Страница 2 от 912345...Последна »

Каквото и да говорят, хората не могат да избягат от влиянието на християнските ценности и нагласи. Така или иначе, тези ценности оказват подсъзнателен ефект дори върху хора, които категорично отричатПетьо религията. Затова не разбирам това демонстративно отричане на религията, като нещо висящо само в себе си, напълно ненужно и безсмислено. Нима религията, схваната като пределен интерес към съществуванието, не е дала онзи така нужен импулс за развитие на културата във всичките и форми. Та нали този пределен интерес към живота и смъртта, във всичките му духовни измерение, не е в основата на цялото културно творчество на човека. Онзи който проявява определен интерес към стила на една култура, не може да не доловил нейната религиозна субстанция. Та нали именно тази религиозна субстанция е направила културата възможна. Не мисля, че е необходимо да споменаваме, онази барокова и готическа Европа, пред чиито катедрали и до днес смирено затаяваме дъх. Нима великото свободно изкуство, пластика живопис и поезия не са се вдъхновявали от религиозни мотиви, въплъщаващи в себе си религиозни и душевни състояния. Разбира се всяко от тях в духа на времената, в духа на тогавашните естетически норми, но те и сега са израз на великите общочовешки чувства валидни и днес. Тук не става въпрос дали религията и културата са в състояние да удовлетворят всички копнежи на духа. Става дума, че те са неразривно свързвани една с друга, все едно дали сме вярващи или не. С една дума Християнството е универсално и общочовешко по своето духовно и културно измерение.
В същото време е очевидно, че някой хора схващат християнството като трапезно преживяване, търсят отговори при астролози, гадатели, при хора правещи бели и черни магии, търсят по вестниците зодиакалните си знаци, за да разберат как са се подредили звездните констелации и какво ще е въздействието им, да речем, върху Митьо от Полски Тръмбеш, относно неговия любовен живот през м. май. Изрази като : „ Ние Везните сме такива, или ние Стрелците сме такива, са част от онзи тюрлюгювеч, който не е свързан с никакво Християнство, тъй като то категорично отрича астрологичното познание наред с чародеите, гадателите, баячите и запитвачите на зли духове, както пише в Библията. Характерите, качествата физически и духовни, до голяма степен зависят по-скоро от констелацията на човешкия геном, от средата и ред други неща, отколкото от звездната констелация. Но това е друга тема. Във всички случай мисля за неподходящо, да не кажа неграмотно, да слагаш икона на Света Богородица и успоредно с нея да изписваш астрологични текстове свързани със Стрелци, Везни и прочие зодиакални еквилибристики.
Подобна картина някак подсказва, че чувството, културата, интелектът или вярата/ако я има/ някак не са по местата си.

Загубих интерес към киното , когато разбрах, че идеята за това как добрите винаги да побеждават лошите, на практика не „работи”. Истина за мен е това което „работи”.Оценявам хората не по технитеПетьо интенции, не по техните мисловни конструкции, написани с подходящия патос и езикови арабески, а по техните реални действия и резултати. Всъщност моят компас за действията са техните последици. Преди тридесет години попаднах на изречение на Фуко в което той казваше : „Киното не е интелигентен начин на общуване..” Тогава не ми хареса това изречение. Не съм сигурен, че сега ми харесва. Но смея да кажа, че в голяма степен е бил прав. Ами прав е. Все пак трябва да призная, че когато съм гледал филм на Бергман съм забравял, че там някъде са жужали камери, и че въобще съм на кино. Бергман не разказва приказки. Въпросите му, свързани с човешкото битие са тежки. Те са близки до масата на черните дупки във Вселената. Но такива като Бергман не са повече от пръстите на една ръка.
Като дете бях луд по приказките И там добрите в края винаги вземат връх над лошите. Всичко завършваше с прословутото „три дни яли, пили и се веселили”. Всъщност скъсах с приказките, когато започнах да усещам, че същинският живот започва след като свърши веселбата. Винаги съм искал да знам какви са отношенията между Принца и Пепеляшка след 10 години. Още ли се обичат, или вече са разведени? Това променя цялата приказка нали ? Какво прави по-късно Али Баба със случайното придобитите съкровища. Дали вече не е клиент на Специализираната прокуратура. Шопенхауер казва, че човек винаги е живял и живее в един безнадежден цикъл. Той си пожелава неща, а когато ги получи иска още неща. Това не спира докато умре. Винаги когато получи каквото иска, веднага започва да иска нещо друго. Как ли биха изглеждали нещата ако се „актуализират” приказките . Например да се напишат продължения като „Палечка, десет години по-късно” или „Малката кибритопродавачка – десет години по-късно”и т.н. Тогава ще се скъса с цялата тази “дескриптивна етика”в приказките. Но това пък вече няма да са приказки и няма да са за деца. А приказки за деца трябва да има.
