Страница 5 от 9« Първа...34567...Последна »

Франц Кафка, обикновеният

автор Зейди Смит

Как да опишем Кафка, човека? Може би така:

Сякаш той беше прекарал целия си живот, опитвайки се да разбере как изглежда, без да разбере, че има такива неща като огледалата.
Един гол човек сред облеченото множество.
Една мисъл, живееща в грях, с душата на Аврам.
Франц беше светец[1].
Или може би другояче, използвайки подробностите от живота му, които намираме в освежаващо-фактическатаФрнац Огромният свят, който нося в главата си: Франц Кафка: биографично есе от Луис Бегли: по-висок от метър и осемдесет, красив, елегантно облечен; незабележим студент, добър плувец, ентусиаст на гимнастиката, вегетарианец; чест посетител на кина, кабарета, денонощни кафенета, литературни салони и бордеи; публикуван автор на седем книги през краткия си живот; сгоден три пъти (два пъти за една и съща жена); ценен от работодателите си, повишаван в работата.
Но този Кафка е също толкова труден за запомняне, както и Пинчън, който пазарува в супермаркета или ходи на бейзболни мачове, както Селинджър, който остарява и се грижи за семейството си в Корниш, Ню Хемпшър. Читателите са непоправими фабулисти. Но случаят на Кафка се простира отвъд литературната мистика. Той е нещо повече от тайнствен човек – Кафка е метафизичен. Читателите, които са особено привързани към този свръх-Кафка намират въвеждането на един толкова ежедневен Кафка твърде трудно за преглъщане. И обратно. Веднъж говорих в едно еврейско литературно общество по тема от времето на Кафка, едно изследване на идеята – както казва критикът Михаел Хофман – че „при Кафка почти винаги е прекалено късно“. След това една пъргава дама на около деветдесет години, с тежък акцент от Стария Свят, прекоси залата и ме подръпна за ръкава: „Но вие грешите! Аз познавах господин Кафка в Прага – и той никога не закъсняваше.“
През последните години се забелязва известен ревизионизъм по отношение на Кафка, макар че онова, което е останало за разглеждане, е не качеството на неговите работи, а по-скоро неговата точна природа. Що за писател е Кафка? Преди всичко това е една ревизия на биографската аура на Кафка. Както се казва в едно остроумно есе от този вид, написано от младия писател и критик Адам Търлуел:
Днес е необходимо да се утвърждават някои общоприети истини за Кафка и кафкианското … Творчеството на Кафка се намира извън литературата: то не е изцяло част от историята на европейската литература. Той няма предшественици – творчеството му се появява сякаш отникъде – и той няма истински приемници … тези фикции изразяват отчуждението на съвременния човек; те са предсказание на а) тоталитарната полицейска държава и б) нацисткия Холокост. Неговото творчество изразява един еврейски мистицизъм, един не-верски мистицизъм, страданието на човека без Бог. Творчеството му е много сериозно. Той никога не се усмихва по фотографии … Много важно е да се познава неговия емоционален живот когато се чете белетристиката му. В някакъв смисъл всички негови истории са автобиографични. Той е гений, намиращ се извън обичайните граници на литературата и светец, намиращ се извън обичайните граници на човешкото поведение. Всички тези истини, всички те, са погрешни[2].
Търлуел обвинява за баналността на кафкианското Макс Брод, приятеля на Кафка, неговият пръв издател и изпълнител на литературното му завещание, в чиято си роля той по-късно не изпълнява волята на писателя (Кафка желае ръкописите му да бъдат изгорени) – един факт, който продължава да покрива Брод, макар и само леко, с ореола на един вид нечестни намерения. От своя страна Брод винаги е поддържал, че Кафка е знаел, че няма да има клада: ако е настоявал на това сериозно, той би избрал друг изпълнител на завещанието си. Много по-трудно за защита е по-късното решение на Брод да публикува кореспонденцията, дневниците и остро-личното Писмо до баща ми (макар че посмъртния литературен морал е нещо доста хлъзгаво: ако едно нещо, намерено в чекмедже, е много лошо, то неговият срам надживява както читателя, така и издателя; когато то е толкова добро колкото Писмо до баща ми, светът игнорира срама). * *
Ако само малцина читатели на Кафка могат да съжаляват истински за съществуването на произведенията, които той беше предвидил за унищожение, то мнозина съжаляват за начина, по който Брод реши да ги представи. Проблемът се състои не само в неговите плоски интерпретации; по-скоро става дума за собствените му интервенции в текстовете. Защото когато се стигна до необходимост от редакции на романите, симпатията на Брод към теологическото изглежда е ръководела ръката му. Системата на Кафка за подреждане на главите често изгледаше неясна, понякога несъществуваща; именно Брод беше онзи, който сортира Процесът по начина, който ние познаваме. И ако книгата изглежда като пътешествие към един отсъстващ Бог – такива поне са аргументите – то е защото Брод поставя в края й една дупка във формата на Бог. Предпоследната глава, съдържаща псевдо-агадичната[3] притча „Пред закона“ би могла да бъде поставена на което и да било място – и поставянето й на друго място би изкривило траекторията на извисяването; това вече би било не пътешествие към висшата неразбираемост, а пътешествие без цел, в което е захвърлена една мистерия и което бива отново последвано от баналното.
Разбира се, съществува и възможността самият Кафка да би поставил тази глава някъде към края, точно като Брод, но любителите на Кафка не са склонни да го надаряват с вида здрав разум, присъщ на Брод. Цялата същност на Кафка се състои в неговата необичайност. Всичко което Брод обяснява, според нас Кафка би оставил необяснено; на каквато и конвенционална интерпретация да ги подлага Брод, самите творби я отхвърлят. По този начин ние мислим и за Шекспир: един писател, оплескан от нашите опити да го дефинираме. В този смисъл идеята за един литературен гений е дарба, която даряваме на самите себе си, едно пространство толкова широко, че ние можем да играем в него завинаги. Отново Търлуел:
Важно е, когато човек чете Кафка, да не го чете прекалено Брод-ски.
Вземете например този пасаж от биографията, написана от Брод през 1947 година: „Онова, което отличава творчеството на Кафка е един нов вид усмивка, една усмивка, по-близка до окончателните неща – една метафизическа усмивка, така да се каже – действително, когато понякога четеше някоя от историите си за нас, неговите приятели, тя ставаше нещо повече от усмивка и ние се смеехме високо. Но скоро отново утихвахме. Това не е смях, подобаващ на човешки същества. Само ангелите могат да се смеят по този начин …“ Ангели! Често се подценява това колко много талант е необходим, за да бъде човек велик читател. А Брод не беше велик читател, камо ли пък велик писател.
Вярно. Може би вместо това ние бихме могли да кажем, че Брод е бил велик откривател на таланти. Относно собствените си литературни способности той имаше малко илюзии. Приятелството му с Кафка беше чудовищно едностранно още от самото начало, едно нещо, изваяно от чисто страхопочитание. Те се срещат след една лекция върху Шопенхауер и Ницше, изнесена от Брод, след която Кафка се обърнал към лектора и го изпратил до вкъщи. „Изглежда нещо го беше привлякло към мен“, пише Брод. „Той беше по-открит от обичайното, започвайки безкрайното ходене до вкъщи с несъгласие относно моите прекалено груби формулировки.“ Познатата проза на поклонника, улавящ мъдростта, посипваща се върху него. В наши дни ние вече сме уморени от прекалено грубите формулировки на Брод: те задаваха тона в продължение на прекалено дълго време. Ние не желаем вече да четем Кафка по Брод-ски, както ентусиазирано го правеха следвоенните американци. Изкусително е да си мислим, че ако самите ние бихме били ония първи читатели, то бихме разпознали начаса – без такова тежко суфлиране – литературното величие на една бивша маймуна, говореща пред академията на дребната Жозефина, „писукаща“ за своя миши народ. Но аз се съмнявам.
Има и още един разказ на Брод за четящия на глас Кафка:
Ние, неговите приятели, се смеехме доста невъздържано когато той за пръв път ни прочете първата глава от Процесът. И самият той се смя толкова много, че имаше моменти, в които не можеше да чете повече. Удивително наистина, когато си помислите за ужасяващата сериозност на тази глава.
Тук престъплението на първия биограф на Кафка е доста меко: една лека доза литературен респект. Брод не можеше да повярва съвсем, че Кафка е смешен тогава, когато той беше смешен. Защото как би могъл Кафка, в неговата ужасяваща сериозност, да бъде смешен? Но това е странно: ревизионизмът на Кафка е до известна степен влюбен в кафкианската чистота. Ние не можем да кредитираме Брод-ската идея, че Кафка пише за „отчуждението на модерния човек“ – това е прекалено очевидно. А как би могъл Кафка да бъде прекалено очевиден? Как би могъл Кафка да бъде нещо, което самите ние сме? Дори нашите демистификации на Кафка са пълни с мистерии.
2.

