Страница 5 от 9« Първа...34567...Последна »

Много често чета в мрежата как хората се оплакват и негодуват от предлаганите програми, шоута и прочие телевизионни „продукти”.
Не гледам нещото, наречено „Фермата“, нито нещото „ВИП БРАДЪР, или „ София ден и нощ”, „ Папараци”,С малката нито стотиците нещица, от които нищо няма какво да се научи. Защо ми се струва, че някой хора приемат телевизията като природно явление, което или ни допада или не. Има дистанционно, има копче с което да изключиш всичките тези глупости, да спреш да гледаш и слушаш семпли хора, които няма какво да ти кажат. Освен това има канали, където можеш да чуеш страхотно интервю със Стивън Хокинг, който чрез синтезатора, ще каже какво мисли за Космоса, за живота, смъртта и бъдещето на хората. Защо да гледам и да слушам интервю с чалга певица, да слушам какви са „бъдещите и творчески планове”, или пък да ме занимават с това, дали Мара Отварачката смята да зачене отново. Да заменя Стивън Хокинг със Сашка Васева за мен е духовно самоубийство.
Има копчета за изключване. Има книги, музика, театър, приятели с които да говориш това, което ти е интересно. Телевизията не е интелектуален начин на общуване, от нея може да получиш информация, да чуеш концерт, които би ти харесал, но да подбереш какво искаш да чуеш и от кого. Никой не отива на театър без да знае какво ще гледа, просто само да стои в театралния салон, без да се интересува какво и кой ще се появи на сцената., кой е авторът, кои са артистите…..
Още от Соц-времето слушам хора, които се оплакват от телевизията, сякаш тя е нещото, което трябва едва ли не по конституция да ги направи щастливи и доволни.
По времето на комунизма имаше един такъв виц:
Попитали един руснак : Щастливи ли сте, живеете ли добре? Руснакът отговорил с „да”. А гледате ли телевизия? Руснакът отговорил: Ама разбира се, иначе откъде ще знаем, че сме щастливи и живеем добре.

Изглежда уж уточнено, даже и от казионните историци, че в България не е имало фашистки режим иС малката следователно не е било възможно да има борци против фашизма. Възможно е да е имало хора с фашистки възгледи, но това не прави страната фашистка, както наличието на комунисти днес не прави България комунистическа. Това каза в интервю проф. Никола Алтънков, преподавател в Калифорнийския университет.
Изглежда уж уточнено, ама не съвсем.
Достатъчно е да включите телевизора си, за да чуете от историци и политици едни напудрени, фризирани и гримирани интерпретации на нашата близка история. Сякаш ние нямаме бащи и дядовци, чиито живот изцяло е преминал през онова време и които са си направили труда да ни разкажат в каква страна са живели. Сякаш ние миналата седмица сме паднали от Титан, спътникът на Сатурн, за да може такива като проф. Баева , проф. Пантев и партийни активисти на БКП/пардон БСП/, да ни разкажат каква е била България преди ние да се приземим окончателно на планетата Земя. Потребността от заглушаване на злото, означава, че злото не си е отишло.
Известният католически философ отец Юзеф Тишнер казва : „ Лъжата – може да се каже – е вкарване на неразбирането във вътрешността на разбирането”. Или пък тя, лъжата, е възможна, когато я вкараме в езиковото пространство и тя играе еднаква и основна роля както за лъжеца, така и за лъгания.
За лъжеца ми е ясно защо жонглира с истината и понятията. Животът му е бил построен върху лъжата. Тя му е била трамплин, чрез нея е правил кариера, ползвал е привилегии. Благодарение на нея си е намазал дебело житейската филия, уредил е чак и децата си. Нима не ги виждаме как се завръщат /а някой не се и завръщат/ от Оксфорд, Кеймбридж и Бъркли…
За мен загадка си остава лъганият… Той е сред онези отрудени хора, чиито ръце от работа са се превърнали в копита. Те още живеят натъпкани в панелните гета, но и днес продължават да ходят на Бузлуджа, носят цветя и пеят като малоумни партизански песнички.
Юзеф Тишнер използва израза „ обикновено разбиране на истината”. Предпоставка за нейното разбиране е степента с която приемаш „обективната действителност”, към която е насочено всяко познание.
Според Разколников убийството на лихварката – един обществен паразит – не е същото като убийството на невинен човек. Убивайки, Разколников е облекчил обществото от непоносим товар. Той изповядва възгледа, че изключителните индивиди имат право на изключителни постъпки, ако тези постъпки ще допринесат за бъдещето благоденствие на човечеството. Да не би вече да си помислихте, че този начин на мислене прави Разколников близък роднина на Ленин, Сталин и българските комунистически главорези ? Защото аз вече си го помислих…Всъщност това благоденствие и това бъдеще още не съществуват ! Няма го и на 9-ти септември 1944 г., няма го и десетилетия след това. Но те вече убиваха…При това убиваха невинни хора…В името на същото това бъдеще…
Но да се върнем на Тишнеровото „ обикновено разбиране на обективната истина”.
Значи Разколников наистина съществува. Лихварката съществува. Има ги брадвата, стаята, разписките…Преди всичко обаче имаме убийство. Оттук въпросът : уби, или не уби ?
Отговорът е само един – уби ! Разколников е убиец.
Всяко изместване на тълкуването на това действие е лъжа и ни отдалечава на светлинни години от това, което наричаме истина.
Да конструираш един цял фалшив свят, чрез който да изместиш фактите чрез професорски и партийни тълкувания, не прави от лъжата истина.
Разколников преди всичко е убиец. После е всичко останало…После можем да говорим за лихварката, за идеи, за лоши капиталисти и прочие…
Проблемът е, че за много хора този път до „ обикновеното разбиране на обективната истина” е неимоверно мъчителен…
Партизанските песни на Бузлуджа всъщност са гласът на гаврата Тя още дълго ще се носи огласяйки поражението на доброто.
Някой ден този глас ще заглъхне. После ще спре.
Защото и утопиите имат свой цикъл в живота на народите.
Но докато още пригласяме на гласа на злото и продължаваме да носим цветя на паметниците му, означава само едно – че то окончателно не си е отишло.

Национално помирение ли?

