Страница 1 от 512345

Печалната история на марксизма

В предишния текст под това заглавие аз отрекох марксизмът да може да се определя като някаква научна,Калин2 философска (или философско-политическа) доктрина. В своето действително историческо битие, казах аз, той бе всъщност тип хилиастична (миленаристка) религия – уникална сред многото съществували „хилиазми“ с това, че през XX век направи опит да установи на различни места своето „хилядолетно царство“, отнемащо на човека неговата история и подчиняващо го на „Абсолютната“ ѝ идея, олицетворявана от нейната (комунистическа) „Партия“.
За да уплътня това свое твърдение днес ще започна с един опит за периодизация на „ставането“ и краха на тази религия.
Всъщност, творчеството на самия Маркс аз бих определил като (само) първия етап от предисторията на собствено „марксизма“. Определям го така, защото макар да дава името на въпросната религия, това творчество все още не е „марксизъм“ (не е все още „-изъм“). И не е дори само поради една (всъщност конфузна за марксистите) причина: мързела и пословичната несистематичност на автора Карл Маркс.
Нека припомня, че освен „Капиталът“ (също приведен в напълно завършен вид от Енгелс) самият Маркс е автор най-вече на „ръкописи“ и на „проекти“ за съчинения, т. е. преди всичко на незавършени произведения, често захвърляни за години настрана (предавани – по думите на Енгелс – „на гризящата критика на мишките“), за да се заеме „гениалният мислител“ с (по същество конюнктурна) публицистика, от която да изкара някоя пара. Известно е, че въпреки финансовата помощ на фабрикантския син Енгелс, Маркс почти толкова, колкото за „комунизма“, е мислел за пари.
Но ето защо издаването на по-голямата част от тези Марксови „ръкописи“, тяхното коментиране, акламиране, екзегеза и популяризиране в цели съчинения, далеч надхвърлящи по обем коментираното, е извършено именно от Енгелс. „Развитието на социализма от утопия в наука“, „Анти-Дюринг“ (особено първия и втория раздел), „Лудвиг Фойербах и краят на класическата немска философия“ и т. н., това са все съчинения на Енгелс, които събират, подреждат и придават що-годе систематичен вид на „наброските“ и „записките“, които Маркс всъщност е „произвел“. Към тях следва да се добави и придаването на (фалшив) теоретически ръст на откровено журналистически работи на Маркс (като „Осемнадесети брюмер на Луи Бонапарт“ и „Наемен труд и капитал“), извършено пак от Енгелс. Тъжната истина е, че на опитващия се да „изчопли“ от Енгелсовата черупка „самия“ критически Маркс, негов адепт остават почти само прословутите „Тезиси за Фойербах“, които поради своята фрагментарност и краткост могат да се подлагат на толкова безкрайна екзегеза, колкото Декалога от талмудическия иудаизъм.
Поради всичко това не без основание може да се утвърди, че „марксизмът“ (дори на самия Маркс) е произведение на Енгелс.
Което би останало без кой знае какво значение, ако не бе последвано от нещо по-важно, а именно – от овладяването (направено пак най-вече от Енгелс) на определени групи от зараждащото се (съвсем независимо от „класиците“) по онова време партийно социалистическо движение в Германия. Именно овладявайки части (групи) от това движение, Маркс, Енгелс и ранните им „другарчета“, започват да ги „хилиатизират“, превръщайки ги от политическо в религиозно движение.
И това обаче не би имало особено сериозни последици, защото ранната социалдемокрация бързо отделя от себе си загрижените много по-скоро за „Историята“ и нейния „есхатон“ – комунизма, отколкото за работниците марксисти (свидетелство за което са мрънкащите им „критики“ на Готската и пр. програми). Не би имало, казвам, особени последици, ако в началото на XX век в марксистките „групи“ на социалдемокрацията не бяха се влели руските адепти на учението с тяхната сектантско месианистична психология. В този смисъл Ленин действително може да се нарече създател на „марксизма“ в доста по-голяма степен от самия Маркс. „Марксизмът“ става истинска религиозна визия и се организира в (йерархизирана) „църква“ (да припомня Лениновата „пирамида“ – „маса-класа-партия-водач“) именно благодарение на Владимир Илич.