Затова пък е ясно защо възрастните не четат приказки. А една част от тях не гледат и филми. Киното се превърна в мощна индустрия, подобна на производството на прах за пране. Излизат различни гръмки заглавия с уж различно съдържание, но ароматът сякаш е един и същ…

Човек винаги виси между идеалите и разума. Само един полъх на вятъра и той е в пропастта. Следва сблъсъкът с реалността. Тя няма мотиви. Тя просто е. Ако решим да и наложим идеалите си падаме отПетьо огромна височина. Понякога се налага мъчително, трудно и болезнено да изстържем всичките си теории и вярвания, за да достигнем до самите неща. Пък и съвсем не е сигурно , че някога ще достигнем до тях.
Чувах и виждах хора, които радостно крещяха под звуците на духовата музика своите доктрини и идеи за бъдещето. Напълниха влакови композиции с написани от тях книги , пееха песни, рецитираха стихове. Сега хората ги няма, а после се оказа, че разкритите истини за доктрините им разтърсиха света със своята жестокост и безчовечност. Други написаха книги против съществуването на Бога, после пък ги видях в сумрака на църквите със свещ в треперещи ръце, откъснати от книги и от хора.
Естествено знаем за теориите, как в съвременния свят всичко е замислено така, че да превърне хората в маса, да ги деморализира, да ги уеднакви и слее с множеството. Само че няма начин да не забележим, че нивото на интелигентност няма никакво значение. Така наречените интелектуалци стават част от същото определено психологическо множество, изгубвайки изцяло или частично здравия си разум. Как тогава да разберем какъв е истинския генезис, на човешкия идиотизъм, на съдбовните политически грешки в историята и културата на нациите. Екзистенциалистът Сартър, истинска културна звезда в следвоенна Европа, на когото всяка втора написана дума е „свобода”, така попада в калъпа на комунистическата зараза, че ако прочетете текстът му „Комунистите и мирът” ще го помислите за пълен идиот. На друго място казва, че е готов на лична саможертва, за да спаси комунистическата държава. Дори посещава СССР по покана на съветските писатели. Цялата културна тайфа от писатели, приятели и съмишленици около него като Симон дьо Бовоар, Албер Камю, Морис Мерло-Понти и др. почти се разболяват от любов по комунистическата идея. Разбира се преболедуват я ! После започват жестока словесна и писмена война помежду си, до степен да не отидат дори на погребенията на довчерашните си приятели и духовни съмишленици. За Сартър първия „удар” идва през 1956 г., когато съветските танкове вероломно навлизат в Унгария и с нечувана жестокост, мачкат хората като насекоми.
След като приел поста ректор на Фрайбургския университет Хайдегер пък става член на националсоциалистическата партия . Последвали няколко надъхващи пронационалистически речи пред студенти и преподаватели. В дъждовната привечер на 10 май 1933 г. се състояло първото публично изгаряне на книги. Хайдегер бил забелязан сред редиците на множеството, марширувал под светлината на факли към кладата пред университетската библиотека – почти на стъпалата на собствената му катедра. Същият този човек пише : „ Тълпата : безлика същност, която ни отнема свободата да мислим със собствените си глави. В стремежа си към автентичен живот ние трябва да се съпротивляваме на тази сила и т.н…” Ще спра дотук. Е, през 1945 година в кратко есе признава че се е заблудил, че за кратко е провидял в партията, „възможността за вътрешно самосъбиране и възраждане на нацията, както и към откриването на историческата съдба на Запада”. Само, че някой тълкуват и обобщават този текст с лаконичното: „ Опа, не исках да ставам нацист!”
Трябва ли да споменаваме имената на Андре Жид, Бърнард Шоу, Бертран Ръсел, които тежко преболедуват левите утопии. Но други като Клод Леви-Строс , Ролан Барт, Жак Лакан, Мишел Фуко Ноам Чомски, Жижек и много др. никога не ги изоставят. В момента една огромна армия западна академична общност проповядва леви убеждения до степен да ги приравнява до Второто пришествие. Целта на второто пришествие е да се установи Божието царство на земята и вече да няма болка, скръб и глад.
Левите идеи никога и никъде на планетата Земя не са постигнали това.

Истината никога не е романтична. Романтични са представите. Тук въобще не става дума за културен принос на тези люде в европейската култура и тази на света. Той е безспорен.
Тук се опитваме да надникнем в дълбините на непознаваемата човешка природа, която кара човек да затъва в тресавището на доктрини, без да разбира напълно истинското им същност и съдържание. Не само да се включва, но да ги проповядва и на други хора. Да участва в сюжети които завършват трагично, да изговаря думи, които не са сякаш негови и чрез които сякаш иска да надмогне живота. Но той не е нещо , което може да бъде надмогнато. И най-големите идеи, най-възвишените планове или разтърсващи любовни истории винаги някъде се изкривяват, зацапват и потъват в пясъците на нищото. Пък и отдавна е известно, че гениалното и етичното не са брат и сестра.