Миналата седмица, на фаталната дата 9/9, избраният за президент на държавата ни ген. Румен Радев (или екипът на PR-ите му, не знам) решиха, че е много „президентско“ („обединителско“ и „надпартийно“) даКалин2 произведат следния цинизъм. Датата 9/9 (1944 г.) била – заяви генералът – особено подходяща да се превърне в „ден на национално помирение“. Защото, видите ли, както преди 9/9 българи били проливали кръвта на своите сънародници, така и след 9/9 други българи правели с първите същото. А това било „трагично“, най-сетне трябвало да бъде признато „и от двете страни“ и да му се тури край.
Лесно може да се разшифрова възмутителната уловка в това нелепо предложение. То, разбира се, прави пореден опит (в духа на цялата идеология на БСП след 1989 г.) да стилизира десетилетията от първата половина на XX век в България като епоха, в която бил господствал „фашизмът“. Обратно, чрез въпросния „трик“ комунистическата епоха, последвала тази дата, автоматично се превръща в епоха на победилия „анти-фашизъм“, който пък – в грохота на обърналата се „гражданска война“ прискърбно, но по същество разбираемо, стигнала до „определени крайности“. Разбира се, доколкото фашизмът е експлицитно (и в световен мащаб) осъден като престъпление срещу човечеството, всяка последвала реакция именно срещу „фашизма“, дори да се е оказала (прекалено) твърда и съпроводена с неотрицаеми убийства и репресии, все пак не е обществено престъпление, а просто „крайност“, допусната от „определени среди“.
Съобразете, следователно, ако в България най-сетне – след почти век, трябва „да се помирим“ за жертвите на „фашизма“ (преди 1944 г.) и за жертвите на „анти-фашизма“, нещата стоят абсолютно асиметрично. Анти-фашизмът, като какъвто се прави опит да се стилизира (поне ранният комунизъм в България), не е и не може да бъде престъпление, дори да е убивал, репресирал, изселвал, откривал концентрационни лагери, защото е… „анти-фашизъм“, т.е. нещо, воюващо с престъплението на фашизма. Обратно: „фашизмът“, проливал „кръвта на българи“ преди 1944 г. в България, безспорно е вършил с това (както навсякъде, където е бил на власт) престъпление и значи, макар дейците му след 9/9 да са пострадали „малко повечко“, отколкото е „прилично“, са си получили всъщност „заслуженото“.
Разбира се, че на тези подли внушения и стилизации трябва най-сетне да се сложи край. Само че не чрез нелепото Радево „национално помирение“, а чрез назоваването на нещата с истинските им имена.
За да ги назова обаче, няма да се впускам тук в разисквания, имало ли е в България „фашизъм“ преди 1944 г. Дори ще призная, че кръгове, привързани към нацистката идеология (и практика) у нас, особено в годините на Втората световна война безспорно е имало. Само че нито те са „произвели“ жертвите от този период (в страната ни нацистка политическа формация никога не е била на власт), нито тези жертви са били – „анти-фашисти“. Така, атентаторите от храма „Св. Неделя“, екзекутирани за деянието си – най-мащабния атентат в Европа и до наши дни – разбира се, не са били анти-фашисти. Били са терористи, вербувани на местна почва от Съветския Съюз, точно така, както днес са (безспорно) терористи атентаторите-ислямисти, вербувани от призрачната „Ислямска държава“. Да, те са имали идеята чрез терор да предизвикат избухването на „световна пролетарска революция“, но дали и днешните ислямисти нямат своите „глобални идеи“? Но следователно екзекутиралите ги през 1925 г. в България са били не някакви „фашисти“ (такива през 1925 г. няма и в Германия), а са били органите на държавата, разбираемо потресени от мащаба на случилото се. Няколкото десетки последвали „нерегламентирани“ убийства по-скоро могат да се определят като „естествена“ крайност, последвала този национален шок.
По-нататък: прословутите „партизани“, симптоматично появили се в България, не с началото на „фашизма“ (срещу който уж били воювали), а с началото на войната на Хитлер срещу СССР, защото преди това пактът „Молотов-Рибентроп“ е свързвал в здрав, „братски съюз“ двата европейски тоталитаризма, са били не „анти-фашисти“, а съветски подривни групи. Може да е жалко, че български военен съд осъжда на смърт талантлив поет като Никола Вапцаров, но трябва да се подчертае, че Вапцаров съвсем не е разстрелян заради „благородните си леви идеи“ и даже не защото е бил „анти-фашист“, а защото е бил обвързан с експлицитно терористичната група на Цвятко Радойнов, приземила се с парашути в страната ни, с откровената цел да върши по същество същото, което днес вършат тук и там в Европа ислямистките терористи.
Въобще, преди 9/9 1944 г. ничия кръв не е била „проляна“ заради идеи (комунистически, социалистически, анти-нацистки и т.н.). България е била преди тази дата (макар и фатално погрешно обвързана с Хитлерова Германия) цивилизована европейска страна, с прилична (за военните условия) свобода на словото и съвестта. Всички убити (в престрелки), екзекутирани след произнесени присъди и т.н. са убити – трябва да се каже ясно и високо – заради практикуването на въоръжен терор (подпалване или ограбване на материално имущество, унищожаване на държавна документация, унищожаване на комуникационни и ЖП връзки, убийства – това са вършели „партизаните“).
Добре, стотиците избити и хвърлени в лагери (веднага след 1944 г.) политически дейци на БЗНС, на БСДП, на Демократическата и на други „буржоазни“ партии, съпротивлявали ли са се с оръжие като пред-деветосептемврийските въоръжени (и вербувани от чужда държава) терористи? С оръжие ли, питам, са се съпротивлявали на новата про-съветска власт? И въобще – „фашисти“ ли са били? А писателите, художниците и журналистите? А свещениците? А непожелалите да дадат земите си в ТКЗС „кулаци“? Съвсем безспорно е, драги ми генерале (произведен в президент на всички българи), че двата рода „проливания на кръв“ са от съвсем различен характер. Към това е редно да се припомни, че ако тук ставаше дума за трагична „гражданска война“ между „фашистите“ (преди 1944 г.) и „анти-фашистите“ (след 1944 г.), тя съвсем не би могла да продължи чак до 1961 г. (когато са закрити лагерите в Ловеч и Скравена). Защото, ще попитам, дали „фашисти“ са били и затваряните, и убивани по най-зверски начин там млади хора, слушащи западна музика, обличащи се в тесни панталони и събиращи се в артистични градски компании? И напротив: анти-фашисти ли са били убийците им Газдов, Гогов, Горанов, Ръжгева и пр.? Нима с „фашизма“ (допускайки само някои „крайности“) се борят българските комунисти чак до 1961 г.
Още веднъж подчертавам (колкото и скандално да прозвучи за някои): „великият поет“ Н. Вапцаров е екзекутиран преди 1944 г. не защото е „работнически поет“, „комунист-идеалист“ и автор на „Моторни песни“, а защото е член на терористичната група на Цвятко Радойнов. А с терористични групи една държава (дори да е във фатален съюз с Хитлерова Германия) не може да не се бори с максимална твърдост. Напротив, Сашо Сладурът е убит в лагера в Ловеч не защо е бил „фашист“, а защото е бил бохема и автор на остроумни вицове за комунистическите вождове. Тук има безспорна разлика и талантът не унищожава тази разлика. Откъде знаете дали някой от атентаторите-ислямисти днес не пише чудесни стихове? Откъде знаете дали не изповядва радикалния си ислям с горещ сърдечен „идеализъм“?
Накрая ще кажа и нещо просто. Преди да ни призовава да се „помирим“, щеше да е добре генералът-президент да призове (все още живите) адепти на комунизма у нас да се разкаят, поне за „допуснатите крайности“. Защото помирение с онези, които продължават (открито) да празнуват своя дял от „пролята българска кръв“, едва ли е възможно и за най-добронамерения човек. И още: ако в България е имало „фашизъм“ преди 1944 г., той е осъден отдавна, заедно с всеки фашизъм. Комунизмът обаче не просто не е осъден. Неговите привърженици не дават и дума да се издума за престъпленията му.
Прочее, съобразете, г-н генерал (президент), възможно ли е дори да си представим на рождения ден на Хитлер (или ако предпочитате, на датата на подписването на съюзния договор между България и нацистка Германия) в наши дни определени българи да се събират и открито да празнуват тези дати? А и до днес – ето до тази година – на 9/9, онези, с които ни призовавате да се „помирим“ (защото едва ли не взаимно „сме си проливали кръвта“), празнуват началото на своите престъпления. Празнуват ги, а не се разкайват за тях.

http://kultura.bg/

Глобалната сексуална революция

автор : Габриеле Куби

По повод на събитията в Лондон

Отказът от насилие характеризира ако не всички, то поне най-значителните и най-големите религии.С малката Затова, когато Христос ни приканва „да подложим и другата буза”, след като са ни ударили, той утвърждава, че истинската сила е не бруталността, а милосърдието и любовта.
Няма да се впускам в очевидния факт, че ислямския свят не успя да заеме на международната сцена нито икономическата, нито политическата, нито духовната тежест, отговарящи на неговата демографска и географска разположеност.
Но това е дълга тема.
По повод на събитията в Лондон и инфантилния, стигаш да малоумие западен либерализъм, искам да разкажа една стара, кратка история. Тя е свързана с християнското послание да подложим и другата буза.
Един кротък човечец, ревностен християнин, си яздел бавно магаренцето, връщайки се от някаква работа. Не щеш ли насред пътя му изскочил някакъв разбойник, свалил брутално човека от магаренцето и му ударил един силен шамар. Човекът застинал и не помръднал, нали е християнин, дори подложил и другата си буза. Разбойникът без да се колебае взел ,че му ударил един още по-силен шамар и на другата буза.
Тогава човекът се съвзел, измъкнал някаква закачена за самара тояга, скочил срещу разбойника и го пребил почти до смърт с нея.
– Чакай, развикал се падналия на земята разбойник, нали си християнин, нали даваш и другата буза!
– Християнин съм –казал човечецът – дадох ти едната буза, после ти дадох и другата. Но всичко свърши дотук. До този момент ти си имаше работа с Исус, сега вече си имаш работа с мене…
И продължил да го удря….

