Страница 1 от 1112345...10...Последна »

ЗА ФРАНЦ КАФКА И “ЗАМЪКЪТ” (Das Schloss, 1926)

https://theblogforculture.wordpress.com/

В днешно време личността на Франц Кафка е обвита в мълчаливо, но богоподобно възхищение. Той би докоснал в най-голяма степен истински чувствителните хора, които умеят добре да разсъждават върхуКафка живота и неговите противоречия, като не само се сблъскват с тях, но и ги подминават с ясното съзнание, че пътят е един и той води само напред. За тази непоколебима целеустременост се бори и самият Кафка.

Изисква се голям интелектуален потенциал, за да се разбере Кафка. Познавайки тъжния му личен живот, доста от темите в романите и произведенията му са разбираеми, но не и начинът, по който са предадени. Кафка е автор модернист, плод на една драматична последователност от несбъднати желания. Той е писател, който цял живот е страдал, но който приема парадоксите на обществото и който в крайна сметка откровено и по брилянтен начин се надсмива над всички тях. При това чрез изумителния безстрастен поглед на обикновен наблюдател на света, вместо на изцяло зависим от неговия ход продукт, какъвто продукт всъщност сме всички ние.

Това именно е неговата най-голяма сила. Израствайки над нищетата и посредствеността на тривиалното, Кафка разкрива какви неподозирани възможности съществуват пред човека, който обитава обикновената среда, но който има потенциала и най-вече разума да раздвижи тази статична обикновеност, като предприеме първите стъпки към елиминирането ѝ:

Там, горе, трябва да се задоволяваме с това, което ни отреждат, ала тук, долу, бихме могли все пак и сами да направим нещо.

Човекът е над събитията, той е в пълен контрол на желанията и действията си. И въпреки ясното съзнание за безсмислеността на всичко, той не се отказва от своя оптимизъм за собствена стойност и себереализация:

Че какво друго би могло да ме примами в тази пустош, ако не желанието да остана тук?

Разбира се, всички импулси, с които писателят зарежда своите герои, остават нереализирани, по-скоро нямат достатъчната ударна сила да постигнат гореупоменатите радикални промени. Тъй като обществото ни е общество на бюрокрацията, бумащината, хамалогията и хвърчащите листове, които никога не достигат местоназначението си, тази среда на вечна повтаряемост, физическа леност и психическа обърканост не позволява, дори напълно изключва възникването на един динамичен и съответно справедлив свят. Понеже борбата на Кафка, или по-точно на К. – главния герой, е именно тази – за лична справедливост, постигната чрез достигането до ясен за всички, но същевременно напълно ясен за никого смисъл на живота, както и за живот без посредничеството на институциите и администрацията. За едни по-топли човешки отношения, в които индивидът може спокойно да бъде себе си и да осмисли съществуването си чрез пълнокръвен контакт с останалите хора.

За меланхолия в “Замъкът” няма време, защото около К. постоянно се случват събития. Читателят е в непрекъснато чудене кое е първо – дали пристигането и действията на К., или самите събития. Не е ясно кое от кое произхожда. Пристигайки в селото с ясна, но изведена извън конкретиката от автора цел, К. започва своя дълъг път към замъка. Макар неколкократно да повтаря, че вече е пътувал много продължително и е оставил семейство и дом далеч назад в търсене на работа като земемер, за К. оставането в селото и работата в замъка са от жизненоважно значение. Този път е изпълнен с неясноти и лабиринти, със ситуации, които сякаш някой нарочно заплита все повече. В действителност по време на целия роман положението е такова, каквото е – нито повече, нито по-малко истинно или неистинно. Това е особен белег на “Замъкът”, който е същевременно така характерен за творчеството на Кафка.

Кой знае какво ви очаква тук, пълно е с всякакви възможности. Но разбира се, има и такива, които в известен смисъл са твърде големи, за да бъдат използвани, има неща, които се провалят не заради нещо друго, а заради самите тях.

Неочакваното и почти метафизично глуповато състояние на нещата се преплита с мрачната, задушна атмосфера на обречеността и безсмислието. Изтънченият стил на Кафка и лекият, подигравателен тон, с който пише, кореспондират по много нетипичен начин със сериозността на засегнатите от него проблеми. Само истински смел или разочарован, но при всички положения изключително интелигентен човек би могъл да създаде и да се придържа към подобна авангардна писателска стратегия.

И така, беше се сбъднало онова, което можеше да се предвиди, но не и да се предотврати.

Макар че К., освен като изгубена в натрапеното ѝ отчуждение личност (всички постоянно го наричат “чужденец”), може да се охарактеризира и като голям оптимист, който преминава през живота и се опитва да извлече максимума от него. Борбата му за това да му се позволи да работи и живее в селото, е вдъхновяваща, въпреки целия сюрреализъм на мястото, както и на самия замък, за който се знае, че е там, но никой няма реален достъп до него, макар и да е посещавал някоя от многобройните му канцеларии. По този начин остава неясно дали случващото се е реалност, или не, дали хората са реални, или не, тъй като са описани с множество особености, повечето от които са почти само физически очертани елементи с празни погледи и безжизнени лица. Също така са страховити и плашещи, особено помощниците на К., за които въпросът дали са умствено повредени, или са злодеи убийци, е почти метафизичен. Съмнението е постоянно присъстващ елемент в книгата, освен в отношението на Фрида към К., в което пък се крие една от големите изненади. Засегнатите теми също са страшни – за разврата и покварата, за скритите лични подбуди, за манипулацията на обществото от властите, както и тяхната всевластност, за подмолното присъствие на нещастието и разочарованието, които никога не си отиват. Що се отнася до бюрокрацията, тя е основен противник на Кафка. Авторът безмилостно я осмива. Осмива и желанието на ограничения, подчинен човек да се почувства като един малък Клам. Думите, които използва, описвайки действието в романа, също са много силни: разпит, измама, лудост, безумие. Забавно, но и отвратително е как след всеки секретар следва още един и как зад всяка канцелария има следваща. По този начин К. никога не успява да се добере до самия Клам, с когото иска да обсъди бъдещето си в замъка. За съжаление ситуацията наистина е безнадеждна за К.:

Заповедите минаваха някъде над него – и неблагоприятните, и благоприятните – и сигурно сърцевината на благоприятните също бе неблагоприятна, във всеки случай всички те минаваха над него и той се намираше твърде ниско, за да ги промени или – което бе още по-невъзможно – да ги отмени и да направи така, че думата му да се чуе.

В последната част на книгата действието протича много бързо. Има поредица от събития, които коренно преобръщат представата на читателя за самия роман, както и неподозирани обрати във взаимоотношенията между героите. Пред К. се разкрива една истина, една тайна, която звучи толкова абсурдно, а всъщност представлява една потискаща житейска драма, често срещаща се в реалния живот.

Тъжният имагинерен свят на Кафка от романа “Замъкът” е проекция на ужасяващите го през целия му живот кошмари от собственото му ежедневие. Впечатленията от нерадостния си начин на живот той имплантира в К. и историята му, за да създаде накрая един удивителен, макар и незавършен роман. За голямо съжаление, при Кафка романите винаги остават недовършени. Дори пожелал след смъртта му всичките му ръкописи да бъдат унищожени. Той притежава невероятния талант чрез писането си да внушава на читателите внимание към общочовешките проблеми, които може да са дребни в малкия, изолиран свят на К., но всъщност са с огромно значение не само за самия него, но и за нас, хората от реалния свят.

Кафка има чудовищно въображение и безкомпромисна стерилна строгост към самия себе си. “Замъкът” е философски катаклизъм. За да бъде разбран този роман, той трябва да бъде разпаднат на фрагменти, но това изглежда е възможно единствено за човека, който го е писал.

Начинът на писане на Кафка е тайнствен, подсъзнателен, неконвенционален, безкомпромисно предизвикателен, а неговият силно подчертан индивидуализъм е в основата на литературния му талант. Той сякаш е пазел цялото си желание за живот, за да го вложи в литературата, която пише. Твърде жалко е, че творец с толкова висока стойност не е вярвал в себе си и непрекъснато се е изолирал все по-дълбоко в своята неизлечима потиснатост. И ако “Замъкът” е гениална творба дори в незавършената си форма, едва ли бихме могли да си представим в какъв шедьовър щеше да се превърне, ако беше завършен.

https://theblogforculture.wordpress.com

Ален Финкелкрот: Тоталитарното зло произтича от убедеността, че принадлежиш към лагера на Доброто

Автор : „Фигаро “

„Днес си “фашист”, когато се осмелиш да произнесеш думите “национална идентичност”. Ислямофоб си, когато констатираш заедно с Елизабет Бадинтер, че “едно второ общество се опитва да се наложи в нашата

ALAIN FINKIELKRAUT

ALAIN FINKIELKRAUT

република, обръщайки й гръб, изрично насочено към сепаратизъм и дори към отцепване”. И си реакционер, когато смяташ, че курсът на обучение е излишно повторение, и че ролята на училището не е да адаптира децата към новите технологии (те нямат нужда от възрастните за това), нито да им втълпява доброто съвместно съществуване, междукултурността и добродетелите на устойчивото развитие, а да ги извади от дрънкането на духа на времето и да ги въведе в един по-стар свят от тях, за да им позволи да правят нововъведения и да бъдат всичко, което могат да бъдат“.
Те спорят, но по цивилизован начин. В книгата En terrain miné (“В минно поле”) френските философи Елизабет дьо Фонтене и Ален Финкелкрот, които са дългогодишни приятели, излагат своите съгласия и несъгласия под формата на писма. Вълнуващ епистоларен разговор, който позволява също да открием автора на Nouveau Désordre amoureux (“Новия любовен безпорядък”) и на La Défaite de la pensée (“Поражението на мисълта”).

– En terrain miné (“В минно поле”) е книга на епистоларен разговор между философа Елизабет дьо Фонтене и вас самия, но тя прилича и на диалог между интелектуалеца, който станахте, и безгрижния младеж, който сте били. Като че ли огромна тревога ви дели от него. Окончателно ли скъса Финкелкрот от L’Identité malheureuse (“Нещастната идентичност”) с човека от 1968-а, който сте били за кратко?

– През май 1968-а бях на 19 г. и бях носен от вълната. Както повечето хора от моето поколение, преживях велик момент на стаден лиризъм. Бунтувах се срещу това, което наричахме “системата”, следвайки движението. А после моят зараждащ се житейски опит постепенно се почувства натясно в идеята, че всичко е политика. Особено си дадох сметка, че дискурсът за сексуалното освобождение опростява реалността на желанието и тази на любовта. Тази дисхармония с духа на времето ни накара, Паскал Брюкнер и мен, да напишем Nouveau Désordre amoureux (“Новият любовен безпорядък”). Накрая откритието за тоталитарната еволюция на революциите ме накара да хвърля един не толкова благосклонен поглед върху нашите хубави демонстрации и да възприема следната максима на Анри Мишо: “Който пее в група, ще прати брат си в затвора, когато го поискат”. Аз не отричам май 68-а, но започнах да променям погледа си отдавна.

– Признавате, че през вашите хубави години не сте разбирали как някой може да се нарече десен. “Да бъда ничий негодник: такава беше моята обсесия”, пишете вие. Какво промени мнението ви?

– Писателите от Централна Европа ме накараха да разбера, че тоталитарното зло произтича от убедеността, че принадлежиш към лагера на Доброто. На тях дължа скъсването си с робеспиеровата концепция за политиката като война на човечеството срещу враговете му. Благодарение на тях станах скромен.

– Антитоталитаризмът ли е матрицата на всичките ви битки?

– Когато се разкри тоталитарната измама, осъзнах общото наследство на десницата и на левицата. Антитоталитарзимът не ме накара обаче да фетишизирам демокрацията. Аз обичам силно равенството, т.е. универсалността на чувството за подобност, но от него не си правя заключението нито, че всички представляват ценност, нито че всичко е ценно. И повтарям предупреждението на Саймън Лейс: “Демокрацията е единствената приемлива политическа система, но именно защото има приложение само в политиката. Извън собствената си област, тя е синоним на смърт, защото истината не е демократична, нито интелигентността, нито красотата, нито любовта (…). Едно наистина демократично образование е образование, което формира хора способни да защитават и да поддържат демокрацията в политиката; но в собствения й порядък, който е порядъкът на културата, тя е безпощадно аристокартична и елитарна”. Аз просто смекчавам думите му, казвайки, че републиката трябва да се стреми да осигури израстване на всички, но без никога да жертва взискателността, нито висшата степен на съвършенство.

– Обявихте, че антирасизмът заплашва да стане комунизма на ХХI век. Това така ли е вече?