Но ако не трябва да четем Кафка твърде Брод-ски, то как да го четем тогава? Сигурно можем да направим нещо по-лошо от това да го четем по маниера на Бегли. Леко скептичен относно биографичната легенда, Бегли все пак вярва в „метафизическата усмивка“ на творчеството, във възможността то да изразява нашето модерно отчуждение – тук пророкът Кафка и обикновеният човек Кафка не се намират в конфликт. Той се занимава първо – и най-успешно – с обикновения човек. Кафка, който – както и други хора, водещи дневници – се отдава на безкрайна драматургия на самия себе си; натрапчиво-постоянният автор на писма който веднъж пита един от кореспондентите си „Не изпитвате ли удоволствие от преувеличаването на болезнените неща колкото е възможно повече?“ За Кафка, перспективата за едно пътуване от Берлин до Прага е „една безразсъдна смелост, чийто паралел може да бъде открит само чрез разлистване из страниците на историята, да речем до наполеоновия марш в Русия.“ Едно кратко посещение до годеницата му „не би могло да бъде нещо по-лошо. Следващото нещо ще бъде набучване на кол.“
Дневниците са същите, но още повече: малко хора, дори и в тази солипсистка форма, са писали „аз“ толкова често колкото Кафка. Хора и събития се появяват рядко; началото на Първата световна война бива оценявано еднакво с факта, че в този ден той е ходил да плува. Пишещият белетристика Кафка е човек с много истории, личният Кафка пее единствено песента за самия себе си:
Оставах изцяло при всяка идея, но изпълвах всяка идея … Не само се чувствах доведен до собствената си граница, но и до границата на човешкото като цяло.
Аз съм в края на началото.
Животът е просто ужасен; аз го чувствам по начин, който малцина изпитват. Често – а в най-дълбокото си „аз“ може би през цялото време – аз се съмнявам, че съм човешко същество.
Човек би могъл да цитира цели страници с подобни усещания: изследователите на Кафка често го правят. За щастие Бегли има по-добро усещане за комичното от повечето изследователи на Кафка, като е склонен да намира Кафка и в съвсем други настроения: понякога плачлив, от време на време ласкателен, често хитро-неискрен и, нерядко, откровено лъжлив. Резултатът е нещо, което не очакваме. Той е малко смешен:
Излиза, че наистина постоянно пишем същите неща. Понякога аз те питам дали си болна, след това ти пишеш за това, понякога аз искам да умра, а след това го искаш и ти, понякога аз искам пощенски марки а след това ти искаш марки …
Това пише Бегли, е
Характеристиката на Кафка (в момент на униние) за писмата, които той разменя с Милена [и то] не е чак толкова по-различно от много от тях, и важи дори в още по-голяма степен за писмата до Фелице.
Да, любовните писма се повтарят; има нещо механично в тях, не дълбоко чувство, поне не към техните получателки. Усещането е за мъж, пишещ до самия себе си. Невъзможно е да се повярва, че Кафка е бил влюбен в бедната Фелице Бауер, тя с „костеливото, празно лице, носещо празнотата си открито … Почти счупен нос. Руса, някак странна, непривлекателна коса, подчертана брадичка“; Фелице с нейните буржоазни нрави, с нейното предложение да седи до него докато той работи („в такъв случай“, отговаря той, „не бих могъл да работя изобщо“), нейният беден вкус за „тежки мебели“ (един шкаф, избран от нея кара Кафка да мисли за „перфектна гробница или паметник на живота на пражкия чиновник“).
За Кафка тя е символ: точилният камък, на който той изостря усещането за самия себе си. Техният годеж е повод да й обясни (както и на баща й) защо никога не би трябвало да се ожени. Перспективата да живее с нея вдъхновява цели страници с възхвали на самотата. Бегли, самият той автор на белетристични текстове, има добро око за начина, по който писателите натрапчиво защищават персоналното си пространство, дори и когато изглежда, че го отстъпват. Може да се каже, че той истински разбира Кафка:
Тук виждаме всичко в концентрирана форма: сантименталната офанзива, която Кафка започва, с цел да завоюва Фелице; рефлексивното бягство от тази цел щом само тя стане достижима; настояването на това да се занимава с нея и с тяхното бъдеще само при тези условия; самоочернянето като мощно оръжие срещу интимността, която изисква нещо повече от думи.
Бедната Фелице! Тя никога не е имала и най-малък шанс. В първото си писмо Кафка твърди:
Аз съм непостоянен писач на писма … от друга страна, никога не очаквам отговор на едно писмо … И никога не съм разочарован, когато той пристигне.
Всъщност, контрира Бегли,
Вярно е обратното: Кафка изпитва остра потребност да пише много писма и се превръща в истеричен деспот ако не получава моментални отговори, бомбардирайки Фелице с телеграми и протести.
Кафка преследва Фелице френетично, а след това се опитва да избяга от нея, пише Бегли, „с едностранчивата целенасоченост и страст на лисица, отхапваща собствения си крак, за да се освободи от капан“ – една реплика, която съдържа не малко кафкиански дух. „Жените са примки“, каза веднъж Кафка, „които лежат от всички страни в очакване на мъже, за да ги повлекат в онова, което подлежи на просто ограничаване.“ Това е един перфектно обичаен израз на женомразие, нещо обезсърчаващо у един дух, който често избираше по-малко отъпкани пътеки. А пропо: след като един млад приятел му казал, че Пикасо е „преднамерено изкривяващ“ художник, който рисува „розови жени с гигантски крака“, Кафка отговаря:
Не мисля така … Той просто регистрира деформациите, които все още не са проникнали в нашето съзнание. Изкуството е огледало, което „избързва“, подобно на часовник – понякога.