Гюстав Льо Бон в труда си „ Психология на тълпата” пише че индивидите превърнали се в тълпа имат нещо като колективна душа. Когато се съберат и образуват маса, задръжките им изчезват, а всички жестоки, брутални и разрушителни инстинкти се събуждат и търсят свободно удовлетворяване.
Това безспорно е така.
Само, че има един тревожен факт – най-разрушителните и пагубни утопии не тръгват и не са проповядвани точно от тези индивиди, с колективната душа.
Те тръгват от други индивиди…

Когато се ровим в старите черно-бели фотографии, ние прехвърляме късове хартия с отпечатани върху тях мигове от отдавна отминали съществувания. Може би след нас, или след още едно или две поколения,Петьо никой няма да е в състояние да разпознава тези лица. Те принадлежат към милиардите съществувания, не успели да надхитрят времето, обречени безследно да отминат. Заедно с историите около тяхното раждане, заедно с радостите, съдбите, злочестините , страстите и любовите на техния живот. Всичко, което в един замах ражда живота, заедно с илюзиите на живота. За да стигне до нас нещо от тези съдби е нужен лъч светлина идващ от паметта, който да ги озари и изтръгне от нощта на забравата. Но с всяко следващо поколение светлината на паметта губи от своята сила, тези лица окончателно изчезват в нищото, за да не се появят повече никога.
Отделният живот тясно ограничен във времето, едно безпределно време, за което нашето съзнание няма дори ресурса да долови, е без никакво значение за космическият смисъл, ако въобще има такъв.
Това което ни прави победители в митологията на делника, са понятия от рода на: „достойнство”, ”репутация”, ”награда”, „успех”, ”благородство”, ”чест” – всички онези обществени фикции, чрез които изграждаме фалшивата представа за себе си. Тъжното е, че си оставаме „победители” единствено в рамките на тази митология, но не и победители в самото съществувание. Там победители няма. От гледна точка на необятното време и нашият мъничък и преходен живот в него, ние нямаме по-голяма роля от тази на песъчинката, която е част от праха, пред лицето на невъзмутимо излегналият се Сфинкс на вечността. Конкретното човешко съществуване, обвито от болката, страха и нищетата на смъртта, никога не може да се окаже оправдано от гледна точка на успеха. Гробовете на „победителите” ще бъдат изличени от времето, заедно с всички изкуствени пози, надути речи, заедно с онези дрипи, одеяния и знаци на успеха, с които в зависимост от епохата тези люде са се кичили. В откритите прастари човешки останки, върху съкрушените от времето човешки кости, ние продължаваме да откриваме знаците на успеха във вид на гривни и украшения. Но знаците за нещата никога не могат да бъдат самите неща. Чрез тях разчитаме само кода на времето, кода на онази неистинност и илюзии, чрез които преминава човешкия живот през различните епохи, но никога няма да намерим отговора на индивидуалната човешка съдба. Сърцата ни са жадни за този отговор , но той сякаш никога няма да дойде от баналния и мизерен театър на успеха, нито от неговите накити.
Всички сме виждали онези скрити задни дворове и пространства в музеите, наречени лапидариуми. Там се съхраняват късове от статуи, отломъци от плочи с епиграфи, акротерии, парчета от капители, фризове, надгробни и оброчни надписи, чийто текст не може да се разчете докрай… Издълбани в камъка и излетели в нищото мисли, корозирали символи, проядени от влагата надежди, пожелания и изветрели почести от далечни йерархии, отнесени от годините, потънали в нищото на всепоглъщащото време. Дори камъните на паметта не могат да съхранят фрагментите и руините на живота, потънал в символите и фикциите на ежедневието. В някаква точка на времето ние попадаме в лапидариума на собствения си живот, без никой друг да може да сглоби фрагментите на отминалите ни действия, устремености и очаквания, чийто смисъл е безвъзвратно загубен сред отломъците на изминалите дни.

В своята дълбочина истинската реалност няма синтаксис. Няма прилагателни. Нито метафори. Както и да ги подредиш думите, те ще бъдат само една възможна комбинация, защитаваща една вероятност повече отАЗ друга. В свят, изтъкан от неопределеност, умът не може да си позволи постоянно да си създава само разпадащи се модели. Реалността не може да бъде напъхана в езика, тя по един мистичен начин съществува независимо от него.
Ако сте любители на интелектуалния фитнес, има зали по модернизъм и постмодернизъм. Има и други – по структурализъм и постструктурализъм . Там ви чакат фитнес инструктори като Клод Леви-Строс, Ролан Барт, Жак Лакан, Мишел Фуко и компания. Те учат, че езикът ни предхожда, че цялата човешка дейност се регулира от несъзнавани знаци и символни механизми. Правят детайлна аутопсия на всички езикови елементи и лингвистични структури, а във всеки дискурс откриват скритата човешка същност. Всъщност вършат едно символично посредничество, търсят скрита аргументация зад завесата на знаците, размишлявайки върху човешкото битие. Всички те са много умни пичове, но повечето от тях постоянно се въртят в орбита около Ницше и Фройд, и всички до един са с леви убеждения.