– Всъщност не остава вече нищо от този велик морален принцип, освен систематичната практика на отричане и преследване на непокорните. Да виждаш това, което виждаш, вече означава да се изложиш на обвинението в расизъм. И след Жорж Бенсусан или Паскал Брюкнер, всички онези, които се стремят да отворят очите за антисемитизма и франкофобията, които върлуват в “народните квартали”, рискуват да бъдат преследвани и да се явят през ХVII-то отделение на съда за подбуждане към расова омраза.

– В първото си писмо Елизабет дьо Фонтене ви обвинява, че държите някои “ултрадесни” позиции. Вие й отговаряте, че ожесточената ви защита на секуларизма или на републиканското училище не ви прави десен човек. Къде стоите спрямо разцеплението дясно/ляво?

– Левицата има само думата “промяна” в устата, когато става въпрос за спасяване на мебелите. Но не съм десен, тъй като левицата, десницата и центърът говорят в един глас: гласа на икономиката. Независимо дали става дума за опустошенията на неотуризма или крайностите във футбола, нашите представители разсъждават изключително в термините на рентабилност: “Това носи приходи, значи е добро!”. Десницата и левицата поставят политиката в служба на икономиката, което е жалко. Повече от всякога, политиката трябва да смени господаря си и, работейки за благосъстоянието на гражданите, да служи на цивилизацията.

– Смятате ли, като Еманюел Макрон, че това разцепление е остаряло и може да бъде заменено с разцеплението “прогресивен/консерватор”? В лагера на консерваторите ли сте вие?

– Тъй като не съм наследник, нямам никаква причина да пледирам за запазване на привилегиите и съвсем не желая да замразявам обществения ред. Ако съм консерватор, това е в екологичен смисъл, но тази екология, този принцип на съхраняване не трябва да се ограничава до земята, той трябва да обхваща културата, езика и също любезността на маниерите. Покойният Пол Йонет цитира някъде тази красива фраза на Андре Терив: “Това, което искаме да поставим от чиста предпазливост, е спирачният механизъм. Склонът не се нуждае от защитници”.

– Може ли да бъдеш едновременно социалист, консерватор, либерал, както предлага Лешек Колаковски?

– В прочутото си “Кредо”, публикувано за първи път през 1978 г., Колаковски припомня, че за консерватора няма хепиенд, няма окончателно решение на човешкия проблем. А също, че има цена, която трябва да се плати за целия прогрес, който правим. За либерала, добавя Колаковски, “човешките общности са застрашени от стагнация, но също и от регрес, когато се оказват организирани по такъв начин, че вече няма място за индивидуалната инициатива и способността за създаване”. И, накрая, за социалиста, обществата, в които търсенето на печалба е единственият фактор за регулиране на системата за производство, са застрашени от ужасни катастрофи. Трите големи типа чувствителност, разграничени от Колаковски, могат да бъдат дозирани различно, но като него аз приемам това тройно наследство.

– Елизабет дьо Фонтене ви обвинява, че сте изоставили идеала на Просвещението. Какво е отношението ви към тази епоха и философско движение? Предпочитанието ви изглежда е по-скоро към Ренесанса…

– Това, което характеризира модерните времена, е хуманизмът. Бог отсъства, човекът заема мястото му: такъв е сценарият. Но този хуманизъм няма само един застъпник. Има хуманизъм, произлязъл от Ренесанса, който определя културата като път към нашето лично творение през съкровището на творенията на другите, хуманизмът на Просвещението, който иска човекът да използва разума си, за да бъде свободен и да разшири своята империя над света, романтичният хуманизъм, най-сетне, който ни припомня, че сме способни да се самосъздаваме, да се самопораждаме и който рисува образа на едно несломимо вкореняване на човека. Напрежението между тези хуманизми е плодотворно: нито един не бива да се пренебрегва. Така че аз съм решителен защитник на Просвещението срещу неговите противници и тяхното изкушение да заемат цялото място.

– Имаме чувството, че вашият консерватизъм е толкова естетически, колкото и политически, че вашият основен двигател е привързаността ви към красотата на света и особено към тази на миналото…

– Ако аз съм естет, то е в смисъла на онзи селянин от Оаз, който в един документален филм по France 5 казваше, че никога постигането на рентабилност няма да го накара да се съгласи да избере пътя на индустриалното животновъдство. Защото, когато през пролетта най-накрая изведе кравите си от обора, те подскачат като малки момичета на ливадата. И този “танц на кравите, казваше г-н Дьоларжилиер, няма цена”.

– Една от основните теми на разногласие с Елизабет дьо Фонтене е въпросът за жените. Феминист ли сте?

– Майка ми беше домакиня и бих проявил жестока неблагодарност, ако не призная всичко, което дължа на нейната преданост. Днес обаче жените имат друга съдба: те присъстват в публичната сфера, имат достъп до всички професии. Радвам се безрезервно на тази голяма еманципация. Това, което ме дразни, е когато чувам някои неофеминистки да изобличават, сякаш нищо не се е случило, увековечаването на мъжкото господство. Лошият традиционен играч не признава поражението си. Тези лоши играчи от нов тип не признават победата си. Те искат също да се приключи веднъж завинаги с разликата между половете чрез деконструкцията на онова, което вече наричат “род”. Не виждам никакъв прогрес в този насилствен поход към недиференцираност.

– Елизабет дьо Фонтене ви упреква също за приятелството ви с Рено Камю. Пишете, че ХХ век е век на разбитите приятелства. Имаме чувството, че за вас приятелството е по-важно от идеологията?

– Имам дълбоки несъгласия с Рено Камю, но онези, които ме приканват да скъсам с него, за да вляза в кръга на почтените хора, имат нещо общо: те никога не са отворили нито една от неговите книги. Ще се опозоря, ако отстъпя пред тяхното искане. По-общо констатирам, че от публикуването на пасквила, поръчан на Даниел Линденберг от Пиер Розанвалон, и чието заглавие, Le Rappel à l’ordre (“Призив към ред”), звучи като признание, черните списъци зловещо се появиха отново в част от пресата и университетските среди.

Днес си “фашист”, когато се осмелиш да произнесеш думите “национална идентичност”. Ислямофоб си, когато констатираш заедно с Елизабет Бадинтер, че “едно второ общество се опитва да се наложи в нашата република, обръщайки й гръб, изрично насочено към сепаратизъм и дори към отцепване”. И си реакционер, когато смяташ, че курсът на обучение е излишно повторение, и че ролята на училището не е да адаптира децата към новите технологии (те нямат нужда от възрастните за това), нито да им втълпява доброто съвместно съществуване, междукултурността и добродетелите на устойчивото развитие, а да ги извади от дрънкането на духа на времето и да ги въведе в един по-стар свят от тях, за да им позволи да правят нововъведения и да бъдат всичко, което могат да бъдат. Това сплашване и тази дисквалификация покваряват интелектуалния живот. Аз се опитвам да устоя.

– En terrain miné (“В минно поле”) е истински интелектуален дебат, какъвто вече не се прави, но води до задънена улица. Всеки остава на позициите си и Елизабет дьо Фонтене признава, че би могла да бъде прокудена от част от приятелите си заради тази книга. Какво разкрива това? Невъзможно ли е да се дебатира днес във Франция?

– Ние разисквахме и несъмнено благодарение на епистоларната форма, която избрахме за тези разговори, нашето приятелство издържа на бурите. Не всичо е загубено.

