за вас в момента, в който се появи осъзнатостта — ще ви се открият други, безкрайно по-разумни начини за справяне с всевъзможните ситуации. В момента, в който осъзнаете нещастието си като неразумно, ще се освободите от него. Негативността не е разумна. Тя винаги е егото. Възможно е егото да е умно, но това не означава, че е разумно. Умът преследва своите малки лични цели. Разумът вижда по-голямото цяло, в което всички неща са взаимосвързани. Умността се мотивира от себелюбието и е изключително късогледа. Повечето политици и бизнесмени са умни. Но малко от тях са разумни. А всичко, което умността постига е краткотрайно и в крайна сметка само унищожава себе си. Умността разделя, разумността обединява.

Илюзията на притежаването

Да „притежавам“ нещо — какво всъщност означава това? Какво означава да направя нещо „мое“? Ако застанете на някоя улица в Ню Йорк, посочите един огромен небостъргач и кажете: „Тази сграда е моя. Аз я притежавам“, вие сте или изключително богат, или самозаблуден, или лъжец. Във всеки случай разказвате история, в която мисловната форма „аз“ и мисловната форма „сграда“ са се слели. Това е начинът, по който умственото понятие за притежаване работи. Ако всички се съгласят с вашата история, ще бъде подписан документ, удостоверяващ съгласието им. Вие сте богат. Ако никой не се съгласи с историята ви, ще ви пратят на психиатър. Вие сте изпаднали в заблуда или пък сте импулсивен лъжец.
Важно е да се осъзнае, че тази история и мисловните форми, които я съставляват, независимо дали хората ги приемат или не, изобщо не са свързани с това кой сте вие. Дори ако хората се съгласят с нея, тя в крайна сметка е само една фикция. Много индивиди не го осъзнават до последния момент от живота си и едва на смъртното им ложе всичко външно отпада и се оказва, че нищо никога не е било свързано с това, което те са. Лице в лице със смъртта понятието за притежание се разкрива като абсолютно безсмислено. В последния момент от своя живот мнозина осъзнават, че докато са търсели и търсели през целия си живот по-пълно усещане за своя аз, през цялото време търсеното е било в тях, било е тяхното Битие, но до голяма степен забулено от отъждествянето им с неща, което в крайна сметка означава отъждествяване им с ума.
„Блажени бедните духом — казва Иисус, защото тяхно е царството небесно“[2].
Какво означава „бедните духом“? Това са хората, които не са натоварени с вътрешен багаж, с отъждествявания (идентификации). Те не се отъждествяват с неща, нито с някакви умствени понятия, които съдържат усещането за аз. А какво означава „царството небесно“? Простичката, но дълбока радост от Битието, която изпитвате, когато се освободите от отъждествяванията и станете „бедни духом“.
Поради тази причина отричането от всички притежания е древна духовна практика както на Изток, така и на Запад. Отказът от притежаване обаче не ви освобождава автоматично от егото. Напротив, егото ще се постарае да си осигури оцеляването, като открие нещо друго, с което да се отъждестви, например, с умствения образ, че вие сте като някой, който е надмогнал целия интерес към материални притежания, и затова е по-висш, по-духовен от другите. Има хора, които са отхвърлили всички притежания, но егото им е по-голямо от това на някой милионер. Ако се освободите от един вид отъждествяваме, егото веднага ще си намери друг. В крайна сметка за него няма значение с какво се идентифицира, стига да има идентичност. Противопоставянето на консуматорския стремеж и частното притежаване са други мисловни форми, други умствени положения, които спокойно могат да заемат мястото на отъждествяването е притежанията. Чрез тях можете да изкарате себе си прави, а другите — грешни. Както ще видим по-късно, да изкарваш себе си прав, а другите — че грешат, е един от главните его модели на ума, една от главните форми на несъзнателното С други думи, съдържанието на егото може да се променя, но не и умствената структура, която го оживотворява и поддържа.
Една от преструвките на несъзнателното е, че при отъждествяването с материален предмет посредством фикцията притежаване, външната солидност и трайност на този предмет ще придадат на усещането за аза по-голяма солидност и трайност. Това е приложимо най-вече към сгради и дори още повече — към земята, тъй като тя е единственото нещо, което не може да бъде унищожено, разрушено и същевременно подлежи на притежаване. Абсурдността да се притежават неща е най-очевидна в случая със земята. Когато белите се заселват в Северна Америка, коренните жители изобщо не са в състояние да разберат тяхното понятие за притежаване на земя. И затова загубват земята си, когато европейците ги карат да подпишат късчета хартия, също толкова неразбираеми като понятие за тях. Местните жители смятали, че принадлежат на земята, а не че земята им принадлежи.
Егото е склонно да приравнява имането с Битието: аз имам, следователно аз съм. И колкото повече имам, толкова повече съм. Егото живее чрез сравненията. Това, как другите гледат на теб, се превръща в как ти гледаш на себе си. Ако всеки живее в свое собствено имение и всеки е богат, имението и богатството ви вече няма да бъдат в състояние да увеличават усещането ви за аз. В такъв случай можете да се оттеглите в простичка колиба, да се откажете от богатството си и да възстановите идентичността си, като започнете да гледате на себе си, и другите да гледат на вас, като на по-духовни от тях. Това, как гледат на вас другите, се превръща в огледало, което ви казва какви сте и кои сте. Усещането на егото за вашата ценност в повечето случаи е свързано с ценността, която имате в очите на другите. Нуждаете се от другите, за да ви дадат усещане за аза ви, и ако живеете в култура, която до голяма степен приравнява вашата ценност с това, колко и какво притежавате, ако не можете да прозрете отвъд тази колективна заблуда, ще бъдете осъдени да преследвате неща през целия си живот, водени от напразната надежда да откриете в тях ценността и целостта на усещането ви за аз.
Как да се освободите от привързаността към нещата? Не се и опитвайте. Не е възможно. Привързаността към нещата сама изчезва, когато престанете да откривате себе си в тях. Междувременно просто съзнавайте, че сте привързани към неща. Понякога е възможно да не знаете, че сте привързани, т.е. отъждествени с нещо, докато не го загубите или не изпитате страх, че ще го загубите. И ако при това положение се разстроите, разтревожите и т.н., значи сте привързани към съответното нещо. Ако осъзнавате, че сте отъждествени с нещо, отъждествяването престава да бъде пълно, цялостно. „Аз съм осъзнатостта, която осъзнава, че е налице привързаност“. Това е началото на преобразуването на съзнанието.

