Страница 1 от 11

ТРУДНОСТТА ДА СЪЩЕСТВУВАШ

Често се питам дали има човек, който да е погледнал в музея на миналото и да не е забелязал добре балсамирания труп на собствените си надежди. Най-вероятно там, където свършва гробището на илюзиите, надеждата и отчаянието изглеждат безсмислени. Сигурно има много начини да вървиш от мираж към мираж, хранейки се с магарешките бодли на надеждата. Това е като да играеш театър, докато тайнствен персонаж ти каже истината в края на действието. Разиграваш етюдите все едно, че не знаеш за развръзката. В подобна концепция има житейска философия и понякога тя върши работа, стига да не забелязваш бутафориите и изкуствената светлина от прожекторите.

          Но ако сърцето жадува за яснота и слънчева светлина, става все по-трудно да участваш в този спектакъл. Изглежда до края на дните си разнасяме този балсамиран труп на надеждите си, свикваме с мириса му, нанасяме нов грим, щом старият поизбледнее. Знам, че винаги може да се направи компромис, знам че винаги може да се живее в делника и да се говори до зори, че той има някакъв смисъл. Съществуват много философски системи, които умело превръщат измамата в замъци. Разбира се, никой не си и прави труда да провери дали са от картон, защото това означава да признаеш играта, декора и всички гегове, на които животът те е научил. Просто оставаш верен на фиктивния свят, не задаваш въпроси, плезиш се на всички отговори и така докато минеш зад Кулисите…

          Е, какво пък, не можеш от понеделник до петък да изстискваш висш смисъл от крачките си до работното място или фурната за хляб, надяваш маската, биваш сериозен или весел, правиш това, което другите очакват от тебе и така се вписваш в реалността. Друг е въпросът дали ти харесва тази реалност. Но тя е такава, каквато е. Това е друга тема. Зад нея се простира цяло море от безсмислени философии.

          Но да се върнем към играта. Все пак предпочиташ да си в играта, отколкото някъде извън. Трудността да съществуваш идва от двойнствената природа на човека, от неговата дихотомия към света на нещата. От една страна, той отлично познава репликите и участва в житейската игра, а от друга, запазва в себе си онези мълчаливи пространства, чрез които се докосва до мистерията на света.

          Човек се очертава като такъв най-вече с нещата, които премълчава, а не с тези, които казва. Той е най-истински в това, което чувства, а не с това, което прави…

           Е, добре, аз чудесно разбирам, че със съкровеното не може да се живее в делника. Това би означавало да бъдеш извън играта, да направиш крачка към лудостта, към свръхдуховното и космоса. Малцина са тези, които са живели така. При тях дихотомия между поведение и истинска същност не е имало тъкмо защото са превръщали съкровеното в ежедневие.

          Вижте, не се опитвам по един диаболичен начин да внушавам, че този живот не си струва да се живее, пък и кой съм аз, че да го правя. Чудото на екзистенцията е отвъд езика, а синтаксисът на моята самота само показва, че и аз като всяко уязвимо човешко същество постоянно се препъвам във Въпросите си. Прекарах много години от живота си сред книги и в крайна сметка разбрах, че съм тичал из един празен дворец. На всичкото отгоре, както вече споменах, той се оказа от картон. Този свят сигурно има по-висш смисъл, отколкото можем да си представим. Винаги обаче ми се е струвало, че за да го доловим, трябва да се изтръгнем от играта на надеждите и очакванията, които с годините просто ни циментират в баналното. Най-вероятно има граница, от която нататък духът отказва да приеме опиата на илюзиите и се опитва да се измъкне от тях. То е като да извадиш звяр от бърлогата му. Тогава спираш да търсиш убежище в света и го търсиш само в себе си. Преставаш да упрекваш другите за неудачите си, защото ги носиш така, както Камила носи своята гърбица.

          Светът е несправедлив. Той винаги е бил такъв. Човек никога не е могъл да се отскубне от жалките и низки страни на своята същност и поради тази причина постоянно се е лишавал от бъдеще. Никое лице от телевизионния екран или вестник не може да направи пробив в полза на справедливостта. Политиката не е в състояние да укроти протуберансите на противоречивата ни природа, нито да извиси човечеството. Ако беше така, Исус щеше да основе партия в центъра на Рим. По някакъв начин дълговете, които едно предишно поколение е трупнало върху плещите на следващото, още десетилетия ще стягат с металните си скоби черепите на младите. Всички сме свидетели как у нас тези, които не можаха да доловят пропастта между думите и нещата първи политнаха надолу. Изрази като „безкръвен преход“ биха били смешни, ако не бяха трагични. Ако погледнем цифрите, показващи самоубийствата през последните шест месеца, както и броят на умрелите поради липса на храна и лекарства хора, може би ще запазим съответното мълчание.

          Истината се ражда и вирее тъкмо сред мълчанието. Ако някой ме спре и се опита да ми внуши, че нашият пейзаж след време ще стане по-справедлив, аз просто ще го подмина. Той наистина може да се промени след години, но това ще бъде само в посока към една по-рафинирана несправедливост. Вижте, човешката алчност, себелюбие, желание за власт и имане съществуват от хиляди години, защо трябва да ме убеждавате, че ще си идат следващия вторник… При нас тази несправедливост е просто разхвърляна и хаотична до жестокост. Един ден ще бъде малко по-подредена. Това е всичко.

          Не зная дали този свят има някакъв смисъл и е почти сигурно, че няма да го узная. Но той едва ли би имал такъв извън отделната човешка участ. Потребността на човешкото същество от утеха е огромна. Животът не подлежи на измерване и затова, той човекът, няма от кого да я получи тази утеха. Нито скокът на антилопата, нито изгревът на слънцето са изяви. Един човешки живот не е нито достижение, нито движение към съвършенство. По принцип съвършенството не се изявява в нищо, то бездейства в покой и мълчание. Глупаво е да си мислим, че светът е създаден, за да му се наслаждаваме или пък, че ние като част от сътворението сме тук, за да си прекараме добре. Става дума за предизвикателствата на Вечността, за безумната ни жажда за повече яснота, чийто зов усещаме в дълбините на нашето съзнание. Защото освен всичко останало очевидно е, че в нас съществува една висша същност.

          Трудността да съществуваме винаги ще бъде равна на безсилието ни да проникнем в мистерията. Този стремеж към светлина и яснота, този копнеж по окончателния отговор, преди да напуснем сцената, правят от човека най-трагичното животно на света.