http://www.glasove.com/

На Земята си. Няма лек за това – Самюъл Бекет

magnifisonz.com /
Самюъл Баркли Бекет е ирландски драматург, романист и поет, писал на английски ифренски език и удостоен с Нобелова награда за литература през 1969 година.Samuel Beckett
Някои от най-известните му пиеси са „В очакване на Годо“ (1952), „Катастрофа“ (1982), „Краят на играта“ (1957), „О, щастливи дни“ (1960), „Последната лента на Крап“ (1958).
Автор е на романа „Молой“ (1951) и на сборниците „Разкази и текстове за нищо“ (1967) и „Обезселителят и други разкази“.
Оказва силно влияние върху развитието на английската драматургия и до днес, включително и върху Нобеловия лауреатХаролд Пинтър, което е особено осезаемо в ранното му творчество.
Самюъл Бекет е роден на 13 април 1906 година в семейството на Уилям Франк Бекет и Мария Джоунс Роу – скромни протестанти, чието имение в дъблинското предградие Фоксрок присъства в прозата и пиесите на автора. Майка му е медицинска сестра, а баща му – плановик на постройки. Самюъл има и по-голям брат – Франк Едуърд Бекет. На петгодишна възраст Самюъл присъства на училищна постановка, вследствие на което започва да се учи да свири. След това е ученик в Ърлсфортското училище, а през 1919 година се записва в Портъра Ройъл Скул, където е учил и Оскар Уайлд. Атлет по природа, Бекет се занимава активно с крикет и като играч на Университета в Дъблин е единственият нобелов лауреат, записан в Библията на крикета.
Бекет изучава английски, френски и италиански в Тринити Колидж, Дъблин, след което започва кратка преподавателска кариера като лектор в Екол Нормал Сюпериор в Париж. Докато е там, Самюъл се запознава с Джеймс Джойс, което повлиява върху по-нататъшните му занимания. Бекет асистира на Джойс в множество занимания, едно от които е проучванията върху книгата „Бдение над Финеган”.
През 1929 година Бекет публикува първата си творба – критическото есе „Данте … Бруно .. Вико … Джойс.” Есето защитава метода на Джойс срещу упреците за прекалена разточителност, неясност и неопределеност. Поместено е в сборник с критически есета върху Джойс, а през същата година Бекет се запознава и с Езра Паунд. Отношенията между Бекет и Джойс охландяват, когато Самюъл отказва да поддържа връзка с Лучия, дъщерята на Джойс, позовавайки се на прогресиращата й шизофрения.
Първият кратък разказ на Бекет – Assumption, е публикуван в експерименталното литературно издание „Транзишън”. На следващата година той печели неголяма литературна награда за своята необмислено композирана поема „Курвоскоп” (Whoroscope), разказваща за биографията на Рене Декарт, която Бекет четял по това време.
През 1930 Бекет се връща в Тринити Колидж като лектор. През ноември същата година представя пред публиката „Кид” – текст относно поет от Тулуза, който създал свое движение. Това се оказало литературна пародия на „Сид”, но впоследствие самият Бекет твърди, че не е възнамерявал да заблуждава публиката. През 1931 година той слага край на своята кратка академична кариера с поемата „Гном”, вдъхновена от „Вилхелм Майстер” на Гьоте.
След това Бекет пътува из Европа. Докато е в Лондон, публикува „Пруст”(1931) – критическо изследване върху едноименния френски автор. Две години по-късно, след смъртта на баща му, Бекет започва двугодишно лечение при доктор Уилфред Бион, аспекти на което могат да бъдат забелязани в някои от по-късните творби на автора като „В очакване на Годо.”
През 1932 Бекет пише първата си новела – Dream of Fair to Middling Women, която е силно автобиографична, но е изоставена от автора си след няколко неуспешни опити за публикуване. Новелата е публикувана чак през 1992 година, три години след смъртта на Бекет.
Бекет публикува множество есета и ревюта като „Съвременна ирландска поезия” (в The Bookman, август 1934) и „Хуманистичен съзерцателен мистицизъм”, ревю на поемите на неговия близък приятел Томас Макгрийви. Тези произведения на Бекет са фокусирани около творбите на Макгрийви, Брайън Кофей, Денис Девлин и Бланайд Салкълд въпреки техните слаби постижения за това време. В опит да очертае границите на ирландския модернистичен канон, Бекет разпознава френските символисти като техни предшественици и описва творчеството им като „ядрото на живата поезия в Ирландия”.
През 1935 година Бекет започва да работи върху своят роман „Мърфи” – героят на творбата очаква смъртта си в лудница.
През 1936 година Бекет завършва „Мърфи” и заминава на пътешествие из Германия. Издателите отхвърлят ръкописа. Когато се завръща в Ирландия, „Мърфи” вече е публикувана там и той я превежда собственоръчно на френски език. Заради неразбирателство с майка си Самюъл взима решението да се установи за постоянно в Париж по време на Втората световна война, където успява да възстанови отношенията си с Джойс.
През май месец на същата година той пише в писмо до своя приятел Макгрийви, че има желание да замине за Москва и да учи в Университета по кинематография „С. А. Герасимов” при Сергей Ейзенштайн. В рамките на следващата година Бекет се свързва с Ейзенштайн, но писмото му не достига до целта си, защото Ейзенштайн е болен от шарка и му е наложена карантина.
През 1938 година в Париж Бекет е намушкан в гръдния кош, след като отказва на молбата на известния сводник Прудент. Джойс урежда самостоятелна стая за Бекет в болницата, но големият интерес около случилото се довежда при него Сюзан Дешево-Дюменил, която познава Бекет бегло от престоя му в Париж. Двамата завързват дългогодишно приятелство. Бекет сваля обвиненията срещу своя нападател, за да избегне по-нататъшни формалности и защото намира Прудент за доста симпатичен човек с добри обноски.
Втората световна война
След германската окупация през 1940 година, Бекет се присъединява към френската съпротива и работи за нея като куриер. „Предпочитам Франция във война, отколкото Ирландия в мир”, казва Бекет в писмо до Сюзан.
През август 1942 година неговото военно поделение е предадено и той, заедно със Сюзан, е принуден да бяга. Установява се в градче в югоизточна Франция – Воклюз, където продължава да подкрепя съпротивата като складира въоражения в задния си двор. По време на двугодишния му престой на това място той помага да бъде саботирана немската армия в планината, като за усилията си срещу немската окупация той впоследствие е награден с два ордена. Въпреки това, до края на живота си Бекет говори за тази част от живота си като за „момчешка работа”. Докато се крие, Бекет продължава работата си върху своя роман „Уат” –дълъг монолог на един скитник, публикуван през 1953 година.
Популярност – новелите и театъра
През 1945 година, по време на краткото си посещение в Дъблин, Бекет получава прозрение относно бъдещите си литературни занимания. Почувствал, че може да остане цял живот в сянката на Джойс, той решава да промени посоката на своите занимания и да признае пред себе си собствената си глупост, неведение и слабост:
„Осъзнах, че Джойс е достигнал толкова далеч, колкото далеч може да стигне един човек в устрема си да узнае повече. […] Осъзнах, че моят собствен път е в изчерпването, в липсата на знание, в отнемането, а не в прибавянето.”
Ноусън казва, че „Бекет отрича принципа на Джойс, че узнаването на колкото се може повече е начин за креативно разбиране на света и начин за контрол на този свят. В бъдеще неговите творби ще са фокусирани върху бедността, провала, изгнанието и загубата, върху, както той казва, човека като незнаещ и неможещ.” Прозрението на Бекет е централен момент за цялата му кариера. То е фикционализирано в постановката му „Последният запис” (Krapp’s Last Tape, 1958). В тази постановка Крап слуша запис, направен от самия него на магнетофона, когато е бил млад, и чува следното изречение – „Стана ми ясно, че тъмнината, която винаги настървено бях отхвърлял, е всъщност моят най-…”. Изречението прекъсва преди слушателите да могат да чуят края му, защото Крап превърта бързо лентата напред, но по-късно Бекет признава, че последните думи са били „ценен съюзник”.
През 1946 година списанието на Жан Пол Сартр публикува първата част на Бекетовата история „Сюита” (Suite), без редакторите да осъзнават, че това е само първата част. Впоследствие отказват да публикуват втората, а историята е по-известна под името „Краят”. Бекет също така започва да пише своят четвърти роман, „Мерсие и Камие” (Mercier et Camier), който не е публикуван до 1970 година. Романът предвещава най-известната му творба – „В очакване на Годо”, която е написана недълго след това. „Мерсие и Камие” е първата по-дълга творба на Бекет на френски език. Въпреки че английският е родният език на Бекет, той предпочита да пише на френски, защото, както той сам казва, му е по-лесно да пише „без стил”.
Самюъл Бекет е най-известен заради пиесата си „В очакване на Годо” (1953). В често цитираната статия, критикът Вивиан Мерсие пише, че Бекет „е постигнал теоритично невъзможното – пиеса, в която нищо не се случва и въпреки това публиката не може да откъсне очи. Още повече, втората част почти повтаря първата, т.е. Бекет е написал пиеса, в която не се случва нищо два пъти.” Както повечето си творби след 1947 година, и пиесата е написана на френски език със заглавието En attendant Godot. Бекет работи върху пиесата между октомври 1948 и януари 1949 година. Публикува я през 1952, а премиерата й е през 1953. Английският превод, дело на самия Бекет, излиза две години по-късно. Режисисирана от Роджър Блин, пиесата има противоречив успех в Париж, а след това и по целия свят. Бекет превежда на английски всички свои творби сам, с изключение на „Молой”, когато си сътрудничи с Патрик Боул. Успехът на „В очакване на Годо” отваря път за кариера на Бекет в театъра. Впоследствие Бекет успешно пише по-дълги пиеси като „Последният запис”(Krapp’s Last Tape).
През 1949 година Бекет пише романа „Думи няма”, преведен на английски от самия него през 1953 година.
„Трябва да говоря, макар да нямам да кажа нищо, нищо освен чуждите думи. (…) И тъй, трябва да се продължава, значи ще продължавам, трябва да се изричат думи, докато ги има, трябва да се изричат, докато те ме намерят, докато ми говорят — странна мъка. Пълен разпад. Няма Аз, няма Имам, няма Съм, няма подлог, няма допълнение, няма сказуемо. Няма начин да се продължава… В края на моето дело има само прах: назоваемото.“(Из „Думи няма“)
60-те години на 20-ти век са период на промяна за Бекет, едновременно на лично и професионално ниво. През 1961 година Бекет се жени за Сюзън в тайна гражданска церемония в Англия.
Успехът на пиесите му води до покани да присъства на репетиции и продукции из целия свят, което му отваря възможност за кариера като театрален режисьор. През 1956 година пише първата си радиопиеса – „Всички, които падат” (All That Fall). След това спорадично продължава да пише за радиото и театъра, но разширява интересите си към киното и телевизията. Започва да пише отново на английски, макар че френският остава да присъства до края на живота му.
През 1953 година Бекет купува парче земя на около четирдесет мили североизток от Париж и си построява собственоръчно вила с помощта на местните хора. Един от местните, с когото Бекет се сприятелява, е Борис Русимов, който по баща е българин. Синът на Русимов – Андре Гиганта, имал проблеми с това да отиде до училище, затова Бекет предложил да го откара с камиона си, чиято каросерия била достатъчно голяма, за да побере детето. Аднре по-късно споделя, че по време на пътуванията те с Бекет рядко са разговаряли за нещо различно от крикет.
От края на 50-те години на 20-ти век до края на живота си Бекет поддържа отношения с вдовицата Барбара Брей, която работи като редактор за BBC. Бекет е привлечен от нейната интелигентност и начетеност и отношенията им, паралелно на тези със Сюзън, означават много и за двамата и слагат начало на дългогодишно приятелство.
През октомври 1969 година, докато е на почивка със Сюзън в Тунис, Бекет научава, че е спечелил Нобеловата награда за литература. Предчувствайки, че прикритият й по природа съпруг ще бъде обременен със слава от този момент нататък, Сюзан нарича наградата „катастрофа”. Бекет дарява цялата парична награда и въпреки че не отделя много време на интервюта и срещи със своите последователи, писмата му до Рой Фостър разкриват, че той не само е бил неочаквано дружелюбен, но и често е бил готов да разговаря за своята работа и процеса зад нея със свои привърженици.
Сюзън умира на 17 юли 1989 година. Интерниран в частна клиника и страдащ от емфизема и предполагаемо от болестта на Паркинсън, Бекет умира на 22 декември 1989 година в Париж. Погребан е заедно със Сюзън, като двамата споделят една гранитна плоча, която отговаря на изискванията на Бекет да бъде „всеки цвят, стига да е сива.”
Барбара Брей умира в Единбург на 25 февруари 2010.
Творчество
Творчеството на Бекет може условно да се раздели на три периода:
ранно творчество – до края на Втората световна война през 1945
среден период – от 1945 до началото на 60-те години
зрял период – от началото на 60-те години до смъртта му през 1989
Ранно творчество
Смята се, че първите творби на Бекет са силно повлияни от работите на неговия приятел Джеймс Джойс. Те са ерудирани и демонстрират авторовото познание само за себе си, което довежда до неясни и трудно разбираеми пасажи. Началните изречения на „Повече убождания, отколкото ритници”(More Prick Than Kicks) са показателни за това.
Творбата сама по себе си съдържа препратки към „Божествена комедия” на Данте и включва характерни и за по-късното му творчество елементи: физическа пасивност на героите, задълбочаването в собствените им мисли, както и на места непочтителния хумор.
Първият публикуван роман на Бекет – „Мърфи” (1938), изследва темата за лудостта и шахмата, и двете от които са повтарящи се проблеми в цялото му творчество. Изречението, с което започва произведението, загатва песимистични отенъци и черен хумор, които движат много от текстовете на Бекет – „Слънцето осветяваше, без да има друга алтернатива, нищото ново.”
„Уат”, написана по време на укриването на Бекет през Втората световна война, е идентична в тематично отношение, но не толкова изобилна откъм стил. Творбата показва човешкото движение като математическа пермутация, предвещавайки по-късното занимание на Бекет с прецизното движение.
Есето на Бекет от 1930 година „Пруст” е силно повлияно от Шопенауеровия песимизъм и хвалебствените описания на непорочния аскетизъм. По това време Бекет започва да пише продуктивно на френски език. Към края на 1930 година той съчинява известен брой кратки поеми, събрани в Echo’s Bones and Other Precipitates (1935), чиято оскъдност в контраст с голямата „населеност” на творчеството му на английски език показва процеса на опростяване на художествения език. „Уат” също е показателна в това отношение.
След Втората световна война Бекет се обръща напълно към френския език. Това, заедно с прозрението, което получава, определят неговото разбиране, че творчеството му трябва да бъде субективно и извлечено изцяло от вътрешния му свят.
През 15-те години след войната Бекет пише четири „пълнометражни” пиеси – „В очакване на Годо” (1948 – 1949), Fin de Partie (1955 – 1957), „Последният запис” (Krapp’s Last Tape, 1958) и „Щастливи дни” (Happy Days, 1961). Тези пиеси, погрешно или не, често са смятани за инструмент на т. нар. „Театър на абсурда”. Темите в тях са почти подобни на темите, които вълнуват екзистенциалистите по това време.
Терминът „Театър на абсурда” е измислен от Мартин Еслин в едноименната му книга. Еслин твърди, че тези пиеси на Бекет са олицетворение на идеята на Алберт Камю за абсурда. Поради тази причина Бекет често е погрешно смятан за екзистенциалист, макар че самият Камю се отдалечава от екзистенциализма и основава своя собствена философия. Въпреки че коментираните теми са сходни, Бекет няма голям афинитет към екзистенциализма като цяло.
В общи линии, тези пиеси третират темите за отчаянието и желанието да оцелееш въпреки това отчаяние пред лицето на един неразбиращ и неразбираем свят. Думите на Нел – един от героите в „Краят на играта“, който е хванат в клопка в кофите за боклук, може най-добре да обобщи темите от този период от творчеството на Бекет:„Нищо не е по-забавно от нещастието, гарантирам ти това. … Да, да, това е най-комичното нещо в този свят. И ние се смеем, смеем се с желание, в началото. Но винаги е едно и също. Да, това е като забавна история, която сме чували твърде често, ние все още я намираме за смешна, но не се смеем повече.“
Зашеметяващи постижения на Бекет в прозата през този период са трите романа „Молой“(1951), „Малоун умира“(1951), „Неназовимото“(1953). В тези романи, които често са смятани за трилогия, въпреки че това е против желанието на автора, прозата става изключително оголена и лишена от украса. „Молой“, например, все още поддържа много от характеристиките на традиционен роман (време и място, движение и сюжет) и използва структурата на детективския роман. В „Малоун умира“ движението и сюжетът са доста освободени, въпреки че все още има индикации за място и течение на времето. „Действието“ в книгата е под формата на вътрешен монолог. В „Неназовимото“ времето и мястото са почти премахнати и основната тема изглежда е конфликтът между тласъка на гласа да продължи да говори, за да продължи да съществува, и неговия почти толкова силен порив към мълчние и забрава. Въпреки широко разпространеното схващане, че творбите на Бекет са в основата си песимистични, желанието за живот печели накрая. Доказателство за това е известната финална фраза от „Неназовимото“: „Не мога да продължа, ще продължа“.
След тези три романа Бекет се опитва в продължение на много години да напише цялостен текст в проза, опит, пример за който са кратките истории, по-късно събрани в „Текстове за нищо” (Texts for Nothing). В края на 50-те години Бекет създава една от най-радикалните си творби в проза – “Как е“(1961, по-ранна версия на която е публикувана през 1959г). Тази творба представя приключенията на безименен разказвач, който пълзи през калта докато носи торба консерви. Написана е под формата на поредица от параграфи без пунктуация в телеграмния стил:
„тук сме някъде живи някъде безкрайно време след това свършва вече не сме после отново сме тук не е било свършило грешка малко или повече трябва да се започва отначало на същото място на друго както когато нова картина там горе на светло човек идва в съзнание в мрака и болницата“
След тази творба минават почти 10 години преди Бекет да напише друга творба в проза. „Как е“ бележи края на този период в творчеството на Бекет.
През 60-те и 70-те години творбите на Бекет демонстрират все по-голяма тенденция към компактност. Това е причината понякога той да бъде определян като минималист. Краен пример за това е написаната през 1969 година пиеса „Дъх” (Breath), която трае едва 35 секунди и няма герои. Първоначално тя е била използвана за интродукция към авангардното театрално ревю „О! Калкута!”.
По отношение на театъра героите на Бекет, вече и без това малко на брой, са сведени само до основни техни елементи. Иронично озаглавеното произведение Play (1962), например, се състои от трима герои, потопени до шиите в погребални урни. Телевизионната драма „Кажи, Джо” (Eh Joe, 1963), написана за актьора Джак Макгоурън, е движена от камера, фокусирана само върху лицето на героя. Пиесата „Не” (Not I, 1972) е изградена само от, по думите на самия Бекет, „движеща се уста със затъмнена останала част от сцената.”
Следвайки тенденцията от „Последният запис”, много от тези късни пиеси коментират темата за паметта, често под формата на насилствено припомняне на моменти от миналото, които преследват героя в момент на покой. Пиесите също така поддържат темите за самоограничението и самонаблюдението. Това се осъществява или чрез глас, който главата на протагониста чува (в „Кажи, Джо”), или чрез коментарите на друг герой под формата на жестове (в „Не”). Най-силно обвързаната с политиката творба на Бекет – „Катастрофа и други драмички” (1982), е посветена на Вацлав Хавел и коментира относително експлицитно темата за диктатурата. След дълъг период на застой, поезията на Бекет се съживява по време на изключително сбитите френски поеми, наричани mirlitonnades. Някои от тях съдържат само шест думи. Правени са много опити те да бъдат преведени на английски, но към момента не са публикувани.
Прозата на Бекет през този период не е толкова продуктивна, колкото творчеството му, което е свързано с театъра, за което говорят и издадените през 1976 година прозаични текстове под заглавието Fizzles. Бекет изживява своеобразно възраждане с повестта “Компания” (Company, 1980), последвана от „Зле видяно, зле казано” (III Seen III Said, 1982) и „Тръпки” (Worstward, 1984). Тези текстве са събрани в сборника Nohow On. В тях Бекет продължава своите занимания с темата за паметта, самоограничението и самонаблюдението.
В болницата и в частната клиника, където прекарва последните години от живота си, Бекет написва и своята последна творба – поемата „Каква е думата” (What Is The Word, 1988). Поемата интерпретира невъзможността на човек да намери думи, с които да изрази самия себе си – тема, присъстваща и в по-ранното му творчество, но вероятно засилена от болестта му.
ЦИТАТИ :
Това, което има да се каже, е толкова малко, че трябва да се казва все в излишество на това, което се цели…
Някога опита. Провали се. Няма значение. Опитай отново. Провали се отново. Провали се по-добре.
Къде съм аз – не зная, никога няма да разбера; в тишината, която не познаваш, ти трябва да продължиш. Аз не мога да продължа. Аз ще продължа.
Няма нищо по-забавно от нещастието. Гарантирам ви това. То е най-комичното нещо на света.
На Земята си. Няма лек за това.
Какво знам за човешката съдба? Бих могъл да ви кажа повече за репичките.
Всички се раждаме луди. Някои остават такива.
В пейзажа на унищожение прецизността е проява на божественост.
Всяка дума е като ненужен отпечатък върху тишината и небитието.
Не, не съжалявам за нищо. Единственото, за което съжалявам е, че съм се родил. Винаги съм намирал умирането за толкова дълга и уморителна работа.
Нищо друго няма значение, само писането. Нищо друго не си заслужава…отпечатък върху тишината.
Поетите са сетивността, а философите разумът на човечеството.
Да намери форма, която да съпътства бъркотията, това е задачата на твореца сега.
Не сме светци, но спазихме уговорката си. Колко хора могат да се похвалят със същото?
Първо танцувай. После мисли. Това е естественият ред.
Сълзите по света са постоянно количество. Когато някой започне да плаче, някъде другаде друг спира. Същото се отнася и за смеха.
Моите грешки са моят живот.
При липсата на друга алтернатива, слънцето изгря върху нищо новото.
Не ме докосвай! Не ме питай! Не ми говори! Остани с мен.
Краят е в началото, при все това ти продължаваш.
Аз използвам думите, на които си ме научил. Ако те не значат нищо вече, научи ме на други. В противен случай ме остави да мълча.
Аз съм така. Или забравям веднага, или никога.
Вероятно най-хубавите ми години вече са си отишли. Когато имаше шанс за щастие. Но не бих ги поискал обратно. Не и с огъня, който е в мен сега. Не, не бих ги поискал обратно.
Единственият грях е грехът да се родиш.
Обикновено не виждах много. Нито чувах много. Не обръщах внимание. Честно казано, не бях там. Честно казано, не вярвам някога да съм бил някъде.
Земята издаде звук като от въздишка и последните капки паднаха от вече ясното безоблачно небе. Малко момченце, протегнало ръцете си и гледащо нагоре към синьото небе, попита майка си как е възможно подобно нещо. „Разкарай се“, отвърна тя.
Имам своите недостатъци, но да сменям настроението си не е един от тях.
Прекарахме живота си по наше усмотрение, опитвайки се да съберем на едно място в един и същи миг лъч светлина и свободна пейка.
Тишина, да, но каква тишина? Защото по принцип е много хубаво да пазиш тишина, но човек трябва да обърне внимание на това какъв вид тишина пази.
Естрагон: „beket-3, а, Диди?“ („В очакване на Годо“)
Фактът би изглеждал да е, ако в моята ситуация някой може да говори за факти, че аз трябва да говоря за неща, за които не мога да говоря, а което е по-интересно, но че аз също, което ако е възможно, е още по-интересно, аз трябва, забравих, няма значение. В същото време съм задължен да говоря. Не трябва никога да мълча. Никога.
Не харесвам животните. Странно е, но не харесвам нито хората, нито животните. Колкото до Бог, той е започнал да ме отвращава.
Ти плака за нощта – тя падна. Сега плачи в мрак.
Всичко, което искам, е да си седя на задника, да пускам газове и да си мисля за Данте.
Без значение дали съм роден, или не, дали съм живял, или не, дали съм умрял или почти умиращ, аз трябва да продължа да правя каквото винаги съм правил, без да знам какво е това, което правя, нито кой съм, нито къде съм, нито дали съм.
Сълзите се стичат по бузите ми, без очите ми да мигат . Какво ме кара да ридая така? От време на време… а няма нищо тъжно тук. Сигурно ми изтича мозъкът.
Объркването не е мое откритие. Не можем да чуем петминутен разговор, без да узнаем за объркването. То е навсякъде около нас и нашият едничък шанс сега е да го пуснем да влезе. Единственият шанс за промяна е, ако отворим очите си и съзрем хаоса. Това не е хаос, чийто смисъл можеш да откриеш.
През целия си живот се влачим през едно блато. Ядем, шибаме се, серем, опитваме се да запалим някаква малка светлинка, и накрая умираме, това е всичко.