Наранената ни памет

Железните решетки, пред които се озоваваме при всеки досег с властта, имат двойствена роля. Те не просто ограждат, „предпазват” или скриват едни хора от други (управляващи от управлявани – защо не обратното?). Те са бариерата, която прави невъзможен всеки диалог; преградата, зад която даже най-доброжелателните думи стихват. Чети повече

ЗАКУСКА, ОБЯД И ВЕЧЕРЯ

„Животът такъв, какъвто е… Аз го разделям на три части: закуска, обяд и вечеря. Детството е закуската. И ако се случило така, че тази сутрин не си закусвал, ще си твърде гладен, прекалено гладен по обяд. А ако пропуснеш и обяда, вечерта, разбира се, ще си направо полудял. Любовта е храна и затова разделям живота на три: закуска, обяд и вечеря. Любовта е храна: храна за душата. Когато детето засуче от майчината гръд за пръв път, то приема две неща, не само мляко. Млякото влиза в тялото му, а любовта в душата. Любовта е невидима така, както е невидима душата; млякото е видимо така, както е видимо тялото. Ако имаше очи да видиш, би видял две неща да се вливат от майчината гръд в съществото на детето. Млякото е просто видимата част на любовта; любовта е невидимата част от млякото – топлината, любовта, състраданието, благословията. Ако детето е пропуснало закуската си, когато стане младеж, ще има твърде голяма нужда от любов – а това създава неприятности. После ще е твърде нетърпелив да получи любов – това води до проблеми. А също и ужасно ще бърза в самата любов – а това носи неприятности, защото любовта израства много бавно, тя има нужда от търпение. И колкото повече бързаш в любовта, толкова по-голяма е вероятността да я пропуснеш. Наблюдавал ли си себе си и другите? Хората, които имат особено голяма нужда от любов винаги страдат, защото постоянно усещат, че никой няма да я удовлетвори. Всъщност, никой не може да им стане майка отново. В отношенията майка-дете от детето не се очаква нищо. Какво може да направи детето? То е безпомощно. Няма какво да даде. Най-много да се усмихне или да следи с очите си къде отива майка му, това е всичко. Малки и хубави жестове, но то наистина не може да направи нищо друго. Майката трябва да дава, а детето трябва да получава. А ако по време на закуската си пропуснал това, ще търсиш жена, която да ти бъде майка. Но една жена си търси любовник, не син – и неприятностите вече са сигурни. Освен ако случайно не намериш жена, която си търси син. Тогава нещата ще се получат, тогава двете болести ще си паснат. Това винаги се случва: песимистът си намира оптимист, садистът винаги си намира мазохист, доминиращият винаги си намира някой, който има нужда да бъде доминиран, така че да са подходящи един за друг. Никога не могат да се намерят двама мазохисти, живеещи заедно. Виждал съм хиляди двойки и досега не съм попадал на нито една, в която и двамата партньори да са садисти или и двамата да са мазохисти. Невъзможно е еднаквите да живеят заедно, те трябва да се допълват. Само противоположностите си подхождат и хората винаги се влюбват в своята противоположност. Можеш да срещнеш жена, която си търси син, а това е доста грозно и много болно, защото е нормално една жена да си търси любовник, а не дете. Това е проблем и проблемът става много по-сложен: ако тя си търси син, това е неосъзнато и ако ти си търсиш майка, това също е неосъзнато. Всъщност, ако жената се опита да ти бъде майка, ти ще се почувстваш обиден. И ще кажеш: ‘Какво правиш? Аз да не съм дете? ‘. А ти ще търсиш майка. Хиляди, милиони хора търсят майка. Ето защо мъжете се интересуват толкова много от женските гърди – иначе няма нужда да се интересуват от женските гърди. Интересът им просто показва, че по време на детството им, по време на закуската са пропуснали нещо. И това продължава, върти се в ума им, обсебва ги. Гърдите са за закуската. Защо и сега продължаваш да ги мислиш и да страдаш за тях?“