И все пак, все пак – нито така произведената марксистка религия, нито нейната „църква“ биха осъществили някога своето „хилядолетно царство“, ако не бе катаклизмът на Първата световна война и душеприказчеството на такива политически авантюристи и двойни (или тройни) агенти като например Парвус.
Известно е, че Ленин, стриктно следвайки „ортодоксията“ на марксизма, е бил убеден (до самия февруари 1917 г.), че „световната пролетарска революция“ може да избухне (и евентуално да победи) първо и преди всичко в най-развитата капиталистическа страна в света (за Маркс и Енгелс в края на XIX век такава е Великобритания, за Ленин, кой знае защо – Швейцария).
В базираната върху документи (и вставена в епоса „Красное колесо“) повест „Ленин в Цюрих“ Ал. Солженицин изразително ни е описал абсурдните опити на Владимир Илич да убеди швейцарските социалисти (в разгара на войната около тях) да „съборят“ държавата си и да надуят тръбата на пролетарския апокалипсис. Именно в Швейцария обаче, пристигналият (най-вероятно като германски агент) Парвус отваря очите на „гениалния“ Ленин за шанса превратът да бъде извършен в започващата да губи войната, разбунена Русия (за сведение Маркс е нареждал Русия буквално извън Европа и я е определял като страна с докапиталистически, „азиатски начин на производство“).
И ето: именно превратът в Русия слага край на теоретико-политическата предистория на марксизма и полага началото на неговата собствена история, т. е. на историята на марксисткия апокалипсис – изземването на историята от хората (и в този смисъл наистина нейното прекратяване) и подчиняването на хората на „Идеята на историята“, олицетворявана, повтарям, от „Духа“ на нейната истина – комунистическата „Партия“.
Едва от този момент марксизмът като една от световните „религии“ придобива историческо битие – битие, раз-съществяващо обществото на хората през целия XX век: отначало в „една отделно взета страна“ (бившата Руска империя, СССР), сетне в половин Европа, а още по-нататък тук и там по целия свят (в Корея, Камбоджа, Виетнам, Куба и т. н.). В „предисторическата“ си фаза марксизмът остава тук-там в свободния свят, където тутакси се разтваря (още тогава) в пост-фройдизма, структурализма и т. н. на отделни (не първостепенни) мислители, които, трябва да се признае, бяха мразени от собствено „марксистите“ много по-горещо (както се мразят еретици) в сравнение с откровените обективни и субективни идеалисти, неотомисти (и „вся остальная христианская сволочь“).
Та ето: именно този апокалиптичен „марксизъм“ претърпя поражение през 1989 г. и оттогава се намира в третия етап от своето съществуване – в своята пост-история, чиято тъжна (и смешна) картина обещах да обрисувам в самото начало.
Предварително ще трябва да кажа обаче, че „аристократите“ на класическия марксизъм – жреците и теоретиците на комунистическите партии от катастрофиралия „съветски блок“ (които до самата 1989 г. строяха вече „развития“ или „зрял“ социализъм) най-бързо и най-малко травматично изоставиха всеки „марксизъм“ и се превърнаха поравно в квазикапиталистически олигархии (България е типичен пример в това отношение) и в „неоконсервативни“ (фашизоидно-националистически) движения (най-вече в Русия и в бившата ГДР).
В този смисъл „марксизмът“ (изучаван вече на английски и френски – но не на немски в оригинал или на руски – езикът на „свещеното предание“ на религията) остана достояние най-вече на млади, екзистенциално не особено зрели и не толкова безскрупулни „ентусиасти“, които и поради своя (хабитуален) снобизъм и индивидуализъм и до днес, слава Богу, са базисно неспособни да се организират партийно-политически.
Онова, което остана дълбинно присъщо и на тези (млади) марксисти обаче, бе именно духът на религиозния хилиазъм (като правило не осъзнаван от повечето от тях) и който и до днес ги тласка към това да търсят дълбоко „подводната“ субстанция на историята, неминуемо течаща по посока на своя апокалиптичен „океан“, та като се „влее“ в него, да я „приключи“ триумфално.