magnifisonz.com /

Айнщайн: Интуитивният ум е свещен дар

Автор: http://glasove.com

Айнщайн описва неспособността на човешкия ум да разбере същността на Бога чрез следното сравнение: „Ние хората сме в позицията на едно малко дете, което влиза в огромна библиотека, пълна с книги, написани наl_16 множество различни езици. Детето осъзнава, че някой трябва да е написал тези книги. Но то не знае как. То не разбира езиците, на които те са написани. Детето смътно се досеща, че има някакъв тайнствен ред, според който са подредени книгите, но то не знае какъв е този ред. Според мен точно такова е отношението дори на най-интелигентното човешко същество спрямо Бога. Ние виждаме, че Вселената е чудесно подредена и че се подчинява на някакви закони, но само смътно разбираме тези закони. Нашите ограничени умове не могат да схванат тайнствената Сила, която движи космическите съзвездия
В едно интервю за американско списание през 1929 г. Айнщайн изразява своето отношение към Иисус Христос:
– До каква степен сте повлиян от християнството?
– Като дете аз изучавах Библията и Талмуда. Аз съм евреин, но съм очарован от лъчезарната личност на Иисус от Назарет.
– Чели ли сте книгата на Емил Лудвиг за Иисус ?
– Книгата на Емил Лудвиг е повърхностна. Иисус е твърде колосален в сравнение с писанията на разни празнодумци, колкото и хитри да са те. Никой не може да унищожи християнството с остроумни фрази.
– Вие смятате ли, че Иисус е историческа личност?
– Безспорно! Невъзможно е човек да чете Евангелията, без да почувства реалното присъствие на Иисус. Неговата личност пулсира във всяка дума. Не е възможно един мит да бъде изпълнен с толкова живот. Интуитивният ум е свещен дар, а рационалният – верен слуга. Ние сме създали общество, което почита слугата и е забравило дара.
Ето няколко цитата от Айнщайн, взети от негови интервюта, писма и спомени на негови колеги.
„Аз искам да знам как Бог е сътворил този свят. Аз не се интересувам от този или онзи феномен, от спектъра на този или онзи елемент. Аз искам да узная мислите на Бога; всички останали неща са детайли.“
„Ако от юдаизма на пророците и от християнството, както то е било проповядвано от Иисус Христос, се премахнат всички по-късни наслоения, светът ще придобие едно учение, което е способно да излекува всички социални злини на човечеството. Всеки човек с добра воля е длъжен постоянно в своя малък свят да се стреми да превърне това чисто хуманно учение в една жива сила дотолкова, доколкото може.“
„И все пак, различията между евреите и християните не бяха ли преувеличени от фанатици и от двете страни? Всички ние живеем под благоволението на Бога и притежаваме почти еднакви духовни способности. Евреин или неевреин, роб или свободен – всички ние принадлежим на Бога.“
„Колкото по-дълбоко човек прониква в тайните на природата, толкова по-голяма става неговата почит към Бога.“
„Учените и философите често сравняват всичко, сътворено от Бога, с часовник, а самия Бог – с часовникар, който създава и поддържа сложния часовников механизъм. И все пак, човешкото мислене е твърде ограничено, за да може да си представи неограничения Творец на Вселената. В тази връзка Айнщайн казва:
„Разглеждам една картина, но моето въображение не може да пресъздаде външността на нейния творец. Гледам един часовник, но не мога да си представя как изглежда часовникарят, който го е създал. Човешкият разум не е способен да възприема четири измерения, как тогава е възможно да разберем Бога, за Когото хиляда години и хиляди измерения са като едно?“
„Всеки, който се занимава сериозно с наука, постепенно се убеждава, че един Дух се проявява в законите на Вселената; Дух, Който е безкрайно по-могъщ от духа на човека и пред лицето на Когото ние, с нашите скромни възможности, трябва да се смирим. По този начин научните изследвания водят към едно специфично религиозно чувство, което е твърде различно от наивната религиозност.“
„Сигурно е, че една увереност в разумността и познаваемостта на света, увереност, която е сродна с религиозното чувство, стои в основата на всяка научна дейност от по-висок ранг.
Тази твърда вяра, която е обвързана с едно дълбоко чувство – вярата в един Върховен Разум, който разкрива себе си в сетивния свят, всъщност изразява моята представа за Бога.“
„Най-прекрасната и най-дълбинната емоция, която можем да преживеем, е усещането за мистичното. То посява семената на всяка истинска наука. Този, който не познава това усещане, който е загубил способността си да се възхищава и да благоговее, прилича на жив мъртвец. Дълбоката емоционална увереност в съществуването на една Върховна Разумна Сила, която разкрива себе си в неразгадаемата Вселена, формира моята представа за Бога.“
„Най-висшият идеал за нашите стремежи и възгледи ни е даден в юдео-християнската религиозна традиция. Това е една изключително висока цел, която ние, с нашата немощ, можем да постигнем само отчасти, но тя дава твърда и сигурна основа на нашите стремежи и убеждения.“
„Колкото повече се занимавам с наука, толкова повече аз вярвам в Бога.“
„Моята религиозност се състои в едно смирено възхищение пред безкрайно възвишения Дух, който разкрива себе си в онази малка част от реалността, която ние, с нашия немощен и преходен ум, едва успяваме да опознаем.“
„Очевидна е хармонията в космоса, която аз, с моя ограничен човешки ум, успявам да схвана, но въпреки това, все още има хора, които казват, че Бог не съществува. А това, което наистина ме вбесява, е фактът, че тези хора твърдят, че аз поддържам техните възгледи.“
„Усърдната интелектуална работа и изследването на сътворената от Бога природа са двата ангела, които ме водят през всички трудности на този живот и ми дават утеха, сила и безкомпромисна непреклонност.“
„Що се отнася до духа, който формира модерните научни изследвания, аз смятам, че най-проницателните размишления в сферата на науката произлизат от едно дълбоко религиозно чувство и че без това чувство тези размишления биха били безплодни. Аз вярвам също, че тази религиозност, която се изявява днес в научните изследвания, е единствената творческа религиозна активност на нашето време.“

Отчаяни сме, защото сме вярващи

С френския православен философ Бертран Вержели разговаря Юлия Талева

Познаваме ви като „философа на удивлението“. Посветили сте дори книга на този според вас дълбокоvergely_nouveau християнски поглед към света. И все пак как да се удивляваме в днешния свят? Тероризъм, войни, ценностни сривове, неясно бъдеще – всичко това буди по-скоро отчаяние, като че ли светът стремително затъва в злото. Не ви ли упрекват в идеализъм?