Дали в този политически изкривен наш живот има някаква реалност? Дали не живеем в нещо като „Замъкът” на Кафка? В онзи мрачен свят на хора, държани в подчинение от една мистична бюрокрация, живеещи сред илюзии,С малката заблуди, лъжи и обърквания. Нереалното е нелогично. Българинът живее в една хипертрофирала реалност, като от време на време повдига рамене в знак на безсилие и отвращение. Над страната е надвиснал сумракът на една угнетителна неувереност, черна дупка, погълнала едно сякаш предварително проиграно бъдеще. Възприемаме случващото се около нас като безумие, без да търсим неговата причинност. Основната маса хора сякаш страда от историческа амнезия, живее в някаква задъхана дребна логика, разположена някъде между храната и кревата, възприема себе си и нищожния си живот като жертва на времето. Затова постоянно се кланя и целува ръка на псевдогерои. После ги проклина и така губи едно измерение след друго, докато пропадне в нищото, докато бъде обзет от онази вялост на живеенето като героят на Кафка в „Замъкът”.
Гигантският проблем на българина са не парите, а липсата на ценностна система. Петдесет години нашият народ живя, без да различава палача от жертвата. Продължава да не ги различава. Жертвите възхваляваха палачите с фалшив и лицемерен патос в името на собственото си дребно благополучие. Същите тези хора и до днес не различават палачите си от миналото. Ръкопляскат им. Стават им на крака. Безумието продължава. Малко размито, приело други форми, други маски, но то е същото безумие. Същата ниска политическа култура, същата липса на достойнство. За палачите и политическите манипулатори по-добра среда няма. Разпадът на ценностите продължава. Разединението на този народ, живеенето в различни реалности все повече се раздробява.
Големият писател Херман Брох смята, че човекът, онзи, който е прокуден от всякаква общност на ценностите, който живее в някаква своя, лична, „частна теология”, започва да се ръководи единствено от безумното и ирационалното.
А общност, доминирана от такива хора няма бъдеще!

СКМ

Понякога затъваме в илюзията на времето, на своите циментирани представи , водим в себе си някакви скрити битки между миналото и бъдещето.
Преди много години в местността „ Карандила” имаше една стара фурна в която печаха, а може би иС малката още пекат много ароматни хлябове и питки. Бяха толкова ароматни и вкусни, че докато стигнем да въжената линия и се качим в кабинките на лифта, за да слезем в Сливен, вече всичко беше изядено. Прибирахме се в къщи с празни ръце.
Няма да коментирам доктрината за многообразие на избора. Нещата се променят. Това е всичко, което те правят – променят се.
Сега по рафтовете за хляб в хипермаркетите има черен хляб, бял хляб, ръжен хляб, на дебели филии, на тънки филии, пълнозърнест , чабата, чеснов, без глутен, питки и т.н.. Но защо нито един от тези хлябове няма свежия, неустоим, прекрасен аромат и вкус на питките от карандилската фурна.
И така, как би могла политиката на благополучието да продължи да процъфтява и заедно с това да се храним с такива ароматни питки, че да ги изядем по пътя до дома си. Как това се вписва в традиционната политика на икономическия растеж, защо доктрината за многообразието на избора звучи в минорни тонове ?
Някои хора наричат това СКМ – Синдром на консуматорската меланхолия. Него много бързо можеш да го почувстваш, ако влезеш в един от съвременните МОЛ-ве. Там почти веднага ще видиш от какво огромно количество неща нямаш нужда. Русо ни учи да не бъркаме щастието с удоволствието. С една дума удоволствията задоволяват желанията, правят ни заситени, но тъжни. Какво да правим тогава ?
Отдавна съм спрял да чета бълваната в индустриални количества позитивна психология , тя само замества невротичното нещастие с нормално нещастие, а нормалното щастие с невротична инфантилност.
Само, че убежденията ограничават и парализират естествения ход на нещата. Смислените промени настъпват въпреки убежденията, а не поради тях. Ние никога не знаем какъв е светът в действителност. За нас е достъпно само нашето преживяване за света. За да може нашия личен свят да отговаря на убежденията ни, трябва да запретнем ръкави и да го направим да заприлича на тях.
С една дума, трябва да сам да си направя фурна, да добия майсторство , и да си пека от ароматните питки и хлябове за които стана дума.
Но тъй като очевидно това няма как да стане, ще се наложи да се кача на лифта и да отида до Карандила да си купя от същите питки.
Не че ще се спася от СКМ – Синдром на консуматорската меланхолия, но поне ще се отдалеча малко от него.

Франц Кафка, обикновеният

автор Зейди Смит

Как да опишем Кафка, човека? Може би така:

Сякаш той беше прекарал целия си живот, опитвайки се да разбере как изглежда, без да разбере, че има такива неща като огледалата.
Един гол човек сред облеченото множество.
Една мисъл, живееща в грях, с душата на Аврам.
Франц беше светец[1].
Или може би другояче, използвайки подробностите от живота му, които намираме в освежаващо-фактическатаФрнац Огромният свят, който нося в главата си: Франц Кафка: биографично есе от Луис Бегли: по-висок от метър и осемдесет, красив, елегантно облечен; незабележим студент, добър плувец, ентусиаст на гимнастиката, вегетарианец; чест посетител на кина, кабарета, денонощни кафенета, литературни салони и бордеи; публикуван автор на седем книги през краткия си живот; сгоден три пъти (два пъти за една и съща жена); ценен от работодателите си, повишаван в работата.
Но този Кафка е също толкова труден за запомняне, както и Пинчън, който пазарува в супермаркета или ходи на бейзболни мачове, както Селинджър, който остарява и се грижи за семейството си в Корниш, Ню Хемпшър. Читателите са непоправими фабулисти. Но случаят на Кафка се простира отвъд литературната мистика. Той е нещо повече от тайнствен човек – Кафка е метафизичен. Читателите, които са особено привързани към този свръх-Кафка намират въвеждането на един толкова ежедневен Кафка твърде трудно за преглъщане. И обратно. Веднъж говорих в едно еврейско литературно общество по тема от времето на Кафка, едно изследване на идеята – както казва критикът Михаел Хофман – че „при Кафка почти винаги е прекалено късно“. След това една пъргава дама на около деветдесет години, с тежък акцент от Стария Свят, прекоси залата и ме подръпна за ръкава: „Но вие грешите! Аз познавах господин Кафка в Прага – и той никога не закъсняваше.“
През последните години се забелязва известен ревизионизъм по отношение на Кафка, макар че онова, което е останало за разглеждане, е не качеството на неговите работи, а по-скоро неговата точна природа. Що за писател е Кафка? Преди всичко това е една ревизия на биографската аура на Кафка. Както се казва в едно остроумно есе от този вид, написано от младия писател и критик Адам Търлуел:
Днес е необходимо да се утвърждават някои общоприети истини за Кафка и кафкианското … Творчеството на Кафка се намира извън литературата: то не е изцяло част от историята на европейската литература. Той няма предшественици – творчеството му се появява сякаш отникъде – и той няма истински приемници … тези фикции изразяват отчуждението на съвременния човек; те са предсказание на а) тоталитарната полицейска държава и б) нацисткия Холокост. Неговото творчество изразява един еврейски мистицизъм, един не-верски мистицизъм, страданието на човека без Бог. Творчеството му е много сериозно. Той никога не се усмихва по фотографии … Много важно е да се познава неговия емоционален живот когато се чете белетристиката му. В някакъв смисъл всички негови истории са автобиографични. Той е гений, намиращ се извън обичайните граници на литературата и светец, намиращ се извън обичайните граници на човешкото поведение. Всички тези истини, всички те, са погрешни[2].
Търлуел обвинява за баналността на кафкианското Макс Брод, приятеля на Кафка, неговият пръв издател и изпълнител на литературното му завещание, в чиято си роля той по-късно не изпълнява волята на писателя (Кафка желае ръкописите му да бъдат изгорени) – един факт, който продължава да покрива Брод, макар и само леко, с ореола на един вид нечестни намерения. От своя страна Брод винаги е поддържал, че Кафка е знаел, че няма да има клада: ако е настоявал на това сериозно, той би избрал друг изпълнител на завещанието си. Много по-трудно за защита е по-късното решение на Брод да публикува кореспонденцията, дневниците и остро-личното Писмо до баща ми (макар че посмъртния литературен морал е нещо доста хлъзгаво: ако едно нещо, намерено в чекмедже, е много лошо, то неговият срам надживява както читателя, така и издателя; когато то е толкова добро колкото Писмо до баща ми, светът игнорира срама). * *
Ако само малцина читатели на Кафка могат да съжаляват истински за съществуването на произведенията, които той беше предвидил за унищожение, то мнозина съжаляват за начина, по който Брод реши да ги представи. Проблемът се състои не само в неговите плоски интерпретации; по-скоро става дума за собствените му интервенции в текстовете. Защото когато се стигна до необходимост от редакции на романите, симпатията на Брод към теологическото изглежда е ръководела ръката му. Системата на Кафка за подреждане на главите често изгледаше неясна, понякога несъществуваща; именно Брод беше онзи, който сортира Процесът по начина, който ние познаваме. И ако книгата изглежда като пътешествие към един отсъстващ Бог – такива поне са аргументите – то е защото Брод поставя в края й една дупка във формата на Бог. Предпоследната глава, съдържаща псевдо-агадичната[3] притча „Пред закона“ би могла да бъде поставена на което и да било място – и поставянето й на друго място би изкривило траекторията на извисяването; това вече би било не пътешествие към висшата неразбираемост, а пътешествие без цел, в което е захвърлена една мистерия и което бива отново последвано от баналното.
Разбира се, съществува и възможността самият Кафка да би поставил тази глава някъде към края, точно като Брод, но любителите на Кафка не са склонни да го надаряват с вида здрав разум, присъщ на Брод. Цялата същност на Кафка се състои в неговата необичайност. Всичко което Брод обяснява, според нас Кафка би оставил необяснено; на каквато и конвенционална интерпретация да ги подлага Брод, самите творби я отхвърлят. По този начин ние мислим и за Шекспир: един писател, оплескан от нашите опити да го дефинираме. В този смисъл идеята за един литературен гений е дарба, която даряваме на самите себе си, едно пространство толкова широко, че ние можем да играем в него завинаги. Отново Търлуел:
Важно е, когато човек чете Кафка, да не го чете прекалено Брод-ски.
Вземете например този пасаж от биографията, написана от Брод през 1947 година: „Онова, което отличава творчеството на Кафка е един нов вид усмивка, една усмивка, по-близка до окончателните неща – една метафизическа усмивка, така да се каже – действително, когато понякога четеше някоя от историите си за нас, неговите приятели, тя ставаше нещо повече от усмивка и ние се смеехме високо. Но скоро отново утихвахме. Това не е смях, подобаващ на човешки същества. Само ангелите могат да се смеят по този начин …“ Ангели! Често се подценява това колко много талант е необходим, за да бъде човек велик читател. А Брод не беше велик читател, камо ли пък велик писател.
Вярно. Може би вместо това ние бихме могли да кажем, че Брод е бил велик откривател на таланти. Относно собствените си литературни способности той имаше малко илюзии. Приятелството му с Кафка беше чудовищно едностранно още от самото начало, едно нещо, изваяно от чисто страхопочитание. Те се срещат след една лекция върху Шопенхауер и Ницше, изнесена от Брод, след която Кафка се обърнал към лектора и го изпратил до вкъщи. „Изглежда нещо го беше привлякло към мен“, пише Брод. „Той беше по-открит от обичайното, започвайки безкрайното ходене до вкъщи с несъгласие относно моите прекалено груби формулировки.“ Познатата проза на поклонника, улавящ мъдростта, посипваща се върху него. В наши дни ние вече сме уморени от прекалено грубите формулировки на Брод: те задаваха тона в продължение на прекалено дълго време. Ние не желаем вече да четем Кафка по Брод-ски, както ентусиазирано го правеха следвоенните американци. Изкусително е да си мислим, че ако самите ние бихме били ония първи читатели, то бихме разпознали начаса – без такова тежко суфлиране – литературното величие на една бивша маймуна, говореща пред академията на дребната Жозефина, „писукаща“ за своя миши народ. Но аз се съмнявам.
Има и още един разказ на Брод за четящия на глас Кафка:
Ние, неговите приятели, се смеехме доста невъздържано когато той за пръв път ни прочете първата глава от Процесът. И самият той се смя толкова много, че имаше моменти, в които не можеше да чете повече. Удивително наистина, когато си помислите за ужасяващата сериозност на тази глава.
Тук престъплението на първия биограф на Кафка е доста меко: една лека доза литературен респект. Брод не можеше да повярва съвсем, че Кафка е смешен тогава, когато той беше смешен. Защото как би могъл Кафка, в неговата ужасяваща сериозност, да бъде смешен? Но това е странно: ревизионизмът на Кафка е до известна степен влюбен в кафкианската чистота. Ние не можем да кредитираме Брод-ската идея, че Кафка пише за „отчуждението на модерния човек“ – това е прекалено очевидно. А как би могъл Кафка да бъде прекалено очевиден? Как би могъл Кафка да бъде нещо, което самите ние сме? Дори нашите демистификации на Кафка са пълни с мистерии.
2.