Съвременната старост

В по-ранните, но и недотам отдалечени от нас времена старостта обичайно се е отнасяла до онзи период от живота на човека, когато за последния е можело да се каже, че е осъществил себе си или, по-точно, че еКалин осъществил своя „дял“ в живота. И за традиционните общества представата за този „дял“ е била пределно ясна: когато станеш pater familiae, когато с традиционно наследеното или свободно избрано занятие натрупаш имущество и изградиш дом, който можеш да оставиш на децата си, когато тия деца благополучно бъдат отгледани и започнат свой самостоятелен живот, ти си осъществил своя „дял“. И следователно си вече стар. Вярно е наистина, че в сферата на интелектуалните и духовните трудове „осъществяването“ никога не е имало възрастови граници и по същество, както и днес, може да продължава до края на живота, лишавайки го от „старост“ в този традиционно социален смисъл на думата. Но вярно е също, че доколкото тази сфера винаги е била „дял“ на малцина специфично обдарени люде, особената оцветеност на старостта в нея спокойно би могла да се остави „извън скобите“ на по-общия социологически поглед.

От същия този общ социологически поглед обаче трябва да се забележи, че съвременният човек днес вече по-малко екзистира като същество, имащо свой определен „дял“ за осъществяване, а това означава, че и старостта му в наши дни престава да бъде онова, което е била някога – дори като чисто жизнен хабитус. Някои обясняват тази дълбинна промяна с разпадането на т.нар. „големи (исторически) разкази“, в които човекът се е намирал базисно интегриран до настъпването на [пост-]модерната епоха и с превръщането поради това на жизненото му време днес в чиста и безсъдържателна „кумулация“ на години. Независимо обаче дали тези обяснения са удовлетворителни или не, ние не можем да отречем, че човекът днес действително едва ли се изживява като „осъществяващ“ някакъв [пред-]определен му от живота „дял“ и в този смисъл в нито един момент от житейския си път не може да си се яви като напълно „осъществил“ себе си – станал до края си човек. На него само “му се събират” години – години, с които обаче до самия си край той не става „станал“ (биографически, исторически) човек, а чисто и просто „има“ повече проживяно време и съответно повече е загубил.
Наистина, като не „ставаш“, ти о-ставаш и си все същото същество с по-малко сетивни и биологически сили.
Но именно поради тази причина днес ние все по-често срещаме хора, които са „стари“ не в смисъл че са „осъществили“ живота си, но, напротив, сблъскваме се с един тип на възрастен човек, който ни изненадва със своята екзистенциална незавършеност и като че ли (принципна) незавършимост: човек, на когото ще се сложи предел, но който не може, просто не може да достигне предел. Пак казвам, това е типът на люде, на които чисто и просто са им „се събрали“ критично количество години, които чисто фактически „имат“ повече години, но които – въпреки целия си акумулиран жизнен (и хедонистичен) опит, въпреки целия професионален път, който са извървяли, и децата, които са родили, в нищо все пак не са се о-съще-ствили. Те просто – виждаме го ясно – са преминали през активния жизнен цикъл, „претърпели“ са го, за да бъдат „отпуснати“ от него в една цялостна и всеобхватна жизнена „пенсия“. Това са не „въз-раснали“, дораснали до предела си хора – senes, а именно просто „отпуснати“ хора – „пенсионери“. Точно това е все по-разпространеният тип на съвременен възрастен човек, когото срещаме из богатите исторически мегаполиси на света и в чийто неизвестно от какво точно самодоволен вид има наистина нещо гротескно. Забелязваме го в тълпите от перманентно „екскурзиантстващи“ белокоси мъже и жени, ентусиазмично „отвързали се“ сякаш от всичко, което е било тяхна професионална и домашна „тегоба“, за да се озоват в едно начало на „просто живота“, по парадокс и по икономическа целесъобразност поместен в неговия биологичен край.
Има, потвърждавам, едно осезателно [само-]инфантилизиране на съвременния възрастен човек, дължащо се тъкмо на това, че той отдавна вече не живее в режим на осъществяване на живота, че е загубил дълбинното усещане, че човекът е същност, която не просто е „дадена“ като иманентност, а е о-съще-ствявана и следователно винаги е „нацелена“ към из-вършване до с-вършек.