Мисълта на Кафка е нещо такова, тя избързва по забележителен начин – и все пак, когато става дума за жени, тя върви не по-бързо, отколкото го позволяваха времената. Ония, които намират личните слабости на писателите отблъскващи, ще се отвърнат от Кафка тук, както читателите се отвръщат от Филип Ларкин по подобни причини (фамилното сходство между двамата писатели е отбелязано от самия Ларкин). По този въпрос Кафка има един по-малко осъждащ биограф в лицето на Ендрю Моушън; Бегли, макар и съвсем наясно с „проблема на Кафка с момичетата“, не агонизира прекомерно по този повод. Литератур-идиотите може и да се наслаждават на факта, че и за двамата литературни негативисти (близки съседи на всяка сносна полица за книги) модерните отоплителни инсталации могат да послужат като синекдоха за Светската Женственост:
Той се ожени за една жена, за да й попречи да си отиде
Сега тя е тук по цял ден,
И парите, които той получава за това, че пилее живота си в работа
Тя приема като свое право
Да плаща за партакешите на децата и сушилнята
И електрическата камина …[4]
Аз не отстъпвам дори и частица от изискването си да водя фантастичен живот, организиран единствено в интерес на работата ми; тя, безразлична към всяка мълчалива молба, иска средното: удобен дом, да проявявам интерес към фабриката, добра храна, лягане в единайсет, централно отопление…“[5]
Но, както и при Ларкин, представите на Кафка относно жените и неговия опит с тях се оказват различни неща. Жените са неговите перфектни кореспондентки и вдъхновения (през 1912 кореспонденцията с Фелице се конкурира с писането на Америка; през 1913 тя печели), неговите най-стимулиращи интелектуални спаринг-партньори (Милена Йесенска, с която той дискутира „еврейския въпрос“), най-близките му приятели (любимата му сестра, Отла) и, накрая, средствата за неговото бягство (Дора Диамант, с която през последната година от живота си той се премества в Берлин). Не, жените не притегляха Кафка към ограниченото. Както би казал Бегли: вярно беше обратното. Кафка казва в дневника си, че единственият живот, който би могъл да живее, е онзи на сексуално аскетичния ерген. А в действителност той не беше чужденец в бордеите.
Бегли е особено интересен когато става дума за странната организация на работния ден на Кафка. В Assicurazioni Generali той е отчаян от дванайсетчасовите работни смени, които не му оставят време за писане; две години по-късно, повишен до поста на шеф на офис в Института за застраховка срещу работни злополуки, той вече е на единична работна смяна, от 8:30 до 14:30. И какво от това? Обяд, до 15:30, след това сън до 19:30, после спорт, вечеря със семейството. След което той започва работа около 11 часа вечерта (както посочва Бегли, писането на писма и дневници му е отнемало поне по един час дневно, по-често два), а след това, „в зависимост от силата, желанието и късмета, до един, два, три часа, веднъж дори до шест часа сутринта“. А след това „всяко мислимо усилие, за да заспя“, докато той почива на пресекулки преди отново да излезе сутрин за работа. Този ред го поставя постоянно на ръба на колапса. Но
Когато Фелице му пише, твърдейки, че може да се намери и по-рационална организация на работния ден, той се наежва … „Сегашният начин е единствено възможния; ако не мога да го издържа, то толкова по-зле; но все пак ще го издържа някак.“
По мнение на Брод родителите на Кафка трябвало да му дадат някаква кръгла сума „ за да може той да напусне офиса, да отиде на някое по-евтино място в Ривиерата, за да създаде ония произведения, които Бог, използвайки мозъка на Франц, желае света да получи.“ Бегли, оставяйки Бог настрана, учтиво отказва да се съгласи, намирайки желанието на Брод
вероятно погрешно. Неспособността на Кафка да предприеме дори един-единствен опит да се изтръгне от двойния затвор на Института и собствената си стая в семейния апартамент може би не са били нищо повече от избор на онзи начин на живот, който парадоксално е бил най-добър за него.
Рядкост е за писателите на белетристика просто да седят зад работните си маси, пишейки, в продължение на повече от няколко часа дневно. Ако Кафка би бил в състояние да използва времето си ефективно, работното време в Института би му оставило достатъчно време за писане. Както той разбира сам, истината е, че пилее време.
Истината е, че той пилее време! Писателският еквивалент на признанието на любовника, който казва, че не е чак толкова запален по вас. „Имайки на разположение Института и условията в апартамента на родителите си като извинение за дългите неизползвани периоди, в които не можеше да пише, Кафка притежава нещо като убежище: това му позволява да запази някакво чувство за самоуважение.“
И тук Бегли въвежда още един Кафка, за който ние рядко мислим – един писател, намиращ се в конкуренция с други писатели в една малка пражка литературна сцена, сравняващ се с постиженията на литературните си колеги. Защото през 1908 Кафка публикува само осем кратки текстове в Хиперион, докато Брод публикува откак е станал на двайсет години; неговият близък приятел Оскар Баум е успешен автор на сборник с разкази и един роман, а Франц Верфел – седем години по-млад от Кафка – вече има една възхвалявана от критиците стихосбирка. През 1911 Кафка пише в дневника си: „Мразя Верфел, не защото му завиждам, макар че и това е вярно, завиждам му. Той е здрав, млад и богат, всичко, което аз не съм.“ И по-късно през същата година:
Завист поради очевидния успех на Баум, когото харесвам толкова много. Към това се прибавя усещането, че в средата на тялото ми има кълбо от вълна, което бързо се усуква, безкрайните му нишки дърпат от овърхността на тялото ми към себе си.
Разбира се, това кълбо вълна – един изгубен ред в дневник! – ни напомня за това колко малко причини той е имал да завижда на когото и да било.
3.