Да, живеем в един страшен свят. Жесток, разделен, наранен. Но мисля, че трябва да разграничаваме понятията: светът е едно, удивлението е друго. Удивлението е свързано с откритието на духа. Думата „удивление“ означава „почуда“ – имаме корена „дивен“ (лат. mirabilis), „възхитителен“. Да се възхищавам, означава да приемам светлината и сам да излъчвам светлина. Удивление ни обзема, когато допуснем намесата на духа във всяко негово измерение – духа на природата, духа на човека и божествения Дух. Така че прекрасното е духът, а не светът. Удивление срещаме в приказките, удивляват се децата, наивниците. Удивляват се онези, които са с отворени очи за живота, които са наясно, че в живота, както и в приказките, неминуемо се сблъскваме с изпитания, ала винаги има и изход. Удивляват се онези, които имат доверие въпреки всичко. Които носят вяра – в Бог, в хората, в бъдещето.

Трагедията е в това, че светът отрича силата на духа. И това отрицание може да ни тласне към обратната, мрачната страна на удивлението: скръбта, тревогата от злото. Защо обаче скърбим, когато ни връхлетят катастрофи? Защото не ги приемаме за нещо нормално. В такива моменти осъзнаваме, че светът не е такъв, какъвто би трябвало да бъде, и това е точно защото имаме представа какъв трябва да бъде. В противен случай нямаше изобщо да се вълнуваме от катастрофите и престъпленията. Мисля, че сме отчаяни именно защото сме вярващи. Имаме понятие за трагично, защото имаме понятие за щастие. Имаме усет за човешката мизерия и падение, защото имаме усет за Бога, за непреходното. Ето затова ни боли. На един удивляващ се на живота човек също му се случва да изпадне в състояние на тревога, на скръб, на отчаяние, на бунт, на гняв. Това е точно защото носи съзнанието за човешкото достойнство и си казва, че човекът не заслужава злото, което му се случва. Големият проблем на нашия свят е, че сме загубили вярата. Това е проблем номер едно на западния свят и на света изобщо. И ето че днес стават ужасяващи атентати, извършват ги религиозни екстремисти, които всъщност нямат вяра. Защото да имаш вяра, означава не просто да си сигурен, че Бог съществува, а да се уповаваш на Него, да вярваш в невидимото действие на Бога в историята. Бог действа, но на тях им се струва, че не действа достатъчно бързо.

Но дали тъкмо липсата на вяра не поражда това завръщане на религията в такава уродлива, изопачена форма, каквато виждаме днес у терористите? Къде е коренът на религиозния екстремизъм?

Онова, което предизвиква завръщането на религията, не е просто липсата на вяра. Да мислим за вярата като за механичен рефлекс, е твърде опростено обяснение. Имали сме вяра, в един момент на хората им става скучно в това състояние, вярата стихва, после пак ни доскучава и пак имаме вяра. Везните се накланят към едното или другото – не става така.

Това, че религиите се завръщат, днес се обяснява по много начини. Аз се придържам към онтологичното схващане за Бога и твърдя, че Той е част от живота и не може да бъде задушен в човека. Човешкото същество се нуждае от Бога и тази нужда се изразява по най-различни начини: чрез религията, чрез изкуството, поезията, любовта, отговорността. Така че религиозното измерение никога не може да изчезне напълно от света. При завръщането на религиозния фактор в едно общество обаче имаме различна проблематика – това е феномен, който можем да наречем религиозна и общностна кристализация. В този смисъл обръщането в даден момент към католицизма например не е съвсем единосъщно със завръщането към протестантството, към православието, исляма или юдаизма. Ако вземем за пример завръщането и разрастването на исляма, което наблюдаваме в момента, то е свързано с много специфични ситуации. Младежи, предимно живеещи в предградията, затънали в престъпност и дрога, отчаяни от безперспективност, от липса на смисъл, внезапно срещат някаква общност, някакво идеологическо звено. Били са сами, безпомощни, съкрушени, объркани и изведнъж тази общност им подава ръка и доктрината, която проповядва, въвежда ритъм в живота им. Това е не толкова завръщане към религията, колкото към някои нейни аспекти, социално и психологически обусловени явления с религиозен оттенък. Защото в един дезорганизиран свят като днешния религиозните структури представляват някакъв социален и психологически ред, но бих разграничил вярата от тази страна на нещата. За мен вярата е нещо изключително дълбоко. Ние сме православни, но кой сред нас е истински религиозен? Аз самият дали съм истински религиозен? Защото вяра означава да бъдеш изцяло отворен за божествения свят, за трансцендентното, а това изисква висока духовност. Явленията, на които сме свидетели днес, нямат нищо общо със сърцевината на вярата, виждаме го непрекъснато.

Можем ли да определим тогава религиозния фанатизъм като атрофия на вярата?

Мисля, че религиозният фанатик трябва да е много отчаян човек. И изключително невеж по въпросите на вярата. Вярващият човек има пълно доверие в Бога, той не само е убеден в съществуването Му, а се доверява и на действието Му. Той никога няма да убие в Божието име. Човекът, който убива в Божие име, всъщност действа вместо Бога, смята, че Бог не е достатъчно ефикасен. Фанатикът е пристрастен и е на светлинни години от вярата. Като че ли е разпространено схващането, че вярата е отправната точка, а всъщност тя е крайната цел, цял живот се стремим към нея.

Рационалният ни свят обаче отдавна е отрекъл вярата като крайна цел. Спомням си, че в една от книгите си наричате вярата „носталгия по удивителното“. Кое е качеството, което би могло да възстанови връзката между вяра и разум?

Не виждам противоречия между вяра и разум, защото различавам догматичния разум от истинския. Западният свят в един момент се е увлякъл не от разума, който е хубаво нещо, а от култа към разума, от идолопоклонничеството пред разума. От идолопоклонничеството пред интелектуалната власт, която дава рационализмът. Разумът се е превърнал в един вид страст, при това неразумна страст. Започнали сме да наричаме разум способността и стремежа на човека да обяснява всичко чрез логиката, чрез опита, чрез така наречения логико-експериментален подход. Това е човешкият контрол върху действителността, но не и самата действителност, не и истината за нея. Ние не сме в разума, а във властта на разума. Разумът е нещо прекрасно, това е дадената ни от Бога дарба да създаваме интелектуална, морална и духовна връзка с реалностите в нас и около нас, в природата и у хората. Мисля обаче, че истинският разум е смирен. Властолюбието изобщо не му е присъщо, скромността му е отличителен белег. Бог оживотворява човешкия разум, но не и човешката власт. А днес сме стигнали до надменността на разума, човекът се е самозабравил във властта на ума.

Все пак, ако западният човек е алергичен към всичко религиозно, историческа вина има и самата религия.

Властта на разума е съблазнила хора, които по някакъв начин са се почувствали унизени заради политическите и пастирските грешки. Ако Църквата е грешила, то е, защото в нея е имало страх и загуба на вяра. Тя се е вкопчила в догматизма, за да се съхрани, и така е изкривила божественото послание. Със сигурност с изтласкването на религията в западния свят сме се отървали и от много неща, които са започнали да натежават в нея и да я обезобразяват: клерикализма, догматизма, и това е довело до някакъв вид обновление в обществото – в известен смисъл можем да го наречем ирония на историята. Днес виждам, когато говоря на студентите си за религия и богословие, че не знаят абсолютно нищо по тези теми. Те дори не са минали през религиозни разочарования, не са преживявали някакъв горчив опит от Църквата, защото неведнъж сме виждали хора, които просто не могат да понасят да им говорим за Бог, до такава степен свързват темата с неприятни преживявания от детството и дори с лошо отношение – не можем да ги упрекнем за това. Поколението, което израства сега, е чисто в това отношение. Можем дори да кажем, че атеизмът го е пречистил, в този смисъл той може да се окаже оздравителен за религията. Изобщо е мистериозен въпрос защо Бог допуска атеизма. Симон Вейл твърдеше, че атеизмът е очистване от идолите. В това може да има и нещо положително, стига да не забравяме, че и самият атеизъм е идол – ето по това не съм съгласен с нея. Защото атеизмът е пълен с идоли. Вие със сигурност го познавате добре, страната ви е преживяла кошмара на атеизма, репресиите срещу вярващите. Затова пък на Запад атеизмът е ментална диктатура, непряка репресия, прави се всичко, за да се говори постоянно лошо за Бога, да се представя религията в най-отрицателна светлина, а политическите власти се стремят напълно да изличат християнството от паметта на Франция и Европа.

Ала в един момент, когато трябва да се защитаваме от радикалния ислямизъм, неизбежно ще си спомним, че сме били християни. И ако сме християни, ще имаме шанс да се избавим. Вярата ни е нужна. Защото вече сме във война, световна война. Тя ще бъде продължителна и страшна, пред нас се очертават големи страдания и крушения и можем да ги победим само с истината. Ако живеем и говорим с вяра, ще видим появата на истинския Бог срещу лъжливия. Изборът ни ще бъде решаващ – атеизъм, ислямизация или християнство. Трябва да знаем в какъв свят искаме да живеем.

Заговорихте за войната и си спомних една неотдавнашна ваша лекция: „Война, защита и изтребления“, в която се спряхте на ролята на православната икона за света и на разрива между небесното и земното, до който води отричането на иконите. Сетих се за думите ви след атентата срещу сатиричния вестник „Шарли Ебдо“. Тогава терористите взеха на прицел едни творци на изображения, в които са съзрели някаква символика на нашата цивилизация. Франция с право се вдигна в защита на своите ценности, на свободата на словото, но се замислих за ценностния обрат, до който сме стигнали: в центъра на защитата се оказаха именно изображенията, осмиващи сакралното и божественото – пълната противоположност на иконата.

Знаете ли, православието е водило единствената война, която ми се струва оправдаема. Не можем да я наречем „свещена“, нито „справедлива“, защото всъщност православието никога не е подкрепяло войната, а единствено защитата. Православието е защитавало иконите, но не е водило война за тях – тя е подета от иконоборците. Православните са защитавали иконите, не религията, нито хората, политиката или някаква територия (не че не е оправдано да се защитава религията или родината). Но главната проблематика на православието е била именно защитата на иконите, тоест защитата на цивилизацията и човека, защитата на символа, на смисъла – ето в това има нещо възхитително! Защото не е било свещена война, а духовна защита. Мисля, че имате право, днес сме свидетели на една терористична логика, която е просмукала света. Като си помислим, капитализмът (имам предвид не капитализма като система на творчество, предприемчивост и свобода на индивида, а неговите порочни отклонения) е основан на печалбата – всички средства за печалба са добри. Войните също са водени по капиталистическа логика и в нея винаги има нещо терористично. И тъй като сме загубили вярата и връзката с Бога, в този смисъл атакуваме иконата. Човекът на иконата е религиозен, свързан човек. Той не се стреми на всяка цена да спечели, да бъде печеливш. Иконата изразява не увенчаването на човека сам от себе си, а това, че Бог го е увенчал – съвсем друга оптика. И мисля, че когато православните са защитавали иконата, не са го правили за себе си, нито за собствената си територия, а за самия човек и по този начин са спасили цивилизацията. Днешният свят едва ли би познавал културата, просперитета, развитието, ако в един момент не е имало защита на иконите от православните срещу иконоборците. Това е много добре изразено от един голям френски интелектуалец, Режис Дьобре, в Живот и смърт на изображенията [1] – една много хубава книга, много задълбочена, отлично изразяваща смисъла на иконата.

Ала в един момент християнският свят се е уподобил на езическия, започнал е да защитава религията заради териториите, заради чисто човешки подбуди, нямащи нищо общо с духа на православното богословие, предадено от светците, от отците аскети, които са били хора наистина необикновени, разбирали са смисъла на нещата. Днес можем да кажем със съжаление, че много християни не разбират нищо от християнството. Те тласкат християнството към чисто човешки фактори. Православието, като всички човешки религии, е пълно с грехове и грешки, но има фундаментални неща, които не е забравило. И едно от тях е смисълът на иконата. А тя е тайнство. Знаете ли, забелязвам как в толкова католически храмове и манастири напоследък иконите се завръщат, струва ми се, че хората усещат истината в свещените образи, и това е прекрасна новина, обещаващ знак. Не знам дали знаете, веднъж показали на света Тереза от Лизийо различни изображения на Света Богородица – били събрани статуи, мадони, Богородица с Младенеца сред тях – една икона. Когато се вгледала в нея, св. Тереза възкликнала: „Бог е тук!“. Не в статуята, не в мадоната, а именно в иконата. Така че нека оставим тайнството да действа. В един момент революциите идват отвътре и изведнъж виждаме чудеса.