Но ако не трябва да четем Кафка твърде Брод-ски, то как да го четем тогава? Сигурно можем да направим нещо по-лошо от това да го четем по маниера на Бегли. Леко скептичен относно биографичната легенда, Бегли все пак вярва в „метафизическата усмивка“ на творчеството, във възможността то да изразява нашето модерно отчуждение – тук пророкът Кафка и обикновеният човек Кафка не се намират в конфликт. Той се занимава първо – и най-успешно – с обикновения човек. Кафка, който – както и други хора, водещи дневници – се отдава на безкрайна драматургия на самия себе си; натрапчиво-постоянният автор на писма който веднъж пита един от кореспондентите си „Не изпитвате ли удоволствие от преувеличаването на болезнените неща колкото е възможно повече?“ За Кафка, перспективата за едно пътуване от Берлин до Прага е „една безразсъдна смелост, чийто паралел може да бъде открит само чрез разлистване из страниците на историята, да речем до наполеоновия марш в Русия.“ Едно кратко посещение до годеницата му „не би могло да бъде нещо по-лошо. Следващото нещо ще бъде набучване на кол.“
Дневниците са същите, но още повече: малко хора, дори и в тази солипсистка форма, са писали „аз“ толкова често колкото Кафка. Хора и събития се появяват рядко; началото на Първата световна война бива оценявано еднакво с факта, че в този ден той е ходил да плува. Пишещият белетристика Кафка е човек с много истории, личният Кафка пее единствено песента за самия себе си:
Оставах изцяло при всяка идея, но изпълвах всяка идея … Не само се чувствах доведен до собствената си граница, но и до границата на човешкото като цяло.
Аз съм в края на началото.
Животът е просто ужасен; аз го чувствам по начин, който малцина изпитват. Често – а в най-дълбокото си „аз“ може би през цялото време – аз се съмнявам, че съм човешко същество.
Човек би могъл да цитира цели страници с подобни усещания: изследователите на Кафка често го правят. За щастие Бегли има по-добро усещане за комичното от повечето изследователи на Кафка, като е склонен да намира Кафка и в съвсем други настроения: понякога плачлив, от време на време ласкателен, често хитро-неискрен и, нерядко, откровено лъжлив. Резултатът е нещо, което не очакваме. Той е малко смешен:
Излиза, че наистина постоянно пишем същите неща. Понякога аз те питам дали си болна, след това ти пишеш за това, понякога аз искам да умра, а след това го искаш и ти, понякога аз искам пощенски марки а след това ти искаш марки …
Това пише Бегли, е
Характеристиката на Кафка (в момент на униние) за писмата, които той разменя с Милена [и то] не е чак толкова по-различно от много от тях, и важи дори в още по-голяма степен за писмата до Фелице.
Да, любовните писма се повтарят; има нещо механично в тях, не дълбоко чувство, поне не към техните получателки. Усещането е за мъж, пишещ до самия себе си. Невъзможно е да се повярва, че Кафка е бил влюбен в бедната Фелице Бауер, тя с „костеливото, празно лице, носещо празнотата си открито … Почти счупен нос. Руса, някак странна, непривлекателна коса, подчертана брадичка“; Фелице с нейните буржоазни нрави, с нейното предложение да седи до него докато той работи („в такъв случай“, отговаря той, „не бих могъл да работя изобщо“), нейният беден вкус за „тежки мебели“ (един шкаф, избран от нея кара Кафка да мисли за „перфектна гробница или паметник на живота на пражкия чиновник“).
За Кафка тя е символ: точилният камък, на който той изостря усещането за самия себе си. Техният годеж е повод да й обясни (както и на баща й) защо никога не би трябвало да се ожени. Перспективата да живее с нея вдъхновява цели страници с възхвали на самотата. Бегли, самият той автор на белетристични текстове, има добро око за начина, по който писателите натрапчиво защищават персоналното си пространство, дори и когато изглежда, че го отстъпват. Може да се каже, че той истински разбира Кафка:
Тук виждаме всичко в концентрирана форма: сантименталната офанзива, която Кафка започва, с цел да завоюва Фелице; рефлексивното бягство от тази цел щом само тя стане достижима; настояването на това да се занимава с нея и с тяхното бъдеще само при тези условия; самоочернянето като мощно оръжие срещу интимността, която изисква нещо повече от думи.
Бедната Фелице! Тя никога не е имала и най-малък шанс. В първото си писмо Кафка твърди:
Аз съм непостоянен писач на писма … от друга страна, никога не очаквам отговор на едно писмо … И никога не съм разочарован, когато той пристигне.
Всъщност, контрира Бегли,
Вярно е обратното: Кафка изпитва остра потребност да пише много писма и се превръща в истеричен деспот ако не получава моментални отговори, бомбардирайки Фелице с телеграми и протести.
Кафка преследва Фелице френетично, а след това се опитва да избяга от нея, пише Бегли, „с едностранчивата целенасоченост и страст на лисица, отхапваща собствения си крак, за да се освободи от капан“ – една реплика, която съдържа не малко кафкиански дух. „Жените са примки“, каза веднъж Кафка, „които лежат от всички страни в очакване на мъже, за да ги повлекат в онова, което подлежи на просто ограничаване.“ Това е един перфектно обичаен израз на женомразие, нещо обезсърчаващо у един дух, който често избираше по-малко отъпкани пътеки. А пропо: след като един млад приятел му казал, че Пикасо е „преднамерено изкривяващ“ художник, който рисува „розови жени с гигантски крака“, Кафка отговаря:
Не мисля така … Той просто регистрира деформациите, които все още не са проникнали в нашето съзнание. Изкуството е огледало, което „избързва“, подобно на часовник – понякога.
Мисълта на Кафка е нещо такова, тя избързва по забележителен начин – и все пак, когато става дума за жени, тя върви не по-бързо, отколкото го позволяваха времената. Ония, които намират личните слабости на писателите отблъскващи, ще се отвърнат от Кафка тук, както читателите се отвръщат от Филип Ларкин по подобни причини (фамилното сходство между двамата писатели е отбелязано от самия Ларкин). По този въпрос Кафка има един по-малко осъждащ биограф в лицето на Ендрю Моушън; Бегли, макар и съвсем наясно с „проблема на Кафка с момичетата“, не агонизира прекомерно по този повод. Литератур-идиотите може и да се наслаждават на факта, че и за двамата литературни негативисти (близки съседи на всяка сносна полица за книги) модерните отоплителни инсталации могат да послужат като синекдоха за Светската Женственост:
Той се ожени за една жена, за да й попречи да си отиде
Сега тя е тук по цял ден,
И парите, които той получава за това, че пилее живота си в работа
Тя приема като свое право
Да плаща за партакешите на децата и сушилнята
И електрическата камина …[4]
Аз не отстъпвам дори и частица от изискването си да водя фантастичен живот, организиран единствено в интерес на работата ми; тя, безразлична към всяка мълчалива молба, иска средното: удобен дом, да проявявам интерес към фабриката, добра храна, лягане в единайсет, централно отопление…“[5]
Но, както и при Ларкин, представите на Кафка относно жените и неговия опит с тях се оказват различни неща. Жените са неговите перфектни кореспондентки и вдъхновения (през 1912 кореспонденцията с Фелице се конкурира с писането на Америка; през 1913 тя печели), неговите най-стимулиращи интелектуални спаринг-партньори (Милена Йесенска, с която той дискутира „еврейския въпрос“), най-близките му приятели (любимата му сестра, Отла) и, накрая, средствата за неговото бягство (Дора Диамант, с която през последната година от живота си той се премества в Берлин). Не, жените не притегляха Кафка към ограниченото. Както би казал Бегли: вярно беше обратното. Кафка казва в дневника си, че единственият живот, който би могъл да живее, е онзи на сексуално аскетичния ерген. А в действителност той не беше чужденец в бордеите.
Бегли е особено интересен когато става дума за странната организация на работния ден на Кафка. В Assicurazioni Generali той е отчаян от дванайсетчасовите работни смени, които не му оставят време за писане; две години по-късно, повишен до поста на шеф на офис в Института за застраховка срещу работни злополуки, той вече е на единична работна смяна, от 8:30 до 14:30. И какво от това? Обяд, до 15:30, след това сън до 19:30, после спорт, вечеря със семейството. След което той започва работа около 11 часа вечерта (както посочва Бегли, писането на писма и дневници му е отнемало поне по един час дневно, по-често два), а след това, „в зависимост от силата, желанието и късмета, до един, два, три часа, веднъж дори до шест часа сутринта“. А след това „всяко мислимо усилие, за да заспя“, докато той почива на пресекулки преди отново да излезе сутрин за работа. Този ред го поставя постоянно на ръба на колапса. Но
Когато Фелице му пише, твърдейки, че може да се намери и по-рационална организация на работния ден, той се наежва … „Сегашният начин е единствено възможния; ако не мога да го издържа, то толкова по-зле; но все пак ще го издържа някак.“
По мнение на Брод родителите на Кафка трябвало да му дадат някаква кръгла сума „ за да може той да напусне офиса, да отиде на някое по-евтино място в Ривиерата, за да създаде ония произведения, които Бог, използвайки мозъка на Франц, желае света да получи.“ Бегли, оставяйки Бог настрана, учтиво отказва да се съгласи, намирайки желанието на Брод
вероятно погрешно. Неспособността на Кафка да предприеме дори един-единствен опит да се изтръгне от двойния затвор на Института и собствената си стая в семейния апартамент може би не са били нищо повече от избор на онзи начин на живот, който парадоксално е бил най-добър за него.
Рядкост е за писателите на белетристика просто да седят зад работните си маси, пишейки, в продължение на повече от няколко часа дневно. Ако Кафка би бил в състояние да използва времето си ефективно, работното време в Института би му оставило достатъчно време за писане. Както той разбира сам, истината е, че пилее време.
Истината е, че той пилее време! Писателският еквивалент на признанието на любовника, който казва, че не е чак толкова запален по вас. „Имайки на разположение Института и условията в апартамента на родителите си като извинение за дългите неизползвани периоди, в които не можеше да пише, Кафка притежава нещо като убежище: това му позволява да запази някакво чувство за самоуважение.“
И тук Бегли въвежда още един Кафка, за който ние рядко мислим – един писател, намиращ се в конкуренция с други писатели в една малка пражка литературна сцена, сравняващ се с постиженията на литературните си колеги. Защото през 1908 Кафка публикува само осем кратки текстове в Хиперион, докато Брод публикува откак е станал на двайсет години; неговият близък приятел Оскар Баум е успешен автор на сборник с разкази и един роман, а Франц Верфел – седем години по-млад от Кафка – вече има една възхвалявана от критиците стихосбирка. През 1911 Кафка пише в дневника си: „Мразя Верфел, не защото му завиждам, макар че и това е вярно, завиждам му. Той е здрав, млад и богат, всичко, което аз не съм.“ И по-късно през същата година:
Завист поради очевидния успех на Баум, когото харесвам толкова много. Към това се прибавя усещането, че в средата на тялото ми има кълбо от вълна, което бързо се усуква, безкрайните му нишки дърпат от овърхността на тялото ми към себе си.
Разбира се, това кълбо вълна – един изгубен ред в дневник! – ни напомня за това колко малко причини той е имал да завижда на когото и да било.
3.