Невъзможността да не пише, невъзможността да пише на немски, невъзможността да пише различно. Човек би могъл да прибави една четвърта невъзможност, невъзможността да пише … По такъв начин резултатът е една литература, невъзможна във всички отношения, една циганска литература, която е откраднала германското дете от люлката и набързо го е подложила на някакъв тренинг, защото все някой трябва да танцува по въжето. (Но това не е германско дете, това е нищо; хората просто виждат, че някой танцува).
Един перфектен резен от Кафка. На 3 май 1913, дневникът на Кафка си представя един месарски нож „бързо и с механична регулярност режещ ме отстрани“, разделящ тънко, като пармска шунка, pezzi di Kafka …Горният цитат е нещо такова: той проследява едно типично за Кафка пътуване, от конкретното към метафоричното, към алегоричното, към идейното, което накрая – както толкова често при него – изглежда става толкова по-неразбираемо, колкото по-ясно бива изразено. От същия цитат Бегли много ефективно разопакова „ужасното вътрешно състояние“ на Кафка, породено от неговия странен исторически момент. Един пражки евреин от средната класа („най-западноевропейските от всички тях“), едновременно влюбен в и ужасен от живота в източния щетл[6], който никога не е познавал; един евреин в период на болестотворен антисемитизъм („Прекарвах всеки следобед навън на улицата, въргаляйки се в антисемитска омраза“), който остава безразличен към ционисткия проект; един немско говорещ човек, заобиколен от чешки националисти. Невъзможната „циганска литература“, един аспект на едно невъзможно циганско „аз“, един асимилиран юдеизъм, който в края на краищата не е нито едно, нито друго нещо.
В света на Кафка всъщност налице са два „еврейски въпроса“. Първият е външен, зададен от не-евреи и добре познат: „Какво да се прави с евреите?“ И отговора на който е или преследване или „толериране“, тази противна дума. (Пишейки до Брод от един италиански пансион, Кафка описва как с мъка е бил „толериран“ от един австрийски генерал, който току-що открил, че той е евреин: „От учтивост той бързо доведе нашия лек разговор до един вид край, преди да побърза да напусне с големи крачки … Защо винаги трябва да бъда трън в очите?“)
Вторият еврейски въпрос, онзи който Кафка си задава сам, е екзистенциален: „Какво общо имам аз с евреите?“ Бегли не се притеснява да цитира този и много други откъси „използвани от изследователите, за да подкрепят аргумента, че самият Кафка е бил еврейски антисемит, един мразещ самия себе си евреин“:
Възхищавам се от ционизма и се чувствам отвратен от него.
Понякога ми се иска да ги натъпча всичките, просто като евреи (включително и самия мен) в, да речем, чекмеджето на шкафа за пране. След това ще почакам, ще отворя чекмеджето малко, за да видя дали са се задушили, и ако не, ще го затворя отново и ще продължавам така до края.
Не е ли естествено да напуснеш място, където си толкова мразен? … Героизмът на оставането е въпреки всичко героизъм на хлебарки, които не могат да бъдат унищожени, дори и в тоалетната.
Към тези доказателства, фройдистие добавят и експонат номер едно: мечтите за самоунищожение („Между гърлото и брадичката изглежда е мястото, където е най-добре да се ръгне“), проследяване на произхода на Кафка, (внук на месаря от Восек), както и онези истории за еврейски ритуални убийства, които са толкова стари, колкото и самият антисемитизъм. За Бегли обаче обвинението в авто-антисемитизъм е „нечестно и, в края на краищата, без значение.“ Той вижда по-скоро конфликтната драма на асимилацията: „страхът е от пукнатина в облицовката … през която той би могъл да изпадне в миазмите на щетла или на средновековното гето.“ В тази версия, привличането и отблъскването са двете страни на една и съща монета:
Би било удивително, ако той, който беше толкова отблъскван от вулгарността на баща си на масата и в речта, не би бил отблъснат по подобен начин и от странностите на облеклото, навиците, жестовете и речта на самите евреи, от които беше направил фетиш, поради общностния дух, сплотеността и истинската емоционална топлота, която беше убеден, че те притежават.
Това е странен аргумент, опитващ да представи отблъскването като „ефекта върху Кафка от обичайния антисемитизъм“, заобикалящ го от всички страни, който от своя страна причинява един вид „дълбока умора“, принуждаваща го да „надхвърли еврейския си опит и еврейската си идентичност“, така че да може да пише „за човешкото състояние“ – едно заключение, което е напълно погрешно, защото Кафка намира братството на хората също толкова неразбираемо, колкото и братството на евреите. За Кафка, невъзможното нещо е самата колективност:
Какво общо имам аз с евреите? Аз едва ли имам нещо общо със самия себе си и би трябвало да си седя мирно в някой ъгъл, доволен от това, че мога да дишам.
Ужасът на Кафка е не еврейството само по себе си, защото това е ужас не само пред еврейството: това е ужас пред всеки споделен опит, всяко споделено съществуване, всеки род. В едно време и място, в което националните, лингвистични и расови групи бяха дефинирани с все по-абсурдна прецизност, как би могла самата идея за нещо общо да не стане също толкова абсурдна? В своите Спомени на един антисемит, неговият съгражданин от Австро-Унгария Грегор фон Рецори представя обезпокоителната идея, че филосемитът и антисемитът имат нещо общо по същество: една вяра в някаква колективна еврейска природа, една еврейскост. Кафка, напротив, беше спрял да вярва. Изборът да принадлежиш към един народ, да участваш в една споделена природа, вече не е на негово разположение. Той често си желае това да не е така (оттук и сантименталното му увлечение по живота в щетла), но то все пак е така. В тази връзка Бегли одобрително цитира Хана Арендт, макар и да не следва нейното брилянтно заключение:
… тези мъже [асимилираните немски евреи] не искаха да се „завърнат“ нито до нивото на еврейския народ, нито до юдеизма, те не можеха и да го желаят – не защото … бяха прекалено „асимилирани“ и прекалено отдалечени от еврейското си наследство, а защото всички традиции и култури, както и всяка „принадлежност“ бяха станали еднакво неприемливи за тях.“[7]
Самата еврейскост беше се превърнала във въпрос. Показателен за това колко объркващо е това наистина кафкаианско понятие, е фактът, че то поражда конфликт и у самия Бегли:
„Моят народ“, писа Кафка, „ако изобщо имам някакъв“. Какво изобщо означава това, да имаш народ? Едва ли има друга тема, по която да сме толкова сантиментални и толкова малко способни да артикулираме. В какво, например, се състои целостта на „чернокожието“? Или „ирландството“? Или „арабството“? Кръв, култура, история, гени? Юдеизмът, с неговата майчина линия, е имал историческия късмет да има в началото си един красив отговор, елегантен в циркулярната си простота: Еврейскостта е в това да имаш еврейска майка. Но какво е това еврейска майка? Кафка я намира нещо толкова неустойчиво, че погрешният превод би могъл да я премахне напълно:
Вчера ми се стори, че не винаги съм обичал майка си така както тя го заслужава и както бих могъл, само защото немският език не го позволява. Еврейската майка не е Mutter, да я наричам Mutter я прави малко комична … Mutter е нещо особено немско за евреина, заедно с християнското великолепие то съдържа подсъзнателно и християнската студенина. Еврейската жена, която бива наричана Mutter, става по този начин не само комична, но и странна … Аз вярвам, че само спомените от гетото са онова, което все още запазва еврейското семейство, защото думата Vater също е далеч от смисъла на еврейския баща.
Еврейскостта на Кафка е един вид мечта, чийто автентичен момент е винаги разположен в носталгичното минало. Неговото наблюдение за насекомо-подобната ситуация на младите евреи във Вътрешна Бохемия едва ли може да бъде изказано по-добре: „Със задните си крака те все още бяха залепени за еврейскостта на бащите си, а с махащите си предни крака не можеха да достигнат сигурна опора.“
Отчуждението от самите себе си, заредената с конфликти асимилация на емигранти, загубата на собственото място, без да е спечелено друго … Това изглежда като Кафка в истинските дрехи на екзистенциалния пророк, Кафка в неговия аспект от двадесет и първи век (ако можем да допуснем, както с Шекспир, че всеки следващ век ще довежда един Кафка по-близо до собствените ни грижи). Защото има един определен смисъл, в който еврейският въпрос на Кафка („Какво общо имам аз с евреите?“) е станал въпрос на всеки един от нас, както еврейското отчуждение е станало образец на нашите собствени съмнения. Що е мюсюлманство? Що е женственост? Що е полскост? Що е английскост? В наше време всички ние откриваме, че предните ни крака се размахват пред нас. Ние всички сме насекоми, всички Ungeziefer[8], сега.