Колкото и да прикачваме към действителността епитети, както и да строим мисловни конструкции от понятия, винаги идва момент когато прекарваме остатъка от живота си под развалините им. Оттам крещим или пък мълчим глупаво, покъртени пред непредсказуемата непривлекателност и нелогичност на света. Едва ли някой ще чете Лакан на смъртното си легло.
Когато навлизаш в едно умение или област от живота, достигаш голяма дълбочина, но губиш хоризонта. На Изток казват, че хипертрофията на интелекта започва, когато броим дърветата, но не виждаме гората. Свеждането на света до интелектуален образ води до шизофрения.
Може би целият ни инстинктивен стремеж към истината е продиктуван от страха ни от непознатото. Това е онзи прастар страх да останем сами пред непредсказуемата реалност. Много по-лесно е да се приютим в представите си за нея и да жонглираме интелектуално с йерархията на ценностите. Но с възрастта долавяме, че всяко нещо, включително и ценностите, се опровергава по силата на собствената си природа. Откриваме, че всяко вчерашно Добро се е превърнало в Зло, че до вчера красивото лице вече не толкова красиво. Вече почти сме склонни да поставим изминалия си живот в кавички, даже решаваме да прекъснем мостовете си с миналото и да изживеем с мъдрост бъдещето. Но това е все същата, стара церемония на страха. Тя отново изгражда храмове на представите, картонени катедрали на надеждите, из чиито лабиринти се носи зловещият кикот на опровергаващото време. По всичко изглежда, че за да доловим реалността, трябва да взривим не само мостовете с миналото, но и тези с бъдещето. По друг начин казано, това означава да приемем мистерията на живота такъв какъвто е.
Въпреки че много не си падам по интелектуалните мастурбации на структуралистите, ще завърша с един цитат на Лакан, върху който сякаш си струва да се замисли човек :
„ Аз може би трябва все пак да се осмеля да приближа мястото на своята истина. Това, което ме очаква „там”, не е една дълбока истина, с която трябва да се идентифицирам , а една непоносима истина, с която трябва да се науча да живея.”

Спомням си, че преди години шведски политик каза следното по българската телевизия : „ Ние не сме европейци – ние сме скандинавци „. Разбира се, това , че скандинавците са по-различни от останалитеПетьо европейци, не е открито миналата седмица. Отдавна е известно, че протестантските държави са най-уредената и просперираща част от света. Това до голяма степен се дължи на протестантската етика, която обръща особено внимание, на трудолюбието, спестовността и изключително рационалното използване на ресурсите. Но не е само това. За да се разбере протестантския капитализъм, трябва да се вникне дълбоко в неговата етика и дух. Дух който обуздава онзи индивидуален, ирационален стремеж, страст към все по-голямо материално имане , към все по-голямото индивидуално перчене и показност, защото само по себе си това с нищо не допринася за просперитета на общността. Съществува една специфична скандинавска мяра, че материалното перчене и показност не е само проява на лош вкус, а директно пречи на племето, на общността Може би тук е мястото, където трябва да споменем, че усещането за общност, грижата за всеки неин член, тук е достигнала нива почти непонятни за останала част от Европа. Учението на Лутер и съпътстващите го реформи на калвинизма и пиетизма, сякаш най-добре са се развили в именно тук – в Скандинавието.
Един англичанин, чиято съпруга е датчанка, Майкъл Бут, крайно недоверчив към разказите, които слуша за скандинавските държави, в едно радиопредаване пита : „ Ама наистина ли датчаните не заключват колите и велосипедите си , когато ги оставят на улицата ?” Освен това започва да се пита защо годишния Индекс за възпиране на корупцията съобщава, че страни като Дания, Финландия, Швеция и Норвегия са с най-ниска и почти нулева корумпираност в света. А когато разбира от един доклад на университета в Лестър, че датчаните са най-щастливите хора на света – това му идва в повече.
Решава да се премести за известно време в Дания. Но още с пристигането си, започва да се чувства още по-неразбиращ и объркан. Оказва се, че не само не си заключват колелетата, когато ги оставят по улицата. По извънградските пътища има сергии със зеленчуци, оставени на самообслужване, а на близо има кутии. Вземаш си каквото ти е необходимо, и си оставяш необходимата сума в кутията. Няма продавачи…
Датчаните не се притесняват да оставят децата си в бебешките колички, извън кафенетата, оставят децата си сами да ходят на училище с велосипеди още шест, седемгодишни . Майкъл Бут е изумен. Каква е тази доверчивост, защо тези хора си имат такова доверие ? Обадих се на издателя си, пише Майкъл Бут, да го питам откъде идва това доверие? А той ми каза: „ Те просто нямат нужното въображение, за да лъжат и мамят”… А това силно усещане за принадлежност към племе и общност се вижда навсякъде. Няма къща, двор , прозорец от който да не се вее датското червено-бяло знаме. Майкъл попитал един датчанин: „не прекалявате ли с тези знамена ?”, а той му отговорил: „всички народи си развяват знамената”. Е да де, отговорил Майкъл, но англичаните не развяват националното знаме на рождения ден на котката си”….Всяка година датчаните харчели по шест милиона британски лири за знамена.