           Безпределно ясно ми е, че девствено-хладната светлина на звездите няма нужда от моите метафори. Моите очертания на хълмовете и полъхът на вятъра съществуват някак си извън мен и времето. Естествено е Вечността да нехае за мен. Но кой ме кара да се интересувам от вечността? Всеки човек има право на мигове, когато да може да застане лице в лице със загадката. След като не може да проникне в нея, поне да я погледне. Утре може би усмивката на красива млада жена там някъде в сърцето на лятото просто ще отмести погледа му. И ако това се случи, аз наистина не знам какво да му кажа. Дали да потъне изцяло в тази усмивка, или да продължи да дърдори върху трудността да съществуваме. Пък и кой знае, може би тази женска усмивка да е част от мистерията, по-точно един очарователен нюанс от чудото на екзистенцията.

 


НА ПРАГА НА РАЯ

В един свой текст Бердяев пише: „ В любовта има нещо аристократично и творческо, дълбоко индивидуално, неканонично, тя е неразбираема за средното родово съзнание. Любовта лежи вече в някакъв друг план на битието, не в този, в който живее и се урежда човешкият род…”
Той дори смята, че единствено любовта може да се противопостави на природната необходимост, на свързващата и сковаваща сила.
Може би любовта и смъртта са най-съществените екзистенциални факти. Те са основен космологичен принцип в морално-етичните системи на всички религии, в това число и на християнската. Там се постулира онова приятно вътрешно чувство на любов на всички към всичко. Това се оказва непосилна задача за човека, защото, преди да обича когото и да е, той трябва да обича Бога, и с Него да отиде при другия. Бог трябва да го има при всички обстоятелства.
Но любовта, когато се случи, престава да бъде понятие, напуска границите на мисленето. Тя е отвъд него. Проявява се като нещо, което се случва само на нас. Едно изключително съкровено събитие, което ни отделя от целия свят. Винаги е по-лесно да обичаш прага на Рая, отколкото самия рай, когато си влязъл вече в него. Бъдещето никога не е предварително написано. Дори и в Рая. В него ни предстои да преживеем нашата радост, свобода и покруса. Животът сам по себе си няма отношение към това, което отговаря на тясната ни гледна точка към един или друг момент.
Още с влизането си в Рая забелязваме, че там има и други хора. Тоест, той не е само наш. И други са минали през прага му. Това хвърля лека сянка на очакванията ни, защото забелязваме как едни и същи причини възпроизвеждат едни и същи следствия. Когато действителността е обединена чрез закони, вдъхващи твърде много сигурност, патосът на любовта се променя. В това отношение нищо повече не може да се направи, след като всичко вече е направено. Разбира се, че в нас прониква усещането, че на прага на Рая сме се чувствали по-щастливи. Сигурността се оказва един от първите пирони в ковчега на любовта.
Да живееш с другия или да живееш за другия, се превръща в модел на поведение. Някакъв вид социален измерител. Създал си морално пространство на заедност. Чрез него другите те оценяват. Оказва се, че любовта е някакъв път за реализация на личността. Парадигма, в която неусетно си се вписал. Във всекидневното средно съзнание любовта се превръща в брак, уреждане и благоустрояване на рода.
В своята най-дълбока мистична същност Новият завет отрича семейството. Но не отрича законите на света и приема брака като по-малкото зло. Някакъв вид премълчаване в името на жената и децата. Нещо като юридификация на всекидневието, придаване на юридически и правен характер на практиките в живота ни.
Христос не само не отрича законите на света, той отваря една друга врата, според която слабостта не трябва да бъде жестоко наказвана, защото всички сме слаби. Той се разграничава от тълпата, готова да пребие прелюбодейката с камъни. Иска да им каже: ако се вгледате в себе си, дали ще намерите основание да хвърлите камък върху нея. Та вие сте като нея. Кара ги да се усъмнят в правото си да бъдат безмилостни съдници.
Бракът и слабостта по някакъв начин са приети. Първото, за да осигурим потомство, вписвайки се във вечния цикъл на природата, а второто – да разберем, че човешките същества са слаби. Децата ще пренесат през времето нещо от нас. Ще спасят потока на съществуването, оцеляването на вида, но не и собствената ни индивидуалност. За нея няма спасение…
Но да се върнем на прага на Рая, там, където смятахме, че любовта е нещо, което се случва само на нас, и е някак отвъд мисленото и отвъд света. Как така после се оказваме затънали до гуша в света. Съществува една постоянна причина, заради която се налага да бъдем винаги загрижени за изхранването, отлеждане и изучаване на децата, които трябва да се приспособят към света, реализирайки се в него. Чрез тях осъществяваме себе си. Любовта се превръща в дълг, в морална легитимация сред обществото. „ Обществото няма как да обсъжда темата за любовта – пише Бердяев – то дори не е способно да забележи явлението любов и винаги говори за нещо друго…”
Обществото говори за успеха на брака, за неговота място в стълбицата на социалния модел, свързана с мистерията на парите. Смисълът на любовта се превръща в родов, а не личен. Успехът на рода става по-важен от успеха на любовта. Вече и дума не става за смисъл, за добър живот, за любов и мъдрост, още по-малко за спасение. Ежедневието е джунгла от клишета, белязана с топологичните знаци на успеха. Но човекът е „крайно същество”, ограничено в пространството и времето. Успехът на делника не е успех за вечността. Той е мимолетен като самите нас. Още гръцките философи казват, че миналото и бъдещето са двете основни злини, които тегнат над човешкия живот. По-голямата част от времето си прекарваме люшкайки се между спомените и плановете, между носталгията и надеждата. Колкото по-привлекателна е някаква цел, толкова по-рискован и страшен е пътят към нея. Заради нея сме готови да прогоним здравия смисъл, да се сдружим с безсмисленото, нелепото и дори подлото. Първо решаваме какво ще правим, как да го правим и постигнем целите си и после да живеем. Чеховият Вуйчо Ваньо крещи на сцената: „животът пропадна, животът пропадна”. Живял е досега в нещо като симулация на действителността, измамил е себе си в безплодни надежди и се чувства оскърбен от самия живот. Сякаш човек няма сили да стане индивидуалност, защото сам себе си или някой друг го е измамил или подвел. С раждането на децата идва едно преодоляване на болката по неосъществената индивидуалност: „ аз не успях, нека те поне да успеят”. В какво да успеят? Като превръщат своите желания в дела, а после съжаляват за делата, виждайки в тях една симулирана действителност. Един източен мистик казва: „Има нещастни бедни хора и нещастни богати хора. И нещастните бедни хoра се стремят с всички сили да достигнат статуса на нещастните богати хора.” За какво трябва да се ридае, за какво трябва да се тича, никой не може да ни каже точно, има една многообещаваща доктрина на успеха, която непрекъснато ражда корабокрушенци.
