Страница 1 от 11

ЕГОЦЕНТРИЗЪМ И ОБЕКТИВНОСТ

Eгоцентричният човек толкова силно е завладян от онова, което той отрича в себе си и против което постоянно се бори, че и за състоянието на другия човек той мисли като за своето. Егоцентричният човек приписва на другия човек онова, което при никакви обстоятелства не би искал да види, че представлява той самият. Егоцентрикът си въобразява, че другият човек е точна негова противоположност. В това е причината за неспособността на егоцентрика да преценява другия човек обективно и разумно. Той упреква другия именно в онова, което сам отрича в себе си.
Нормалните чувства като самоуважение, увереност в себе си,вътрешно удовлетворение и вътрешна свобода не се осъзнават от онзи, който ги има, той знае само че неговите отношения с околния свят са хармонични и в това се състои неговото равновесие.Нормалното себеусещане е също толкова естествено, както и нормалното храносмилане и дишане. Нормалната физиология протича на безсъзнателно ниво. Само нарушенията превръщат физиологичните функции в предмет на съзнанието. Ние забелязваме нарушенията на храносмилателната ни система, дишането и сърдечната дейност само тогава, когато те се появят. Така и нарушенията в себеусещането ние осъзнаваме едва при тяхното появяване. Тогава ние си създаваме образ на това как се чувстваме: „Аз се чувствам тъжен“, „Аз съм ядосан“ и т.н. Тези нарушения ни въвличат в егоцентричен омагьосан кръг. Затова образите на „Аза“ са причина за нарушенията на себеусещането ни. Егоцентричният човек е завладян от своите образи на „Аза“. Чрез тях той може да стане дори безпощаден и жесток.Животното се бори със своя враг, докато го усеща – вижда, чува, надушва. Агресията на животното е отбранителна, защитна. Егоцентричният човек продължава да се бори, докато се чувства унижен и измамен. Дори когато врагът е унищожен (т.е. врагът вече изобщо го няма), егоцентричният човек не се отрича от унижения образ на своето „Аз“, от предствата за това „Аз“, от егоцентричното, бълнуващо мислене. Затова и се случват „необясними“ трагедии, когато се избиват цели села и семейства. Агресията на човека много често носи не само отбранителен, но и деструктивен характер.Например онзи, който иска да го знаят като „мъжкар“, отрича своята мекота и сантименталност. Но ако се наблюдава внимателно, може да се забележи, че отхвърлените качества на характера най-често се проявяват изцяло на безсъзнателно ниво. Затова един каубой, груб участник в родео, пее край огъня задушевни песни. Който се приспособява, демонстрирайки външно мека покорност, той вътрешно преследва своята цел с пресметлива твърдост. Твърдост и мекота, тези два противоположни полюса, удържат равновесието с еднаква сила.Във всеки, който губи хармоничното си отношение към заобикалящия свят, присъстват едновременно две противоположни себеусещания. Осъзнатият образ на „Аза“ срещу противоположния образ, който се отрича и затова остава неосъзнаван.

Наричат хората, които се въртят в своя егоцентризъм, „невротици“. Невротикът придърпва всичко (секс, имущество, престиж) в своя егоцентричен омагьосан кръг. При това той се нуждае от още някой, от „сподвижник“. Този „някой“ трябва да играе ролята, която му се дава: да олицетворява онова, което невротикът отрича в себе си и едновременно с това проявява безсъзнателно. Невротикът се нуждае от някой друг, който да въплъщава в себе си безсъзнателните му прояви. Всичко, което невротикът отклонява от себе си, той стоварва върху другия. Вместо да признае вината си, той я търси в другия и умишлено преувеличава вината му, която се надява да намери.

Авторитарният човек отрича своята неувереност и склонност да се поддава на чуждо влияние. Затова му е необходим някой друг, който позволява да му се влияе и който се приспособява. А приспособяващият се, за да удовлетвори своите потребности от безопасност и защитеност, има нужда от своя авторитарен човек, за когото може да се хване. Идеалистът Дон Кихот допълва самия себе си с реалиста Санчо Панса.

В случаите на противоречия и отношения, изпълнени с конфликти, ние трябва да се научим да разбираме, че:
  • противоположните интереси съществуват в конкретния човек като „вътрешно противоречие“;
  • тези противоположни интереси взаимно се компенсират;
  • осъзнаваната страна презира и отрича своя обратен полюс, който по тази причина остава неосъзнаван;
  • неосъзнаваната страна се натрапва на друг човек, който охотно или неохотно трябва да олицетворява тази роля;
Затова всеки, който иска да избегне признаването на своите грешки, отначало търси вина в другия човек.

Много е полезно да знаем, че противоречията престават да бъдат проблеми и конфликти, когато се научим да ги виждаме в тяхната взаимосвързаност и да ги възприемаме като взаимно допълващи се начала. Ако осъзнаем това, няма да се дразним от противоречиви мнения и гледни точки. Осъзнавайки природата на противоречията, ние не страдаме от тях.

