Страница 4 от 41234

HOMO PERDUTO (загубения човек) – ІІ СЦЕНАТА

Живеещият някога във френските кафенета Сартър, казва че човек не притежава вечна природа, и затова трябва сам да се създаде, да сътвори собственото си същество. Изтърсват те в някакъв миг от вечността на сцената и те оставят. Не знаеш сценария, репликите, не си и чувал за сюжета. Нищо. А залата е вече пълна с публика. На сцената също има актьори, но те имат вече роли, заучени реплики, включени са в пиесата на точно определени места, горди са от това, че знаят кога точно да се включат в действието. Чети повече

ЦВЕТЕТО НА КОЛРИДЖ

Тази песен на птица идваща от тъмнеещите борове, точно под нежното зарево на припадащия зад хълмовете пролетен ден, тези разговори за голямото платно на съществуванието и нашият мъничък живот, не са ли водени вече от някои други хора? Не е ли имало някога тук други двама души, които опиянени от пролетта, опиянени от присъствието си в безкрайната спирала на времето, да са доловили огромния екран на природата и въобще на живота, екран който прекосяваме с краткостта на светкавица, едва успявайки да изпърхаме с крила, за да оставим знак за собственото си присъствие? Чети повече

ТОКАТА И ФУГА НА РАЗДЯЛАТА

Тръгни без посока
по някой от дългите
пътища…
Иван Пейчев

Не съществува нищо общо и единно, което да може да послужи за основа на една философия на раздялата. В пространствата на интимното, тя е пуснала дълбоки корени някъде между завръщащото се великолепие на спомена и вечния страх от самотата и смъртта. Скритият свят, който носим в себе си, е завързан с веригите на предишната и настоящата ни чувствителност. Ако успеем да изживеем този живот на отделни части, без никаква връзка помежду си, бихме ли могли да очертаем собствения си образ, изчистен от минали преживявания. Съвсем ясно е, че не можем да изживеем втори път отминалото време. За нас то се превръща в едно абстрактно време, където съществата свързани с нашия личен живот, сякаш нямат никакво въздействие върху сегашната ни съдба. Чети повече

Дългото самотно бягане

Загасете светлините,
загасете луната, когато си отида!
Никой да не види моята голяма болка…”
/Стара гръцка песен/

.….….….Тайният ми копнеж се състои в това – никога да не разбера защо съм бил тук. Целите никога не са били достатъчни за да се живее, необходимо е нещо по-силно от всички разсъдъчни системи, нещо което да придаде по-дълбок смисъл на мимолетното. В цялата партитура на етичните системи, независимо дали са с религиозен или философски произход, истините винаги се изграждат с тухлите на причините, докато се оформи цялостната архитектура на последствията. Чети повече

HOMO PERDUTO (загубения човек) І – Приказките

Когато човек отвори една книга или дори случаен текст, той подсъзнателно търси някакъв отговор. Не че има някаква предварителна идея, която трябва да бъде оборена или потвърдена. Не. Той просто търси и се оглежда за подкрепа, идваща от някакви външни правила и етични закони, които да го изведат от дълбоко скритата му безпомощност. Затова и децата четат приказки, защото те ще им спестят усилията да достигнат сами до етичния избор. Разбира се приказките ще ги направят още по-безпомощни, защото там се проповядват идеали, които никога не могат да бъдат осъществени. Чети повече

ЧАЙКАТА ДЖОНАТАН

Авторът на едноименната новела Ричард Бах е посветил творбата си „На действителния Джонатан Чайката, който живее във всички нас“.
Странна птица е Джонатан. Дните му минават в изморителни упражнения за преодоляване на земното притегляне. Гладен, щастлив и отдаден на изследвания, той иска да научи все повече и повече за летенето. Мечтае да достигне неподозирани височини, да постави световен рекорд за скорост на чайка. „Защо ти е толкова трудно да бъдеш като останалите птици от ятото Джон”, пита го майка му, „защо не ядеш? Станал си само пера и кости! Летенето е хубаво нещо, но не се яде… Не забравяй, че летиш за да се храниш…” Чети повече

ХЪЛМЪТ

„Не е истина
не е истина”

Иван Пейчев

     Този хълм си имаше всичко – рекичка, която се извиваше между свободно растящите, бодливи храсти и вероятно извираща някъде от високата му част, и гъста борова гора, която покриваше южната част на склона. Небето бе замряло в някаква наситена до крайност синева. Там, където гората свършваше, подножието на хълма преливаше в огромна поляна с дива и почти непроходима растителност. На места се показваха оранжеви шапчици на невен, нежни стебълца на диви теменуги и еньовчета.
Мъжът вървеше без посока, като внимаваше да не нарани краката си, от внезапно изникващите остри камъни, скрити под храстите. Наоколо нямаше никаква асфалтова алея или някаква оформена пътека, по която да крачи безгрижно и да се любува на дивата красота наоколо. Чети повече

Страница 4 от 41234