Никой не включва любовта в алгебрата на успеха. Нейната чиста, метафизична съзерцателност сякаш не допринася кой знае колко за него. Доброто семейство, каквото и да означава това, е само предпоставка за доброто организиране и благоустройство в света на делника. Любовта се приема като някакъв вид високомерие, като главозамайваща демонстрация, лукс, чрез който искаме да покажем на другите, че сме по успешни. В един момент тя се превръща в средство, а не в цел. Вече не е най-същественият екзистенциален факт, а възможност да развиеш силата и волята си, за да надмогнеш тежестта на живота. Любовта вече не е онзи постоянен импулс в търсене на вечността, тя е рационално схващане и поведение. Тя постоянно генерира поведенчески събития, чрез които ни оценяват. Тези, които отказват да се изкачват по стръмните и отвесни скали, избират широките и утъпкани пътеки в долината на любовта, откъдето гледат към високите снежни върхове. Метафизичната си потребност от големите височини задоволяват, гледайки романтичен филм или четейки любовен роман. Дори и да жадуват любовните световъртежи на височините, те предпочичат спокойната сигурност на долината, защото там, горе, не знаят какво ги очаква. Долу има удобни пътища, указателни табелки и подробни карти, показващи и най-малките извивки на пътя. Така не се излагат на опасност и успяват в този свят. Но Бердяев пише: „Над любовта не може нито да се богословства, нито да се морализаторства, нито да се социологизира, нито да се биологизира, тя е извън всичко това, тя не е от “този свят”, тя не е тукашно цвете и загива в средата на този свят. Израстването на любовта е трагично невъзможно. Това показват най-великите художници и поети от всички времена”.
В същото време много хора казват: ” Нашето достойнство ни забранява да си поставяме за висша цел своето лично щастие. Имаме деца, които също обичаме и не може да рискуваме тяхното бъдеще”. Тази любов е от този свят. Мисля, че нищо не може да се каже против това. Това утешение предполага уравновесеност и спокойствие на духа. Дори и Бог да не съществуваше, казва Волтер, той би трябвало да бъде измислен. Утешенията ще ни задържат в долината на любовта, където сигурността, нашата и на децата ни, е повече възможна. Тежко и горко на онзи, който е решил да живее както в романтичните филми и любовни романи. „Любовта не е послушание като семейството, а дръзновение и свободен полет, пише Бердяев.” Но тя е и свободно падане. Съдбата на смелите катерачи на скали често завършва трагично в пропастта. Съдено ли ти е да загинеш – все едно, ще загинеш, независимо дали се вълнуваш или не се вълнуваш. Но все пак в равнината това може да се случи по-рядко. Мъдрите хора поемат отговорност за живота на другите. Любовта към децата съвсем не е метафизична. Тяхният успех е и наш успех, животът постепенно се подрежда така, сякаш на родителите нищо повече не им е нужно.
Много родители казват, че живеят заради децата си. Правят го с такава усмивка на радост, че започваш да подозираш, че на тях нищо друго освен хомот не им е било нужно, и че смисълът започва и свършва с рода. Метафизичното не може да съществува успоредно заедно с разума. Скъпата цена за самоотричането се плаща по-късно. Лев Шестов казва:
„Човек или живее, т.е. узнава живота, или се освобождава от заключенията, натрапвани му от ограничения опит. Всичко останало е от лукавия…”
Освобождаването от опита става мъчително и болезнено. Първите разочарования идват с усещането, че вече порасналите наши деца се движат по спиралата на собствените си очаквания, а нас там ни няма. Старостта, пише Камю, идва тогава, когато започнат да не те изслушват. Бих прибавил, че старостта е отсъствие. Но тъй като всеки човек смята за необходимо да има една постоянна гледна точка, една неизменна своя позиция, с която не иска да признае провала си пред другите, на него му се налага да лъже. Не може никого да виним за това. Чувал съм възрастни хора, които с необикновена лекота и със съвършена наивност лъжат, че връзката и любовта с децата продължават както преди. „ Вчера децата идваха при мен, стояха два дни, викат ме и настояват да отида при тях…Снощи се обади синът ми и ме вика при себе си..” После случайно разбирам, че никой не се е обаждал, никой и никъде не ги е викал…
Да признаеш реалността означава да признаеш собствената си самоизмама. Никой не иска да признае провалите си. Реалността във всяка разказана човешка история изглежда очарователна само отдалеч, приближиш ли се близо до нея, нещата изглеждат различно. Тя е изградена от аксиоми – предпоставки, неизискващи никакви доказателства.
Знам, че много хора биха ме опровергали и с право. Винаги има изключения, но те не представляват интерес за мен. Те не могат докрай да опровергаят всичките онези безбройни вярвания и измамни илюзии, на които може би не липсва красота, но са нетрайни и далеч от действителността. Спокойствието, приемането и смирението също са човешки черти, но те ни най-малко няма да ни помогнат да стигнем до истината. Достатъчно е да се вгледаме в очите на възрастни хора, наблюдаващи света от пусти балкони и сенчести скамейки, за да видим едно отсъствие. Отсъствието на индивидуалност, размита някъде в родовата любов. В тези очи може да се чуе изразът на Мюсе: „Ние сме още ученици, болката е нашият учител…”
И тъй като бъдещето винаги е изградено от илюзии, за да се приближим до истината, трябва просто да наблюдаваме тези, които вече са пристигнали там. Понятията „баща” и „майка” не обогатяват и не допринасят с нищо към нашата индивидуалност. Светът е пълен с бащи и майки. Любовта към децата ни, както и тяхната към нас не може да се смята за нещо уникално. Тя не може да достигне до онзи таен, скрит копнеж за любов, намиращ се в дълбините на нашето битие, който да очертае личната ни уникалност и съдба. Родовата любов раздробява индивидуалността, смята Соловьов, тя не я води към вечността и безсмъртието. Само личната, извънродова любов може да се нарече пюбов, защото единствено тя жадува сливане и вечност и е свързана с тайната на индивидуалността.
Самотата, изоставеността, безкрайното море от тишина, което трябва да преминем, когато въжето на родовите връзки изтънее, се преживява от различните хора различно. Едни приемат нещата смирено в духа на „такъв е животът, аз изпълних своя дълг”, други отприщват натрупаните чувства с изрази като „животът ме подмина, преди беше хубаво, но нещо в отношенията се скъса. Сега съм сам. Съвършената ми наивност е наказана…” Има една стара притча за едни монаси, чийто манастир бил високо в скалите и дотам трудно се стигало, защото нямало пътища. Все пак някакъв поклонник стигнал да манастира. Когато дошло време за връщане, монасите го изпратили. Сложили го в един кош и започнали да го спускат над пропастта. На половината на височината, поклонникът се запитал колко често сменят въжето. Попитал монахът, който го спуска:
– Отче, сменяте ли често въжето?
А той отвърнал:
– Когато се скъса, го сменяме..
Можем само да си представим, какви преживявания е изпитал висящият над бездната поклонник. Всички човешки очаквания не издържат възложените им надежди. Някъде нещата се късат…
Естествено никой не иска да признава своите заблуждения, всички искат да изглеждат непогрешими и всезнаещи. Възникне ли необходимостта да се усъмним във всичко, да проклинаме съдбата, означава да признаем своите провали. Малцина са съгласни да мислят и говорят по този начин.
Но не са малцина тези, които умирайки, чувстват една огромна празнина в душата си, едно дълбока нужда от утеха, която не може да дойде от страна на рода и децата. Тази утеха не може да дойде отникъде, защото копнежът, предизвикал нуждата й, остава дълбоко скрит от всички. Може би трябва да се съгласим с Бердяев, че истинската любов не е от този свят. Че само в нея се утвърждава единствената и неповторима личност. Че тя никога не може да се вмести в представите ни за успешен живот, за добро възпитание, успешна кариера, дом и семейство. Защото този порядък често противоречи на нейната неповторима и неизречена тайна. Да танцуваш успешно в хоровода на света не означава, че си прекрачил границите на баналното. Биологичното и социологично организиране на живота на рода не помага да открием дълбоката тайна и неповторимост за себе си. Оставаме някак си винаги на прага на Рая в очакване вратата му да се отвори, за да се докоснем до истинската любов, да се утвърдим във вечността.
Болката в последния епизод на живота ни може би идва и от това, че вече ясно осъзнаваме, че тази врата за нас се оказва навеки заключена.