Егоцентричният човек толкова силно е завладян от онова, което отрича в себе си и против което постоянно се бори, че той и за състоянието на другия човек мисли по същия начин като за своето. Егоцентричният човек приписва на другия онова, което при никакви обстоятелства не би искал да види, че представлява той самият.

Егоцентрикът си въобразява, че другият човек е абсолютна негова противоположност. В това е причината егоцентрикът да не е способен да оценява другия човек обективно и разумно. Той упреква другия именно в онова, което отрича в себе си.

Във всички разнообразни варианти на егоцентризъм е важно да сме наясно, че:

  • Егоцентричният човек винаги проектира върху другия онова качество, което той смята неподходящо за себе си. Непризнаваното качество се намира в противоречие с образа на „Аза“ на егоцентрика, затова той не просто отрича това качество, но и не смее да го осъзнае.

На основата на вътрешната противоречивост на егоцентрика, аз се научих да спазвам едно просто правило, което охотно ви давам за размисъл.
  • Когато някой изказва за друг очевидно лъжливо, необективно, хипертрофирано мнение (например „той е истински скръндза“ или „той е голям самохвалко“ или „изобщо не може да му се доверява човек“ и т.н.) , то аз предполагам, че егоцентричното твърдение описва именно онова качество, което този „съдия“ сам притежава, но в себе си той го отрича. Затова аз наум допълвам всички подобни изказвания с думите “ както и аз самият“. Така би звучала пълната информация.

Не само преувеличените изказвания, но и неадекватните форми на поведение са обясними от гледна точка на егоцентризма. Много хора имат скрит отричан противоположен полюс. Нерядко ние срещаме авторитарни персони, които се държат агресивно или високомерно и надменно – някои родители по отношение на децата си, някои началници по отношение на сътрудниците си, някои съпрузи по отношение на партньора си. Всички те лесно упрекват другите. Какво иска да пребори в себе си егоцентрикът? Онова, което той отрича, защото то противоречи на неговия образ на „Аза“.

  • Авторитарният човек се плаши от своята склонност да попада под чуждо влияние. Вместо своята податливост на чуждото влияние и собствената си зависимост той иска да се утвърди с помощта на авторитарна твърдост. Само поради това той се държи авторитарно, агресивно или високомерно.

Докато вътрешно се чувстваме свободни и самостоятелни, ние можем без изкривявания да възприемаме различни внушения. Можем свободно да решаваме дали искаме да одобрим или да отхвърлим конкретно внушение. При авторитарния и егоцентричния човек всичко е по друг начин. За него не съществува реално-обективно твърдение. Над него властва идеята да защитава своя образ на „Аза“. Затова той чувства опасността, идваща от другите хора, и същата такава опасност в ситуациите, когато събитията се развиват не така, както му се иска. Но склонността му да се влияе от другите се намира в противоречие с авторитарния образ на „Аза“, затова егоцентрикът я отрича в себе си и я натрапва на другия, който трябва да вземе ролята на човек, покорен и приемащ чуждото влияние.

Ако егоцентрикът не може да се защити, той се превръща в приспособяващ се. Авторитарният човек и приспособяващият се образуват двойка партньорски отношения. Такива отношения могат да се наблюдават при съпружески двойки, сред братя и сестри, сред приятели, в трудови колективи.

Истинското самоуважение се отнася към нормалното себеусещане. Тези чувства, както вече установихме, не се осъзнават от онези, които ги притежават. Затова сравнително опитният поглед лесно ще разпознае истинското положение на нещата: хора, които твърде много разсъждават за своето самоуважение, често пъти оперират само с гордия образ на своето „Аз“.

Спомням си една 40-годишна представителна секретарка, която се чувстваше оскърбена в своята гордост, защото шефът й явно я лъжеше. Секретарката сериозно обмисляше възможността да напусне своето във всяко едно отношение привилегировано работно място. Поинтересувах се в какво се състои лъжата. Секретарката ми разказа за последния случай: „Вчера след обяд шефът ми каза, че си отива вкъщи, където никой няма да му пречи да се подготви за общото събрание. Той не искаше да го безпокои дори звъненето на телефона. Аз обаче научих, че той ме излъга. В действителност шефът отначало отиде да играе тенис, а после да плува.“

В дадения случай съответства ли на действителността твърдението, че проблемите и конфликтите това са такива ситуации, които ние не разглеждаме като взаимносвързани, като взаимно допълващи се? Очевидно е, че авторитарният човек и приспособяващият се се допълват взаимно. А в какво се състои „допълнението“ в случая с шефа, който лъже?

В него самия. Той лъже заради себе си: иска му се да избяга от неприятната подготовка за общото събрание, затова той отива да играе тенис и да плува. За него това е бягство от самия себе си. И затова той лъже – сам себе си.

Секретарката обаче приема лъжата на своя сметка и затова се чувства обидена. И това вече е нейната собствена егоцентрична неправилна гледна точка. В действителност шефът иска да отрече своето срамно бягство от себе си – то противоречи на неговата тщеславна самодисциплина и организираност. Той лъже заради самия себе си.