Невъзможността да не пише, невъзможността да пише на немски, невъзможността да пише различно. Човек би могъл да прибави една четвърта невъзможност, невъзможността да пише … По такъв начин резултатът е една литература, невъзможна във всички отношения, една циганска литература, която е откраднала германското дете от люлката и набързо го е подложила на някакъв тренинг, защото все някой трябва да танцува по въжето. (Но това не е германско дете, това е нищо; хората просто виждат, че някой танцува).
Един перфектен резен от Кафка. На 3 май 1913, дневникът на Кафка си представя един месарски нож „бързо и с механична регулярност режещ ме отстрани“, разделящ тънко, като пармска шунка, pezzi di Kafka …Горният цитат е нещо такова: той проследява едно типично за Кафка пътуване, от конкретното към метафоричното, към алегоричното, към идейното, което накрая – както толкова често при него – изглежда става толкова по-неразбираемо, колкото по-ясно бива изразено. От същия цитат Бегли много ефективно разопакова „ужасното вътрешно състояние“ на Кафка, породено от неговия странен исторически момент. Един пражки евреин от средната класа („най-западноевропейските от всички тях“), едновременно влюбен в и ужасен от живота в източния щетл[6], който никога не е познавал; един евреин в период на болестотворен антисемитизъм („Прекарвах всеки следобед навън на улицата, въргаляйки се в антисемитска омраза“), който остава безразличен към ционисткия проект; един немско говорещ човек, заобиколен от чешки националисти. Невъзможната „циганска литература“, един аспект на едно невъзможно циганско „аз“, един асимилиран юдеизъм, който в края на краищата не е нито едно, нито друго нещо.
В света на Кафка всъщност налице са два „еврейски въпроса“. Първият е външен, зададен от не-евреи и добре познат: „Какво да се прави с евреите?“ И отговора на който е или преследване или „толериране“, тази противна дума. (Пишейки до Брод от един италиански пансион, Кафка описва как с мъка е бил „толериран“ от един австрийски генерал, който току-що открил, че той е евреин: „От учтивост той бързо доведе нашия лек разговор до един вид край, преди да побърза да напусне с големи крачки … Защо винаги трябва да бъда трън в очите?“)
Вторият еврейски въпрос, онзи който Кафка си задава сам, е екзистенциален: „Какво общо имам аз с евреите?“ Бегли не се притеснява да цитира този и много други откъси „използвани от изследователите, за да подкрепят аргумента, че самият Кафка е бил еврейски антисемит, един мразещ самия себе си евреин“:
Възхищавам се от ционизма и се чувствам отвратен от него.
Понякога ми се иска да ги натъпча всичките, просто като евреи (включително и самия мен) в, да речем, чекмеджето на шкафа за пране. След това ще почакам, ще отворя чекмеджето малко, за да видя дали са се задушили, и ако не, ще го затворя отново и ще продължавам така до края.
Не е ли естествено да напуснеш място, където си толкова мразен? … Героизмът на оставането е въпреки всичко героизъм на хлебарки, които не могат да бъдат унищожени, дори и в тоалетната.
Към тези доказателства, фройдистие добавят и експонат номер едно: мечтите за самоунищожение („Между гърлото и брадичката изглежда е мястото, където е най-добре да се ръгне“), проследяване на произхода на Кафка, (внук на месаря от Восек), както и онези истории за еврейски ритуални убийства, които са толкова стари, колкото и самият антисемитизъм. За Бегли обаче обвинението в авто-антисемитизъм е „нечестно и, в края на краищата, без значение.“ Той вижда по-скоро конфликтната драма на асимилацията: „страхът е от пукнатина в облицовката … през която той би могъл да изпадне в миазмите на щетла или на средновековното гето.“ В тази версия, привличането и отблъскването са двете страни на една и съща монета:
Би било удивително, ако той, който беше толкова отблъскван от вулгарността на баща си на масата и в речта, не би бил отблъснат по подобен начин и от странностите на облеклото, навиците, жестовете и речта на самите евреи, от които беше направил фетиш, поради общностния дух, сплотеността и истинската емоционална топлота, която беше убеден, че те притежават.
Това е странен аргумент, опитващ да представи отблъскването като „ефекта върху Кафка от обичайния антисемитизъм“, заобикалящ го от всички страни, който от своя страна причинява един вид „дълбока умора“, принуждаваща го да „надхвърли еврейския си опит и еврейската си идентичност“, така че да може да пише „за човешкото състояние“ – едно заключение, което е напълно погрешно, защото Кафка намира братството на хората също толкова неразбираемо, колкото и братството на евреите. За Кафка, невъзможното нещо е самата колективност:
Какво общо имам аз с евреите? Аз едва ли имам нещо общо със самия себе си и би трябвало да си седя мирно в някой ъгъл, доволен от това, че мога да дишам.
Ужасът на Кафка е не еврейството само по себе си, защото това е ужас не само пред еврейството: това е ужас пред всеки споделен опит, всяко споделено съществуване, всеки род. В едно време и място, в което националните, лингвистични и расови групи бяха дефинирани с все по-абсурдна прецизност, как би могла самата идея за нещо общо да не стане също толкова абсурдна? В своите Спомени на един антисемит, неговият съгражданин от Австро-Унгария Грегор фон Рецори представя обезпокоителната идея, че филосемитът и антисемитът имат нещо общо по същество: една вяра в някаква колективна еврейска природа, една еврейскост. Кафка, напротив, беше спрял да вярва. Изборът да принадлежиш към един народ, да участваш в една споделена природа, вече не е на негово разположение. Той често си желае това да не е така (оттук и сантименталното му увлечение по живота в щетла), но то все пак е така. В тази връзка Бегли одобрително цитира Хана Арендт, макар и да не следва нейното брилянтно заключение:
… тези мъже [асимилираните немски евреи] не искаха да се „завърнат“ нито до нивото на еврейския народ, нито до юдеизма, те не можеха и да го желаят – не защото … бяха прекалено „асимилирани“ и прекалено отдалечени от еврейското си наследство, а защото всички традиции и култури, както и всяка „принадлежност“ бяха станали еднакво неприемливи за тях.“[7]
Самата еврейскост беше се превърнала във въпрос. Показателен за това колко объркващо е това наистина кафкаианско понятие, е фактът, че то поражда конфликт и у самия Бегли:
„Моят народ“, писа Кафка, „ако изобщо имам някакъв“. Какво изобщо означава това, да имаш народ? Едва ли има друга тема, по която да сме толкова сантиментални и толкова малко способни да артикулираме. В какво, например, се състои целостта на „чернокожието“? Или „ирландството“? Или „арабството“? Кръв, култура, история, гени? Юдеизмът, с неговата майчина линия, е имал историческия късмет да има в началото си един красив отговор, елегантен в циркулярната си простота: Еврейскостта е в това да имаш еврейска майка. Но какво е това еврейска майка? Кафка я намира нещо толкова неустойчиво, че погрешният превод би могъл да я премахне напълно:
Вчера ми се стори, че не винаги съм обичал майка си така както тя го заслужава и както бих могъл, само защото немският език не го позволява. Еврейската майка не е Mutter, да я наричам Mutter я прави малко комична … Mutter е нещо особено немско за евреина, заедно с християнското великолепие то съдържа подсъзнателно и християнската студенина. Еврейската жена, която бива наричана Mutter, става по този начин не само комична, но и странна … Аз вярвам, че само спомените от гетото са онова, което все още запазва еврейското семейство, защото думата Vater също е далеч от смисъла на еврейския баща.
Еврейскостта на Кафка е един вид мечта, чийто автентичен момент е винаги разположен в носталгичното минало. Неговото наблюдение за насекомо-подобната ситуация на младите евреи във Вътрешна Бохемия едва ли може да бъде изказано по-добре: „Със задните си крака те все още бяха залепени за еврейскостта на бащите си, а с махащите си предни крака не можеха да достигнат сигурна опора.“
Отчуждението от самите себе си, заредената с конфликти асимилация на емигранти, загубата на собственото място, без да е спечелено друго … Това изглежда като Кафка в истинските дрехи на екзистенциалния пророк, Кафка в неговия аспект от двадесет и първи век (ако можем да допуснем, както с Шекспир, че всеки следващ век ще довежда един Кафка по-близо до собствените ни грижи). Защото има един определен смисъл, в който еврейският въпрос на Кафка („Какво общо имам аз с евреите?“) е станал въпрос на всеки един от нас, както еврейското отчуждение е станало образец на нашите собствени съмнения. Що е мюсюлманство? Що е женственост? Що е полскост? Що е английскост? В наше време всички ние откриваме, че предните ни крака се размахват пред нас. Ние всички сме насекоми, всички Ungeziefer[8], сега.