Има разни политолози и социолози, които пишат и говорят за датската ксенофобия и расизъм. Да казват, че датчаните обичат да поставят прегради между тях и останалата част на света , прегради между всички, които могат да им попречат да се чувстват удобно и уютно, нещо което датчаните наричат „хюга”.
Майкъл Бут ги намира за много непринудени хора. Мъжете не носят вратовръзки, децата се обръщат към учителите си на малки имена, а датските политици ходят на работа с велосипед.
Съвсем обичайна гледка е да видите министър-председателя на Дания по улиците на Копенхаген. На никого това не прави впечатление. Никой дори не се обръща.
Може би все пак е бил прав онзи швед, който чух да казва преди години по българската телевизия:
„ Ние не сме европейци – ние сме скандинавци ”.

Как осмисляме живота си ? Това което правим ли ни определя ? Ако тръгнем с лодка през океана от философски системи ще претърпим корабокрушение. В най-добрия случай ще бъдем изхвърлени на острова наПетьо скептицизма. Там можем да зъзнем докато склопим очи.
Всъщност има ли абсолютно верен и валиден възглед по темата ? Или съществува цял един космос от субективни възприятия и оценки, една от друга по-различни, или пък взаимно опровергаващи се. Унамуно смята , че този скептицизъм бил върховна победа на мислещия ум. Що пък за победа е това ? Значи ако тръгнем да изкачваме с думи мисловния Еверест, най-много можем да забием на върха знамето на скептицизма. Толкова . Нищо повече от това .
Благодаря !
Но ние не можем всеки ден да живеем, изкачвайки се на тези височини. Там и кислородът е по-малко, пък и трябва да свършим някои неща от ежедневието в равнината.
Всъщност не можем да избягаме изцяло от ситуацията. Не можем да се оттеглим в лишени от реалност пространства. Човек не може да живее постоянно сред книги, в манастир, или да се засели в построените от него метафори, обрасли с претенции. Рано или късно желязната действителност ще се изправи пред погледа му, ще го завари напълно оголен, ще го окастри и ще го направи напълно безпомощен. Изглежда, си създаваме свои фигури на съзнанието, форми на живот, които да изглеждат смислени. Там някъде се спотайват скритите корени на илюзиите. В един момент се оказват дори по-силни от нас. После постоянно се борим с тях. Наричаме това ежедневие. На другия бряг е мистерията на живота. Да погледнеш към мистерията, значи да признаеш, че си надмогнат от живота. Че повече не го разбираш. Тези, които се казват, че са го надмогнали и че го разбират , никога не могат да надскочат баналното. Нашите оценки за света са по-скоро симптоми на осъзнати, или пък неосъзнати страхове, на завоалирани и хаотични нагони, на скрити интереси.
Ежедневието не може да се прескочи. И мистерията на съществуванието не може да се прескочи. Никой не може да излезе извън пределите на времето си, иначе би паднал в празното. Но нали точно тук влизаме в допир с невероятния, осезаем и неоткрит свят, който за всеки човек е илюзорно близък и уж познат като собствената му ръка и удара на сърцето му. Ала се оказва, че е по-недоловим и от най-далечната планета. Не е ли ежедневието онази високочувствителна плака, където цялата картина на този тревожен свят отпечатва цветовете и тоновете на живота, правейки загадката едновременно красива, непоносима и мистериозна.
Безсмислено е да се твърди, че морето е създадено, за да могат по него да се носят кораби! Глупост е , че отделният човек ще направи огромен пробив в света, и неговата загадка . Че ще разбере и опакова тайната, ще остане завинаги във вечността. Ние сме песъчинки сред огромните и подвижни пясъци на мистерията. Чувстваме се застрашени от две сили, от една страна алчната паст на безмерното, всепоглъщащо време, от друга – житейските факти, предизвикващи често отчаяние в нас. Човек се чувства като същество, висящо над бездна. Той изпитва едновременно страх от делника и страх от вечността. Светът е по-силен от нас. На тази сила нямаме какво да противопоставим. Не можем да го променим. Не знам доколко може да променим и себе си. Може би затова Шопенхауер казва : Искате да се утешите ? Не си правете труда! Каквото и да и да сторите, накрая винаги ще има сълзи. Свиквайте – такова е човешкото състояние.