ОБЩУВАНЕ

Истинското общуване се извършва в “другата” вселена. Неговите естествени резултати са
любовта и удовлетворението.
„Общуване” не е това, което мислите че е. Тук имам предвид истинско общуване, не масата от думи, жестове и други знаци, опитващи се да направят от неистината истина. Единственият начин да общувате истински е да казвате истината. За да постигнете това, трябва да надраснете структурите на своя разсъдък, защото те са изворът на неистините. Това, което в света минава за общуване, е маскирана форма на лъжи, ловко преправени да изглеждат като истина и имащи за цел да се владеят и използват другите. Преди да продължите нататък, т.е. преди да можете да получите представа за какво приказвам, трябва да сте готов да признаете, че не Ви е много ясно какво е общуване. Ако не бяхте объркан и общувахте истински, Вашият свят щеше да бъде изпълнен с радост. Не е важно кой сте; това, което наричате общуване в живота си, не е истинско общуване. О, то звучи добре и хората Ви казват, че е наред, но Вие трябва да бъдете готов да видите, че Вашето общуване, въпреки че звучи добре, някак си не изпълнява задачата си. Ако я изпълняваше, Вие щяхте да ръководите своя свят.
Все пак от време на време Вие сте преживявали истинско общуване. То е ставало неочаквано, незапланувано, може би в момент, когато въобще не сте имали намерение да общувате. Това е бил онзи „магически миг”, когато сте се „влюбили”. Вие си спомняте за него и всички Ваши по-късни усилия в областта на общуването са били усилия да го накарате да се случи отново. Ако действително се интересувате от това, Вие сте чели книги, изучавали сте техники, посещавали сте семинари, отправяли сте молитви, кадили сте тамян и Бог знае още какво – само и само да го върнете отново.
Надявам се, вече сте забелязали, че техниките и ритуалите не носят нищо. Само ако изоставите надеждата, че общуването е такова, каквото според Вас би трябвало да бъде, ще можете да разберете какво е то в действителност. Ако още не сте загубили надежда, съветвам Ви да прочетете още повече книги, да посетите още семинари, да се молите и пр. Ако сте убеден, че общуването ще Ви се изясни чрез изучаване на техники, методи и ритуали, тогава не четете остатъка от тази глава – ще се объркате още повече, защото ще се опитвате да вместите това, което Ви казвам, в някаква позната на Вас „система”. Това, което ще Ви кажа, няма форма, не е метод и не може да функционира, ако направите от него метод.
Общуването не е нещо, което трябва да направите да се случи. То се случва изключително само тогава, когато го оставите да се случи и става по естествен начин. Усилията за общуване носят само объркване и усложнения. Истинското общуване не се извършва в същия свят, в който виждаме, чуваме, осезаваме, усещаме мирис и вкус. То има физически прояви в този свят, но не се извършва в него.
Сега бих искал да получите представа за това, какво е преживяване. Колко трае да имате преживяване? Не да проявите, а да имате преживяване? Вижте, това, което сте смятали за преживяване, е всъщност неговата физическа проява. Към физическите прояви спадат насълзяване на очите, сърцебиене, леко чувство в тялото и други такива неща. Това са физически прояви на преживяването, но не самото преживяване.
Преживяването се извършва в друго измерение, тъй да се каже, в друга вселена. В това измерение не съществува време, т.е. преживяването става мигновено. Не казвам 0,000000001 секунди. Имам предвид 0,000000000000000. . . до безкрайност секунди. Това е абсолютната нула. Нещо, което се нуждае от абсолютна нула време, за да се извърши, не се извършва в тази вселена. То се извършва във вселената на всичкото и никаквото време. Едно събитие, стоящо извън времето, явно няма физически качества като големина, тежест, цвят и т.н. Ако ги имаше, щеше да съществува във времето. Нещо, което не притежава физичност, явно не съществува на никое определено място.
Нашата цел е да постигнем истинско общуване, а не онези фалшиви неща, които се постигат чрез методи. Автентичното общуване създава единство между съществуване, любов и удовлетворение. Ако това, което наричате общуване, не създава тези качества, значи имате някакъв метод, вместо истинско общуване.
Най-добрият начин да изразим едно събитие, което е не-нещо и което става в не-времето и не-пространството, е да кажем, че то става в „Нищото”. Какво би могло да предизвика съществуването на това състояние във физическия свят? Явно Нищото би могло да го предизвика. Дори повече – Нищото има способността да позволява на всички неща да съществуват. Нищото е изворът на истинското общуване и приема формата на нещо. Ако съберете всички неща във вселената и ги разгледате като цяло, ще видите, че те съществуват като цяло, без да са в отношение с нещо друго. Цялото няма позиция, тъй като няма нищо, което би могло да стои в отношение с него. То не съществува в някакво определено време, защото времето е функция на промяната. Когато наблюдавате всичко като цяло, Вие виждате, че промените се извършват само релативно, като следствие от вътрешния механизъм на системата, което включва сравняване на темпото на промените. Ако разгледаме всичко като единно цяло, тогава не остава нищо, с което то би могло да бъде сравнено и така времето се превръща във фикция. Но нека се върнем към нашия свят на нещо, място и време.
Завърнали се в своя свят, ние виждаме, че общуването не е много успешно, ако не вземем под внимание, че Нищото създава всичко. На нивото на нещата Нищото е Контекст. На човешко ниво ние го наричаме Аз (Self). Аз-ът е всичко / Нищо със способността да общува със себе си.
За да се осъществи общуване, явно в света трябва да има повече от един Аз. Ако имаше само един Аз, общуването щеше да бъде не само ненужно, него просто нямаше да го има. На нивото на Нищото има само един Аз. На нивото на явленията, т.е. на нивото на този свят, има множество Аз. Очевидно, Контекстът на вселената е направил избора да започне една игра, като е станал индивидууми.
Сега, след като положихме фундамента, можем да разговаряме за общуване. Общуване означава:
– да се създаде преживяване на нефизично ниво;
– да се развие интенцията (намерението) то да бъде предадено от Вас и прието от някого;
– преживяването да се въведе във физическата област и да се излъчи като послание чрез тялото, което обхваща глас, лицеви мускули, тонус, стойка и движение на тялото.
С други думи, Аз-ът излъчва преживяването чрез машината (разсъдъка). Ако машината излъчи послание от себе си, никой не го чува или забелязва, понеже липсва интенция. Интенцията да се общува е същественото при успешното общуване и изхожда от това, което сте в действителност. Ако я нямаше, Аз-ът Ви бездейства и във Ваше отсъствие машината играе разсъдъчни игри. Никой не го забелязва, освен другите машини. В отношенията това състояние води до определен вид автоматизъм, става заместител на общуването, подобен на магнетофон. Появява се тенденцията да се повтарят отново и отново и отново едни и същи неща.
От позицията на слушателя приемането на едно преживяване означава то да се въведе от физичната в нефизичната област, т.е. в Аз-а. Ако то проникне само до физичната област, ще стане само един от многото записи. Ако се въведе в Аз-а, ще стане пресътворено преживяване. Едно пресътворено преживяване е точно копие на оригиналното преживяване на подателя. Истината е, че то е преживяването на подателя. Тъй като в нефизичната област съществува само един Аз, преживяванията не са просто точни репродукции – те са едно. В този свят те са две.
И така, за да станете общителен в истинския смисъл на думата, трябва да развиете две способности: да изпращате и да приемате послания. Не разбирайте думата „развиване” в обичайния смисъл. Обикновено тя означава да се работи върху нещо, за да се направи „по-добро”. Нямам предвид това. Трябва по-скоро да се освободите от баласта на своя разсъдък, за да се прояви това, което е под него. Вашите собствени разсъдъчни структури са единствените пречки за съвършено общуване. Те обхващат убеждения, мнения, позиции, предразсъдъци и т.н. Ако ги трансцендирате, надраснете, ще бъдете възхитен от многообразието на темите за общуване.
Освобождаването от излишния багаж се нарича просветление.
Въпреки че това е единствената глава за общуването, основната тема на цялата книга е как да създадете в живота си условия за тотално общуване. Ще го постигнете чрез неправене на нищо. Когато не правите нищо, общуването е по-скоро обичайно, отколкото необичайно състояние.
Когато изясните с другите всички възможни „добри” и „лоши” неща и когато изчистите разсъдъка си от всичко, което сте премълчавали, ще откриете, че последното изречение е „Обичам те”. Може би дори за Ваша изненада и противно на убеждението Ви това ще стане, когато се откажете от всички неща, за които сте смятали, че не сте могли или не е трябвало да говорите. За да останете в преживяването на любов към някого, просто никога не премълчавайте нищо.
Като следващо ще разгледаме обратното на общуването: спора.