Една от последните ви книги, Стани този, който си!, всъщност приканва към такова духовно преображение. Изградили сте я върху изненадващи паралели между съвременния свят и античната гръцка философия – необичайно ли е това за един православен философ?

Мисля, че в същината има последователност между античната философия и християнството. Отбелязал го е още отецът на Църквата св. Климент Александрийски. Светите Отци са виждали тази последователност, те не са провъзгласявали Сократ, Платон или Аристотел за светци, но и не са ги смятали за антихристи или демони, а са ги възприемали като подготвящи духовната почва за идването на Христос. Това е прекрасно като визия за нещата. Древните гърци са имали усещането за хармония и красота, носели са чувството за трагично и комично – двата полюса на човешките емоции. Гръцката философия се е появила в онзи момент, в който се е пробуждало самосъзнанието на човечеството. Мисля, че дори днешните гърци, сред които имам много приятели, имат усета за тази връзка, за Логоса, за божественото и човешкото, за единението на небесното и земното, което ни е открил Христос, дарявайки ни Възкресението. Защото с въплъщението Си Той е утвърдил, възвеличил, озарил и прославил всичко онова, което хората са чувствали и носели в себе си. Затова и истинският православен трябва да е благодарен на гърците за техния принос, за дълбочината на тяхната философска мисъл. Попивайки красотата на мисълта на философ като Хераклит, осъзнаваме, че благодарение на него вече е имало среща на божественото и човешкото чрез смисъла на фундаменталното противоречие, на съвпадението на противоположностите. Привидно може да изглежда, че сме прекъснали връзката с гръцката античност, но всъщност не е така.

Така че на външен вид ние сме в един свят нехристиянски, атеистичен, но сме проникнати от християнски ценности, населени сме и от духа на гръцката античност и Светият Дух продължава да живее невидимо в сърцата на хората. Затова сме призвани да преоткрием себе си, прониквайки в дълбоката си вътрешна същност, да разбудим царственото, божественото у себе си. Вярвам, че човешкото същество е в хармония единствено когато свързва реалността с онзи прекрасен духовен свят. Жалко е, че днес толкова често жертваме невидимото в полза на видимото. Човекът не си дава сметка колко е важен за вселената. Виждали сме как може да развали атмосферата и дори не е наясно каква сила има в това отношение. А когато постигне равновесие, вътрешен мир, цялата вселена се радва. Има толкова хора, които казват, че животът няма смисъл, и си играят на провокатори екзистенциалисти. Но когато са изправени до стената, ще заявят, ще признаят, че животът всъщност е прекрасен, че го обичат, че са готови да го защитават. Царствено, божествено е да бъдеш по-добър от това, което си, да се отдаваш, да надхвърляш себе си в доброто. Затова страдат хората – защото не могат да се отдадат, да дадат нещо от себе си. Задушаваме се в консумацията и егоизма си, защото нищо не даваме, боледуваме, защото духовното ни същество е отблъснато. Но съм убеден, че в дълбочина човешкото сърце търси точно обратното. И вярвам, че в бъдещето ще видим неща абсолютно непредвидени. Това, което ще се случи в утрешния свят, са положителни явления, изцяло нови, които никой не си е представял. Има силни, млади хора, прекрасни хора, които познавам и откривам. Да внимаваме – младите, които идват, ще ни изненадат. Те носят много духовност.

Интервюто е публикувано в брой 114 на сп. „Християнство и култура“

__________
[1] Régis Debray, Vie et mort de l’image. Gallimard, 1992.

Бертран Вержели е френски философ, есеист и православен богослов. Възпитаник е на „Екол Нормал” в Сен Клу. Преподавал е в университета за политически науки в Париж, води подготвителни класове по философия за големите френски висши училища. Преподавател по морално богословие в православния институт „Св. Сергий Радонежки“ в Париж. Сред десетките му трудове се открояват книгите: Вярата или носталгия по удивителното (La Foi, ou la nostalgie de l’admirable, Albin Michel, 2004), Завръщане към удивлението (Retour à l’émerveillement, Albin Michel, 2010), Стани този, който си (Deviens qui tu es, Albin Michel, 2014), Изкушението на човека-Бог (La tentation de l’homme-Dieu, Le Passeur, 2015). Редовен участник е в конференциите „Философски вторник“ в Париж, лектор на богословския цикъл „Понеделник в Пор Роаял“, организиран от френския православен сайт Orthodoxie.com.
СПОДЕЛИ

Големият проблем на този свят е, че умните хора винаги са пълни със съмнения

Чарлс Буковски е вероятно една от най-скандалните личности в литературния свят от средата до края на миналия век. За периода, в който твори, неведнъж бива отхвърлян от критиците. Днес обаче поезията и прозата му се приемат изключително добре от младия читател, както и от критиката.558270bd90288537debdad42bb73583b_l
Стилът му на писане печели множество последователи и бележи творчеството на не един изгряващ автор. Разбира се, съществува и другата крайност, в която американския писател продължава да бъде отричан заради грубия си език и непристойното поведение, описано в книгите му. В крайна сметка, съществуват две мнения за Буковски, разположени в двете крайности, ала и двете съвсем спокойно могат да бъдат приети – той е циничен простак и едновременно с това гений.
Творбите на Буковски са повлияни предимно от социалната, културната и икономическата атмосфера на родния му град, Лос Анджелис, а фокусът е върху обикновения живот на бедните американци, процеса на писане, алкохола, връзките му с различни жени, както и робския труд. След себе си е оставил хиляди поеми, стотици кратки разкази, както и шест романа.
Чарлс Буковски е роден в Германия, но когато е на тригодишна възраст, той и семейството му се местят в Америка. От 1939 до 1941 година учи в Лосанджелиския колеж, но посредата на образованието си го напуска, за да се премести в Ню Йорк и да стане писател. Липсата на интерес от страна на издателските къщи бързо го отказват от писането и Буковски се отдава на десетгодишна алкохолна идилия. В края й обаче, след открита кървяща язва, той се завръща към писането. За да спонсорира писателската си кариера, заема най-различни работни позиции – мияч на чинии, шофьор на камион, пощенски куриер, охранител, касапин, готвач, оператор в асансьор.
Първия си разказ публикува, когато е на 24, а поезия започва да пише след 35-ата си годишнина. До края на живота си публикува 45 книги с поезия и проза.
Едни от най-известните му романи са „Поща“, „Жени“, „Пиянска амнезия“, „Всичко на масата“, както и сборниците с разкази „Най-красивата жена в града“ и „Отсъствието на героя“.
Ето и селекция от негови размисли, изказани в интервюта или просто написани в книгите му:
„Свободната душа се среща рядко, но го знаеш, когато човекът срещу теб притежава такава – основно защото се чувстваш приятно, много приятно, когато си близо до него.“
„Разликата между живота и изкуството е, че изкуството е по-поносимо.“
„Геният се крие в това да успееш да предадеш една философска мисъл по прост начин или дори да предадеш една проста мисъл по още по-прост начин.“
„Писането никога не е работило за мен. Така е откакто се помня: нагласям радиото на някоя класическа станция, паля цигара, отварям бутилката. Пишещата машина върши останалото. Всичко, което аз трябваше да сторя, беше да стоя там. Целият този процес ми помогна да продължа, когато животът, сам по себе си, не ми даваше нищо добро, когато животът, само по себе си, беше филм на ужасите. Винаги е била пишещата машина тази, която ме успокоява, която разговаря с мен, която ме развлича, която ми спасява задника. В крайна сметка, пиша, за да спася задника си, за да спася задника си от лудницата, от стреса и от себе си.“
„Болници, затвори и бардаци – това са университетите на живота. Аз имам няколко висши образования. Заслужавам малко уважение.“
„Лудите и пияниците са последните светци на тази епоха.“
„Точо това е проблемът с пиенето. Ако се случи нещо лошо, пиеш, за да забравиш; ако се случи нещо хубаво, пиеш, за да го отпразнуваш; а ако нищо не се случва, пиеш, за да се случи нещо.“
„По-добре е да правиш и най-скучните неща със стил, вместо да се занимаваш с интересни неща без стил.“
„Ето кога разбираш, че си остарял — когато седиш и се питаш, къде отиде всичко.“
„Разликата между демокрацията и диктатурата е, че при демокрацията гласуваш първо и след това получаваш заповеди, докато при диктатурата не си губиш времето с гласуване.“
„Началото на една връзка винаги е най-лесно. След това започват разкритията – и никога не свършват.“
„Периодично сменям магазините, от които си купувам алкохол, защото в един момент продавачите запомнят навиците ти, ходиш ли там всеки ден и всяка нощ, а покупките ти са в огромни количества. Усещам, че се чудят как така все още не съм умрял и това ме кара да се чувствам некомфортно. Всъщност подобна мисъл може въобще да не е минавала през главите им, но човек става параноичен, когато през 300 дни от годината се буди с махмурлук.“
„Разберете ме. Не съм от този обикновен свят. Имам си лудост, аз живея в друго измерение и нямам време за неща, които нямат душа.“
„Добрият писател знае кога да не пише.“
„Спрях да търся Мечтаното момиче и започнах да се оглеждам за някоя, която поне не е пълен кошмар.“
„Красивите мисли и красивите жени никога не се задържат.“
„Болката е странна. Котка убива птичка, кола катастрофира, пожар… Болката се задава, БАМ, и ето я, стои до теб. Истинска е. И за всеки, който наблюдава, изглеждаш глупаво. Сякаш изведнъж си се превърнал в идиот. Няма лек за това освен ако не познаваш някого, който те разбира и знае как да помогне.“
„Франкли, бях ужасен от живота, от това, което е необходимо човек да извършва – да яде, да спи, да се облича. Затова останах в леглото и пих. Когато си пиян, светът навън все още съществува, но за един момент поне не те е стиснал за гърлото.“
„Проблемът беше, че трябва да избираш между едно зло и друго, но без значение кое си избрал, те ще изцедят още малко от теб и така, докато не остане нищо.“
„Големият проблем на този свят е, че умните хора винаги са пълни със съмнения.“
„Бях привикнал към най-лошите неща: харесваше ми да пия, бях мързелив, не вярвах в Господ, политици, идеи, идеали. Бях посредата на нищото, нещо като не-съществуване и го приех. Не го правех, за да заинтересувам някого. Не исках да съм интересен, беше прекалено изтощително. Това, което всъщност исках, беше единствено уютно и скрито местенце, на което да живея и да бъда оставен насаме.“
„Любовта не трябва да се случва по команда, нито пък вярата да се изразява в няколко сентенции. Аз съм своя господ. Ние сме тук, за да променим влиянието на църквата, на държавата, както и на образователната ни система. Ние сме тук, за да пием бира. Ние сме тук, за да спрем войната. Ние сме тук, за да се смеем на лудостта си и за да живеем животите си толкова добре, че дори Смъртта да потръпне, когато ни прибира при себе си.“
„Адвокати, доктори, зъболекари, всички те печелят пари. Писателите? Писателите гладуват. Писателите се самоубиват. Писателите полудяват.“
„Страшна е не самата смърт, а начинът, по който хората живеят преди нея.“
„Трябва да умреш няколко пъти, преди да започнеш да живееш истински.“

Даниъл Канеман – Нобеловият лауреат, който промени начина по който разбираме човешкото мислене.