Външно-условният, изпълнен с лъжи неистински живот на човека не предизвиква в мен интерес. Затова никога не гледам на генерала като на генерал и на министъра като на министър, защото длъжностите и йерархиите са само роли от блудкавия театър на делника. Зад генералската униформа се крие едно уязвимо човешко същество, способно да издаде и най-болезнения детински вик пред лицето на смъртта. Същество, което не може да намери утеха за смъртта и не е намерило отговора на причината да се живее.
Непознаваемият, несправедлив и несъвършен свят си е тук. Той винаги си е бил такъв. Защото същият несъвършен човек също винаги си е бил такъв. Исус е казал, че трябва да променим себе си. На практика ние се скъсваме от напъни да променяме другите. Претенциозно звучат думи от рода на „дълг”, „посветих” и т.н., т.н. Всички сме чували изрази от типа „посветих живота си на железниците”. Сякаш ако го е нямало този човек всички влакове по света ще спрат. Песъчинката не може да се посвети на океана, тъй като той не се интересува от нея, и ще продължи да си съществува, независимо от напъните и да му се „посвети”…
В крайна сметка стремежът на песъчинката да се посвети на океана, или пък да търси лично осъществяване на фона му, винаги ще изглежда абсурдно.
Значи какво бе казал Мигел де Унамуно – скептицизъм бил върховна победа на мислещия ум.
Че то какво друго ни остава !
Освен едно – да се отнесем скептично и към неговите думи.

Думата „свобода” заема огромна част от политическата логорея на демагози, шарлатани, патриоти, популисти и тирани от всякакъв род и калибър. Същото е и с думата „равенство”. Само че поставени едно до друго,Петьо двете понятия се отхвърлят взаимно. Когато има свобода равенството е невъзможно. Когато има наложено равенство, тогава пък свободата е невъзможна. Защото равенството не може да съществува в естествен вид. То може само да бъде наложено със сила.
Ако има свобода на словото, мисълта и идеите – възниква интелектуално неравенство.
Ако има икономическа свобода – автоматично настъпва икономическо неравенство
Русо казва, че за да има равенство трябва да зачеркнем идеята за частната собственост и да дадем на всички еднакъв дял от богатството. Този тъжен филм сме го гледали. Той е фалшив и стои на светлинни години разстояние от човешката природа.
Ако искаш да направиш всички равни, пренебрегвайки човешката природа, това става само по един начин – с насилие. Равенството не може да се осъществи без насилие. И този филм сме го гледали. И той беше тъжен. На всичкото отгоре подобно равенство е само привидно.
Вероятно сте забелязали, че никой дори не се и опитва да говори за равенство на възможностите, за равенство на уменията. Защо никой не говори да това? Говорят само за равенство на доходите. Няма по ярък пример за уродливостта на тази утопия.
Джон Ролс/1921-2002/ учен от Харвад, пише книга „Теория на справедливостта”. Той развива два принципа. Първият е , че всеки би трябвало да има право на основни свободи. Вторият принцип е, че обществото би трябвало да е организирано така, че да предостави еднакво богатство на всички. Значи ако си със специфични умения и дарби, или си високоинтелигентен, не би трябвало автоматично да получаваш по-високи печалби от другите, защото тези твои качества са „природна лотария”. С една дума тези дето нямат този късмет да са талантливи и умни, трябва да получават колкото теб, защото са нямали късмета на тази „природна лотария”. Казано по друг начин, излиза че би било справедливо Стив Джобс и Митьо Пищова да се радват на еднакви доходи. Същото е с Монсерат Кабайе и Митко Калайджиев. Дотук с професора от Харвард Джон Ролс. Този мисловен експеримент той нарекъл „Изходна позиция”. Всички знаем как завършиха тези „Изходни позиции”.
Шопенхауер, който се родил много по-рано от Джон Ролс, не е чел неговата книга „Теория на справедливостта” не е чувал за тази „ природна лотария”. Той смята, че човекът е устроен така, че си пожелава неща, получава ги, а после иска още неща. А когато получи и тях, започва да иска и нещо друго. Само да не си помислим, че ще бъде доволен ако стане милионер. Дори бъде доволен няма да е за дълго. И това продължава докато човек умре.
Съвсем ясно е, че свободата и равенството не са роднини и не вървят по един коловоз.
Те никога няма да получат политически отговори. Политически пристан. Опити да се дадат идеалистически отговори има. Например учени сравняват човешкия геном на финладци от 18 и 19 век и твърдят, че еволюцията продължава. Други се хващат точно за това , и казват че предстои и духовна еволюция, че идва „Епохата на Водолея”, където хората така ще израснат духовно, че ще се обичат, само ще се обичат и сътрудничат. Ще обединят квантовата механика с музиката, красотата и любовта. Но тук ми се струва,че навлизаме в творчеството на Хесе с неговите „Игра на стъклени перли”, пък и аз не вярвам, че красотата ще спаси света.
Затова е добре да спрем дотук.