Усилието

За повечето от нас животът се основава на усилия, на някакви волеви прояви. Не можем да си представим действие без волеизява, без усилия. Нашият живот се основава на тях. Нашият социален, икономически, и тъй наречен духовен живот представлява серия от усилия, които винаги постигат някакъв резултат. И ние смятаме, че усилието е съществено, необходимо….
Думата усилие не означава ли борба да променим онова, което е, в нещо, което не е, което трябва да бъде или трябва да стане? С други думи, ние непрекъснато се борим да избегнем онова, което е, или се опитваме да го трансформираме, да го променим. Истински доволният човек е онзи, който разбира това, което е, и му отдава значението, което то заслужава. Това е истинското чувство на задоволство. То не се интересува дали притежава много или малко неща, а иска да разбере напълно значението на онова, което е. А това става възможно само когато приемете онова, което е, когато го осъзнаете, а не когато се опитвате да го видоизмените или промените….
А защо е това желание за изява? Явно желанието да се изявиш, да станеш нещо, се поражда от чувството, че си нищо. Понеже съм нищо, празен, вътрешно беден, боря се да стана нещо. Външно или вътрешно аз се боря, за да се изявя като личност, чрез дадено положение или идея. Целият процес на нашето съществувание представлява опит да запълним тази празнина. Имайки съзнанието, че сме празни, вътрешно бедни, ние се стараем или да натрупаме външни неща, или да култивираме вътрешно богатство. Правим усилия, за да избягаме от вътрешната празнота чрез действия, чрез размишления, чрез придобивки, чрез постижения, власт и т.н. Такава е нашето всекидневие…. Усилията съществуват само когато се опитваме да избягаме от вътрешната самота и празнота. Но когато ги разгледаме, когато приемем онова, което е, без да бягаме, ще открием, че идва състояние, при което няма борба. Това е състояние на творческа сила и тя няма нищо общо с борбата….
Когато човек разбере онова, което е – празнотата, вътрешната нищета, когато човек ги приеме и ги разбере напълно, тогава идват творческата същност и творческата способност, които единствено носят щастие.
Следователно действието, такава каквото го знаем, е реакция, то е непрекъснат опит да станем нещо друго, то е отрицание, бягство от онова, което е. А когато осъзнаваме самотата, за която няма алтернатива, без да я съдим или оправдаваме, тогава с разбирането на онова, което е, идва истинското действие и това действие е творческо. Вие ще разберете това, ако осъзнаете себе си в действие. Наблюдавайте действията си, не само външно, но и вътрешно – движенията на вашите мисли и чувства. Когато имате съзнание за тези движения, ще видите, че мисловният процес, който е и чувства, и действие, се определя от целта да постигнем нещо. Тази цел се появява, когато сме несигурни, а чувството за несигурност идва, когато имаме съзнание за вътрешната си празнота. Ако имате съзнание за този процес на мисълта и чувствата, ще видите, че той е постоянно свързан с борба, с усилия да променим и видоизменим онова, което е. Това е опит да постигнете нещо, а тези опити са бягство от онова, което е. Чрез самопознание и самосъзнание ще установите, че борбата и конфликтите, предизвикани от желанието да постигнем нещо, водят до болка, нещастие и невежество. Само когато съзнавате вътрешната си нищета и живеете с нея без да бягате и я приемете напълно, ще достигнете до едно необикновено състояние на спокойствие, спокойствие, чиито корени са в разбирането на онова, което е. Само в това състояние на спокойствие ще бъдете творчески личности.“