И все пак, ако това, което казвам дотук, очертава един дълбинен проблем на самите остаряващи в постмодерното общество, то следващото е проблем на обществото, в което те остаряват. Аз говоря тук за една специфична за съвременния свят социална маргинализация на старостта.
Наистина вярно е, че от една по-дълбока екзистенциална гледна точка „старостта“ по принцип би могла да бъде видяна като маргинализиране. Защото нали именно в старостта всички многобройни „валенции“, с които сме били свързани с другите, чрез които сме се реализирали като същностно съ-битие, започват да изчезват, да угасват и човекът, би могло да се каже тогава – колкото повече остарява, толкова повече става самия себе си. Той не е вече съществено обективиран нито като член на определена професионална общност, нито дори като непосредствено отговорен за материалното и душевното израстване на следващата генерация баща (майка). Той все повече и повече се у-само-тява от обективациите си, а доколкото всички те в по-раншните периоди от живота му са го и острастявали, и „подменяли“ по многообразен начин, би могло да се каже, че той става в старостта си и по-“бистър“, по-автентичен.
Има обаче нещо, което произтича днес не от екзистенциалната, а от социалната траектория на живота и което собствено маргинализира неговата „старост“ по един специфично травматичен начин.
Защото не можем да не забележим, че усамотявайки се от своите „валенции“ и обективации в старостта, съвременният човек усеща днес не просто че става нещо все повече усамотено и безстрастно, но и че става нещо все по-чуждо в този свят. А това далеч не е чувствал старият човек от миналите времена. Днешният възрастен човек вижда как около него други стават „стопани“ на живота и как с тези други той все по-малко има нещо общо. „Общ“-ността, която стопанисва живота, от който той не си е все още отишъл, се е затворила за него, той не е същинска част от нея. Той си е отишъл от обществото, преди да си е отишъл от света физически, и поради това този живот представа пред него все повече като един чужд живот. Би могло да се възрази, че описаното е обща съдба на старостта от всички времена, но аз мисля, че днес то се усеща с една съвсем специфична острота и травматичност. И преди да обясня защо ми се струва така, за да не изглеждам като твърде строг съдник на съвременната старост, ще кажа, че наистина точно толкова, колкото различните форми на нейната авто-инфантилизация в охолните общества, мен ме възмущава и нейното инфантилизиране от страна вече на по-младите генерации на съвременния свят. Защото не може да се отрече, че тъкмо в мярата, в която възрастният човек престава да се чувства днес съ-общник на живота на социума, с него започват да се отнасят по начин, много близък до начина, по който обичайно се отнасят с децата, с непълнолетните. Нека да припомня тук например организираните преди две-три години у нас (не без политико-рекламна цел, разбира се) казионни едноседмични „почивки“ за стари хора в различни четири- или петзвездни хотели. Разбира се, че в настаняването на тези хора в места, така подчертано предназначени за отдиха именно на младите и жадни за веселие и еротика генерации, имаше нещо дълбоко унижаващо и направо неприлично. При това с възрастните „пансионери“ почти демонстративно се държаха като с несоциализирани субекти: организираха им общи забави, „водиха“ ги заедно на различни „забележителни“ места. За разлика от децата обаче, които наистина все още не са станали „стопани“ на живота и затова за тях би следвало да се организират подобни „мероприятия“, които да ги социализират, възрастните (които вече не са му „стопани“) все пак не са без опит в социума, така че с подобна снизходителна „покана“ в пределите му ние много по-скоро правим една перфидна демонстрация на тяхната отчужденост от нас, отколкото проявяваме същинска „грижа“.
И ето именно във връзка с казаното току-що аз се изправям пред възможността да се опитам да дам един по-конкретен отговор на въпроса как трябва да се определя днес настъпването на старостта – кога собствено човекът днес става вече „стар“ (като при това отново ще се абстрахирам от случаите на интелектуалните, на „великите“ стари, където нещата по обясними причини стоят по различен начин).