Даниъл Канеман e израелски психолог – един от най-важните мислители на нашето време . Роден е на 5 март 1934 година в Тел Авив .През 2002 година става нобелов лауреат за икономика. Със своите анализи наkaneman рационалния модел на оценяването и вземането на решения. в условията на неопределеност Канеман и неговия колега Тверски правят революция в областта на науката. Новаторските му идеи оказват дълбоко влияние в различни области на живота , както в областта на когнитивната психология, така и в областта на икономиката, медицината и политиката. В човешкия мозък еволюционно са се развили две системи за преработка на информацията, постъпваща от външната реалност. При първата система процесите на обработка протичат бързо, автоматично, асоциативно, без да полагаме съзнателни усилия за това. Обратно, при втората система мисловните процеси са бавни, съзнателно контролирани и рационални.
Когнитивните капани (изкривявания) са несъзнаваните умствени филтри, през които възприемаме и интерпретираме постъпващите от реалността сигнали. Даниъл Канеман твърди, че само в един ден в нас се вливат около 20 000 сигнали от външната реалност. Ние имаме тенденция да бъдем “когнитивни скъперници” в обработването на тази информация и често използваме кратки пътища ( евристики), за да я обработим. Те се обличат с одеждите на автоматични мисли, интуитивни съждения, които изплуват в съзнанието ни спонтанно. Когнитивните капани ,от една страна улесняват обработване на информацията, но от друга изкривяват представата и оценката ни за реалността. Един от възможните начини за преодоляването им е да не се доверяваме безрезервно на първите мисли, които изплуват спонтанно на екрана на съзнанието ни, а да се опитаме да съберем информация и от други източници, да бъдем по-съзнателни към процеса на оценка на реалността. Както казва един от теоретиците на масовата комуникация, Уолтър Липман : “Между мен и света стои представата ми за света” .
В настоящия материал ще разгледаме само някои от най-разпространените капани, в които несъзнателно попадаме, когато преработваме постъпващите от реалността сигнали.
Ефектът на котвата се отнася до несъзнателен мисловен процес , който описва човешката тенденцията да разчитаме прекалено много на първата постъпила информация (котва) , когато вземаме решения и оценяваме другите.Тя се използва като образ (рамка) за по-следващите твърдения и интерпретации на реалността. Тук се включва и ефектът на първото впечатление. При него всяка следваща информация , ще се препраща автоматично към първата постъпила в мислите ни.
Ефектът на когнитивната леснота е свързан с тенденцията, нещата, които са ни по-познати , да ни изглеждат по-верни и благонадеждни, отколкото информацията, която изисква повече усилие за обработка. Тази особеност на човешкото мислене често се използва от рекламни и маркетингови специалисти, като образът на един продукт се позиционира с много повторения в публичното пространство.
Ефектът на асоциативната свързаност е тенденцията да направим света да изглежда смислен и предвидим, като постоянно разказваме истории за това какво се случва в него. Склонни сме да правим асоциации между събитията и обстоятелствата така, че да създадем в съзнанието си един логичен и подреден свят. Колкото повече едно събитие съвпада с нашата история, толкова по-важно ни се струва то. Постоянно сме водени от една вътрешна логика, която казва, че всичко се случва преднамерено,че всеки заслужава нещата, които му се случват.
Ефектът на потвърждението е нашата тенденция да търсим доказателства, потвърждаващи нашата теория (версия за реалността) и да подценяваме и пропускаме противоречащата на тях информация.
Ефектът на ореола е нашата склонност да пренасяме едно качество на индивида върху цялата му личност. Например, когато харесваме външния вид на някой, да смятаме, че този човек е и успешен, добър, забавен. И по този начин или да го харесваме напълно или да го отхвърляме.
Ефектът на достъпността е умствен кратък път, свързан със склонността ни да разчитаме най-много на информацията, която най – лесно си припомняме. Логиката тук е, че ако нещо може да бъде лесно припомнено то е по – важно от другите алтернативни решения, които си спомняме по – трудно. Поради този механизъм понякога сме склонни да разчитаме на най – скорошната информация при взимане на решения.
Ефектът на хазартната грешка е тенденцията да допускаме, че нашите действия могат да повлияват случайни събития от външната реалност
Ефектът на фундаменталната атрибутивна грешка е нашата склонност да приписваме чуждите грешки на стабилни личностни черти, без да взимаме под внимание факторите на средата. От друга страна, когато обясняваме нашите собствени грешки, преувеличаваме влиянието на външната среда и подценяваме личностния ни принос.
Ефектът на справедливия свят е свързан с вярването, че е светът е справедливо място, където всеки получава заслуженото.
Ефект на експонацията – това е тенденцията ни да се привързваме към някого или нещо, само защото го познаваме.
Ефект на фокусирането са отклоненията в прогнозите за даден обект поради едностранчивото фокусиране в отделен негов аспект.
Ефект на Тексаския снайпер е склонността ни да правим хипотеза за нещо, когато вече предварително сме събрали данните, така, че то да пасне на предварителния модел в умовете ни.
Ефектът на първите и последни стимули е тенденцията ни, когато слушаме дадено представяне, най-добре да запаметяваме първата и последната част на изказването.
Реалността е един безкраен свят на постоянни случвания. Колкото по-будни сме за мисловните капани (изкривявания) в които попадаме, толкова повече мъдрост ще има в нашите решения и избори. Когато се научим да се доверяваме на рационалния, съзнателен избор, тогава реалността ще се случва в нас по-цветна и пропастта между нас и нея ще е по-малка.Това е едно голямо предизвикателство, което ще ни помогне да я опитомим постепенно и ще ни научи да се свързваме с другите , изпълнени с повече толерантност и разбиране.