Не вземай решения, когато е нощ

„Недей да бързаш, защото това, което се случва, е, че умът има светли моменти и тъмни моменти, дневни моменти и нощни моменти. Когато е дневен момент, всичко изглежда добре; тогава ти можеш да видиш всичко ясно.
Когато нощта идва, всичко става тъмно и ти не можеш да видиш нищо ясно.
Има голяма вероятност ти да вземеш решение, когато е нощ, тъмен момент, момент на ниска енергия. Ако решиш нещо в този момент, то няма да бъде мъдро, защото ти си видял също така и хубави моменти с тази жена.
Просто си помисли – сега е светло, можеш да видиш мен и всеки друг наоколо, можеш да видиш дърветата, и изведнъж електричеството спира – Сега ти не можеш да видиш никой наоколо; дърветата и всичко останало ги няма. Ще кажеш ли, че дърветата не съществуват повече и че хората не съществуват? Ако кажеш това, значи че е твърде рано за вземане на решение. Не можеш ли да си спомниш, че имаше светлина няколко момента по-рано, че имаше и хора, и дървета и всичко беше тук и нещата бяха ясни?
Когато нощта е тук, спомни си за деня също – не забравяй това – и скоро денят ще дойде. Каквото и да трябва да решаваш, най-добре е да решаваш през деня; тогава твоят живот ще има позитивност. Ако вземеш решение през нощта, твоят живот ще стане негативен. Това е моето разграничение между човека, който е религиозен и човека, който не е религиозен: нерелигиозният човек винаги взема решенията за своя живот през нощта, той решава в негативно състояние. Ето защо той не може да каже „Бог е“ – той казва, че няма Бог. Всички „не“-та заедно стават едно голямо „не“ – „Няма Бог“. Всичките „да“ заедно стават едно голямо „да“ – „Да, има Бог!“
Така че – почакай! Решенията трябва да се вземат, когато има светлина.
Когато ти отново обичаш тази жена и нещата вървят добре и всичко е прекрасно, екстатично, тогава решавай, и ако решиш, че искаш да се разделиш, раздели се! Но недей да решаваш, когато е нощ. Ето защо аз казвам да отложиш малко, да наблюдаваш. Това ще отмине.
Има и трето състояние също, трансцедентното.
Когато си видял и двете, и деня и нощта, отново и отново, отново и отново, тогава ще знаеш, че има нещо, което е по-високо и тези двете. Ти, твоята наблюдаваща способност е по-висока от двете.
Така че има три вида решения. Първия вид е негативния вид, който прави живота ни пустиня. Тогава нищо не процъфтява – това е фрустрация, това е ад! Вторият вид решение е „да“ решението, решението, когато е ден – животът става радост, празник. Има удоволствие и човек се чувства щастлив да просто да бъде: това е, което е раят. И третото е нито светлина, нито тъмнина – човек просто решава, изхождайки от способността си да бъде свидетел; изхождайки от всичките си опитности през деня и през нощта, човек решава. Това е крайното решение, това е, което води човек до просветлението. Така че просто изчакай, наблюдавай, и позволи на деня да дойде, а? и тогава решавай.

СЕМЕЙСТВО

Семейството е нещо, което създавате от нищо.
То не Ви пада наготово в скута.
Ако не се грижите да приемате хора в него,
няма да имате семейство.

Възможно е Вашето семейство да не се състои от хората, от които според Вас се състои. Затова нека най-напред да изясним кой принадлежи към него и кой не. Вашето семейство е онази група хора (може да са само двама), на които се доверявате и чиято подкрепа използвате, за да напредвате в един изпълнен с противоречиви обстоятелства свят и да осъществите смисъла на живота си. Семейството не се състои непременно от хората, с които сте в роднински връзки. Тези хора се наричат „роднини”. Вашите роднини могат да бъдат семейството Ви или не. Няма правила – убедете се сам дали Вашето семейство се състои от роднини или от нероднини. Ако се състои от нероднини, не очаквайте фамилиарно държание от тях. В зависимост от това, как проявявате смисъла на живота си, семейството Ви може да се състои от двама до хиляди особени хора, които Ви помагат да проявите своя смисъл.
Семейството е нещо, което създавате от нищо. То не Ви пада наготово в скута. Ако не се грижите да приемате хора в живота си, няма да имате семейство. Дори ако то се състои от роднини, Вие ще го загубите много бързо, ако не гледате на него като на семейство. Кръвното родство не е гаранция. Вие сте отговорен да създадете или да не създадете семейство. Както и всичко останало в живота, то трябва да се създава и пресъздава във всеки следващ миг. Ако това не се прави, семейството става старо, блудкаво и загубва значението си. Значи, то не е нещо, което скалъпвате веднъж за винаги и след това можете да забравите. Ще го загубите много скоро, ако постъпите така. Вие трябва да създавате семейството си всеки ден.
След като изяснихме това, нека продължим и да разгледаме по-подробно смисъла на семейството. Защо изобщо трябва да имате семейство? Не е ли то източник на кавги и раздори? Не се ли дължат на него много от Вашите проблеми? В действителност всичко това не е вярно, но искам да знаете, че знам, че то привидно създава много проблеми и трудности. Някои семейства с особено голям успех създават това впечатление. Към семейството е прикачен несравнимо повече „инвентар”, отколкото към всеки друг вид отношение. Това е функция от нежеланието на разсъдъка да бъде отговорен за Вашето преживяване на живота. Разсъдъкът би изтъкнал като причинител на преживяването всичко възможно в тази вселена, а най-вече ближния си. Е, понеже семейството е твърде ближно, закача доста много от инвентара. Колкото по-дълго наблюдаваме това, толкова повече започва да изглежда, че не сте отговорен за облика на семейството си, във всеки случай не напълно отговорен. И това е истина: Вие не сте отговорен за неговия облик, независимо дали го преценявате като добро или лошо.
А! Един момент. Спомнете си, че съществува семейството, което никога не можете да познавате, а съществува и Вашето семейство, това на Вашето преживяване, единственото, което изобщо някога можете да познавате. Съществува светът, а също и Вашият свят. Вие можете да знаете нещо само за Вашия свят, този на Вашето преживяване. Така е и със семейството. Е добре, отговорен ли сте за своето преживяване на семейството си? Ако не сте, към кого да се обърнем тогава? Разбира се, че сте отговорен за своето преживяване на семейството си. Ако не съществувахте, нямаше да има „Вашето преживяване” на каквото и да е. Значи,