Изгряваща констелация срещу свободата

Има нещо забележително в последния месец. През него например научихме, че в един „клуб“ на поддръжници на новоизбрания американски президент Доналд Тръмп са се събрали бившия началник в комунистическата ДСКалин2 Димитър Иванов (Митьо Гестапото) и шефката на дружество България-Русия, путинистката Светлана Шаренкова, а във вестника на първия – „Нова зора“ е публикувана статията на „ултраконсервативния“ д-р Николай Михайлов под заглавие „Защото Русия граничи с Бога“. Още по-забележително е, че тези тримата, плюс русофила с шарени вратовръзки Петър Волгин, плюс кашмирените левичари антиглобалисти от кръга A-specto, са и сред най-горещите венцехвалители на „натовския генерал“ и президент на републиката ни Румен Радев.Човек наистина може да се обърка. Как така бивш високопоставен милиционер е „фен“ на милиардера, застанал начело на „хегемона на световния империализъм“ и същевременно пуска статия на известен „метафизически русофил“, а двамата, заедно с разнородна лява компания, хвалят споменатия „натовски генерал“. И най-вече, защо, защо всички тези на пръв поглед толкова разнородни люде изглеждат така обнадеждени от възцарилата се върху световния и български небосклон, тъй абсурдна на пръв поглед политическа „констелация“? Откъде в обнадеждеността им проникват така откровено-реваншистки нотки? Как така един консервативен елитарист вижда ген. Радев „позициониран в Народното събрание като народ срещу класа“ (една по същество доста „лява“ визия), а един стародавен комунист интуира Тръмп като „невероятен шанс за световния мир“? От какво идва обединяващата всички изброени отмъстителна обнадежденост за непосредственото бъдеще? Очевидно е, че те от нещо дълбоко са били травмирани през последните години, нещо дълбоко са ненавиждали в цялата досегашна международна и българска ситуация и сега им се струва, че то решително може да се промени под съзвездието на Тръмп, Путин и Радев.
Ние обаче напразно ще търсим идеологическо обединяващо звено у вдъхващите надеждите им политически лидери. Няма да намерим и никаква, издържаща на критика обща политическа черта, предизвиквала ненавистта им от досегашното, която да е присъща едновременно на християндемократката Меркел, звездния Холивуд, украинския „Майдан“ и българския екс-президент Росен Плевнелиев.
Но следователно кой, кой в дълбочина е основният, травматизирал до днес всички тези хора фактор (и който изглежда поставен под въпрос от новата констелация)? Глобалният капитализъм – както са склонни да мислят продължаващите да ги стилизират като „комунисти“, техни политически противници? Или хедонизмът и „консумативизмът“ на западната цивилизация, както ще се изкушат да кажат стилизиращите ги пък като „консервативно-обскурантистки сили“ стихийни либерали? Нищо такова. В една компания може да събира днес всички тия люде само чистата, неподправена и да – почти мистическа омраза към свободата.
Това което казвам само на пръв поглед звучи стряскащо. Защото ние трябва най-сетне да си дадем сметка каква огромна ненавист е трупала в сърцата на разнородните сили, за които говорим, свободата, на която се радваме от почти три десетилетия.
Да, ние започнахме да приемаме свободата като нещо (вече) „напълно естествено“; действително – както се изразява с жлъч един от гореспоменатите – като „антропологична норма“, каквато тя, разбира се, (и тук той е прав) не е, защото съвсем не е вкоренена в „антропологията“ на обществата, а е нещо извоювано в тях с много усилия и за много години.
Та, казвам, ние започнахме да приемаме свободата като нещо напълно естествено и да забравяме, че за редица субекти тя през всичките тези три десетилетия е била травма, нещо, което ги е ранявало всекидневно, отвсякъде, с всичко. И не, съвсем не ги е възмущавал, както сме склонни да си мислим ние, умерено консервативните люде, онзи действително отиващ понякога твърде далеч модерен „либерализъм“: онази хипертрофирана „политическа коректност“, онази предизвикателна „нормализация“ на перверзността, онази безсърдечна идолизация на пазара, онова приемане на социалното неравенство като природна даденост. Възмущението им от всички тези сенчести страни на „либерализма“ е само алиби. Истината, повтарям, е, че тези хора (и сили) е травматизирала самата свобода и всеки от тях по своеобразен начин.
Едни (бившите „кадесари“, партийно комунистическата „аристокрация“), нека си дадем сметка, просто не могат да преглътнат изчезването на забравения от нас страх, с който владееха света около себе си. Предизвикателната „цветност“ на новото българско (особено столично и особено младо) население, така различна от по-раншното, станало инстинктивно внимаване „да не се набиваш в очи“, наранява вече десетилетия милиционерския им дух. Дори „присвояването“ на публичните пространства, за които по-рано се знаеше (буквално рефлекторно), че принадлежат на „държавата“ (и охраняващите я „органи на реда“) и затова никой не смееше да ги обживява както му хрумне: прекосяваха градинките, а не се заседяваха по пейките им до среднощ (и, о, ужас – с бутилка бира в ръка), винаги носеха личните си документи извън дома (защото всичко извън него подлежеше на постоянна „проверка“)… Дори това, казвам, днес напълно изчезнало, наранява въпросните хора.