За безусловното зло на комунизма

 
Многократно съм мислил за парадоксалността на езика, на който говорим за комунизма. Парадоксът – най-общо казано – се разгръща между полюсите на морализиращото послание и обективистичния научен дискурс, между страстта и чистото умозрение, между инвективата (или обаче повече или по-малко откровената апология) и усилието да разберем. Първото изглежда някак по-почтено и по-човешко – и същевременно по-беззащитно и по-уязвимо за агресията на цинизма и безцеремонното високомерие. Второто е бездруго по-интелектуално и уравновесено – и същевременно по-нивелиращо и подвеждащо. Първото е вопъл и стенание, свидетелство за рана. Второто е камуфлиране на травмата, словесно декориране на разядената плът.
Ние като че постоянно осцилираме между тези две крайности, само с огромно усилие удържайки баланса между тях. За нас е сякаш неимоверно трудно да бъдем едновременно емоционално причастни (защото това е човешко и защото сме човеци) и справедливи в оценката си (защото това е интелектуалното ни призвание) за същностен епизод от собственото ни минало. Тази затруднителност е изглежда отнапред кодирана в личната ни история и в отдавнашните ни индоктринации, в утаеното в нас усещане за разобщеност между словото и истината, в непризнаваната охотно убеденост, че словото не е непременно истина, сиреч „откритост”, a-letheia, ами че думите могат не по-малко успешно да прикриват и банализират.
При това ние сме често склонни да не следваме естествения ред, да пред-поставяме вторични и производни определения пред онова, което във философската лексика се нарича „основна дума”, Grundwort, и което организира и придава органична цялостност на нашата реч. Изкусени в постмодерното, винаги само условно и обтекаемо, без съмнение „многоучено” говорене, ние лекомислено пренебрегваме онова простодушно наглед, но дълбоко послание на Христос от проповедта на планината (Мат. 5:37): „Но думата ви да бъде: да, да; не, не; а каквото е повече от това, то е от лукавия.”
Та тъкмо към това изначално „да, да; не, не” ми се ще най-първо да се обърнем, да не прибързваме с терминологичните разпознавания, които – именно лукаво – могат да затруднят или дори направят невъзможно базисното позициониране на комунизма според скáлата „добро – зло”. Защото например лявото говорене за комунизма като „епизод от модернизационния процес” изкушава към неглижиране тъкмо на разпознаването на феномена с оглед на основната морална противопоставеност, като мимоходом налага усещането за нормалност, естественост и историческа неизбежност, а същевременно скрито подсказва възможността за претълкуване с позитивен знак, разбира се, с отчитането на трудните за отричане „отделни грешки и извращения”. Този тип говорене е извънредно перфиден. Когато например левият интелектуалец (имам предвид действително конкретно лице) съчинява многословна гневна филипика срещу сътрудниците на комунистическата Държавна сигурност, предпоставяйки мълком обаче „нормалността” – поне в рамките на интерпретаторския ключ „модерност” – на комунистическия режим, защитаван от същата тази Държавна сигурност, думите му ми звучат не само фалшиво и лицемерно, но и просто логически конфузно: защото ако предпоставката е „нормалност”, то и действието, следващо от нея, също би трябвало да е „нормално” и „естествено”, а значи и неподлежащо на морална санкция. Наистина, освободеното от коефициента на нравствеността изглежда лесно за строга научна дисекция, само че в случая с комунизма това би било дисекция на живо тяло, болката от която – така подозирам – не биха успокоили терминологичните седативи. Подобен (квази-неутрален) начин на говорене предполага, но и произвежда лакуни в паметта – в личната, но и в колективната памет. В бездната на забравата пропадат отсъстващата свобода, репресията, страхът, цензурата, контролираната мисъл и съвест, разобщеността на истината и словото, но също и иначе добре познатите ни социални проблеми: постоянен стоков дефицит, принудително заселване чрез механизма на жителството, изходните визи, задължителните манифестации, насилственото облагане.
Ето защо, за да бъде разговорът ни смислен, за да успеем да проникнем не само умно и учено, но и сърдечно и ангажирано в травмата на нашето не особено далечно минало, ми се ще да тръгнем от простото „да, да”: Да, комунизмът е зло, безусловно зло. Той е зло – нека изкажем поне този първи и като че най-очевиден аргумент – защото представлява агресия срещу достойнството на човека, срещу онова, което конституира човека като човек: разума и свободата (и действената добродетел, ще ми се да добавя). Всичко останало – индустриализацията и урбанизацията, всеобщото ограмотяване и художествената самодейност – е производно и подлежи на тълкуване и оценка тъкмо от хоризонта на реализираните човешка разумност и свобода.
В един епизод от романа на Солженицин „В първия кръг” героят, обикновен човек с множество житейски лутания и наглед противоречащи си жизнени избори, трябва да отговори за мярата, според която разпознаваме праведното от неправедното. Отговорът гласи: „Вълкодавът е прав, човекоядецът – не.” Затова именно и смятам, че онзи социален проект, който пояжда разума и свободата на човека, е безусловно зло.
В основата на текста е изказване на кръглата маса: „Българският комунизъм – две десетилетия по-късно” – 9 ноември 2011 г.
Проф. Цочо Бояджиев е един от водещите български учени хуманитаристи, основоположник на философската медиевистика у нас. Преподава история на античната и средновековната философия в СУ „Св. Климент Охридски”. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (Лувен), на Европейската академия на науките и изкуствата (Виена), Ерфуртската академия на науките и Берлинското научно общество. Автор е на книгите: Неписаното учение на Платон (1984), Студии върху средновековния хуманизъм (1988), Античната философия като феномен на културата (1990), Ренесансът на дванадесети век: природата и човекът (1991), Августин и Декарт (1992), Философия на европейското средновековие (1994), Две университетски лекции (1997), Кръговрат на духа (1998), Нощта през Средновековието (2000), Loca remotissima (2007).  Има четири издадени стихосбирки: Пясъчен хълм (1999) Пастир на думи (2000), Прозорец на Север (2002) и Сбогуване с предмети и други живи същества (2005). Преводач е на съчинения на Платон, Аристотел, Плотин, Тома от Аквино, Майстер Екхарт, Марсилио Фичино, Братя Грим и др. Активно се занимава с фотография и води курс по философия на фотографията.

 