Изглежда е изначално погрешно да смятаме ,че при утопиите съществуват някакви граници, че след като разгърнат своите проявления и пагубни последствия, те изчерпват своята енергия и повече не заематПетьо място в съзнанието на хората. Уви, не се случва нищо подобно. Повече от очевидно е, че скритите корени на илюзиите не само не са прерязани, но идеалисти от всички хоризонти, от изток и запад, продължават да се упражняват върху една от най-жестоките утопии – тази за равенството.
Незнайно докога уродливите илюзии за братство и равенство, фалшивите постулати на социалната философия на егалитаризма, продължават да се разгръщат и да се представят като носител на висши ценности. И днес в 21-ви век западни интелектуалци, университетски преподаватели, наши и чужди, продължават да говорят и пишат, че в капитализмът съществува голямо неравенство и само социализмът може да сложи край на тази несправедливост. Тези люде продължават да захранват своите изводи от пасищата на аналитичната социална и политическа наука, без да са живели в калта, мизерията и деспотизма на азиатския комунизъм на изток.
Макар и отдалечени във времeто, идеите за Платоновата Държава, Утопията на Томас Мор, както и Градът на Слънцето на Томазо Кампанела, продължават да се носят из политическият Космос като Светия Дух, който ще спаси човечеството. Сякаш никой и никъде не си дава сметка , че целият този сироп за социалното равенство и поравно разпределените блага, винаги е бил една жестока социална илюзия, за която се плаща висока цена.
Няма нищо по-противоестествено от равенството. Достатъчно е да погледнем към природата, към животинския свят, където съществуват сложни йерархии в рамките дори на една група. Всички опити да се направят хората равни предварително се обречени на неуспех. Равенството на възможности и фактическото социално равенство са две различни неща. Първото просто не съществува, а второто може да бъде изкуствено наложено само със сила.
Идеята за равенството е една от най-безумните, най- нелепите идеи, която някога е хрумвала на човека. Тя може да се приложи само и единствено ако продължим да експериментираме по линията на овцата Доли.
През периода 1789 – 1795 тази жестока утопия изпълва улиците на Франция с трупове и разорява милиони . Всички носят една болезнена памет за това, какво едни французи са причинили на други французи . Във времената на Великата Френска касапница, Марат не престава да крещи, че „Революцията иска отсечени глави“, открито да заявява, че е необходимо да бъдат ликвидирани 260 000 души и то колкото е възможно по-бързо, дори в един ден. В припева на Марсилезата се казва : „Напред, напред ! С нечистата им кръв браздите да удавим.” Е, удавили в кръв цяла Франция. На коя именно кръв е била нечиста, постигнато ли е равенство между французите, всеки сам може да си отговори. Дори всички французи родени днес да започнат да учат да пеят още от родилния дом Марсилезата, те никога няма да станат равни. Зад високо прокламираните ценности, развети знамена и духова музика, винаги се крият интереси, нагони, потулвани и трудни за признаване мотиви. Винаги е било така. И така ще бъде.
Колкото до най-чудовищната трагедия в руската история, Великата руска касапница, оглавена от Ленин, тя заедно с екзекуциите и глада отнема живота на над 9 милиона души. Мумията на върховния жрец на масовите екзекуции и до ден днешен лежи в Москва, но можем ли да говорим за някакво равенство в Русия ? Този мавзолей в чиято утроба лежи един от най-масовите убийци на човечеството, показва само едно – че в дълбоките несъзнателни пластове на човешката психика, остават вградени и непокътнати онези архетипи на нехуманност и жестокост, на желания за власт и отмъщение, които остават непокътнати . Макар и маскирани като идеали, големи маси от хора все още не искат да се разделят с тези архетипи.
Историята показва, че отрицанието на живота в името на прокламирани ценности за братство и равенство оставят след себе си планини от трупове, зад които не се забелязва никаква свобода, още по малко можем да доловим каквито и да е следи на равенство.
Може да звучи парадоксално, но фикцията за великата кауза свързана с братството и равенството на хората, на практика минава през масовите убийства на същите тези хора, заедно с потъпкването и на последните остатъци от хуманност.
Всички тези идеологически прокламации, лозунги и идеали са само видимата част на айсберга. Под него гъмжи цял един свят от човешки инстинкти, нагони, цяла гама от проявления на човешкото его. Дори и насилствено наложени митологемите за братство и равенство след време неминуемо рухват. Така или иначе всички тези инстинкти в скритата част на айсберга, отново се възпроизвеждат и реинвестират, просто излизат от друг ръкав на човешката природа. И в повечето случай по един още по- уродлив, по-жесток и нехуманен начин, както това става при тоталитарните режими.
Колко време е необходимо на хората да разберат, че съществуват естествени неравенства. Трябва ли продължаваме в 21-ви век да доказваме, че егалитаризмът е невъзможен, така както е невъзможно да доказваме, че Земята е плоска.