Ще кажа, че в най-определен социален смисъл на думата човекът днес става „стар“, когато (освен професионална) престава да има и действителна семейна (домашна) роля.
Какво имам предвид?
Известно е, че в модерните общества домовете все повече и повече стават домове на две, а не на три генерации (както е било толкова време и както допреди не толкова отдавна е било и у нас). Разбира се, че за този феномен има най-различни, включително съвсем емпирично-социални причини, като например възрасналата обществена мобилност (поради фактори от икономическо естество), водеща до „задомяването“ на младите генерации далеч от бащините им домове, или пък увеличаването на потенциала на „обществата на благоденствието“, позволяващи много по-лесното придобиване на собствен дом на по-ранна от традиционната за това възраст. Съществуват и по-дълбоки причини за разпадането на тригенерационния дом, на които ще се спра малко по-късно. Същественото е обаче, че поради посоченото обстоятелство практически всеки човек, отгледал вече до ранната им младост своите деца, изпада от каквато и да било семейна роля. В семейството на своите деца той вече наистина няма реално присъствие. Дотогава той е бил „баща“ („майка“), имал е „синове“, „дъщери“. Тези „синове“ и „дъщери“ обаче са израснали и на свой ред са създали семейства – родили са свои деца. И ето: доколкото домовете вече не са домове на три генерации, а само на две, след достигането на въпросния предел (а нека припомня, че днес той, общо взето, съвпада и с предела на активната професионална дейност) човекът престава да има каквато и да било социална роля. Той става, разбира се, „дядо“ („баба“) на своите внуци, но по същество най-често той именно само номинално, само de jure става такъв. Екзистенциално той практически не изживява тази трета степен на домашната йерархия. Днешните възрастни, би могло да се каже, имат внуци, но не живеят като баби и дядовци. Те остават в своите отделни домове и не е необходимо тези домове непременно да са институционално „старчески“ (това е само най-травматичният вариант). Дори собствени обаче, тези домове са такива – старчески – по своята изолираност и оставеност от по-младите генерации, а това още повече задълбочава усещането на съвременния възрастен човек, че този свят му е „чужд“, че той е свят на други, на социално „чужди“ нему хора.
В съвременния свят, следователно, се е изгубила дълбоката, именно социална „добротност“, която е имал тригенерационният дом, където екзистенциалното у-само-тяване на възрастния човек не е било равнозначно и на едно негово социално маргинализиране. И макар да знам колко неудобства създава тригенерационният дом на съвременните „млади двойки“, аз не мога същевременно да не отбележа и колко дълбинна естественост и интимна педагогика е била винаги съхранявана в него. Колко възпитателно в най-базисния смисъл на тази дума е например за едно дете да се покорява някому – на баща си, на майка си, които вижда в същото време сами да се покоряват на други – на своите баща и майка – на дядо му и баба му. От това произтича някакво примордиално убеждение за органичната йерархичност на човешкото общежитие, за една непрекратяваща се никога „синовност“. Съхранява се, ако щете, и едно много по-дълго време на дома, на традицията, намираща се непосредствено пред очите. Домът на трите генерации е, тъй да се каже, много по-обширен във времето. Един много по-голям дял от време е в непосредственото жизнено полезрение и се осезава, усеща се от живеещите в него. За това време не се просто „чете“, то не е дял на „историята“ в писмовния смисъл на тази дума (този домен на експлицитно „чуждото“, отчуждено от нашето време). То се зре: в старите домашни вещи на дядо и баба, чува се в техните специфично архаични думи, присъства в онова, което гласовете им са пренесли, за да звучи и да трае то тук. Но и обратно: препълненият жизнен „еон“ на дядото и бабата в тригенерационния дом е не просто кладенец на кънтящи минали образи и преживени дни – той ехти от дисканта на детските гласове, тоест продължава да е разтворен напред, да не е „завършен“.
В тригенерационния дом „животът на земята“ действително се живее като нещо „по-дълго“ и „по-добро“, както ни се казва в петата заповед от Декалога: „Почитай баща си и майка си, за да ти бъде добре и за да живееш дълго на земята“ (Изх. 20:12).