Неглижирането на протестите от премиера е цинично и страхливо

Проф. Цочо Бояджиев е един от водещите български учени-хуманитаристи, основоположник на философската медиевистика у нас. Преподава история на античната и средновековната философия в СУ „Св. Климент Охридски“. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (Лувен) и на Европейската академия на науките и изкуствата (Виена). Преводач е на Платон, Плотин, Тома от Аквино, Бонавентура, Майстер Екхарт и др.
На протестите през 1997 г. студентите често се допитваха до проф. Бояджиев, вярваха му, следваха съветите му. 16 години по-късно той отново е на протеста. И както сам признава, протестира вече 25 дни, от самото начало.
Да се пазим ли от етикета „умните и красивите“ или да се гордеем с него?
Едновременно и двете. Да се гордеем, но да не създаваме впечатлението, че като сме възпитани, сме по-малко гневни. Просто формата на нашия гняв е друга. Но гневът е налице. Трябва да бъде изказано ясно, че интелигентните и възпитаните хора в продължение на много години са унижавани. Ние създадохме общество на малограмотността, на арогантната малограмотност. И тези протести са послание и за това: обърнете внимание, че има интелигентни, възпитани и културни хора, които желаят не просто политическият климат да се промени, а и нравственият климат в тази страна да се промени.
Възможно ли е този гняв да бъде трансформиран и да произведе политики?
Би трябвало да може. За съжаление нямам рецептата за това.
Ще се конструира ли обаче общност след протестите?
Предлагам така: стъпка по стъпка. Сега общността е организирана около едно общо негативно искане: за премахването на едно абсолютно безсмислено и нелепо правителство, което се ръководи от олигархията, от руските интереси. Така че общността е формирана около желанието да се отстрани това правителство, да се направи първата стъпка. Следващите стъпки са много по-комплицирани, защото винаги когато се гради, е по-трудно, отколкото когато се разрушава. Много повече умения се изискват, когато строим една къща, отколкото просто да я разградим. Но трябва да се върви стъпка по стъпка. Трябва да се постигне първата цел, за да може да се продължи нататък.
Освен това трябва да се има предвид, че когато бъде осъществена успешно една такава инициатива, това ще бъде обеца на ухото на всяко следващо правителство.
Основателни ли са аналогиите с 90-а и 97-а? Това третият такъв исторически протест ли е?
Това е третият такъв исторически протест, който, разбира се, има своето своеобразие, но до голяма степен повтаря мотиви от протестите през 90-а и 97-а.
Кои митове развенчава този протест?
Надявам се да развенчае мита за безотговорното управление – за това, че когато се докопаш до властта, е възможно да правиш каквото ти хрумне и каквото си поискаш; за това, че политиката по дефиниция е нещо недостойно, нещо мръсно. Политиката е нормална форма на човешкото съществуване. И когато се прави добре, тя е нещо добро. Когато се прави лошо – за съжаление много често тя се прави лошо – тогава тя е зло. Но аз категорично не споделям виждането, че политиката като човешка дейност е нещо лошо. Тя предполага специфична мъдрост и нещо, което забравяме много често: чест и достойнство.
Аз се опитвам напразно да се поставя на мястото на министър-председателя и да видя себе си в тази ситуация. И констатирам едно удивително чувство за достойнство. Това неглижиране на протестите е цинично, недостойно и страхливо. А нормалната човешка нагласа не е циничната. Човек иска да изглежда благопристоен, да изглежда почтен. Това е естествен стремеж за човека. И когато се държиш цинично, това означава, че зад този цинизъм ти криеш някакви други зависимости. Ще го кажа направо: според мен министър-председателят и стоящите зад него сили не се страхуват от протестите или демонстрират безстрашие пред протестите, защото те се страхуват много повече от онези, които стоят зад гърба им. Включително Русия. И аз бях удивен да науча, че директорът на „Газпром“ е дошъл, за да провери дали (забележете) протестите няма да попречат на руския проект. Тоест това е посланието: не подавайте оставка, защото ще бъдат нарушени нашите интереси.
Наблюдаваме ли специално политическо инженерство в момента у нас, което се осъществява от Русия?
Убеден съм в това. Просто фактите говорят недвусмислено за такова нещо. Жалкото е, че държавни мъже се поддават на това инженерство и са елементи от този инженерен проект.
А кои са другите опасни зависимости, от които се страхува премиерът?
Вие си спомняте случая с отстраняването на кандидатурата му за кмет на София. Тогава причината беше срещата му с олигарх със съмнително име и с характерно прозвище. Аз мисля, че зависимостите му са и такива.
Ще изчезне ли енергията на протеста заради лятото и отпуските?
Надеждата на комунистите през 1997 г. беше, че лютите студове ще откажат хората. Последните дни студът беше нетърпим. Но хората не се отказаха. Мисля, че сега ще бъде същото. Наистина настъпват летните отпуски, но едни отиват, други се връщат. Когато се броят участниците на тези протести, не трябва да се изхожда от презумпцията, че това са все едни и същи хора. Хората се сменят. И освен това въпросът не е бройката. Тя е достатъчна. Защото ако беше бройката, ние би трябвало да отхвърлим и ефективността на Априлското въстание. Защото тогава също въстава една доста малка част от българското население.
През 1997 г. Софийският университет имаше ключова роля в протестите. Не е ли време Университетът да има тази роля отново?
Това е трудно в момента, защото студентите вече са във ваканция. Чисто организационно това е трудно осъществимо. Но студентите би трябвало да имат далеч по-активна роля. И аз съжалявам, че виждам сравнително малко от моите студенти на протестите. Макар че разбирам причината – заради лятото е.
Но правителството направи няколко стъпки, наистина показателни за това как смята да управлява. И то ще продължи да го прави по същия начин. Така че неизбежно ще се стигне до там, че освен тези възпитани, сдържани и ведри хора, които протестират сега, ще излязат и хора, които ще бъдат социално притиснати. Защото тези социални трохи, които се подхвърлят, няма да подобрят положението на хората. Ще излязат онези хора, които са много по-нетърпеливи и много по-екстремни в исканията си.
И по-първични, нали?
И по-първични, и по-непосредствени в действията си. И тогава вече ще стане много лошо.
Забелязахте ли сред плакатите послания или кодове, които отличават този протест?
Наистина изпитвам огромно удоволствие да чета някои от плакатите. Има истински словесни шедьоври. Преди няколко дни например имаше един плакат „Подай оставка, спаси домат“. Или този, който стана вече култов: „Не съм платен, мразя ви безплатно“.
Най-нелепото нещо, с което се опитаха да дискредитират протестите, е твърдението, че те са платени. Говориха същото през 1997 г. Гарантирам, че никой от моите познати не е получил и стотинка. Една стотинка вчера намерих на улицата. Това е моята финансова придобивка от 25 дни протест. Аз съм всеки ден на протеста, от самото начало. И се обогатих с 1 стотинка.

 

Отговорът на „плебса”