Наранява и травматизира (вече почти три десетилетия) друг тип люде това, че някакъв „елит“, някаква „интелигенция“ вече може да съществува не защото „целокупният народ“ в лицето на своята „власт“ й е разрешила да бъде такава, а защото сама си е извоювала да бъде „интелигенция“, макар и в по-тесни обществени групи. Наранява ги това, че започнаха да стават писатели, без никакъв „творчески съюз“ да ги е издигнал в това „звание“, без да са били поканени на един-единствен банкет на властта; че започнаха да представят определени хора от тях за „интелектуалци“, просто защото са написали някакви книги и си позволяват да говорят на хората без предварителната санкция на казионните митотворци, без да са били причислени към компанията на „академик“ Антон Дончев, „живия класик“ Любомир Левчев и т. н. Дайте си сметка, колко дразнещо – вече от десетилетия – е това за гореизброените „академици“ и за все още живите „живи класици“.
Дайте си сметка, колко ги нараняват днешните генерации, които започнаха да знаят езици, да се информират от всякакви „глобални медии“ и въобще да не разчитат на „централно-ръководени“ информационно-пропагандни централи; които започнаха да пътуват навсякъде из „либералната“ Европа и да усвояват „отровните“ й идеологии, което ги прави доста по-трудни за зомбиране с ксенофобия, с левичарство, с примитивен мачизъм, трибалистки „патриотизъм“ и мрачно зилотство. Дайте си сметка, колко травмиращо е всичко това – вече от десетилетия – за старите идеологически бонзи и тоталитарни геротнтократи.
Дайте си сметка накрай колко травматизирани се чувстват от дълги години всякакви „консервативни“ гуру, които се нараняват от това, че разни „Георги Господиновци“ имат популярност „от само себе си“ и по-голяма от тяхната, че разни „портали“ за култура и разни (за да споменем и по-специализирани сфери) „Двери“ си позволяват да критикуват църковното „свещеноначалие“, да говорят на църковни теми, без да имат „благословение“, без да са „йеросхимонаси“ и внедряват в „източната“ ни Църква някакъв дух на радост вместо страх от „бесове“ (от икуменисти, от католици, от „изкушения“ и т. н.). Без да са (поне) младо-старци, без да са даже чували какво е предсказал за грядущия „либерален апокалипсис“ самият старец еди-кой си, без да обръщат внимание, че както бил казал този и този „духовен авторитет“ – „Молът е съвременният ГУЛАГ и той е много по-опасен от оня вчерашния, сибирския“.
Страшна рана е това за тези самозвани „мъдреци“, които опитаха в политиката, опитаха в интелектуалните среди, опитаха в Църквата и на всяко от тези места „не им се получи“, тъй че финишираха като „анализатори“ в сутрешните блокове на кабелните телевизии и в гореспоменатия вестник на Митьо Гестапото. Защо с тях стана така? Не могат да си го обяснят по друг начин, освен с някакви користни „протекции“, освен с пагубния дух на „либерализма“ и „хедонизма“. Освен с онова, което бих нарекъл „Пансоросоидизъм“. Травмираните им общности се превърнаха в изобличители на „соросоиди“ почти така, както миналото лято цялото подрастващо поколение се превърна за няколко месеца в „ловци на покемони“. Базисно неспособни да се впишат в нормите на съвременната цивилизация, която за техен ужас е цивилизация на диалога, на разговора, а не на монолога от „учител“ към „ученик“ и в която, да – хедонизмът и (известна) безцеремонност действително имат място, те намразиха тази цивилизация с най-люта омраза.
И ето: изведнъж дойде обнадеждаването. В „либералната“ Европа стожерите на тази ненавиждана (и победила през 1989 г.) свобода, днес имат все по-сериозни проблеми с националисти и популисти. Трябва да се справят с „бежанците“, а не могат, тъкмо защото са узаконили свободата, тъкмо защото са я превърнали „антропологична норма“. Дали пък това няма да ги принуди най-сетне да я минимизират? Дали това няма да ликвидира този отвратителен „космополитизъм“ (който преди три десетилетия срути всички „берлински стени“)? Дали, ако откажат да го сторят, „пасионарните“ ислямисти, явили се като същинска „Немезида“ за падането на евразийската империя, няма да ги изметат от пейзажа?
До този момент мистичният Katechon (онзи, който задържаше настъпването на „либералния апокалипсис“) – Вл. Путин, бе сам срещу тези „наглеци“. Но ето: на власт в „самата“ Америка дойде Доналд Тръмп – невероятно за Katechon-а „полезен идиот“[1] и само за месец успя да се изпокара с „официалните медии“, със „самодоволния Холивуд“, с американската академична интелигенция и с американския съд. И заявява, че трябва да подобри отношенията си с Русия. Ами ако, ами ако…!
Към тази „глобална надежда“ още по-неочаквано се добави щастливият избор на „генерал“ Радев у нас – човек с излъчване на квадрат, нямащ, да, от най-пръв поглед нищо общо с „електората“ от ненавижданите „жълти павета“ и с онези „умни и красиви“ от 2013 г. Заедно с него, точно както в най-ранните години на демокрацията, когато все още непробудилата се провинция изпрати в София тълпи „истински българи“ да крещят фобиите си по повод връщането на имената на „възродените“ турци, сега Слави Трифонов изпълни „Цариградско шосе“ с „въстаници“ срещу „политическата класа“ и издаде ултиматум на още неизбрания Парламент да узакони „референдума“ му и да си ходи, защото „народът“ не щял вече „политиците“, не щял „партиите“, не щял „нито десните, нито левите“, въобще – нищо не щял, понеже е „суверен“ и има „свещеното право да не ще“.
Съгласете се – при тази щастлива „констелация“ какво значение може вече да има, че Тръмп бил милиардер, че личният му живот никак не е в съответствие с „традиционните ценности“? Какво значение, че Радев няма никакъв чар, а „Слави“ не е любител джаза и Глен Гулд? Ние вече не мечтаем за „безкласово общество“, за да се гнусим от „едри буржоа“, не сме и консерватори по скромен старостилски образец, за да се опасяваме от промискуитетни протестантски „мачовци“. Ние имаме надежда, че изгряването на тази (световна и нашенска) „констелация“ може да задуши свободата.