Трябва ли да доказваме, че равенството в една демократична страна е само в началото, а не в края. В края нещата изглеждат различно. В началото равенството се изразява в равните възможности касаещи правото и свободата на избора. Оттам нататък образования, талантливия, работливия и предприемчивия, живеят в една друга парадигма от този, който не се пресилва в трудолюбието, а идеите и предприемчивостта не са най-силната му страна. Той живее в друг житейски модел. Работливият е заможен. Той е едното, понеже е другото. Разбира се, всички знаем защо посткомунистическа България не може да служи за пример в това отношение. Но това е друга тема.
Всички опити да се направят хората равни предварително са обречени на неуспех. Равенство не се среща нито в природата, нито във външния вид на човеците , нито в умствения им потенциал. Неравенството и йерархиите винаги ще съществуват.
Но тъй като възможностите и талантите на човеците са много разнообразни Творецът е направил така, че за трудолюбивия и упоритият винаги да има място и начин да покаже своите умения. Да се гордее с тях. Да не бъде беден и да защити своето достойнство.
Или както е казано в Йоан 14:2 : В дома на Отца Ми има много стаи…

Всъщност най-тъжната истина е, че в голяма част от хората, останали непокътнати, продължават да прозират онези комунистически архетипи, така дълбоко имплантирани в мисленето им, че те на никаква цена не искат да се разделят с тях. Някаква шизофрения на национално ниво. Тези хора сякаш нямат сили да разчистятПетьо напълно подземията на ума си, задръстен от истини и полуистини, запушен от чудовищни лъжи дето много приличат на истини. За тях сякаш никога няма да дойде моментът на помирение със света на настоящето, не съществуват дори дребни цели за постигане . Остават да живеят в своя сумрачен, носталгичен свят като призраци, чиито истински живот е останал някъде в миналото. Сякаш някога са тръгнали към светлината на своя утопичен идеал, но не са пристигнали , защото са им попречили. Затова сега ще живеят ядосано до края на дните си. Ще се съпротивляват с някаква скрита омраза, затаено враждебно чувство към всякаква промяна на реалността около тях. Ще пречат, ще обезценяват дори най-слабия, най-бледия лъч за някакво бъдеще, а когато иде реч за престъпното комунистическо минало започват да мънкат, да релативизират историческите факти, да си измислят цифри и идеали, които да придадат смисъл и на най-престъпните им деяния и жестокости.
Тъжна картина, абсурдна гротеска представляват белокоси професори, захранени с партийната нафора на комунизма, които се опитват да заличат безчинствата и безобразията на своите партийни ментори. Голяма част от тези професори и днес говорят по телевизията, продължават да облъчват младите хора, без да обелват зъб за колосалната разруха на България след 1944 г., когато наложения с танкове руско-азиатският комунизъм напълно промени духовния профил на страната за десетилетия напред. България бе разгромена и разорена, животът на хората бе съсипан. Екзекутирани и вкарани в концлагери хиляди, въоръжен терор, разграбено имущество, унищожена национална документация. Нацията бе обезличена като история, асимилирана като духовност, смазана под грозните паметници- туловища на съветските аватари, които буквално изместиха и заличиха знакови лица от българската история.
Колкото тъжно, толкова и безсрамно изглежда картината с белокосите продажни адепти, разните червени академици и професори, които продължават да внушават от телевизионния екран чудовищните си лъжи. Тези цинични внушения са адресирани най-вече към ограничения, полуграмотен с учудващо тесен хоризонт, едноизмерен носталгик, който след комунизма вече не може да постигне самосъзнание и духовна самостоятелност. Голяма част от тези хора, дори не са ползвали никакви привилегии от тоталитарната система. На много от тях ръцете им са се превърнали на копита от работа. Но те вече са на възраст, повредени, изхабени и безсилни да освободят жизнените си наклонности, да отворят пътя си към един по-интензивен и по-богат живот. За тях сякаш няма живот нито на земята , нито на небето, той окончателно е всмукан от фалшивата утопия на комунизма, от фалшивете кумири на тяхната младост. Не могат да се изтръгнат от глупавите си илюзии и сякаш на инат искат да докажат, че през цялото време не са мамили самите себе си. Иначе няма как да си обясним върволиците от духовни сомнамбули понесли венци към паметниците на Живков, Ленин и други червени аватари.
Юго изразява идеята, че на всички човеци е даден шанс да разширят хоризонтите си. Той смята, че заедно с остаряването, заедно с трупането на опит, имаме шанса да се изтръгнем от вродените си частни особености, от застиналата си собствена партикуларност, която браним фанатично и упорито. Понякога до смърт.
С една дума отворим ли вратите си, ще разширим хоризонтите си, ще обогатим в светогледа си, ще опознаем и другите.
Друг французин, Люк Фери, пише че не случайно в Библията „познавам” и „обичам” са синоними. Без „познавам”, няма „обичам”, смята той. Именно това ни хуманизира.
Но според мен и този извод влачи след себе си цяла опашка от уговорки…

Страница 2 от 912345...Последна »