Блокираният парламент на една блокирала държава е най-явният символ на есенното „парламентарно завръщане”. Всеки, озовал се в епицентъра на събитията около Народното събрание – пред оградената власт и множеството протестиращи – не може да не си е дал сметка, че днес България живее в два различни отрязъка от време.
Първият от тях е „официозното време” на властта. То в никакъв случай не е този времеви отрязък, в който е потопена цялата държава, а по-скоро е някакво „кухо време”, да го наречем проекция на един „живот с шупли” (закостеняла администрация, клиентелизъм, корупция) – всичко онова, срещу което хората днес протестират. Съвсем различно е „реалното време” на хората – на онези, които днес са на улиците, както и на другите, на т.нар. „мълчаливо мнозинство”, всички те угрижени как реално да свържат двата края. Защото над две трети от хората в страната, според последните социологически проучвания, изобщо не вярват на „социалната политика” на кабинета Орешарски.
Застанал пред металните заграждения, издигнати около 42-тото Народно събрание, при това уплътнени с вериги от полицаи, изведнъж си дадох сметка, че Станишев, Местан и Сидеров успяха да сбъднат предупреждението на политически мислители като Жак Рансиер – краят на демокрацията настъпва, когато понятието политика стане равно на полиция.
Нима не го виждаме в момента? Стоте дни на Орешарски, които според премиера били „сбогуване със страха” (?), на практика се оказаха управление на „извънредното положение”, в което един парламент под двойна обсада (полицейска и гражданска) взима спорни, често нелегитимни решения, а правителството с укази хаотично уволнява и назначава, търсейки властови позиции на многобройната партийна клиентела. Резултатът е очевиден. Парализирана от чистките, новите „калинки” и натрапчивото усещане, че дните на тази власт са преброени, администрацията в България спря да работи. И, както изглежда, това едва ли ще се промени.
Какво им остава тогава на хората, освен да протестират? С което те, поне символично, снемат от себе си отговорността за решенията на тази власт. Видях жена на средна възраст да облепва загражденията около Народното събрание с надписа „Злото е в парламента”. Някои сигурно ще се съгласят с нея, други навярно съзират социални метастази и „другаде”. Но една констатация, според мен, е безспорна – има небивал разлом между гражданите и властта. Ето защо, по самия си характер, протестът изглежда някак необичайно. Прочетен през последните социологически данни (от центъра към периферията), той би трябвало да се възприема не само като конкретна атака срещу сегашното управление, но и като обширна вълна за неговото морално делегитимиране. Затова протестът няма „вертикал” – няма лидери, няма по „ленински” избистрена стратегия, а опитите на различни партии да се включат в него, не променят моралната му същност.
Докато наблюдавах вълната от хиляди хора, събрала се в началото на есента, за да каже „не” на това управление, се запитах дали в случая не се проявява отново някаква българска специфика. Дали в основата на тази „хоризонталност” на протеста не е крайният индивидуализъм на българина: на идеята му за държавата като „най-черна мащеха”, на желанието му през вековете да е независим от „своята” държава, винаги „чужда” за него, което го прави близък до природата, но далечен на историята.
И тук внезапно ми хрумна друга историческа аналогия. При това съвсем класическа – от историята на древния Рим, предадена ни от Тит Ливий, а сетне влязла в учебниците по политическа демокрация.
През 494 г. пр. Хр. обикновените граждани на Рим (тоест плебсът) се решават на една необичайна постъпка. Възмутени от надменността на сенаторите (патриции), които отказват да приемат мнението на народа, защото са убедени, че имат пълното правото да вземат решения и че тяхната дума е закон, плебеите решават да напуснат града. Това е техният протест: те напускат Града на хълма Палатин и се преместват на отсрещния хълм Авентин. Плебсът няма друг изход. Той е на практика изключен от „политиката” (тоест от общото дело), макар да е част от него. Всички искания, изказвания и действия на плебса се третират като „незначителни” от сенаторите. С протестната си вълна на оттегляне плебсът се конституира като политически субект. Едва тогава сенаторите, тяхната клиентела и въоръжената стража разбират значението на мнозинството: няма кой да произвежда, няма кой да изхранва властта, няма кой да плаща данъци. Плебсът е официално „помолен” да се завърне в Града, което бележи „влизането” му в политиката, дало същинско начало на идеята за република (res publica) като „общо дело”.
Историята на това протестно оттегляне в отговор на арогантността на сенаторите ми се струва добра притча за сегашното състояние на българската демокрация.
Замислете се какъв урок получихме всички ние в края на миналия политически сезон.
Една самозабравила се политическа каста реши, че може да постъпва както си иска с нас, гражданите; реши, че има право да назначава когото си иска (Делян Пеевски, последван от цяла вълна от скандални назначения). Секретарят на БСП Антон Кутев, бидейки „сенатор”, заяви, че няма да седне в телевизионно студио срещу „обикновен гражданин” (Асен Генов), защото той не е „избран”, а г-н Кутев е „помазан” с властта и разговаря с граждани единствено в приемното си време. Скритият (трети) партньор във властта Волен Сидеров възнамеряваше с преторианската си гвардия да извършва „арести над граждани”, а Мая Манолова, все пак зам. председател на парламента, стигна до там да оприличи протеста на гражданите до форма на заетост и заяви, че ще поиска социалното министерство да им спре всякакви помощи, каквото и да означава това.
Спирам дотук, защото аналогията с римския плебс и неговия протест е повече от очевидна. Казано с езика на Тит Ливий: „на народа не му е оставало друго, освен да действа, за да се види кому принадлежи върховната власт”. Експериментът, извършен от римския плебс, е наистина повече от интересен.
Представете си само за миг неговото приложение в България. Представете си, че тази излязла на софийските улици и тъй заклеймявана „средна класа” внезапно реши да се оттегли – не на хълма Авентин, а да речем в “себе си” – в отказ да плаща данъци. Нали, така и така, нищо от нея не зависи. Има си парламент, избран чрез добре развита мрежа за контрол и покупка на гласове, който излъчва чрез политически машинации „правителство”, което послушно провежда неговата политика, замислена в нечия пиар-агенция или будоар. А на хилядите възмутени граждани винаги може да бъде противопоставена шепа „съмишленици”, докарани отнякъде с автобуси. Нали, както ни обясни Лютви Местан, решенията на властта не се коригират от броя на противопоставящите им се граждани (това май никой римски сенатор не би си позволил да каже!).
Тогава какво? Какво ще прави властта без тези граждани, които допринасят най-много за БВП на страната? С чии пари ще възпроизвежда кастата си от „избраници” (патриции)? Как ще плаща на охраняващата ги полиция, на клиентелната администрация? Как ще гарантира пенсиите на своите привърженици и социалните помощи на малцинствата?
Звучи утопично, съзнавам, ала въпросът е резонен.
Решението на днешната власт е ясно – щом политика е равно на полиция, то и политическият избор е вече направен. „Управляемата демокрация” (по Путинов образец) може да смаже „демоса”, тоест народната воля, което вече предполага власт без суверенитет (това се нарича самовластие). По самата си структура демокрацията обаче е „отворена система”, тя е автоимунна система, основана върху конституционното право на гражданите да критикуват, протестират и коригират. Поради което примерът на римския плебс не е исторически мит, в него се крие и отговор на проблема. На управляващите оставяме да вникват в посланието „Съединението прави силата”.