Радикални твърдения за диалогичността

Твърдя, че няма нито „аз“ нито „ти“ без диалог, че диалогът ражда „аз“ и „ти“, ражда Калин2лица­та, а не лицата – „аз“ и „ти“ раждат диалога.
Твърдя, че не може въобще да се извърши акт „от първо лице“, ако последното не е било вече познато като едно (поне) „второ“ лице.
Твърдя, че не мога да кажа „аз“, ако не ми е казано „ти“, ако никой не се е обърнал към мен с „ти“ . Чети повече

Има ли „историческо” зло?

Нека бъде забелязано, че всички по-значителни ерупции на злото в този свят – и особено в обществената сфера – винаги са ни предизвиквали да търсим (и което е по-важно – да намираме) за тях предпоставки, които лежат много, много по-далеч и по-дълбоко от самите тях в историята. Така например, написани са много солидни и правдиви книги, които показват по най-детайлен начин как трагически са се на­трупвали – от средата на XIX век до 30-те години на XX век, основите на зверския национализъм на Хитлер в Германия. Чети повече

Критика на „царското” решение на Св.Синод

Макар да приех с гняв и разочарование решението на Св. Синод на БПЦ, разпореждащо молитвеното поменаване на Симеон Сакскобургготски като „български цар” във „всички обществени и частни богослужения” (включително на Великия вход на Св. Евхаристия, когато се поменават действащите светски власти), в този текст аз ще се въздържа напълно от всякакви чувства, както впрочем и от изкушението да поставя въпроса, имала ли е (и каква) роля във взимането на това решение руската църковна делегация, пристигаща у нас за тържествата по случай 1150-годишнината от покръстването на българите. Чети повече

Страдание и смисъл

Който поиска да спаси душата си, ще я погуби; а който я погуби, ще я оживи. (Лук. 17:33)
Нека признаем, че съвременната цивилизация все повече и повече се превръща в цивилизация на анестезията. Превръща се в цивилизация, която все повече и повече е загрижена да скрие от очите и да спести на сърцето и на тялото на човека всички неща, които могат да предизвикат за него болка и страдание. Чети повече

Шестов или Чистота на отчаянието

Имаше някога една млада жена по име Сорана и с фамилия Гуриан. В 50-те години тя напусна родната си Румъния след преживени злополучия, които предпочиташе да споменава колкото е възможно по-рядко. Животът на изгнаничка в Париж не й причиняваше големи грижи. И дори, от цялата група студенти, начинаещи литератори и художници, с които общуваше, тя всъщност се прочу първа; добрият издател Жюлиар закупи първата й повест, скоро последва и втора. Но ненадейно (как иначе би могло, ако не ненадейно) тя научи, че е болна от рак на гърдата. Чети повече

Картината на света“ – онтологично огледало на човешката екзистенция и на „реалността като грижа“

Съвременната философска критика си задава въпроса в какво се състои хуманността на рационалистичните идеали, ако следването им води до засилване на жестокостта на насилието, до политически безчинства, до деградиране на личността и човешкото достойнство. Новото време, легитимирало триумфа на разума и рационалността, осланящи се на една реалност, очистена от човешкото присъствие, вдъхна живот на големите метафизични системи, Чети повече

. Битие-възможност-призвание

Основно понятие на “Битие и време” е понятието за възможност. Всички други специфични категории на фундаменталната онтология са или преки негови модификации (като “настроеност”, “разбиране”, “проект”, “участ”, “съдба”, “екзистенция” и, накрая, “Битие”), или пък фиксират някакъв тип отношение към възможността (като “смърт” и “битие-към-смъртта”, “вина” и “битие-във-виновност”, като “грижа”, “упадък”, “решимост” и др.). Чети повече

Човешкото битие като Dasein

Човекът, или единичният индивид, у Хайдегер носи категориалното име Dasein – “тук-битие”, или в прецизния превод на Д. Зашев “Бъденето-ето-на”2, а в руския превод на Бибихин – “присъствие”. Коментаторите на “Битие и време” са изписали по повод на този израз стотици страници, като по този начин са направили въпроса за неговия смисъл практически неразрешим. Чети повече

Страница 1 от 512345