смисълът да имате семейство е в това,
да преживявате неговата подкрепа,
която Ви позволява да напредвате в един свят,
изпълнен с противоречиви обстоятелства,
и да допринасяте за просветлението на този свят.

Вие сте отговорен да създадете това преживяване. Ако собственото Ви семейство Ви изглежда „лошо”, значи не сте признали отговорността да създадете семейството на своето преживяване.
Понякога семейството може да бъде проблем, но не забравяйте, че проблемите са удобни случаи да преживеете собствената си величина. Един семеен проблем Ви дава възможност да видите колко сте израсли. Имате късмет, че имате проблем.
Ако имате проблеми със семейството си, най-вероятно сте фокусирали вниманието си върху това, което то (по Ваше мнение), Ви дължи. Бъдете сигурен, че това не е главното. Главното е, че Вие дължите нещо на семейството си. И за да се почувствате добре, хубаво ще е да платите дълга си. Вие им дължите своята подкрепа. Нямам предвид непременно пари. Подкрепа е всичко, което би им позволило да излязат в изпълнения с противоречиви обстоятелства свят и да дават своя принос. Ето това им дължите. Ако не платите, няма да имате семейство. Да не преживявате тяхната подкрепа не е оправдание, че не ги подкрепяте. Дори е така, че не можете да преживеете подкрепата им, докато сам не ги подкрепите. В случай, че се питате защо не преживявате техния принос към Вашия живот, тогава си изяснете кой е причината за това. Бих изказал предположение: не са те.
Това, което би трябвало да направите, в случай, че искате Вашето семейство да изпълнява предназначението си, е да просветлите своето преживяване за него. Ще го постигнете, като се освободите от всички преценки, мнения, позиции и убеждения, от всички предписания и догми, които правят и държат семейството такова, каквото то всъщност не е.
Запомнете стъпките за решаването на проблеми:
приемете ги, бъдете готов да живеете с тях,
оставете своите преценки за тях, бъдете готов да живеете с тях,
приемете ги,
оставете преценките за тях,
продължете да живеете с тях,
приемете ги,
оставете преценките,
живейте с тях.
Ако правите това (не сте длъжен, никой не може да Ви принуди), става чудо: семейството, което имате, става семейството, което искате и което Ви обогатява, подкрепя и Ви прави истински силен. Вие ще разберете кога започва този процес на просветление, защото ще се появи общуване. То е тема на следващата глава.

ХАРАКТЕРЪТ

На първо място, какво представлява характерът? Това е начинът, по който реагираме на обстоятелствата. Характерът ни предопределя поведението ни в обществените контакти, чувствата ни, преобладаващите ни настроения. Той зависи от темперамента ни, от нервната ни система, от психическата ни нагласа.
Мнозина мърморят: „Такъв ми е характерът и нищо не мога да направя. Нервен съм, злопаметен съм, импулсивен съм, това съм, онова съм… Пък и в края на краищата човек не може да промени характера си!“
Но същият този човек ще заповяда на детето си да промени поведението си, ако е лошо или не му харесва. Заповядва на детето да промени характера си, а на себе си нищо не заповядва… защото така е по-лесно.
Да твърдим, че не можем да променим характера си, означава да признаем инертността си. Това е признание за провал. Болшинството от хората, които го заявяват, са безволеви или агресивни (което е едно и също). Те са си издигнали защитна фасада, която не позволява на житейските проблеми да се докоснат до тях. Страхуват се от нови обстоятелства, които слабостта им няма да може да понесе. Тоест те разполагат само с една нагласа, скована и замръзнала.
Повечето от страховете и вътрешните конфликти спират човешката еволюция. Често пъти психологът среща хора, които са могли да се развият чудесно с ясно съзнание, но които в някаква точка са блокирали… Това са инертните хора; които преминават живота си,-без да се променят… именно защото са инертни! Не смятате ли все пак, че човек заслужава нещо по-добро? Той притежава огромни запаси от проницателност и от разсъдък, от енергия и от желание за действие. Ако си остане умствено блокиран, тогава как ще искаме да постигне нещо наистина човешко?
Обратното на това, уравновесеният и цялостен човек е винаги бдителен. На всеки въпрос, поставен му от живота, той дава нужния отговор. Той непрекъснато напредва в съвършен синхрон със събитията.
Такъв човек е аристократът на живота. Той вижда ясно нещата и ги осъзнава. Той е господар на себе си. Разбира се, потъва в много бездни, но бързо изплува на повърхността, без целостта му да е докосната дори от емоциите.
Винаги трябва да казвате „не“ на инертността, независимо какво я поражда. И тук трябва добре да се разберем! Ето например един човек, който много работи, постоянно тича насам-на-там, труди се, дава заповеди, не остава и минутка бездеен. След като разгледаме грижливо случая, установяваме, че става въпрос за импулсивен или за агресивен човек. Психически активен ли е такъв човек, като оставим настрана разностранната му дейност? Съвсем не: той е инертен. Той не върши нищо напълно съзнателно; вместо него действат импулсите и агресивността му. Той чисто и просто вдига пушилка…
Всяко вътрешно отклонение, всеки комплекс, всяко изтласкване са причини за блокаж и за инертност. Един блокиран човек или човек с „лош характер“ няма да приеме дете със съшия лош характер. Признавам, че не мога да го разбера… Ако един човек е неспособен да направи всичко, за да се опознае и да се поправи, има ли право да изисква подобно нещо от по-слаб от него? Още повече, че сме напълно в правото си да се запитаме кой е по-слабият от двамата -мъжът или детето.