ПРЕЗРЕНИЕ КЪМ СЕРИОЗНОСТТА

Днес Кърт Вонегът щеше да навърши 90 години, което е идеален повод да си припомним как той гледаше на света.
Тук публикуваме думите на Вонегът пред списание US Airways, изданието, което има най-големи основания да твърди, че е съхранило последното публикувано изказване на Вонегът. Цялата информация не е налична в свободен вид и поради тази причина някои фрагменти не присъстват в този текст. Интервюто се отнася до възгледите на Вонегът относно креативността, сериозността, силата (или нейната липса) на писаното слово, влиянието на телевизията и болната за него тема – външната политика на САЩ през последните години.
###
– Разкажете ми за причините, които ви накараха да станете творец, било като писател или артист като цяло.
През целия си живот съм рисувал, най-вече просто за хоби, без да правя изложби или нещо подобно. Това просто е едно приятно за мен нещо и аз го препоръчвам на всеки. Винаги казвам на хората, правете изкуство, независимо колко добре или зле [се справяте], защото така придобивате някакъв опит в създаването чрез себеизразяване, което извисява душата ви. Това включва пеене, танцуване, писане, рисуване, свирене на музикален инструмент…Това, което ненавиждам в днешните училищни комитети е, че те орязват все повече и повече часовете по изкуство в програмата на учениците, тъй като според тях изкуството не било начин за изкарване на прехраната. Ами, всъщност има много неща, които си заслужават да бъдат правени, без да бъдат начин за изкарване на прехрана [Смее се]. Това са подходящи начини човек да направи живота си по-приятен.
– В процеса на вашето лично изразяване сте дали на света много топлота и хумор. Това има значение, нали?
Попитах сина си Марк какво според него представлява животът и той каза: „Ние сме тук, за да си помагаме един на друг в преминаването през това нещо, каквото и да е то.“ Мисля, че няма как да се отговори по по-добър начин на този въпрос. Можете да правите всичко това като комедиант, писател, художник, музикант…Той [синът му] е педиатър. Има всевъзможни начини да си помагаме един на друг в този живот. Има някои неща, които помагат. Музикантите определено имат този ефект върху мен. Иска ми се да бях музикант, понеже те наистина помагат много. Те [често] ни помагат да преминем през няколко часа от живота ни [на ден].
– Едно време написахте, че „липсата на сериозност е довела до всички видове прекрасни усещания.“
Да. Светът е твърде сериозен. Да се стараеш твърде много и да се съсредоточаваш върху произведения на изкуството – понеже най-вероятно съществува някъде някой, който в момента се е концентрирал зверски върху това, което аз съм създал – е все едно да се съсредоточаваш върху шоколадова мелба.
– Близо 40 години след „Кланица 5“ хората все още обичат да четат вашите книги. Защо според вас книгите ви имат такава трайна привлекателност?
Казвал съм го и преди: аз пиша на езика на дете. Това прави произведенията ми четими в гимназията [смее се]. Без твърде много дълги изречения. Аз обаче се надявам, че моите идеи водят до оживени диалози, дори и изреченията ми да са прости. Простите изречения винаги са ми вършили много добра работа. И не използвам точка и запетая [като отделителна част между изреченията]. Все пак е трудно за четене, особено за деца в гимназията. Освен това, аз избягвам иронията. Не обичам, когато хората казват едно, а имат предвид друго.
– Когато публикувахте „Времетръс“ преди десет години, казахте, че общо взето се оттегляте от писането. Оттогава насам публикувахте две сбирки с есета – „Бог да ви поживи, д-р Кеворкян“ и бестселъра „Безотечественик“. Чудя се дали визуалните изкуства не са заместили писането във вашия живот.
Е, все пак това е нещо подходящо за правене на стари години [смее се]. Както може би знаете, аз съдя тютюнева компания, тъй като техният продукт все още не ме е убил.
– Различен творчески процес за вас ли е това, да грабнете четката, вместо да седнете да пишете?
Не. Аз преподавах в един писателски семинар в университета в Айова през 60-те години и в началото на всеки семестър казвах: „Ролевият модел за този курс е Винсент ван Гог – той е успял да продаде само две картини и то на брат си.“ [смее се отново]. Просто сядам и чакам да видя какво има, какво се случва в мен. Така се случва както с писането, така и с рисуването и накрая се получава нещо. Има случаи, в които нищо не излиза. Веднъж попитах Джеймс Брукс, прекрасния абстрактен експресионист, какво е рисуването за него и той каза: „Слагам първата четка върху платното и след това оставям на платното да свърши останалата работа“. Ето колко са сериозни художниците – те чакат от платното само да свърши половината им работа [смее се]. Хайде! Разбудете се малко!