Реката, където се завръщаш никога не е същата

Интервю на Стилян Манолов с Любомир Канов на мар 29, 2014 в ПРОМИСЛИ | 5 коментариLubo-Kanov
Любомир Канов се дипломира през 1971 г. като психиатър в Медицинската академия. Разпределен е в психиатричната клиника в Лом, после е участъков лекар в Радомирския край. През 1976 г. е назначен в Психиатричния диспансер на ул. „Искър“ в София. На 3 март 1977 г. е арестуван за „клеветническа контрареволюционна пропаганда и планирано бягство на Запад“ (брат му е в Канада) и лежи ефективно в Старозагорския затвор. След излизането си от затвора пак работи като лекар. През 1984 г. се жени фиктивно за канадка и емигрира. За да признаят дипломата му от България трябва да държи изпит по абсолютно всички дисциплини, докато научи добре английски работи като санитар. В Монреал няма свободни позиции за лекар и кандидатства в няколко американски щата. Започва в една университетска болница близо до Хюстън в Тексас, където отново специализира психиатрия и получава съответния лиценз. Впоследствие отива в Ню Йорк, където започва частна практика, жени се за българка и се ражда синът му Александър. След 1990 г. започва да се връща често в България – прави вино в ломското село Комощица („Канов винярд“) и пише книги. Автор е на: „Между двете хемисфери“, “Човекът кукувица“, „Вселената според Гуидо“, „Парейдолии“ и „Стрела от тръстика“.
Политически затворник по време на режима на Живков, психиатър, писател, винар… какво се вижда от „камбанарията“ на Любомир Канов?
От сегашната ми камбанария имам предимството на далечния хоризонт към миналото и страдам от неизбежният недостатък на близкия хоризонт към бъдещето, дължим по неизбежност на моята възраст. Поне доколкото е в обсега на един човек да предвиди предстоящето, от камбанарията в недалечната околност се виждат гробищата, защото както е известно всички сме повече или по-малко смъртни. А месинговият камбанен език над главата ми, с мелодичния си звън, подканя да направим своята равносметка, която впрочем трябва да правим през всичките си земни дни: Успях ли да направя нещо добро днес и дали не сторих зло? Това се нарича гласът на съвестта. В нашите религиозни обичаи има хубавата традиция да се иска прошка един път годишно, а има и една окончателна равносметка, която неизбежно предстои на всеки, независимо дали е православен или не. Та това ме занимава понякога когато се размисля привечер: успях ли да живея честно в този свят, изпълних ли дълга си към онези за които съм поел отговорност и има ли от какво да се срамувам? И отговорът не винаги е позитивен, но усилията продължават.
Живял си много време извън България, възможен ли е балансът между носталгията по България с порицанието на българите?
Аз няма защо да крия, че има мнозина сънародници, които са ми много по-чужди, непонятни и нерядко даже отвратителни, отколкото американците, които ме приеха в своята свободна и велика страна и ми дадоха шанса да бъда това, което съм сега. Страдал съм доста в ръцете на чисти българи, над мен са издевателствали копои и надзиратели от Държавна Сигурност и то на най-чист български език, а виждам че и досега тези същите и техните наследници не са престанали да го правят по всички възможни начини – от медийно-политическата чалга, през беззаконната карикатура наречена съдебна система, та чак до икономическият и енергиен гнет упражняван върху населението. Но самата България, като мое родно място, заема свещено място в сърцето ми, и надявам се, в сърцето на мнозинството добри и почтени българи. Знам, че ако не друго, те поне не зариват лицето на своята Родина с нерегламентирани сметища, а душата й с тоталитарната сгур, която носят в себе си, и не крадат, и не пребиват никого с палки. В моята България, навярно изчезнала в голяма степен, са все още живи моите родители, деди и прадеди, хората които съм обичал и винаги ще обичам, природата, звуците и вятъра на моето детство, и отминалата красота на младостта ни. Така че, ако с две думи трябва да отговоря, много българи заслужават порицание и не заслужават този райски земен кът. Но от друга страна, демокрацията е способ хората да живеят заедно, дори да не се обичат, без да се избиват помежду си. Трудно е обаче да се изгради спойка между нормалните и тоталитарно-криминалните елементи, между носталгиците по комунизма и нормалните проевропейски българи.
Демографския срив ли е причина мнозина да характеризират българското общество днес като болно от старческа деменция?
Не е само атрофирането и склерозирането на населението по демографски причини, макар че и това има съществено значение. За една част от хората определено става дума за т. нар. Learned helplessness (приучена безпомощност), дължаща се на половинвековно отучване от самостоятелно мислене и отговорност за собственият си живот и действия. Пълният контрол на държавата над индивида и неговото постоянно безправие, отпадането на необходимостта да мислиш за сметка на умението да се подчиняваш, подмазваш или да доносничиш, увредиха дълбоко част от нацията, особено по-старото поколение. По гласуването ще ги познаете, както се казва. Изборните им предпочитания смайват и упоритостта с която настояват да правят една и съща грешка наистина навежда на мисълта за деменция. Но това са по-скоро стъпкани хора, подобни на криво недорасло дърво, което никога не е развило своите вродени дадености и нормалния си човешки потенциал. В това число аз не включвам разбира се пенсионираните милиционери и многобройни партийни, профсъюзни и текезесарски кадри, които по парадоксалната селекционна система на комунизма бяха по принцип с коефициент значително под нормалната интелигентност и с обществена власт и значимост далече надхвърлящи техните възможности.
Кога ще можем да поставим диагноза „гражданско“ на обществото ни?
Когато броят на гражданите надхвърли броят на „лошите селяни“. Някои от тях изброих по-горе. Целта на марксизмо-ленинизма беше първо да избие и унищожи буржоазията като класа. Буржоа означава жител на града на „бурга“, както например е в имена като Магдебург или Страсбург (Петербург е имитационен не автентичен продукт). Втората им цел беше да затрият селяните, защото имаха икономическа самостоятелност и трябваше да ги превърнат в пролетарии. Но не всички селяни , а само будните и работливите – „кулаците“! На трето място трябваше да бъдат ликвидирани „интелигенцията“, хората с професии или занимаващи се с интелектуален труд. Това ставаше или директно с избиването й, или с купуването и създаването на продажен заместител. По този начин, тоталитарния валяк подравни терена до такава степен, че стана много трудно да поникне отново средна класа. За това попречи разбира се и криминалният преход, който пресъздаде „класовата“ и интелектуална структура от времето на комунизма, но с още по-уродливи черти, където на върха са отново предимно потомците на криминално-комунистическата олигархия, но този път притежаващи държавата юридически, като своя еднолична собственост. Засега „гражданското начало“ в българското общество се „оттича“ през Терминал 2 в бурговете на цивилизования свят, където не му се налага да живее в съседството или под политическото господство на „новите лоши селяни“ или на „добре облечените бизнесмени“ от подземния свят.
В момента 2,5 млн. българи работят в странство при 2,2 милиона заети у нас – спасение или присъда е емиграцията?
И двете. В началото е индивидуалното спасение от непоносимата несправедливост, беззаконието, материалната мизерия. Накрая се превръща в присъда над нацията като цяло в дългосрочен план. Присъдата е смъртна.
За какво се търгува днес гаранцията, че няма да умрем от глад?
Няма гаранция, че няма да умрем от глад. Когато една голяма и все по-нарастваща част от народонаселението се оказва напълно негодна за обучение и производителен труд и преуспява единствено в своето самовъзпроизводство, старата максима, че в България не е имало никога смърт от глад може да се окаже невалидна. Достатъчно е да се видят изкормените за кабели и дограма къщи по селата или зейналите дупки и липсващи капаци на шахтите след „брането“ на желязо от индоевропейските корпуси за „бързо реагиране“, екипирани с каруци. Започва се първо с експроприирането на тока и водата, след това се преминава към недвижимата чужда собственост и се завършва с разбиването на магазините посред бял ден и масова касапница. А търговията, която води натам се нарича търговия с гласове.
В България сме свикнали с нагласата, да чакаме някой от някъде да дойде и да ни „оправи“, на какво мислиш се дължи това?
Мисля, че има и исторически корени това зло, това ослушване и озъртане някой друг да дойде и да свърши работата. Сигурен съм, че до не малка степен животът на един народ като рая, под чужда воля и враждебна вяра за половин хилядолетие е имало своето отражение. А преди това средновековният живот от византийски тип също не е бил цвете за мирисане, от гледна точка на индивидуален и групов кураж или пък доблест. Прочетете за предателствата в нашата история, за подлите убийства заради пари и власт, те казват много. Но комунизмът окончателно сломи наченките на събуждане на националното самочувствие и личната отговорност. Имаме лош исторически късмет, вярно е, и тежки национални катастрофи в глупаво водени войни, които също могат да бъдат обвинени за невеселата българска съдба на народ без самочувствие. Но както всеки е сам пред лицето на раждането и смъртта и трябва сам да посрещне началото и края, така и всеки трябва сам за себе си да поеме своя кръст и да го понесе достойно. Никой няма да ни замени и да отмени нашата собствена участ, нито нашата отговорност за съдбата ни.
В началото било словото, кое слово? Какъв е смисълът днес на думи като мъжество, отговорност, чест, морал, достойнство?
Думите са девалвирани до голяма степен, така че и аз почти съм изкушен, знаейки колко се злоупотребява с тях, да се сепна в средата на това интервю дали не изговорих прекалено много. Но ще продължа, все пак. И ще бъда кратък. Вместо думи, нека да засадим орех, лоза или смокиня, вместо речи, по-добре е да проявим съчувствие към някой, който го заслужава. И най-важното, да се откажем да изговаряме лъжи. В България хората лъжат много.
Къде те завари 10 ноември 1989 и какви ти бяха впечатленията от първото ти прибиране в България след смяната на режима?
Работех в една болница в Ню Йорк на 19′та улица и живеех от другата страна на тази тиха улица. Когато разбрах новината не повярвах, че наистина това е краят. Наистина, от предишните години на Перестройката на Горбачов и невероятните антисталинистки материали и статии в сп. „Огонек“, което си купувах от един руски магазин за книги, разбирах, че нещо фундаментално се променя и то ми изглеждаше като опита на Дубчек да очовечи застиналото лице на комунизма. Но от България сигналите бяха, че „човекът с каскета” от Правец се е „снишил“ и ще оцелее. Не след дълго, може би месеци след преврата срещу Живков, посрещнах в апартамента си делегация от млади хора, демократи и политици, поканени от американските политически лидери в Ню Йорк. Между тях беше моят добър приятел още от времето след затвора в България Филип Димитров. Много се вълнувах, той ми показа програмата на Зелената Партия, която беше доста внушителен том, написан според мен главно от него, защото тогава и винаги впрочем, той ме е учудвал със своята работоспособност и чувство за отговорност към поетите задачи. Въодушевлението ми се изпари, не след дълго, когато се проведоха първите „свободни” избори, откраднати с фалшификации и признати своевременно от Желю Желев. Не много различна ситуация, както се оказва, от сегашната. Само че тогава бяха Луканов и сие, а сега е Мая Манолова, Станишев, Пеевски и Бареков. Първото ми идване беше много сантиментално, защото заминаването на невъзвращенеца тогава означаваше скъсване завинаги с твоя роден дом. Аз отидох и посетих някои от местата където съм живял или съм бил щастлив като дете, включително родното място на баща ми, където разбира се всичко беше променено, неузнаваемо и западнало. Реката, където се завръщаш след дълго пътуване никога не е същата.
На първите демократични избори хората избраха БСП – наследника на БКП, как ще коментираш тези неизброими парадокси на времето?
Ще потвърдя онова, което казах по-горе: Една част от населението има вродена, една част придобито слабоумие. И това ще продължава.
Защо ни е толкова къса историческата памет?
Не на всички паметта е къса. Аз винаги призовавам хората да вземат пример от евреите, които помнят своето минало през всичките хилядолетия на изгнание и преследване. До такава степен, че техният Завет, тяхната история като племе е основна книга и на трите велики монотеистични религии. Нито една буква не е променена през безбройните преписи на Ветхия завет. И до ден днешен всеки, който знае иврит може да прочете написаното преди две хиляди години точно както е написано тогава. Не мога да призовавам към нищо хората в България с умствена неспособност да процесират и задържат в паметта си миналото, дори най-близкото. Но който може да помни, нека да помни и разказва на другите. Ще настъпи ден след може би десетилетия, когато евреите все още ще търсят из Парагвай избягали от възмездието нацисти и младите хора с трепет ще гледат вълнуващи филми за нацистките престъпления, а в България преподаватели по толерантност ще бъдат Митьо Гестапото, Костадин Чакъров, Бриго Аспарухов и децата на Политбюро. Помнят Елза Кох и Айхман, но никой няма да знае кой е Газдов или Ръгжева. А междувременно синът на масовия убиец Мирчо Спасов стана кредитен милионер, а след това безнаказано избяга в Южна Африка. Колко иронично е всичко това?
Какво мислиш за т.н. „преход“?
Абортирал опит за демократизиране на една страна обременена с тежко и престъпно комунистическо наследство, не без известно акушерство от кекави и левичарски настроени западни лидери.
Кога ще се отърсим от „скелетите в гардероба“? И лустрацията ли беше крайъгълния камък?
Да, пропуснатата лустрация е воденичният камък, който удави несъстоялата се демокрация. В България има една престъпна псевдодемокрация точно по тази причина след нейната консолидация е много трудно да избуташ сизифовия камък. Срещу теб са две неща: 1.много пари и 2.насочен срещу теб пистолет на наемен убиец. Това, заедно с ченгесарската конституция приета с гласовете на комунисти и внедрени агенти след предателската Кръгла маса са в основата на голямото историческо нещастие за България.
Все по-често говорим за отрицателната селекция в България, къде са Хората?
Предимно в гробищата. Някои са неродени, други са унищожени, трети се довършват с шльокавица, защото животът им беше провален. Няма добра и честна статистика какво всъщност е платил като данък на комунизма българския народ. Дори за дълга, оставен от Живков и Луканов се говори под сурдинка. А щетите върху нацията са неизчислими. Когато Жуков и Сталин са хвърляли стотици хиляди руснаци в безмислена гибел срещу немските танкове си говорели помежду си, ей тъй, като истински комунисти: „Солдат не жалей! Бабки народят“. Така се отнесоха техните български ученици и към българския народец. Но той е малък и женичките няма да народят нови хора за техните псевдодемократични експерименти. Ще родят, но не в България. Освен абонатите за „социалните“ помощи, разбира се. Ако има кой да ги плаща.
В Бразилия, Турция, Украйна протестите бързо ескалираха. По-интелигентни, по-търпеливи или по-страхливи сме?
По-страхливи, може би? Но може би пък протестиращите хора, които принадлежат към друг цивилизационен пласт, да не разбират с какво си имат работа и да се надяват, че с мирни протести в държава от ЕС може да се постигне резултат по мирен път. Надявам се, че Мейдана и онова, което посткомунистическата горила Янукович остави след себе си е отрезвяващо за мирно протестиращите и културни българи. Както впрочем Петното, контрапротеста, сесиите в Парламента на Мая Манолова и Миков, заплашителните шепоти на Йовчев, нахалството на Местан, бесовете на Сидеров. Янукович както е известно дойде на власт с избори (фалшифицирани), както Мая Манолова (манипулирани), както ще дойде Бареков (с купени). И Хитлер е дошъл на власт с избори, а Путин е истински шампион по преизбиране. И в Крим ще го изберат даже. Така че, културното малцинство, защото така изглежда сякаш ситуацията, трябва да се поучи от Украйна.
Наскоро резултатите от една анкета показаха, че най-характерното нещо на изборния процес в България били… рейсовете (с хора организирано водени до урните). Илюзия ли е правото ни на избор?
Да, илюзия е. И пародията с новия Изборен Кодекс превръща илюзията в траен феномен на постоянната подмяна. Комунистите ще отлетят на прословутото бунище на историята в мига в който в България и чужбина се осъществи електронно гласуване от компютър. Никакви рейсове няма да ги спасят.
Второ, те ще бъдат премахнати от много възлови постове, ако има лустрация.
Трето, комунизма ще напусне завинаги България, ако тази съдебна и МВР система бъде тотално премахната и заменена с такава от европейски или американски тип.
Фикция ли е свободата, а демокрацията?
Не са фикция, но изискват постоянна борба, за да бъдат отстоявани.
Защо вече толкова малко хора се интересуват от истината и кой в действителност има интерес от промяната/подмяната на историята ни?
Защото всекидневната трудна реалност и нуждите на живота изключват внимателния прочит на историята. Хората нямат енергия след неимоверно трудното ежедневие, което им предлага посткомунистическа България. Освен това, никой не полага грижа за изясняване на историческата истина на публичното място (медиите), нито в изкуството и най-важното – в училище.
Докато строим „Българския Лувър“ паметника на Съветската армия е обект на сериозна полемика, какво мислиш за културно-историческото ни наследство?
Има нещо много нелепо в учреждения като Министерство на Културата или Министерство на Спорта. Даже и Министерство на Правосъдието впрочем, което би имало единствено смисъл, ако Министъра на Правосъдието е с длъжност Главен Обвинител от името на Държавата, всъщност Главен Прокурор. Но да оставим това. Паметникът на окупационната Червена армия трябва да стане обект на референдум от гражданите на София дали да бъде премахнат от това място и съответно преместен другаде, където желаещите да могат да му се любуват. Дори в Правец, до Живковият паметник, ако има такова предложение.
Само медиите ли са виновни за формирането на управляващата десетилетия страната ни престъпна клика? И кое считаш за по-страшно – цензурата или автоцензурата?
Засега като най-непосредствена заплаха се налага присъствието на Безцензурата в лицето на последния инженерен политически проект Бареков. Разбира се, той, както и офицерът от ДС без нос, който ще бъде неговият бъдещ военен министър, са медийни продукти. Но покваряването на българското информационно пространство без съмнение започва от самото начало на Прехода, с доста подла атака срещу медийно наивният български гражданин, който десетилетия наред беше лишен от достъп до информации и като такъв беше лесна плячка за манипулиране. И все още е такъв субект. Доколкото разбира се, вестниците достигат до селата, благодарение на Пеевски. Така нареченото задкулисие в България става все по-зловещо в своята възможност за контрол и за превръщането на паричната си власт в политическо представителство. Днешната автоцензура в България има следния облик: „Абе, я по-добре да си трая, да не вземат да ми отвлекат децата или да ме пребият с чукове…“ А междувременно огромни за българските мащаби финанси се изливат в същинска каскада от псевдопартии, целящи да объркат обърканият по начало българин.
Посоката, накъде (да) вървим?
Аз не съм източен мъдрец, нямам монопол за посоката в която да вървим. Предлагам просто:
Да си почистим двора, входа, апартамента. Да си измием зъбите, да направим инвентаризация на своите отношения. Да си платим дълговете и да простим на своите длъжници. Да спрем да се лъжем едни други. Пък каквото стане.
Какво научи след повече от 10 години винопроизводство?
Няма край познанието в тази област. Във Франция са били необходими 70 поколения, за да се стигне до сегашните знаменити френски вина. А аз съм българин едва първо поколение. Освен това доста ме лъгаха мои сънародници, с които се надявах да проправим пътя, но знам, че света скоро ще говори за България като за страната на виното, а не само на маслодайната сирийска роза от Дамаск. Розата ще оставим на Станишев и неговите социалисти, за да им говори с „ароматният си глас“. А ние ще пием вино.
Една анкета на PROVO показа за съжаление, че голяма част от българите днес вече не мечтаят, или ако го правят – мечтите се свеждат до „хляба“, за какво мечтае Любомир Канов?
Мечтая да доживея денят в който родината ми ще бъде наистина свободна от комунистите и сина ми няма да казва за нея онова, което казваше като малък: „Счупена страна…“

Да обичаш е приключение без карта и компас

Да си мисли човек, че всичко е свършило, защото е загубил единствената жена, Romain-Gary-a-645x507която е обичал, е пълна липса на любов.“
„И не ви казвам, че човек не може да живее и без любов – може – и това е най-гадното.
„Когато човек е обичал една жена с отворени очи, с всичките си утрини, с всички поля, гори, извори и птици, разбира, че все още не я е обичал достатъчно и че светът е само началото на всичко, което остава да направите.“ Чети повече

Безподобният Ромен Гари

Ромен Гари е свързан много силно с Прованс и със самия град Екс, където учи право, наел жилище на ул.Romain-Gary-a-645x507 „Ру-Алферан” и работещ над някакъв роман в кафенетата на близкия бул. „Мирабо”. Свързан е и с градчето Салон дьо Прованс, където по-късно се записва във военната авиационна школа. В Ница обаче преминава младежкия му период, съвсем не лек, прекаран в лишения и копнежи. Чети повече

Страница 1 от 1112345...10...Последна »