СТУДЪТ НА СВОБОДАТА

Не е тайна, че великият хуманистичен блян за изглаждане на противоречията между човеците в дух на справедливост все още не се е наложил победоносно в действителността. Дори и да приемем, че свободата е най-високото и свято достояние на света, в живота на отделния човек тя си остава една неосъществена докрай идея, продължаваща да въздейства по-скоро като елемент за нравствено издигане. Този консервиран идеал, предаван от поколенията винаги съдържа в себе си нещо митологично, тъй като редовно отлага някъде във времето очовечаването на света и възтържествуването на ведрия и справедлив разум.
Може би сблъсъкът между теоретичните конструкции и прагматично очертаното ежедневие се заражда в непреодолимо сложната и противоречива природа на човека от една страна и неговите желания, идеи и мечти от друга.
Ако приемем, че свободата е сполучлив набор от закони, даващи правото на избор и изява на всеки под слънцето, то веднага става ясно, че под същото това слънце на едни ще бъде топло, а други дори ще зъзнат от студ. В така дефинирания обществен пейзаж човечността и правдата съвсем не съществуват по един абсолютен и общовалиден начин и за съжаление не са задължителни. Волята за реализация на един индивид, неговата гъвкавост, находчивост и изобретателност са уникални и са в състояние като стихии да пометат по-слабата воля, по-слабата гъвкавост и прочие на друг индивид. Поради тази причина свободата на мисълта и свободата на съвестта съвсем не могат да те нахранят, а понякога можеш да се почувствуваш толкова гладен, че почти да не усещаш колко си свободен. Свободата навява студ и тези които гледат на нея като институция, разпределяща материалните блага, биха могли да се вкочанясват от ниските температури. Идеята хората да бъдат социално равнопоставени е просто илюзия на разговора, образ на речта или с две думи казано – словесна постановка за действителността, която няма нищо общо със самата действителност. Институциите, каквито и да са те, не са в състояние да насищат със смисъл отделния човешки живот. Социалните ценности са верни само ако личните са верни, т.е., ако искаш да оправяш света – започни най-напред със самия себе си.
Винаги е имало и ще има високо мотивирани хора, контролиращи до съвършенство действията си и такива, които убиват времето по кафенета и кръчми в самохвално отдръпване и глупава и безсилна съпротива срещу света.
Свободата задължава да се вписваме в правните механизми на обществото, като живеем вътрешно с най-присъщата ни наклонност, съхранявайки своя собствен такт, ритъм и усещания за нещата в огромното пространство на това разнолико битие. Всеки може да има свое духовно небе, своя светлина, своя траектория и неповторима диря всички останали теоретични арабески за равенство в двадесет и първи век звучат не само наивно, но и носят лошия дъх от едни времена, които искаме да забравим.

СЕГА имам, каквото имам СЕГА

Сега. Наблюдавам какво е … Всеки миг решаваме какви да бъдем и решенията ни са проявление на същността ни, точно на тази част от нея, която имаме нужда да изживеем в настоящата минута. В този момент, а не вчера. Вчера БЕШЕ друго. Мислим си, че нещата от Вчера просто са длъжни да бъдат част от инвентара на дома ни Днес, че те ще ни чакат, така както диванът в хола изглежда, че очаква завръщането ни в някакво състояние на безтегловност или безпаметност, но всъщност и диванът в хола не е същият онзи, който оставихме преди миг. Та нима сега не е с покрит с малко повече прах от мига, в който за последен път си направихме труда да го забележим?

Промяната е единствената истинна характеристика на нещата. Промяната е от малкото неоспорими неща, които можем да си позволим да твърдим за съществуването.Промяната е в мен, в теб, в човека, когото обичаше вчера, в човека, който ме обичаше преди осем дни. Тя Е плодът в утробата на онова сега, за което започнах да пиша преди 17 минути. Физическото й проявление е просто въпрос на желание да осъзнаем, че вече промяна се

е случила, но дори и това не е вярно – тя всъщност се случва и в този миг. Вчера бях влюбена в един мъж, днес го поглеждам отблизо и онзи мъж от тогава вече не е там. В подобно, дори не същото като вчера, тяло на мъжа живее друго същество. Да, май нещо в усмивката напомняна един човек, когото съм познавала, но дори е трудно да си спомня дали тя се роди от някоя моя неуместна шега, или беше част от необходимия антураж на флирта…Пък и какъв е смисълът да разгадавам мистерията на нещо, за което вече дори се съмнявам, че е било. СЕГА пред себе си имам две очи, почти безизразно отправени към мен, чийто кестеново топъл нюанс на кафявото от Вчерашните дни сее смалил в неприличащо на нищо от познатите ми понятия или вещи сиво. Може би сиво, подобно на стари, забравени вече,похабени от четене или от самота страници на някой философски трактат, чиято несвързаност с реалния дишащ,туптящ, конвулсиращ, раждащ и отиващ си живот ги е направила просто непотребни.Непригодни да бъдат друго освен красиво и синтактично правилно изразени мисловни конструкции. Облечени в думи от някого, който вероятно предполага, че говорейки за щастието, способността да обичаме и да се справяме със собствените си съмнения, би могъл да осинови истината за човешката природа. Да ви издам ли тайна? И вие я знаете… Усещаме конспирацията на самообявилите се за мъдреци ,докато чуваме истории за щастието от устни, стиснати като за проклятие на живота, докато слушаме сентенции за познанието,постигнато с годините или опита… В такива мигове дори порите на кожата ни искат да изкрещят „Да, ама това си е твоята истина и тя дори не е валидна за днес. Днес ти самият си друг, днес и аз съм друг.”Истината не е в думите, в опита, в емоционалните ни вулкани или в кучешки преданите ни очи, вгледани в някого, от Вчера, не е дори и в принципите ни отпреди няколко месеца, които си мислехме, че ще следваме, докато дишаме.Истината е просто в случващото се сега, в нашето преживяване на случващото се сега.

СЕГА имам, каквото имам СЕГА. СЪМ, каквато съм сега. Нямам друго, не съм каквото бях вчера. Не съм и каквато СЕГА си мисля, че бих могла да бъда утре. Вземам себе си, каквато СЪМ сега и отивам да посрещна детето си, такова, каквото е днес, в сегашното късче от двадесет и четиричасовия му опит да изживее себе си. За следващото денонощие не съм сигурна дали ще си спомням за мислите си от СЕГА.

Страница 1 от 11