Изгряваща констелация срещу свободата

Има нещо забележително в последния месец. През него например научихме, че в един „клуб“ на поддръжници на новоизбрания американски президент Доналд Тръмп са се събрали бившия началник в комунистическата ДСКалин2 Димитър Иванов (Митьо Гестапото) и шефката на дружество България-Русия, путинистката Светлана Шаренкова, а във вестника на първия – „Нова зора“ е публикувана статията на „ултраконсервативния“ д-р Николай Михайлов под заглавие „Защото Русия граничи с Бога“. Още по-забележително е, че тези тримата, плюс русофила с шарени вратовръзки Петър Волгин, плюс кашмирените левичари антиглобалисти от кръга A-specto, са и сред най-горещите венцехвалители на „натовския генерал“ и президент на републиката ни Румен Радев.Човек наистина може да се обърка. Как така бивш високопоставен милиционер е „фен“ на милиардера, застанал начело на „хегемона на световния империализъм“ и същевременно пуска статия на известен „метафизически русофил“, а двамата, заедно с разнородна лява компания, хвалят споменатия „натовски генерал“. И най-вече, защо, защо всички тези на пръв поглед толкова разнородни люде изглеждат така обнадеждени от възцарилата се върху световния и български небосклон, тъй абсурдна на пръв поглед политическа „констелация“? Откъде в обнадеждеността им проникват така откровено-реваншистки нотки? Как така един консервативен елитарист вижда ген. Радев „позициониран в Народното събрание като народ срещу класа“ (една по същество доста „лява“ визия), а един стародавен комунист интуира Тръмп като „невероятен шанс за световния мир“? От какво идва обединяващата всички изброени отмъстителна обнадежденост за непосредственото бъдеще? Очевидно е, че те от нещо дълбоко са били травмирани през последните години, нещо дълбоко са ненавиждали в цялата досегашна международна и българска ситуация и сега им се струва, че то решително може да се промени под съзвездието на Тръмп, Путин и Радев.
Ние обаче напразно ще търсим идеологическо обединяващо звено у вдъхващите надеждите им политически лидери. Няма да намерим и никаква, издържаща на критика обща политическа черта, предизвиквала ненавистта им от досегашното, която да е присъща едновременно на християндемократката Меркел, звездния Холивуд, украинския „Майдан“ и българския екс-президент Росен Плевнелиев.
Но следователно кой, кой в дълбочина е основният, травматизирал до днес всички тези хора фактор (и който изглежда поставен под въпрос от новата констелация)? Глобалният капитализъм – както са склонни да мислят продължаващите да ги стилизират като „комунисти“, техни политически противници? Или хедонизмът и „консумативизмът“ на западната цивилизация, както ще се изкушат да кажат стилизиращите ги пък като „консервативно-обскурантистки сили“ стихийни либерали? Нищо такова. В една компания може да събира днес всички тия люде само чистата, неподправена и да – почти мистическа омраза към свободата.
Това което казвам само на пръв поглед звучи стряскащо. Защото ние трябва най-сетне да си дадем сметка каква огромна ненавист е трупала в сърцата на разнородните сили, за които говорим, свободата, на която се радваме от почти три десетилетия.
Да, ние започнахме да приемаме свободата като нещо (вече) „напълно естествено“; действително – както се изразява с жлъч един от гореспоменатите – като „антропологична норма“, каквато тя, разбира се, (и тук той е прав) не е, защото съвсем не е вкоренена в „антропологията“ на обществата, а е нещо извоювано в тях с много усилия и за много години.
Та, казвам, ние започнахме да приемаме свободата като нещо напълно естествено и да забравяме, че за редица субекти тя през всичките тези три десетилетия е била травма, нещо, което ги е ранявало всекидневно, отвсякъде, с всичко. И не, съвсем не ги е възмущавал, както сме склонни да си мислим ние, умерено консервативните люде, онзи действително отиващ понякога твърде далеч модерен „либерализъм“: онази хипертрофирана „политическа коректност“, онази предизвикателна „нормализация“ на перверзността, онази безсърдечна идолизация на пазара, онова приемане на социалното неравенство като природна даденост. Възмущението им от всички тези сенчести страни на „либерализма“ е само алиби. Истината, повтарям, е, че тези хора (и сили) е травматизирала самата свобода и всеки от тях по своеобразен начин.
Едни (бившите „кадесари“, партийно комунистическата „аристокрация“), нека си дадем сметка, просто не могат да преглътнат изчезването на забравения от нас страх, с който владееха света около себе си. Предизвикателната „цветност“ на новото българско (особено столично и особено младо) население, така различна от по-раншното, станало инстинктивно внимаване „да не се набиваш в очи“, наранява вече десетилетия милиционерския им дух. Дори „присвояването“ на публичните пространства, за които по-рано се знаеше (буквално рефлекторно), че принадлежат на „държавата“ (и охраняващите я „органи на реда“) и затова никой не смееше да ги обживява както му хрумне: прекосяваха градинките, а не се заседяваха по пейките им до среднощ (и, о, ужас – с бутилка бира в ръка), винаги носеха личните си документи извън дома (защото всичко извън него подлежеше на постоянна „проверка“)… Дори това, казвам, днес напълно изчезнало, наранява въпросните хора.
Наранява и травматизира (вече почти три десетилетия) друг тип люде това, че някакъв „елит“, някаква „интелигенция“ вече може да съществува не защото „целокупният народ“ в лицето на своята „власт“ й е разрешила да бъде такава, а защото сама си е извоювала да бъде „интелигенция“, макар и в по-тесни обществени групи. Наранява ги това, че започнаха да стават писатели, без никакъв „творчески съюз“ да ги е издигнал в това „звание“, без да са били поканени на един-единствен банкет на властта; че започнаха да представят определени хора от тях за „интелектуалци“, просто защото са написали някакви книги и си позволяват да говорят на хората без предварителната санкция на казионните митотворци, без да са били причислени към компанията на „академик“ Антон Дончев, „живия класик“ Любомир Левчев и т. н. Дайте си сметка, колко дразнещо – вече от десетилетия – е това за гореизброените „академици“ и за все още живите „живи класици“.
Дайте си сметка, колко ги нараняват днешните генерации, които започнаха да знаят езици, да се информират от всякакви „глобални медии“ и въобще да не разчитат на „централно-ръководени“ информационно-пропагандни централи; които започнаха да пътуват навсякъде из „либералната“ Европа и да усвояват „отровните“ й идеологии, което ги прави доста по-трудни за зомбиране с ксенофобия, с левичарство, с примитивен мачизъм, трибалистки „патриотизъм“ и мрачно зилотство. Дайте си сметка, колко травмиращо е всичко това – вече от десетилетия – за старите идеологически бонзи и тоталитарни геротнтократи.
Дайте си сметка накрай колко травматизирани се чувстват от дълги години всякакви „консервативни“ гуру, които се нараняват от това, че разни „Георги Господиновци“ имат популярност „от само себе си“ и по-голяма от тяхната, че разни „портали“ за култура и разни (за да споменем и по-специализирани сфери) „Двери“ си позволяват да критикуват църковното „свещеноначалие“, да говорят на църковни теми, без да имат „благословение“, без да са „йеросхимонаси“ и внедряват в „източната“ ни Църква някакъв дух на радост вместо страх от „бесове“ (от икуменисти, от католици, от „изкушения“ и т. н.). Без да са (поне) младо-старци, без да са даже чували какво е предсказал за грядущия „либерален апокалипсис“ самият старец еди-кой си, без да обръщат внимание, че както бил казал този и този „духовен авторитет“ – „Молът е съвременният ГУЛАГ и той е много по-опасен от оня вчерашния, сибирския“.
Страшна рана е това за тези самозвани „мъдреци“, които опитаха в политиката, опитаха в интелектуалните среди, опитаха в Църквата и на всяко от тези места „не им се получи“, тъй че финишираха като „анализатори“ в сутрешните блокове на кабелните телевизии и в гореспоменатия вестник на Митьо Гестапото. Защо с тях стана така? Не могат да си го обяснят по друг начин, освен с някакви користни „протекции“, освен с пагубния дух на „либерализма“ и „хедонизма“. Освен с онова, което бих нарекъл „Пансоросоидизъм“. Травмираните им общности се превърнаха в изобличители на „соросоиди“ почти така, както миналото лято цялото подрастващо поколение се превърна за няколко месеца в „ловци на покемони“. Базисно неспособни да се впишат в нормите на съвременната цивилизация, която за техен ужас е цивилизация на диалога, на разговора, а не на монолога от „учител“ към „ученик“ и в която, да – хедонизмът и (известна) безцеремонност действително имат място, те намразиха тази цивилизация с най-люта омраза.
И ето: изведнъж дойде обнадеждаването. В „либералната“ Европа стожерите на тази ненавиждана (и победила през 1989 г.) свобода, днес имат все по-сериозни проблеми с националисти и популисти. Трябва да се справят с „бежанците“, а не могат, тъкмо защото са узаконили свободата, тъкмо защото са я превърнали „антропологична норма“. Дали пък това няма да ги принуди най-сетне да я минимизират? Дали това няма да ликвидира този отвратителен „космополитизъм“ (който преди три десетилетия срути всички „берлински стени“)? Дали, ако откажат да го сторят, „пасионарните“ ислямисти, явили се като същинска „Немезида“ за падането на евразийската империя, няма да ги изметат от пейзажа?
До този момент мистичният Katechon (онзи, който задържаше настъпването на „либералния апокалипсис“) – Вл. Путин, бе сам срещу тези „наглеци“. Но ето: на власт в „самата“ Америка дойде Доналд Тръмп – невероятно за Katechon-а „полезен идиот“[1] и само за месец успя да се изпокара с „официалните медии“, със „самодоволния Холивуд“, с американската академична интелигенция и с американския съд. И заявява, че трябва да подобри отношенията си с Русия. Ами ако, ами ако…!
Към тази „глобална надежда“ още по-неочаквано се добави щастливият избор на „генерал“ Радев у нас – човек с излъчване на квадрат, нямащ, да, от най-пръв поглед нищо общо с „електората“ от ненавижданите „жълти павета“ и с онези „умни и красиви“ от 2013 г. Заедно с него, точно както в най-ранните години на демокрацията, когато все още непробудилата се провинция изпрати в София тълпи „истински българи“ да крещят фобиите си по повод връщането на имената на „възродените“ турци, сега Слави Трифонов изпълни „Цариградско шосе“ с „въстаници“ срещу „политическата класа“ и издаде ултиматум на още неизбрания Парламент да узакони „референдума“ му и да си ходи, защото „народът“ не щял вече „политиците“, не щял „партиите“, не щял „нито десните, нито левите“, въобще – нищо не щял, понеже е „суверен“ и има „свещеното право да не ще“.
Съгласете се – при тази щастлива „констелация“ какво значение може вече да има, че Тръмп бил милиардер, че личният му живот никак не е в съответствие с „традиционните ценности“? Какво значение, че Радев няма никакъв чар, а „Слави“ не е любител джаза и Глен Гулд? Ние вече не мечтаем за „безкласово общество“, за да се гнусим от „едри буржоа“, не сме и консерватори по скромен старостилски образец, за да се опасяваме от промискуитетни протестантски „мачовци“. Ние имаме надежда, че изгряването на тази (световна и нашенска) „констелация“ може да задуши свободата.