Ако ние егоцентрираме проблемите, то ние не ги решаваме, а ги превръщаме в личен конфликт. Всичко, което не съответства на позитивното ни себеусещане – агресия, унижение, лицемерие, лъжа, не бива да приемаме егоцентрично на своя сметка. Трябва да се научим да променяме полюса на нашата позиция в ситуациите, когато се чувстваме смутени, гневни, обидени. Да се промени полюса, означава не да се егоцентрира проблемът, а да се обективизира. Да осъзнаем, че пред нас е „проблемът на другия човек“ и да разберем как другият човек надценява себе си и едновременно с това се подценява.

Противоположните чувства се допълват взаимно и създават егоцентрично равновесие. Който може да промени полюса на своята егоцентрична позиция, да го обективизира, той не се сърди и не се разочарова. Той вижда всяка ситуация такава, каквато тя е в действиетлност, затова проблемът се решава. Той е избавен от конфликти. Който съди обективно, той постъпва мъдро.

Мисли и изрази от рода: „Каква подлост“, „Аз няма да позволя това“, „Това не ми е нужно“, „Аз ще му докажа“, „Тези идиоти“, „Ще видят те…“ – са явни тревожни сигнали, които ни казват, че ние вече се въртим в омагьосания егоцентричен кръг. Това се случва с нас, когато ние не променяме полюса и не обективизираме, а обратно егоцентрираме всяка дреболия: невнимателно отношение, лошо настроение, дъждовно време или ръба на масата, в който сме се ударили. Егоцентрирането се осъществява тогава, когато всичко преценяваме от свойта камбанария: „Това мрачно време ми действа на нервите“, „Тази глупава маса ме дразни“, „Ама наистина той вече прекалява с неговото отношение към мен“, „Неговото скапано настроение постепенно скапва и мен“, или „Колко съм тъп“ и т.н.

Противоположен полюс за онзи, който се чувства непълноценен и незначителен, е повишената потребност от признание. Поради това че осъзнатият образ на „Аза“ не може да удовлетвори повишената потребност от признание, човек търси друг, от когото той може да се възхищава и когото да идеализира. Човек мечтае за това, хвали онзи, когото сам иска да бъде. Затова е разбираемо защо младите хора, които смятат, че самите те нищо не представляват, стават фенове на своите кумири и им се възхищават с безумен ентусиазъм.
Ние поставяме себе си в „килия без прозорци“, в затвора на егоцентризма, от който пътят към реалния живот, към истинската самореализация е закрит. Хората затворници чувстват, че те така и не са станали истински зрели, възрастни хора. Със своите сънища наяве те се потопяват в света на илюзиите. Те смятат: „Правилният живот все още е пред мен, всичко, което беше дотук, не би могло да бъде правилният живот“. Тези думи ми каза в откровен разговор една от най-красивите кинозвезди на Германия. Тогава тя беше на 42 години.

Егоцентрикът ограничава целия си живот, хората, които го заобикалят, любовните отношения и партньорството, професията и интересите си, играейки роля с другия човек.

Егоцентричният човек с всички начини преследва изгодната за него цел. Това се проявява и в случай, когато егоцентрикът използва другия, само за да се откъсне от вътрешната си самота и скука. Понякога тази роля изпълнява постоянно включеният телевизор, понякога някой жълт вестник. Който забележи че доста често проявява интерес към другия човек изключително заради изгода, той може да оцени колко време вече е прекарал затворен в „затвора без прозорци“ на своя егоцентризъм. Той разбира, че по-голямата част от своя живот е принесъл в жертва на образа на своето „Аз“, ту крачейки по пътеката на тщеславието, ту чувствайки се притиснат. А онзи, който не осъзнава своята егоцентрична ограниченост, егоцентризмът го завързва с неудовлетвореност, депресия, страх.

Страхът може да се прояви като страх от някаква ограниченост – затворени помещения, кинозали, асансьори, подлези, тунели. Или обратно, като страх от големи пространства, от простор, човек се чувства изгубен, изоставен на улици и площади, при влизане в ресторант, при общуване с голяма група непознати хора, в непознати ситуации, на тъмно.

Страховете, породени от егоцентричния омагьосан кръг, са не само много разнообразни по форма, но и се преживяват по различен начин – като осъзнат страх от нещо, като слабо осъзнавана депресия и т.н. Но страховете, породени от този кръг, могат да съществуват и на абсолютно безсъзнателно ниво и да се проявяват като психосоматични нарушения – главоболие, болки в гърба и в гърлото, храносмилателни смущения, проблеми със съня и т.н. Или човек започва да пуши повече, да яде, да пие, да употребява наркотици.

Страховете и завишените изисквания, депресиите и илюзиите, психосоматичните нарушения и заместващите действия -всичко това са безсловесни признаци на егоцентрично противоречие.

СМИСЪЛ НА ЖИВОТА

В основата на всеки живот лежи едно централно желание: да бъде значителен. Да се смята, да се брои, че сте живели, да не е все едно дали сте били тук или не. Това централно желание за значителност се нарича „смисъл”.
Не бъркайте това с „причината” да сте тук. Причината за Вашето присъствие в света е нещо, което ще трябва да съчините и което има общо със специфичното съдържание на разсъдъка Ви. Чети повече

Страница 1 от 11