„Истински ужас е да се събудиш една сутрин и да откриеш, че твойте съученици от гимназията управляват страната“,
Кърт Вонегът.
– Днес живеем в много визуален свят. Останала ли е все още някаква сила у думите?
Преди няколко години бях на симпозиум с моите приятели Джоузеф Хелър и Уилям Стирон, които са мъртви вече и двамата, и говорехме за смъртта на прозата и смъртта на поезията. Тогава Стирон отбеляза, че прозата винаги е била елитарна форма на изкуство. Това е изкуство за много малко хора, тъй като много малко са онези, които могат да четат наистина добре. Казвал съм, че да отвориш новела е все едно да влезеш в музикална зала и да ти връчат цигулка. Трябва да изпълняваш. [смее се отново]. Да се взираш в едни хоризонтални линии от фонетични символи и арабски цифри и да бъдеш способен да визуализираш това в главата си, всичко това изисква участие и от твоя страна, изисква се читателят да е и изпълнител. Ако можеш да го направиш, значи можеш да се пренесеш на лов на китове заедно с Хърман Мелвил или да видиш със собствените си очи как Мадам Бовари оплесква живота си в Париж. Със снимките и филмите всичко, което се изисква от теб е да седнеш някъде и да ги гледаш и всичко това се случва и с теб.
– Преди много години вие казахте, че работата на писателя е да използва времето на непознатия, така че той или тя да нямат усещането, че времето им е пропиляно. В наши дни има много начини за един непознат човек да прекара времето си.
Така е. Наистина съществуват още много неща, с които човек може да прекара времето си.А преди беше време, в което хората се чудеха какво по дяволите ще правят цяла зима [смее се]. Тогава се появяваше някоя голяма книга – голяма, прекрасна книга, и всеки се захващаше да я чете, за да прекара своето време. Това беше доста примитивен експеримент, преди телевизията, когато хората трябваше да гледат едно мастило на хартия, за Бога! Аз самият израснах в период, когато радиото беше много важно. Прибирах се вкъщи от училище и пусках радиото. Имаше много забавни комедианти и прекрасна музика, както и пиеси. Прекрвах времето си в слушане на радио. Днес вече не е необходимо да си грамотен, за да прекарваш времето си добре и да не скучаеш.
– Казвали сте, че телевизията е една от най-жизнените форми на изкуство в днешния свят.
Да, така е. Тя работи като мечта. Тя е начин за задържане на вниманието и е дяволски добра в това. За много хора телевизията е самият живот. Преди време църквите даваха на хората възможност за по-добра компания от онази, с която разполагаха по домовете си, но днес, независимо какви са семейният ви живот или как се спогаждате със съседите си, можете да пуснете телевизора си и получавате нови близки, ново семейство. Не знам дали сте чували за това, но учените са създали малки гъсочета, които вярват, че един самолет е тяхната майка. Човешките същества ще вярват все повече във всевъзможни неща, които не са верни и това е ОК. Телевизията също е част от това.
– Дали случайно нямате още една книга някъде в себе си?
Не. Вижте, аз съм на 84 години, писателите обикновено вече са написали своите най-добри творби до 45-годишна възраст. Гросмайсторите са във вихъра си, когато са на 35; същото е и с бейзболистите. Има толкова много други хора, които пишат. Нека ги оставим да пишат.
– С какво се занимава старият човек тогава?
Страната ми е в руини. Така че аз съм като риба в отровен аквариум. Моето падане духом до голяма степен се дължи именно на това. Трябваше да има надежда. Това трябваше да бъде велика държава. А сега целият свят ни презира. Аз се надявах да построя държава и да допринеса нещо за нейната литература. Затова участвах във Втората световна война и затова писах и книги.
– Какво бихте искали да извлича от книгите ви като опит онзи, който ги чете?
Ами, бих искал момчето – или момичето, разбира се – да оставят книгата и да си помислят: „Това е най-великият човек, който някога е живял.“ [смее се].
*На английски думите „bush”, “dick” и „colon” означават съответно „храст“, „пенис“ (вулг.) и „ободно черво“ (част от дебелото черво). Вонегът визира американският президент между 2001 и 2009 г. Джордж Буш, неговия вицепрезидент Дик Чейни и вероятно бейзболиста Бартоло Колън.

СПОР

Спорът е това, което правите,
когато нямате определена цел,
и искате да сте прав,
не желаете да бъдете отговорен за преживяването си
и Ви е скучно.
Ако знаете, че е в реда на нещата да спорите,
Вие сте истински просветлен.

За да останем на същата дължина на вълната, искам тук да дефинирам понятието „спор”. Спорът е словесен сблъсък на системи от убеждения, чиято цел е да се изкара другият неправ и да се насъберат основания защо отношението е лошо, вместо да е добро. Всичко, което не съответства на тази дефиниция, не е спор и нещата, които ще кажа по-нататък, не могат да бъдат отнесени към него. Факт е, че споровете са претъпкани с несъзнателно и за Вас ще е трудно да различите дали сте в спор (кавга) или не. Ако не сте сигурен дали е спор или не, значи е спор. Решаващият признак е недостигът на яснота.
В обществото циркулира лъжата, че спорът бил неизбежен. Много хора са привърженици на тази лъжа и се опитват да направят най-доброто от някоя лоша ситуация, като обявяват спора за „терапевтичен”. В това няма нищо нередно и ако Вие вярвате в лъжата, че спорът е неизбежен, тогава, „оздравителният спор” ще бъде основната част на Вашите отношения.
Нека Ви задам един въпрос. Ако сте заплетен в някой спор и изведнъж станете другата личност, какво ще стане тогава със спора? Ще продължите ли да защитавате своите позиции, убеждения и преценки и да изкарвате другия неправ? Вземете под внимание, че сега сте другата личност и същевременно пак сте си Вие. Спорът ще стане излишен, нали? Нека Ви кажа крайната истина: Вие сте другата личност. Когато действително знаете кой сте, Вие сте другият. „Другата личност” е разширение на Вашето собствено възприятие и освен това, изплъзвайки се от всякакво описание, Вие сте другият. Неговият Аз е същият като Вашия. Явно всеки има различен разсъдък, но това, освен при споровете, е без значение.
Тук не говоря за общуване. Общуването е процес, в който хората постигат яснота помежду си, за да направят задоволителен съвместния си живот. Говоря за спор, чиято цел е да се изкара другият неправ. Споровете не са непременно шумни и оскърбителни. Те могат да бъдат много тихи и изтънчени. От друга страна, общуването не е непременно фино и учтиво. Дали имате общуване или спор зависи от Вашата интенция или съответно от нейното отсъствие. Съдържанието на дискусията няма нищо общо с Вашето намерение в дискусията.
Целта на спора е да се изкарат другите неправи и да се доминира над тях. Това не върши работа, но хич да не Ви е грижа.
Целта на общуването е да се създаде удовлетворение в отношението. Вие можете да съборите някого с крясък, но ако изходната Ви точка е общуване, всичко ще бъде наред. И обратно, може да сте адски внимателен, но ако намерението Ви е да спорите, това никога няма да донесе нещо свястно.
Ако притежавате модел на поведение да се карате и да спорите с другите, ще се освободите от него, само ако го приемете и признаете, че сам го причинявате. Докато не схванете, че нито е добро, нито е лошо и че съществува единствено нещото, наречено последствия, Вие ще бъдете пленник на схемата. Ако смятате, че е лошо, Вие сте обвързан. Все едно за какво имате преценка (съпротива), Вие ще бъдете обвързан с него под някаква форма. Със спора можете да направите следното: да го приемете. Когато го приемете, ще забележите, че вече нямате изгарящото желание да бъдете прав. Ето как ще разберете, че сте го приели: спорът ще започне да се разтваря и изчезва. Впрочем това е валидно и за всички останали Ваши „проблеми”. След това ще забележите, че така и така спорите само за неща, свързани с инвентар. После ще си спомните, че да свързвате нещо с инвентар означава да боравите с лъжливи причини. Ще Ви стане ясно, че Вашето оцеляване не зависи от доказване на правота и „печелене” на спорове. Оттук нататък Вие сте причината за спора и имате избор. Спорът не носи нищо и изисква Вашето участие (нужни са винаги двама, за да спорят). Общувайте, ако има какво да кажете. Ако не – бъдете тих. Казвам Ви, съвсем наред е да бъдете тих или просто да бъдете.
Накрая, остава още убеждението, че спорът е неизбежен. Трябва да се откажете от него, за да може спорът да изчезне от Вашия свят. Докато го смятате за истина, няма да можете да стигнете до първоизточника на своите спорове и няма да имате избор да спрете или да продължавате. Спорът не е неизбежен. Вие не сте длъжен да спорите. Няма нужда да спорите. Във вселената не съществува някаква демонична сила, която да Ви принуждава да го правите. Представата, че има такава сила, е някакъв космически виц и аз го намирам забавен и просветляващ. И просветлението е състояние, в което спорът не само не се среща, но и никому не идва на ум за него. Може светът да е потънал в мрак, но защо и Вие?