А това е невероятна, не-ве-роятна надежда!

Есе за самотника

Има един особен вид самотници, самото същество на които вече излъчва самота.
Когато ги видим на пейката или пред вратата на някоя църква, или на ъгъла да просят, очите им гледатКалин2 сякаш от бърлога на диво животно и дори когато се повдигнат, за да се взрат в нас, пред тях остават спуснати някакви незрими завеси.
Зениците им са прозорци отворени само навътре, ушите стърчат като къртичини, цялото им тяло е сякаш хипнотизирано заслушано в самото себе си. Техните пръсти са по особен начин глухи за осезаваните повърхности, за ръцете и дланите на другите; стойката им – уязвена от самото това, че стърчи открита и оголена насред света. Имаш чувството, че в тях, макар непрестанно да нахлуват събития, звуци, лица от околното пространство, цари постоянен психически сумрак, в който не се отразява същински нищо друго, освен неподвижния им онемял вътрешен свят.
У тези отдавнашни, дълбоки самотници – самото това, че с тях „няма никой“, се е сгъстило по един особен начин, превърнало се е в „имане на никой“.
Да, с тях вече не няма никой, с тях буквално има никой.
По един парадоксален начин самото пълно отсъствие на близък човек край тях, на жива душа се е сгъстило, започнало е да наличества. Отсъствието е започнало да наличества, отсъствието е започнало да присъства. То е гъсто, наситено, осезаемо отсъствие. Отсъствие, придобило личност – може би изпитата, изсмуканата личност на самотника.
Пред фигурата на такъв самотник не можеш да не си помислиш, че в мярата, в която човекът губи своята личност – оглушала от самота, ослепяла от самота – в същата мяра отсъствието намира себе си. То вече е така трайно и постоянно, така дълбоко и окончателно, че придобива парадоксален лик.
Самотникът оглушава и ослепява от самота, а самотата около него започва да се вижда, да се осезава, да се „чува“. Самотникът забравя за погледа си, който никой не гледа, който никой не в-нимава, не среща, не следи. Самотникът забравя да чува, защото отдавна никого не слуша и никому не ответства. Затова, ако бихме могли да го съзрем в дома му, ще видим, че той се движи като сляп и глух сред вещите в своята стая, а „никой“ господства в нея и е на мястото си там.
Да, при такъв човек буквално се чувства, че вече не е точен изразът: „С този човек няма никой“, или „този човек си няма никой“. Напротив, натрапва се да кажеш (защото това се вижда, даже се осезава), че с този човек има никой, този човек си има никой.
И този „никой“ така плътно присъства около самотника, че той, парадоксално казано, по един особен начин не е сам. С него е самотата му – присъстващият, почти видим никой, който ни кара при среща дори да заобиколим такъв човек по-отдалеч. Сякаш около него крачи още един, преграждащ пространството до него.
Убеден съм, че в дома на такъв самотник вещите придобиват странна плътност и страховита самостоятелност. Отпуснати от човешката ръка, отвикнали да служат, забравили непроизнасяните си имена, подивели – те сякаш си възвръщат своята гола битийност, стоят някак по-сурово и дори агресивно.
Отдавна захвърленото, неупотребявано канче, покрито със засъхнала кой знае кога кафеена утайка, търкулнато съвсем не на място до метлата под умивалника, наполовина все още е канче, наполовина вече е престанало да бъде такова. И тъкмо неговата лишеност изпъква, натрапва се, еманципира се. Защото домашната вещ, преставайки да „шета“ в дома, откъсвайки се от будната ръка на човека няма какво друго да стане и става просто едно наличестващо нищо. Нищо, което присъства, осезава се, вижда се, и затова – в дома на самотника не „няма нищо“, а напротив – има нищо и него го има – многолико, плътно, тежко – в толкова много бивши неща – наполовина съблечени от своята нещост, наполовина придобили своята нищост.
Сгъстилото се до осезаемост отсъствие – този „никой“, който живее със самотника има своята консистентност. Затова стаята на самотника никога не е просто празна – тя е осезателно, съвсем осезателно пълна със самота. Отсъствието – този „никой“, който живее със самотника, има свой мирис, свои привички, дори могат да се отгатнат и да се напипат чертите и силуета му. Той е незрим и изразителен, изразително-пуст силует.
Понякога те побиват тръпки, виждайки особената далечност, особеното отсъствие, особената безучастност в лицето и в цялата фигура на самотния просяк. Същевременно ти усещаш и осезателно усещаш един близък до теб, който всъщност проси и от чието име като че ли просякът протяга ръка.
„Кой е?“ – питаш се стреснато. „Никой“ – казваш, но не се успокояваш, защото той е – този „никой“.
Той не е самият просяк, не е самият самотник, но той е – онзи, който го няма.
Него тъй напълно, тъй невъзвратимо, тъй никъде и никога го няма, че – парадоксално казано – него осезателно го няма. Има го – напълно и безизходно липсващия.
Той така абсолютно отсъства, че отсъствието му се материализира в призрачна персона – в осезаем „никой“. Той е, може би, отчуждената, захвърлената и оживялата вън от себе си – самостоятелно – съвест на отсъстващия. Абсолютно, завинаги отсъстващият – за наказание (неподозирано за себе си наказание) присъства тук – присъства като уплътнило се до присъствие негово отсъствие. Като съществуващ „никой“.
Ето защо, озовали се до такъв самотник, изпитваме вече по-скоро страх, отколкото състрадание. Страх, че липсата ни, общата ни, всеобщата ни – на всички, всички нас липса – ще изскочи иззад гърба на самотника като някакво същество и ще ни потегли в нищото си. Защото то е по нечия вина. То е.
И още как е.

Страница 5 от 9« Първа...34567...Последна »