А това е невероятна, не-ве-роятна надежда!

Есе за самотника

Има един особен вид самотници, самото същество на които вече излъчва самота.
Когато ги видим на пейката или пред вратата на някоя църква, или на ъгъла да просят, очите им гледатКалин2 сякаш от бърлога на диво животно и дори когато се повдигнат, за да се взрат в нас, пред тях остават спуснати някакви незрими завеси.
Зениците им са прозорци отворени само навътре, ушите стърчат като къртичини, цялото им тяло е сякаш хипнотизирано заслушано в самото себе си. Техните пръсти са по особен начин глухи за осезаваните повърхности, за ръцете и дланите на другите; стойката им – уязвена от самото това, че стърчи открита и оголена насред света. Имаш чувството, че в тях, макар непрестанно да нахлуват събития, звуци, лица от околното пространство, цари постоянен психически сумрак, в който не се отразява същински нищо друго, освен неподвижния им онемял вътрешен свят.
У тези отдавнашни, дълбоки самотници – самото това, че с тях „няма никой“, се е сгъстило по един особен начин, превърнало се е в „имане на никой“.
Да, с тях вече не няма никой, с тях буквално има никой.
По един парадоксален начин самото пълно отсъствие на близък човек край тях, на жива душа се е сгъстило, започнало е да наличества. Отсъствието е започнало да наличества, отсъствието е започнало да присъства. То е гъсто, наситено, осезаемо отсъствие. Отсъствие, придобило личност – може би изпитата, изсмуканата личност на самотника.
Пред фигурата на такъв самотник не можеш да не си помислиш, че в мярата, в която човекът губи своята личност – оглушала от самота, ослепяла от самота – в същата мяра отсъствието намира себе си. То вече е така трайно и постоянно, така дълбоко и окончателно, че придобива парадоксален лик.
Самотникът оглушава и ослепява от самота, а самотата около него започва да се вижда, да се осезава, да се „чува“. Самотникът забравя за погледа си, който никой не гледа, който никой не в-нимава, не среща, не следи. Самотникът забравя да чува, защото отдавна никого не слуша и никому не ответства. Затова, ако бихме могли да го съзрем в дома му, ще видим, че той се движи като сляп и глух сред вещите в своята стая, а „никой“ господства в нея и е на мястото си там.
Да, при такъв човек буквално се чувства, че вече не е точен изразът: „С този човек няма никой“, или „този човек си няма никой“. Напротив, натрапва се да кажеш (защото това се вижда, даже се осезава), че с този човек има никой, този човек си има никой.
И този „никой“ така плътно присъства около самотника, че той, парадоксално казано, по един особен начин не е сам. С него е самотата му – присъстващият, почти видим никой, който ни кара при среща дори да заобиколим такъв човек по-отдалеч. Сякаш около него крачи още един, преграждащ пространството до него.
Убеден съм, че в дома на такъв самотник вещите придобиват странна плътност и страховита самостоятелност. Отпуснати от човешката ръка, отвикнали да служат, забравили непроизнасяните си имена, подивели – те сякаш си възвръщат своята гола битийност, стоят някак по-сурово и дори агресивно.
Отдавна захвърленото, неупотребявано канче, покрито със засъхнала кой знае кога кафеена утайка, търкулнато съвсем не на място до метлата под умивалника, наполовина все още е канче, наполовина вече е престанало да бъде такова. И тъкмо неговата лишеност изпъква, натрапва се, еманципира се. Защото домашната вещ, преставайки да „шета“ в дома, откъсвайки се от будната ръка на човека няма какво друго да стане и става просто едно наличестващо нищо. Нищо, което присъства, осезава се, вижда се, и затова – в дома на самотника не „няма нищо“, а напротив – има нищо и него го има – многолико, плътно, тежко – в толкова много бивши неща – наполовина съблечени от своята нещост, наполовина придобили своята нищост.
Сгъстилото се до осезаемост отсъствие – този „никой“, който живее със самотника има своята консистентност. Затова стаята на самотника никога не е просто празна – тя е осезателно, съвсем осезателно пълна със самота. Отсъствието – този „никой“, който живее със самотника, има свой мирис, свои привички, дори могат да се отгатнат и да се напипат чертите и силуета му. Той е незрим и изразителен, изразително-пуст силует.
Понякога те побиват тръпки, виждайки особената далечност, особеното отсъствие, особената безучастност в лицето и в цялата фигура на самотния просяк. Същевременно ти усещаш и осезателно усещаш един близък до теб, който всъщност проси и от чието име като че ли просякът протяга ръка.
„Кой е?“ – питаш се стреснато. „Никой“ – казваш, но не се успокояваш, защото той е – този „никой“.
Той не е самият просяк, не е самият самотник, но той е – онзи, който го няма.
Него тъй напълно, тъй невъзвратимо, тъй никъде и никога го няма, че – парадоксално казано – него осезателно го няма. Има го – напълно и безизходно липсващия.
Той така абсолютно отсъства, че отсъствието му се материализира в призрачна персона – в осезаем „никой“. Той е, може би, отчуждената, захвърлената и оживялата вън от себе си – самостоятелно – съвест на отсъстващия. Абсолютно, завинаги отсъстващият – за наказание (неподозирано за себе си наказание) присъства тук – присъства като уплътнило се до присъствие негово отсъствие. Като съществуващ „никой“.
Ето защо, озовали се до такъв самотник, изпитваме вече по-скоро страх, отколкото състрадание. Страх, че липсата ни, общата ни, всеобщата ни – на всички, всички нас липса – ще изскочи иззад гърба на самотника като някакво същество и ще ни потегли в нищото си. Защото то е по нечия вина. То е.
И още как е.