Тайната на щастието

Да постигнете покой и да бъдете този, който сте, т.е. да бъдете самите себе си, е едно и също. Егото казва: „Може би в някакъв бъдещ момент ще мога да постигна покой — стига да се случи това и това, или да получа това и това“. Или пък: „Никога не мога да постигна покой заради нещо, случило се в миналото“. Послушайте историите, които хората разказват за себе си, и ще видите, че всички те могат да бъдат обединени под едно общо заглавие: „Защо не мога да съм в покой в момента“. Егото не знае, че единствената възможност да си в покой е да си в покой сега. А може и да го знае, но се страхува да не би вие да го научите. Защото покоят всъщност е краят на егото.
А как да бъдете в покой сега! Като се помирите с настоящия момент. Настоящият момент е полето, на което се разиграва играта на живота. Сега и тук — и никъде другаде. След като сте се помирили с настоящия момент, вижте какво се случва, какво можете да направите или да изберете да направите, или по-скоро какво животът прави чрез вас. Има три думи, които съдържат тайната на изкуството да се живее, тайната на всеки успех и на всяко щастие: Единство с живота. Да сте в Единство с живота е да сте в Единство с настоящето. Така осъзнавате, че не вие живеете вашия живот, а че животът живее вас. Животът е танцьорът, а вие сте танцът.
Егото много обича негодуванието си срещу действителността. А какво всъщност е действителността? Това, което е. Буда я нарича татхата — таковостта[4] на живота, която не е нищо друго освен таковостта на настоящия момент. Противопоставянето на таковостта е една от главните дейности на егото. Противопоставянето създава негативността, която подхранва егото, нещастността, която то обожава. Но така то кара вас и другите да страдате, като вие дори не знаете, че правите това, не знаете, че създавате ад за себе си и около себе си. Да създавате страдание, без да съзнавате, че го създавате, е същността на несъзнателното живеене; около вас се затваря хватката на егото. Мащабът на неспособността на егото да осъзнае себе си и да види какво прави е поразителен и невероятен. Егото прави точно това, в което обвинява другите, и дори си няма представа, че постъпва така. А когато му се покаже, то ще използва ядно отричане, умни аргументи и самооправдания, за да изопачи фактите. Хората постъпват така, корпорациите постъпват така, правителствата постъпват така. Ако отричането, аргументирането и самооправданията не постигнат резултат, егото ще прибегне към други средства — към викове или дори физическо насилие. Ще използва тежката артилерия. Така става ясна голямата дълбочина на думите, изречени от Иисус на кръста. „Прости им, понеже те не знаят какво правят.“
За да сложите край на нещастието, съпровождало човешкото съществуване хиляди години, ще трябва най-напред да се обърнете към себе си и да поемете отговорност за вътрешното си състояние във всеки един момент. И да го направите сега, веднага. Запитайте се: „Има ли у мен в момента негативност?“ После следете с внимание, осъзнато, мислите и емоциите си. Проверете дали у вас се крие нещастие в една или друга от формите, които споменах по-горе — недоволство, нервност, изпитване на „писна ми“ и т.н. Проверете витаят ли у вас мисли, които оправдават или обясняват това нещастие — всъщност те са причината за неговата поява. И когато осъзнаете негативно състояние в себе си, това няма да означава, че сте се провалили, а че сте успели. Докато не настъпи тази осъзнатост, ще продължавате да се отъждествявате с вътрешните си състояния, а точно това отъждествяване е егото. Заедно с осъзнатостта престава отъждествяването с мислите, емоциите и реакциите. Това обаче не бива да се смесва с отричането. Мислите, емоциите и реакциите се осъзнават и в момента на осъзнаването им автоматично настъпва освобождаване от отъждествяването. Вашето усещане за аза, за това кой сте, претърпява промяна; сега вече вие ставате съзнаващото Присъствие, което наблюдава тези състояния.
„Един ден аз ще се освободя от егото“. Кой казва това? Егото. Да се освободите от егото не е голяма работа. Всичко, което трябва да направите, е да съзнавате мислите и емоциите си — така, както настъпват. Всъщност това не е „правене“, а осъзнато „виждане“. В този смисъл, няма нищо, което трябва да направите, за да се освободите от егото. Когато промяната настъпи — промяна от мислене към осъзнатост, — в живота ви започва да действа един разум, много по-голям от умността на егото. Емоциите, и дори мислите стават деперсонализирани. Осъзнава се безличностната им природа. В тях вече няма аз. Те са просто човешки емоции, човешки мисли. Цялата ви лична история, която все пак си е само история, куп мисли и емоции, придобива второстепенна важност и вече не заема предни позиции в съзнанието ви. Вече не съставлява същината на чувството ви за идентичност. Вие сте светлината на Присъствието, осъзнатостта, първична и по-дълбока от всякакви мисли и емоции.

Страница 1 от 212