ПЛАХО УПРАЖНЕНИЕ ВЪРХУ ЩАСТИЕТО

Хората, които са щастливи, не знаят, че са такива. Те не анализират състоянието си. Когато пием вода, в съзнанието ни не изплува формулата на водата. Просто пием вода. „Задайте си въпроса дали сте щастливи, и мигом ще престанете да бъдете щастливи”, казва Джон Стюарт Мил, британски философ отС малката деветнадесети век. Освен това няма такова нещо като денонощно щастие. Има мигове на удовлетворение от добре свършена работа, секунди на радост, на близост с любим човек, поемане на въздух от красива гледка, вълнуващ стих или картина. Думата „щастие” ми прилича на онези стари и лъскави, чупливи играчки за елхата, които след Рождество увиваме в памук и прибираме в картонени кутии за следващата година. Прекалено лъскави са за ежедневието. Прекалено чупливи за реалността. Не харесвам въпроси от типа „ Щастлив ли сте?”. По-лесно бих отговорил имам ли температура в момента. Например сега тя е 36.5. Но да ви отговоря дали съм щастлив – спестете ми този въпрос, за Бога…Мога да ви кажа, че към момента не съм нещастен. И да спрем дотук. „ Не ме питай! Не ми говори ! Остани с мен !” казва Бекет. Явно и той не вярва в щастието на Робинзон Крузо. Щастието /каквото и да означава тази дума/ винаги е свързано с други хора. Само че това едва ли означава, че сядаме с тези „други хора” и цял ден обсъждаме дали сме щастливи. В този смисъл Бекет ни доизяснява : „Това, което има да се каже, е толкова малко, че трябва да се казва все в излишество на това, което се цели…”
Когато питаме хората дали са щастливи, те заглъхват веднага след въпроса. Смятат, че им се е полагал някакъв друг живот, който така и не им се е случил. Усеща се някаква отместеност, отдалеченост, откраднатост на щастието поради редица външни обстоятелства, независещи от тях. Значи имаме едно автентично настояще, в което не сме щастливи, и едно неавтентично минало, в което бихме били щастливи, но са е появила цяла верига от обстоятелства, които са ни попречили. Понякога разнасяме тази раница на миналото, натъпкана с онзи неавтентичен и неслучил се живот, до степен да не сме в състояние да изпием една бира и да се порадваме на красивата жена, седнала на съседната маса и която сякаш е слязла от картина на Амедео Модиляни.
В крайна сметка щастието, ако се опитаме да опростим това почти мистично понятие, ще да е това да не изпитваш потребност да се намираш на някакво друго място, да не изгаряш от желание да правиш нещо друго, освен това, което правиш в момента, и да не се измъчваш от желание да бъдеш някой друг, освен този, който си в момента.
Не се сещам за друго обяснение. Поне към този момент…

ПЕТЪР АНГЕЛОВ – ДАРЕВ

И тъй като етичното е винаги в сблъсък с едни скрити лица на природата ни, винаги имаме основание да не допускаме да бъдем осветявани чрез една прекомерна близост с другите. За да вкараме себелюбието вС малката собствения му капан, трябва от време на време да си служим с маската без да я заклеймяване. Все пак маската понякога е атрибут на едно култивирано поведение, което внимава да не нарани другите. Истината не води задължително до добри отношения. Пък и сама по себе си не винаги води до добродетел. Фанатиците на тема истина не са най-привлекателните хора на планетата, а ако прибавим и факта, че истината е субективна категория, рисковете се удвояват.
Въпрос на интелигентност, а понякога и на човечност е, да не се опитваме да навлизаме в тайните на другите. Почти няма човек, който иска да го виждат винаги такъв какъвто е. Стремежът да научаваме и да навлизаме в тайните на другите може да направи така, че да попаднем в пространства, които най-вероятно няма да ни харесат , защото там съществува вероятност да се срещнем със самите себе си.

Хосе Ортега-и-Гасет смята, че основна структура в живота на всеки човек са неговите вярвания. ТезиС малката вярвания са диагнозата на човешкото съществуване, те са в основата на индивидуалния ни живот. Всъщност те определят и човешките състояния. Испанският философ ги нарича „репертоар”, за да изтъкне множеството и многообразието от вярвания, заради които един човек страда, изпитва болка, радва се или се самоубива.
В този смисъл ние крепим съществуването си на тези вярвания, те съставляват основния, най-дълбок пласт в архитектурата на живота ни. Реалността на колективните вярвания или вярванията на другите индивиди, изграждат пропасти между нас, правят ни самотни. Излиза ,че човешките взаимоотношения, пропадат именно в пропастите на тези различия във вярванията, защото няма по-сложно, по-скрито и по-мистериозно нещо, като етичното поведение на човека.
Винаги съм смятал ,че човек обитава един потаен духовен свят, в който етичното често се сблъсква с други лица на нашата природа. Но това, което ни прави най-самотни, е че тази система от вярвания, този „репертоар”, всички начини по които преживяваме себе си и другите, не изграждат взаимоотношения, всичко пропада някъде в различията помежду ни. Единственото, което ни остава, за да подържаме идеята за някаква наша реалност са монолозите, които водим сами със себе си. Хосе Ортега-и-Гасет нарича това субективна и вътрешно-човешка измислица. Милиони хора се раждат и умират с тази самотна измислица.
Единствено, когато всякакви идеи за света и животът ни изчезнат, когато абсолютната реалност ни се разкрива от само себе си, прониква ни, и ни залива – това е Откровението. Всичко останало в човешкия живот извън това, е някакъв вид самотност.

Народ от тодорживковци

„… В целия окръг имаше само двама порядъчни интелигентни хора: аз и ти. Но заМи4ла някакви си десет години еснафският живот, презреният живот ни погълна, той отрови кръвта ни с гнилите си изпарения, а ние станахме също такива простаци като всички.“
„Вуйчо Ваньо“, А. П. Чехов
Трагедията, наследена от соца, е празнотата, която той създаде в естетическо, морално, етично, икономическо, социално и всякакво отношение. Чети повече

За робската менталност и неизлечимост на нашето славянство

Как човек роден в България може да изпитва някаква, дори отдалечена, форма на Lubo-Kanovантропологично и племенно сродство с монголоидния мордвин Путин?
Д-р Любомир Канов
В латино германските източници се говори за славяните като sclavenus, т.е. роби. От друга страна панславянството начело с Россия вижда в славянското начало някакво величие, дори елемент Слава. Чети повече

Животът на Христос е една непрекъсната, несподелена любов, какъвто е животът ни. И над него тегне същото проклятие, което е и над човека , той е безсилен, иска, а не може, протяга ръка към дървото на живота,С малката но откъсва плод от дървото на познанието и всичко се превръща в постоянно убягваща му сянка. Друг изход няма, трябва да приемем безсилието си на хора. Когато Христос извикал с висок глас: „Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?” – това е било ужасно. Ужасно е, че и сега всеки от нас би могъл да извика така…

Едно мое тълкувание на Лев Шестов

Към какво е „филията“на днешната „русофилия“?

Напоследък у нас започнаха да признават съществуването на „русофоби“. Дажебсп започнаха да се тревожат, че обществото ни („интелектуалците на обществото ни“) били разделени на „русофили“ и „русофоби“. Това би могло да се приеме дори като еволюция. До неотдавна „нашият народ“ по дефиниция и в своята тоталност, от векове и „за векове“, можеше да бъде изпълнен единствено от чувства на „дълбока благодарност“ към руския народ Чети повече

Страница 5 от 9« Първа...34567...Последна »